Мишел Зинк
Бранителката на портата (6)

6.

— Багажът е събран, готови сме за път.

Едмънд е застанал до конете пред каретата е шапка в ръце.

Изминала е само седмица, откакто леля Върджиния, Едмънд и Луиса пристигнаха от Ню Йорк, ала на мен ми изглежда като цяла година. Пътуването до Алтус е важно начинание. То изисква коне, провизии и организация. Когато започнахме да обсъждаме подробностите, стори ми се невъзможно да се подготвим толкова бързо, ала така или иначе нещата се наместиха. Докато ни няма, Филип ще продължи да търси ключовете, но никак не е доволен, че по пътя ще разчитам единствено на Едмънд за закрила.

Още съм замаяна от откритието, че баща ми е бил член на Общността на Григъри, но нямах време за уточняващи въпроси. Очевидно има много неща около родителите ми, за които не знам нищо. Може би пътуването ми до Алтус ще ми помогне да открия не само липсващите страници.

Докато слизам по стълбите в Милторп, виждам една-единствена карета и се питам какъв е бил смисълът на всички тези приготовления през изминалата седмица.

— Едмънд? Къде са останалите? Нали уредихме да вземем още коне и провизии?

Едмънд бавно кима с глава.

— Права сте. Но няма смисъл да вдигаме много шум при излизането си от града. Всичко е уредено и другите ще се присъединят към нас, когато е нужно. — Той изважда джобния си часовник. — И като стана дума за това, мисля, че е време да тръгваме.

Хвърлям поглед към Луиса, която надзирава товаренето на последните чанти в каретата, и сподавям смеха си. Двете със Соня не срещаме затруднения при изпълнението на съветите, дадени ни от Едмънд, да вземем само най-необходимото за из път, ала Луиса е съвсем друго нещо. Докато наблюдава как Едмънд натоварва една от нейните чанти, аз почти я чувам как отмята наум цял списък от шапки и ръкавици, въпреки че от днес нататък със сигурност няма да може да носи нито едното, нито другото.

Извръщам поглед и виждам Соня да говори тихичко на леля Върджиния до стъпалата, които водят към къщата. Тръгвам към тях и Луиса се присъединява към мен; скоро всички се скупчваме пред стълбите, като всяка от нас се чуди как да започне трудното сбогуване толкова скоро след като сме се събрали отново заедно.

Леля Върджиния както винаги прави всичко възможно да ни улесни.

— Е, момичета. Тръгвайте.

Тя се навежда да целуне Луиса по бузата, после се отдръпва, за да надникне в очите й.

— Беше удоволствие да пътувам с теб от Ню Йорк, мила моя. Ще ми липсва твоят дух; просто не забравяй сегиз-тогиз да го укротяваш в името на безопасността и благоразумните решения, нали?

Луиса кима, навежда се за още една бърза целувка, после се обръща и се отправя към каретата.

Соня не чака. Пристъпва към леля ми и я хваща за ръката.

— Толкова съжалявам, че трябва да замина. Дори не сме се опознали както трябва!

Леля Върджиния въздъхва:

— Какво да се прави? Пророчеството няма да ни чака. — Тя хвърля поглед към Едмънд, който отново поглежда джобния си часовник. — Нито пък Едмънд!

Соня се кикоти.

— Мисля, че си права. Довиждане, Върджиния.

Израснала в дом, който не е бил неин, а на госпожа Милбърн, нейната настойничка, Соня още не е свикнала да проявява привързаността си към другите, като изключим моя милост. Тя не прегръща леля ми, а усмихнато я поглежда в очите, обръща се и тръгва.

Оставаме само двете — леля Върджиния и аз. Струва ми се, че всички хора от миналото ми са си отишли, и перспективата да се сбогувам и с леля си кара гърлото ми да се свие. Преглъщам и изричам:

— Бих искала и ти да си с нас, лельо Върджиния. Когато си до мен, се чувствам сигурна.

Преди да го изрека, не осъзнавах колко вярно е това. Усмивката й е тъжна.

— Моето време отмина, но твоето е пред теб. Откакто замина от Ню Йорк, Алис стана по-силна — превърна се в пълноценна Сестра. Време ти е да заемеш мястото си, скъпа моя. Ще остана и ще чакам да видя как ще се развият нещата.

Когато обвивам ръце около тялото й, аз се изненадвам колко дребно и крехко е то. За миг оставам безмълвна сред бързите и силни емоции, обзели сърцето ми. Отдръпвам се и се мъча да се успокоя, като я гледам в очите.

— Благодаря ти, лельо Върджиния.

Тя за последен път ме стиска за рамото, после аз се обръщам и тръгвам.

— Бъди силна, дете, бъди каквато винаги си била.

Качвам се в каретата, Едмънд сяда на капрата. Щом се настанявам до Соня, а на седалката срещу нас е Луиса, аз се понадигам от мястото си, провирам глава през прозореца и поглеждам напред към Едмънд.

— Тръгваме ли, Едмънд?

Едмънд е човек на действието, така че никак не се изненадвам, когато вместо отговор той просто отпуска юздите. Каретата потегля и пътешествието ни започва.

* * *

Известно време пътуваме по протежение на Темза. Луиса, Соня и аз почти не говорим в тъмното купе. Лодките по реката, другите карети и минувачите по улиците привличат вниманието ни, но по-нататък движението постепенно намалява. Скоро не виждаме нищо друго освен водата от едната страна на пътя и равнината, стигаща до ниските планини, от другата. Люшкането на каретата и спокойствието по пътя малко по малко ни унасят, аз задрямвам на кадифената седалка и не след дълго потъвам в дълбок сън.

Събуждам се внезапно с глава, отпусната на Сониното рамо, защото каретата рязко спира. Тъмнината, която преди малко се спотайваше на сиви петна в ъглите на каретата, се е превърнала в черен облак, който сякаш е живо същество, стремящо се да ни погълне всичките. Отвън се чуват гласове и аз пропъждам видението от съзнанието си.

Вдигам глава и виждам, че Луиса е нащрек както в мига на потеглянето ни от Милторп. Тя се взира в Соня и в мен с изражение, което не бих могла да определя другояче освен като гневно.

— Какво става? — питам. — Защо спряхме?

Тя вдига рамене и извръща поглед встрани.

— Нямам представа.

Аз не питам за шума, нахлуващ отвън, а за собственото й поведение. Въздъхвам при мисълта, че се е изнервила от липсата на компания по пътя от Лондон до тук.

— Ще отида да видя.

Дърпам пердето на прозореца и виждам Едмънд да стои до някакви дървета на няколко метра от каретата. Разговаря с трима мъже, които му се кланят в знак на уважение, което ми се струва съвсем не на място, като се има предвид грубият им вид и облеклото им. Главите им се извъртат едновременно към нещо, което е извън полезрението ми. Когато отново го поглеждат, той протяга десница да им стисне ръцете, после мъжете се обръщат и си тръгват по пътя.

Връщам се на мястото си, като оставям пердето само да падне над прозореца. Бяхме се разбрали да правим, да струваме, но да крием самоличността си по пътя до Алтус — заради моята безопасност и заради безопасността на Соня и Луиса в качеството им на ключовете от пророчеството.

Отвън долита глухият тропот на конски копита, който се отдалечава и накрая отмира. Минава известно време, преди Едмънд най-после да отвори вратата. Щом излизам на слънчевата светлина, зървам още пет коня и товар провизии, което не ме изненадва ни най-малко. Онова, което ме кара да се чудя, е фактът, че сред попълненията на групата съзирам конете от Уитни гроув.

— Сарджънт! — тичам към черния жребец, който ме е разхождал толкова много пъти. Обгръщам с ръце шията му и го целувам по меката козина, а той търка муцуната си в косата ми. Обръщам се към Едмънд и се смея щастливо. — Как успя да го докараш чак тук?

Той свива рамене.

— Госпожица Соренсен ми разказа за вашите… ъъъ… занимания. Според нея пътуването ви ще протече по-леко, ако яздите собствения си жребец.

Поглеждам към Соня, която щастливо милва своя кон, и с благодарност й се усмихвам.

Едмънд сваля една чанта от покрива на каретата.

— Трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Не е разумно да оставаме край пътя дълго време. — Подава ми чантата. — Но мисля, че първо ще поискате да се преоблечете.

* * *

Отнема ни доста усилия да убедим Луиса да надене брича си. Макар и отлична ездачка, тя не беше в Лондон със Соня и мен, когато се упражнявахме да яздим, облечени в мъжки бричове. Поне двайсет минути се пазарим, преди да се съгласи да го обуе. Но докато се преоблича, не престава да мърмори, а двете със Соня, отдавна готови за езда, чакаме навън до каретата, като избягваме да се поглеждаме, защото всеки миг можем да избухнем в необуздан смях.

Най-после Луиса се появява — тя несръчно оправя тирантите, които държат брича й. Вдигнала е брадичка до небето, надменно ни отминава и се отправя към конете. Соня се прокашля и аз разбирам, че едва сдържа кикота си, а Едмънд ни подава юздите на конете, които ще яздим през гората до Алтус. Вече е привързал провизиите ни към хълбоците на животните. Не ни остава нищо друго освен да тръгваме.

И все пак не бързам да яхна Сарджънт. Много е добре храната, водата и одеялата да бъдат натоварени на конете, ала има нещо, което сама трябва да нося. Отварям торбата, висяща от едната страна на Сарджънт, бъркам в нея, докато напипам лъка и мешката със стрели, където е и маминият кинжал. Фактът, че ножът някога е бил използван от Алис, за да развали заклинанието за защита, което майка ми бе направила в стаята ми, ни най-малко не омаловажава подкрепата, която чувствам, че ми дава. Той е бил притежание на майка ми дълго преди Алис да го обсеби. А сега е мой.

Що се отнася до лъка, никога не е ставало дума, че ще се наложи да го използвам, но нима съм се упражнявала толкова много в Уитни гроув, и то върху мишени, за да оставя сигурността ни единствено в ръцете на Едмънд? Мятам лъка през рамо и завързвам мешката на кръста си, така че съдържанието й да ми е винаги под ръка.

— Наред ли е всичко? — пита Едмънд от гърба на жребеца си, щом съзира мешката.

— Наред е, благодаря.

Вече се чувствам по-сигурна и се мятам на гърба на Сарджънт.

— Ами каретата? — пита Луиса, докато обръща коня си така, че да следва Едмънд.

Гласът му се чува малко приглушено отзад.

— По-късно ще дойдат да я приберат. Ще я върнат в Милторп.

Луиса бърчи чело, извива снага върху седлото и поглежда назад.

— Но… една от чантите ми остана на багажника!

— Няма причина да се тревожите, госпожице Торели — от тона на Едмънд е очевидно, че не очаква възражения. — Ще бъде върната в Милторп Менър заедно с каретата като ненужен багаж, защото не бива да носите повече, отколкото ви трябва.

— Но… — Луиса буквално ще се пръсне от възмущение, очите й мятат искри ту към мен, ту към Соня, докато най-после приема факта, че възражението й е безполезно. Намества се на седлото и съсредоточава поглед върху гърба на Едмънд пред себе си, а от очите й излитат истински стрели, сякаш е опънала тетивата на лъка си до краен предел.

Соня язди точно зад нея; тя се обръща към мен и се хили, докато двете следваме Едмънд и навлизаме в горичката край пътя. Радвам се на веселата случка, предизвикала смеха ни за сметка на Луиса, защото, щом напускаме слънчевата поляна и се потапяме в тайнствения мрак на гората, аз осъзнавам, че пътуването ни до Алтус ще е всичко друго, но не и весело.