Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Vrah se skrývá v poli, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Стела Атанасова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2015)
Издание:
Иржи Прохазка. Смъртна схватка. Седем от тридесетте случая на майор Земан
Чешка. Първо издание
Редактор: Светлана Тодорова
Художник: Димитър Трендафилов
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Траянка Янчева
Коректор: Галя Луцова
Jiří Procházka
Hrdelní pře majora Zemana
Naše vojsko, Praha, 1984
© Превод Стела Атанасова, 1987
ЛГ VI.
Тематичен №23/95364/5627—64—87
Дадена за набор м. Май 1987 година.
Подписала за печат м. Октомври 1987 година.
Излязла от печат м. Ноември 1987 година.
Поръчка №102. Формат 32/84/108.
Печатни коли 30,50.
Издателски коли 25,62. УИК 27,68.
Цена 4,00 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1987
История
- — Добавяне
3
Новата постройка на кооперативния краварник в Планице горя през цялата нощ.
Три пожарни команди от Планице и близките селища напразно се бореха да потушат огъня, чиито дълги алени езици унищожаваха като призраци още недовършената сграда. По всичко личеше, че пожарът бе предизвикан на няколко места едновременно с помощта на някаква запалителна течност, пък и оборите вече бяха застлани със слама, за да приемат кооперативния добитък — така че новата постройка бе пламнала като факел в тъмнината и излъчваше такава жар, че хората се страхуваха да се приближат до нея. Накрая те съсредоточиха силите си единствено в локализирането на пожара, обливайки с вода околните къщи и плевници, за да предотвратят разпространяването на огъня из цялото село.
Колко много се бяха мъчили, за да построят тази сграда, колко усилия и жертви им бе струвала тя — препирни с учрежденията, търсене на материали, доброволен труд. Преди три години неколцина бедни селяни, по-скоро безимотни, отколкото истински, селски стопани, бяха основали кооперативното стопанство на селото. Всички други им се присмиваха, наричайки ги безпочвени фантазьори, когато те започнаха заедно да обработват малките си нивички, разпокъсани от обширните имоти на заможните селяни. Но скоро настъпи окрупняване на кооперативното стопанство, което се настани върху един голям парцел земя отнета от имотите точно на онези, които най-злобно се присмиваха. После се появи първият трактор, а държавата национализира и предостави на тези бедняци цялата селскостопанска техника — резачките на слама, вършачките, веялките и жетварските машини — и подигравките на хората секнаха. Измежду средните селяни дори се намериха някои умни глави, които навреме се осъзнаха, решиха се и доброволно постъпиха в кооператива. И накрая дойде страшният удар срещу най-отявлените противници. Един ден милицията проведе внезапен обиск в дома на най-богатия стопанин в селото Вацлав Захрадник и откри укрити в двора му големи запаси от зърно, брашно, кожи, текстилни и промишлени стоки. Щяха да го разкулачват и изправят пред съда, но преди да се осъществи това, старият Захрадник се обеси заедно с жена си в плевника. И тъй от този стар селски род остана само синът им Еман, който с лека ръка и без да се съпротивлява, предаде на стопанството целия си бащин имот. И без това нямаше никакво желание да го стопанисва, излезе неспособен като кукувиче пиле в Захрадниковия род, повече обичаше да гуляе с приятели в кръчмите и да свири на акордеона си, отколкото да се труди, предпочиташе да харчи парите, а не да ги трупа.
Хората в селото се изплашиха от тази операция на милицията, престанаха да упорствуват и почти всички, без да възразяват повече, влязоха в кооперативното стопанство. Всъщност всеки по-заможен селянин имаше от какво да се бои, пазеше си своето тайно скривалище вкъщи с укрити запаси от храни или инструменти в него, както и скътани в гредите пари, така че се страхуваше от обиските както дяволът от тамяна.
Броят на кооператорите изведнъж нарасна, но иначе работите в стопанството едва кретаха. Неговият председател, работникът от селски произход Йожка Вчелак, беше нерешителен човек, лош и слабохарактерен ръководител, а освен това и немного опитен и добър като стопанин. Неговите познания бяха достатъчни за парчето земя, което притежаваше по-рано, но сега, когато трябваше да се грижи за просторните кооперативни блокове, цялата селскостопанска техника и многото хора, се чувствуваше безпомощен. А и селяните не му помагаха, в нищо не го съветваха, само го гледаха присмехулно със скръстени ръце и казваха: Хайде казвай, какво трябва да правим, нареждай, решавай, щом като си комунист и ни принуди да влезем в кооперативното стопанство. Отначало той се опитваше с добро да се разбере с тях, молеше ги, а после ругаеше и сълзи от безсилие се появяваха в очите му, но не можеше да ги трогне и да предизвика съжаление и съчувствие у тях, само дето почнаха присмехулно да го наричат Ревльото. И скришом от него си шепнеха с омраза — не се знае кой беше пуснал този слух, — че той бил издал стария Захрадник на милицията и затова сега на съвестта му тежат два човешки живота. Ревльото Вчелак узна това и вместо решително да отрече тази клевета, той още повече падна духом и започна да пие.
Явно беше, че веднага трябва да се предприеме нещо, в противен случай кооперативът щеше да се разпадне. Необходимо беше да се намери и назначи нов председател, за да се предотврати жалкият му крах. И в това можеше да им помогне само животновъдната продукция, кооперирането на добитъка и производството на едро на мляко, говеждо и свинско месо. Затова и се заеха да построят кравефермата — в нея беше единствената им надежда!
Но тогава пък дойде тази огнена стихия и от кравефермата остана само една димяща развалина. Четири опушени стени с напукани прозорци и пропаднал покрив.
Тези, които цяла нощ напразно се бориха с опустошителната стихия, капнали за сън, мръсни и умърлушени, се заеха да навиват маркучите и да разчистват пожарището. Внезапно ги бе обзела апатия и желание да оставят всичко, както е, да забравят случилото се, да затворят очи и да заспят.
На мястото на пожара се бяха събрали почти всички, които имаха здрави ръце и крака, и онези селяни, които досега само се инатяха и присмиваха, също бяха дошли. В селото съществуваше неписаният закон по време на пожар да се забравят всички стари спорове и вражди и цялото село да се включи в борбата срещу огъня. Земан и старшина Матис също бяха тук, цяла нощ гасиха огъня, сякаш бяха жители на същото село.
Госпожа директоршата Томанова тихичко убеждаваме мъжа си:
— Остави вече тази работа, татко. Иди поне малко да подремнеш. В осем часа сутринта трябва да бъдеш в училището.
Обаче господин директорът не помръдваше от мястото си и въпреки че отдавна вече нямаше какво повече да се прави, продължаваше отчаяно да седи върху една обгоряла греда.
— Какво ще кажа сега на децата — вайкаше се той, — как ще ги погледна в очите и как ще им обясня, че и сред нас, сред родителите и познатите им, се е намерил враг на републиката, подпалвач!
— Видяхте ли, господин директоре, а вие не ми вярвахте — меко му напомни Земан.
— Само да можех да пипна в ръцете си този злодей — гневно процеди през зъби Бабицки, чиито огромни ръце на железничарски работник всяваха ужас в околните, — само да разбера кой го е направил!
— Кой ли? — измърмори все още не напълно изтрезнелият Карел Мутъл. — Еман Захрадник, кой може да е друг? Искал е да си отмъсти! Само той има причина да го стори. И единствено той не беше с нас, когато гасяхме пожара. Не е ли така?
— Не бой се — увери го Матис, — ние ще го заловим. Къде може да се скрие? Единствено в гората. Ако е бил той, няма да ни избяга много надалече.
В този момент пред пепелището рязко спря една кола, марка „Татраплан“, и от нея слязоха двама мъже. Анка Шандова се завтече към единия от тях, бурно го прегърна и се разхлипа на рамото му:
— Павле… това е краят… Не знам какво ще правим по-нататък…
Набитият възрастен мъж с енергичен израз на лицето побърза да се освободи от прегръдките й и строго я смъмри:
— За какъв край говориш? Те биха искали това. Обаче са забравили, че партията не се предава толкова лесно.
После той се ръкува и с останалите.
— Е, какво, другари? Как е? Горе главите! А ти не реви! — отново се обърна той към Шандова. — Не всявай паника! Ти моя сестра ли си? Приспособете старата пивоварна като временен обор за кравите. Това може да направите, нали? А в неделя свикайте общо събрание за членовете на партията и кооператорите. И аз ще присъствувам на него. От утре ще ви изпратим в помощ бригади от фабриките. След три седмици кравефермата ще бъде възстановена. Доволни ли сте от този срок? Щом като искат да воюват с пас, ще им покажем с каква сила си имат работа.
Този човек излъчваше голяма сила и авторитет, но Земан повече се заинтересува от неговия спътник. Шанда обаче му подаде ръка и се представи:
— Павел Шанда, секретар на околийския комитет на партията.
— Лейтенант Земан.
— Слушали сме за вас, другарю лейтенант. Е, и какво установихте?
— Пожарът е бил предизвикан умишлено. В едно от огнищата намерихме обгорял бидон от нафта. Но иначе нищо друго не открихме — уморено присви рамене той. — Следите са били унищожени от огъня, водата и хората, които са се притекли да потушат пожара.
— Няма значение. Ние ще ги заловим — самоуверено заяви Шанда, а после му представи другия мъж. — Лейтенант Житни от нашето управление. Началник на околийската дирекция на МВР.
Житни леко се усмихна:
— Ние се познаваме със Земан. Още от времето, когато се водеха престрелки. Но беше на друго място и при други обстоятелства. Сега вече положението е по-сложно. Това не е случаен пожар. Вижте каква работа са свършили едновременно с това из околията…
Той извади от чантата си сноп изпоцапани позиви и ги подаде на Земан. Да, това беше той, онзи тайнствен непознат от събитията през февруари, със своята вечно иронична усмивка на неподвижното и мълчаливо като маска лице.
— Значи все пак накрая спиралата откри своята отвратителна змийска глава — тихо рече Земан. — Очаквах го.
А после се обърна към останалите:
— Трябва да намерим Еман. Да претърсим гората. Бих искал да се запозная и с вашия горски. Кой от вас ще ни придружи, другари?
Неочаквано хората се смутиха, никой не се решаваше да тръгне. Смъртта на двамата души след обиска на милицията в стопанството на Захрадник все още тежеше на съвестта на хората в селото. Не искаха да имат нищо общо с тези неща. Мълчаха.
Накрая от името на всички се обади Бабицки:
— Цяла нощ гасихме пожара. А сега трябва да идем на работа. Мисля, че това вече си е ваша работа, на органите на милицията!
И бавно си тръгна, а останалите един след друг го последваха.
Само Карел Мутъл остана при тях и решително заяви:
— Аз ще ви придружа!
Те вървяха през вековната борова гора, газейки папрата и боровинките, и тайно си мечтаеха да открият нейде измежду златистите дънери малко горско езерце. Да приклекнат край него и да наплискат изпотените си лица, върху които яростно налитаха надигащите се на цели рояци мушици от треволяка и храсталаците, през които се промъкваха. Но вместо крякане на жаби се чуваше само режещият звук на трионите, които там нейде пред тях се врязваха в стройните стволове на високите борове.
Дърварите спряха работата си, за да си отдъхнат и да изтрият потта от челата си, когато пред тях на поляната се появи групата милиционери, предвождани от Земан и Житни. За тях това беше повод да си починат и да пийнат бира от бутилките, които грижливо бяха скътали на сянка под дърветата.
Групата горски работници начело със строгия мустакат горски Босак любопитно зачака да види какво ще стане по-нататък.
Карел Мутъл посочи един дангалак измежду тях и рече:
— Ето го. Така си и мислех!
А старшина Матис, който не знаеше, че Земан вече познава този човек, важно добави:
— Това е Еман Захрадник, другарю лейтенант!
Еман разбра, че вниманието на неканените гости е насочено към него. Бавно заби секирата си в дънера на един отсечен бор и попита:
— Какво искате от мен?
— Къде беше тази нощ?
— Хърках — ухили се Еман.
— Но не вкъщи!
— В една купа сено!
— А защо?
— Така ми се прииска. Нощта беше прекрасна. Аз винаги спя в купа сено, когато нощта е такава. Само че в своята — предизвикателно рече Еман.
Земан мълчаливо го изучаваше с поглед. Той се беше облегнал върху грапавата кора на едно дърво и бавно дъвчеше стъблото на откъсната тревичка, оставяйки засега разпитът да бъде воден от старшината.
— А защо се укриваш тук? — изглежда, че старшината искаше да покаже пред пражкия криминалист своята изкусна система да води разследване.
— Не се крия. Работя тук.
— От кога?
— От днес. Все някак трябва да си изкарвам прехраната, след като ми отнехте земята.
— Защо не идеш да работиш във фабриката? Или в кооперативното стопанство?
— Никъде не ме приемат на работа, откакто бях при вас в дранголника. Всички смятат, че съм само един негодник, криминален престъпник — изкриви лице Еман.
Той нарочно говореше бавно, разтегляйки думите си, и беше явно, че си играе с тях, прави ги на луди.
— Какво знаеш за пожара?
Лицето на Еман се разтегна в гримаса на иронично удивление:
— Какъв пожар? Пак ли нещо се е подпалило, другари?
Тези палячовщини ядосаха Карел Мутъл. Той не можа да се сдържи да не изкрещи на Еман.
— Не си прави майтапи! Кой подпали кравефермата? Казвай!
Еман не се остави да го извадят от релсите. Също така бавно и присмехулно, както говореше и на старшината, му отвърна:
— Откъде да знам? На мен никой не ми се изповядва. Ти по-добре от мен би могъл да знаеш. Жена ти е по-близо до изповедалнята, след като ходи в дома на свещеника…
Карел Мутъл гневно се нахвърли срещу него:
— Мерзавец!
Тогава се намеси и горският Босак:
— Хайде стига. Няма да се биете тук!
Той ги разтърва и сгълча Еман:
— Обирай си крушите и се махай оттук! Може да се оставиш да те арестуват и на друго място!
Житни, който до този момент не се намесваше в разпита, се приближи до тях:
— Защо го пъдите, господин горски? Та ние нямаме никакви доказателства срещу него, само го разпитваме.
— Не желая криминални престъпници тук. А също и антидържавни елементи — заоправдава се Босак. — Това е едно порядъчно горско стопанство и няма да допусна никакви хулигани да скитат из него!
Земан изпитателно го изгледа.
— Радвам се, че сте толкова принципен, господин горски.
— Сигурен ли сте, че във вашата гора действително няма хулигани? — попита Житни.
— Няма, мога да гарантирам за това — решително заяви Босак. — Познавам всяко кътче в нея и съм я пребродил надлъж и нашир. Тук е само тази група и аз. А освен това и синът ми. Дойде си във ваканция от Прага, където следва.
— А може би окончателно, господин горски? — подигравателно го засече Мутъл. — Изгонили са го, защото откраднал някакви пари във факултета… Получихме съобщение за това в съвета.
— Не биваше да го припомняте, господин Мутъл. Вече всичко се изясни. А Ярда възстанови сумата.
Междувременно Еман Захрадник бавно измъкна секирата от дънера и пъхна закуската и бутилката бира в джоба си. После се порови из гъсталака, извади оттам акордеона си и го преметна през рамо. Тръгна си бавно и лениво, сякаш всичко това не го засягаше, само когато минаваше край Карел Мутъл, неочаквано злобно процеди през зъби:
— Все някога ще те пречукам, ченге!