Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (8) (1953 г.)

8

Беше приятна лятна привечер, тиха и спокойна, както обикновено се случва в неделя. По земята нямаше и следа от влагата на дъжда, който бе паднал по време на завчерашната буря. Отново излъчваше само суша и горещина, които през целия ден проникваха в нея заедно с тежкия дъх на съхнещи треви, от който и хората, и пчелите се чувствуваха като пияни.

Бланка бе отворила широко входната врата, за да може в къщата да навлезе свеж въздух. Опряна на рамката й, тя машинално наблюдаваше стария Свобода, който хранеше със сочна трева зайците в дъното на двора. Но в мислите си беше съвсем другаде, събираше сили, за да се осмели най-после да се обърне към стаята и да попита:

— Много ли те измъчва това?

Карел се бе излегнал на дивана веднага след като се върна от онова злополучно събрание. Стана само за да обядва, но това не го ободри, яде набързо, без желание. После отново си легна, но не заспа, само мрачно гледаше тавана и размишляваше. Бланка търпя това през целия ден, но накрая не издържа.

— Кое?

— Че хората не дойдоха на събранието.

— Не. Защо мислиш, че ме измъчва?

— Така. Цял ден лежиш и дума не проронваш.

— Размишлявам!

— За какво?

— За какво ли не. Понякога е необходимо човек да подреди мислите си.

— А за нас двамата мислиш ли?

Тя изрече боязливо този въпрос. Това беше, което най-много я тревожеше и за което мислеше през цялото време. Напрегнато впери поглед в него, но вече бе почнало да се свечерява и не можеше да види лицето му.

Карел помълча известно време, а после потвърди:

— Също и за нас!

Бланка се притисна до вратата като пружина, изопната като тетива на лък от някакво вътрешно напрежение, от някаква трескава решителност.

— Тази вечер ще останеш ли при мен вкъщи?

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо, Карел!

— Тогава кажи го.

Тя си пое дъх и изрече това, което цял ден бе обмисляла:

— Ти беше прав!

— В какво?

— Че трябва да се махнем оттук. Още утре, в другиден… Защото иначе ще те загубя… А аз не искам да те загубя… Не бива!

Карел пак помълча известно време, навярно изненадан от думите й. После тихо рече:

— И аз искам да ти кажа нещо!

— Какво?

— Че никак не бях прав.

— Как така? Не те разбирам!

— После ще ти обясня.

— А защо не веднага?

— Защото ми е необходимо повече време, а сега трябва да вървя в училището, където комитетът ще се събере на съвещание. Бих искал да бъдеш близо до мен, когато ще ти го кажа… Да ти обясня бавно, без да бързам… Да те помилвам… или да те целуна… когато, да речем, не разбереш нещо.

От тези негови думи на Бланка й секна дъхът. Не можеше да повярва на ушите си, в главата й настъпи хаос. Втурна се към Карел, приклекна пред него до дивана и трескаво го запита:

— Господи, Карел, ти пак ли ме обичаш?

Карел нежно я помилва по главата:

— Не пак. Аз все така продължавам страшно много да те обичам. Само че не умея да ти го кажа, както по-рано.

Тя се притисна в него, до болка зарови пръстите си в черните му къдрици и бързо почна да целува челото, лицето и устните му.

— А аз, глупачката, си мислех… Измъчвах се като луда… Само едно нещо има смисъл в живота… че се обичаме, че сме живи, че съществуваме. Всичко останало е глупост, безсмислица. Бях неразумна и се срамувам от това. Искам да бъда с теб, чуваш ли? Искам да имам само теб, в противен случай не искам да живея. И ще те последвам навсякъде, където пожелаеш да идеш…

Карел внимателно се освободи от прегръдките й, стана и си облече палтото. Загадъчно се усмихна:

— Може би няма да ти се наложи да идеш толкова далече…

Бланка го прегърна и взе да го моли:

— Остани тази вечер при мен, Карел, моля те! Имам толкова много неща да ти кажа.

— Трябва да ида. Самият аз свиках съвещанието на комитета… А ние двамата ще имаме на разположение цялата нощ, за да си поговорим — прошепна в ухото й той, преди да тръгне. На вратата се сблъска със стария Свобода, който изтълкува излизането му по съвсем различен начин и огорчено подхвърли:

— Пак ли? Боже, деца, що за живот е вашият?

Карел нищо не отвърна, само мълчаливо излезе от къщи.

Обаче Бланка прегърна Свобода през раменете и се разтанцува с него из стаята.

— Какъв живот ли? Прекрасен! Чудесен! Страшен! Толкова съм щастлива, татко!

 

 

Господин свещеникът се бе вглъбил в една книга, или поне се преструваше, че чете. До масата щабният капитан Кристек сръчно пълнеше пистолетите си и английския stengun, с които беше въоръжен. Това занимание изглеждаше твърде странно за обстановката в стаята с разпятието на Христос върху бялата варосана стена и алената капчица вечна светлина под него. Но Кристек вършеше всичко това така естествено, сякаш чистеше леща, и свещеникът дори не съзнаваше целия ужас на неговите действия. И двамата мълчаха, потънали в размисъл и лични спомени. През главата на Кристек преминаваха като на ускорена филмова лента спомените от последните пет години от живота му. Сега те му се струваха по-скоро като някакъв кошмар, а не като изживяна действителност. След неуспешния опит за бягство през февруари четиридесет и осма година бе принуден да излежи една година в килията за криминални. После го освободиха, но, естествено, не можеше да се върне вече в армията, бяха го изхвърлили окончателно от там. Не успя да се примири, така че с чувство на несправедлива обида и горчива омраза постъпи на работа в горското стопанство. Половин година издържа на този тежък и унизителен труд в Шумава, а после намери човек, който успешно го преведе през границата. Най-после мечтата му бе осъществена. Беше извън страната. Но не успя дълго да се наслаждава на прословутата свобода на западния свят. Първо го пратиха в лагер за бежанци, после в тренировъчен лагер и накрая отново тук със смъртен страх, лазейки по корем под бодливата тел като вълк единак. Но поне му възвърна чувството, че още не се е предал, че отново е мъж и воин и че се бори. Обаче спомените за преживяното не бяха твърде приятни и затова той предпочете да наруши мълчанието през тази спокойна вечер:

— Какво четете, господин свещеник?

— Житието на светците.

— Религията е хубаво нещо. Завиждам ви.

— А вие не вярвате ли?

Кристек само направи кисела гримаса и отрицателно поклати глава.

— Не.

— В нищо?

— Не.

— А в това, което вършите?

Щабният капитан се усмихна:

— Вие сте интелигентен човек, господин свещеник. Затова няма да ви лъжа. Ще ви кажа: За да може да вярва човек в нещо, трябва да не го познава много добре.

— Аз пък твърдя точно обратното — възрази свещеникът, — колкото по-добре и по-задълбочено познаваш нещата, толкова по-силно ще вярваш.

— Да, и затова може да се вярна само в бога!

— Тогава защо вършите това?

— Защото съм изпълнен с омраза.

— Към режима ли?

— Не. Към себе си.

— Не ви разбирам.

Щабният капитан Кристек беше в настроение да води разговор и затова попита:

— Знаете ли какво значи халбменш?

И без да дочака отговор, започна да се изповядва, да излива огорчението и омразата, натрупани в него:

— Хайде, кажете… Не се страхувайте… Непълноценен човек! Една глупава ругатня, която много често съм слушал. И знаете ли къде? В тренировъчния лагер от устата на онзи смрадлив луничав Венцел, американски фелдфебел от СС, който ни учеше на всичко възможно, но най-вече как да презираме сами себе си. И знаете ли, че онзи Венцел беше прав? Защото всъщност аз проиграх всичко в живота си, не успях да доведа нищо докрай — любовта, учението, кариерата, съществуването си, — всичко изоставих по средата и станах за смях на хората — непълноценен човек, халбменш, разбирате ли? Господи, как се отнасяше с мен в Бавария онзи Венцел! „Вие ли, казваше, твърдите, че сте бивш щабен капитан от чехословашката армия? Вие? Който сте само един халбменш?“ Той, който служеше в интендантството и се занимаваше с незаконна търговия на дъвки и бракувани войнишки парцали… Знаете ли на какво е собственик сега? На най-скъпия офицерски бар в Мюнхен. Но дълго няма да бъде сам, повярвайте…

Свещеникът седеше прегърбен в креслото си, истеричното избухване на Кристек го беше стреснало. Изплашено прошепна:

— Защо ми говорите всичко това?

— Защото отдавна искахте да ви се изповядам… Знам това много добре… Усещам го… Вие горите от любопитство да узнаете за какво всъщност воювам. Ще задоволя любопитството ви — не заради бога, както правите вие, нито пък заради някакви глупави идеали като комунистите… а за да мога поне веднъж да извърша нещо голямо, значително, толкова значително, че когато се върна там, да ударя по масата и да им докажа, че те… те са непълноценни хора, защото сред тях няма такъв воин като мен — че съществуват още по-големи подвизи от техните.

Свещеникът страхливо изохка:

— Господи… а какво ще стане с нас тука?

Кристек, който се бе обърнал с гръб към масата, все още развълнуван от своята изповед, бавно се извърна. Без да щади свещеника, студено му рече право в лицето:

— Вие вече си имате своите подвизи тук… Някои от тях още от времето на окупацията, нали? Тогава продължавайте да се борите… Заедно с нас.

В този момент някой настойчиво почука на входната врата. Кристек светкавично скокна, зареди пистолета си и изсъска:

— Кой идва?

Свещеникът вцепенено седеше в креслото си, сякаш се бе парализирал. Прошепна ужасен:

— Не знам. Не очаквам никого.

И заеквайки от страх, изрече най-голямото си опасение:

— Може би милицията?

Кристек енергично възрази:

— Глупости!

— Какво да правя?

— Идете да отворите — заповяда Кристек — и вижте кой е! Но през цялото време си мислете, че се целя в гърба ви.

Той се скри в ъгъла зад един голям шкаф с освободен предпазител на пистолета.

Разтрепераният свещеник стана и се затътри по коридора към външната врата. После със свито от страх гърло попита:

— Кой чука?

Отвън се разнесе звънкият глас на Бланка:

— Аз съм, господин свещеник. Бланка. Отворете!

Ключалката изщрака, свещеникът отвори вратата, но остана да стои на прага. Не покани Бланка, да влезе вътре.

— Защо идваш? Нали днес е неделя? Никога по-рано не си идвала в неделните дни, защото той си е вкъщи.

— Само че днес го няма.

Свещеникът изтълкува думите й погрешно:

— Дотам ли стигнахте? Напусна ли те?

Бланка се засмя:

— Не. Само отиде на съвещание в училището. Ще се върне най-малко след два часа. През това време аз ще ви поразтребя къщата.

Тя понечи да влезе, но свещеникът разтревожено й препречи пътя и я хвана за ръката:

— Не… Не бива да влизаш вътре.

Тя се озадачи, не можеше да проумее на какво се дължи тревогата, изписана върху лицето му.

— Защо? Какво става днес с вас, господин свещеник?

Свещеникът беше натясно, затова бързо и неубедително взе да й обяснява постъпката си:

— Аз вече не желая… да ми помагаш… скришом от мъжа си. Знам, че не е съгласен, а ти трябва да му се подчиняваш, както повелява светата църква. Заповядвам ти… в името на светостта на брака… върви си… върви… Моля те…

Бланка не можеше да проумее на какво се дължи неговата паника. После си помисли — той е възрастен човек, редно е понякога да проявява капризи. А може и да го мъчи нещо в момента, някаква старческа болест или нещо такова, и затова иска да остане сам. Затова му се усмихна и примирено отстъпи:

— Както обичате, достопочтени отче!

Вратата след нея отново хлопна, свещеникът млъкна и облекчено въздъхна.

Щабният капитан Кристек излезе от скривалището си, затвори предпазителя на оръжието и го пъхна в кобура под мишницата си.

— Приятно момиче — рече той. — Има огън в нея.

Свещеникът уморено седна в креслото и изтри с носна кърпа изпотеното си чело.

— Винаги съм я обичал. Още когато беше дете…

Кристек някак особено се усмихна:

— Знам.

— Какво знаете?

— Някои неща. Но във всеки случай знам повече от нея.

Свещеникът още повече се разтревожи, започна да трепери като лист.

— А какво не знае тя?

— Кой предаде родителите й на гестапо по време на войната.

Свещеникът се свлече в креслото, като че ли някой го бе ударил по главата, мъчеше се да си поеме дъх и изглеждаше сякаш всеки момент можеше да издъхне. Събра длани, започна да се моли, а после пресипнало изрече:

— Но те бяха… врагове на църквата… Безбожници… Комунисти…

Кристек се усмихна студено:

— Знам. Това ви прави по-благороден, но… не ви оправдава.

Той измъкна от чекмеджето следващото оръжие и пълнителите, които бе прибрал там. Започна да го зарежда и междувременно да нарежда студено и заповеднически на свещеника:

— Иначе тя дойде точно навреме. Уведоми ни за съвещанието в училището. Така че вече реших коя ще бъде последната ми голяма акция. Бързо повикайте тук цялата група. Ако успеем да извършим това, което съм замислил, ще си замина и вие ще се отървете от мен.

Свещеникът само го гледаше ужасено, молеше се и трескаво шепнеше:

„… и видях и чух един ангел да хвърка посред небето и да вика с висок глас: «Горко, горко, горко на живеещите по земята», от останалите тръбни гласове на тримата ангели, които ще тръбят…“^[1]

Кристек безцеремонно го вдигна от креслото, побутна го към вратата и рязко му заповяда:

— Хайде тръгвайте, господин свещеник. Вървете!

И свещеникът тръгна.