Мишел Зинк
Бранителката на портата (32)

32.

Седнала съм на коня току пред обора и оглеждам околните ниви, като премислям с какви възможности разполагам.

Момчето наистина каза, че е изпратило Пазителя в противоположна посока, далеч от града, но дори да е така, каква е гаранцията, че той не е променил посоката и сега не ме издирва в Шартр. Особено ако си мисли, че страниците са скрити там.

Както съм яхнала коня, се извивам на седлото и се взирам в гората зад фермата. Нейните шубраци предлагат повече скривалища от откритото отвсякъде поле, ширнало се оттук до Шартр, но нямам ни най-малка представа какво се е случило с Димитри, нито къде биха могли да бъдат останалите от ордата на Пазителя. Ако се върна в гората, може да попадна в ръцете им. В Шартр поне ще се възползвам от свещеното място, църквата, за убежище.

Ще имам и възможност да открия липсващите страници. Ако изобщо има някакъв начин, някаква реално съществуваща възможност да ги взема в ръцете си, ще се възползвам от нея.

Определям града за своя цел и забивам шпори в хълбоците на Сарджънт. Той рипва напред и копитата му гръмко трополят в коравата земя. Понася ме през полето като вятър. Сякаш му е добре известно, че ни грози опасност.

Като излизаме на открито в полето, аз се ужасявам, въпреки че слънцето ярко свети и позлатява дивораслите треви и люшкащите се жита, простиращи се във всички посоки. Много е красиво, ала няма къде да се скрия. „Свършено е с мен“, мисля си аз и сърцето ми се ожесточава.

Обзема ме такава ярост, щото ми се струва, че всеки миг ще изляза от кожата си. С почуда забелязвам, че се нося през нивята, без да чувам трополенето на Пазителя след себе си. Градът се приближава все повече и повече, най-после влизам в него и завивам по една от главните улици.

Шартр не е толкова малък град, колкото изглежда отдалеч, но в този час по прашните улици не се срещат много хора. Те не бързат и ме наблюдават със смесица от любопитство и досада. Съдейки по спокойните им лица, аз разбирам, че съм ги обезпокоила, като съм се втурнала изневиделица в един от обичайните им ведри дни, в които не се случва нищо особено.

Ала следобедът ми в Шартр ще е всичко друго, но не и спокоен, защото, щом завивам по една малка уличка в стремежа си да стигна до църквата с острите кули, виждам русокосия Пазител да разговаря с една старица на ъгъла. Не е слязъл от коня си и дори от разстоянието, на което се намирам, аз долавям животинския оттенък в гласа му. Той тутакси млъква и сякаш усетил присъствието ми, извърта глава в моята посока.

Не забелязвам кога точно се раздвижвам. Сякаш всичко забързва своя ход и същевременно го забавя. Осъзнавам само, че когато обръщам Сарджънт към църквата, Пазителят пришпорва коня си, като оставя старицата да стои на ъгъла с отворена уста, не успяла да довърши изречението си.

Стрелвам се през града, вземам на зигзаг едната улица, после другата, като отчаяно се опитвам да стигна до катедралата, а преследвачът ми галопира точно зад мен. Завивам последователно няколко пъти. Заблудила съм се из малките улички, които ми се струваше, че водят към църквата, а всъщност са ме отдалечавали от нея. Изглежда, моят преследвач не познава града по-добре от мен, земните ограничения действат и на него по същия начин както на мен. Той ме следва по петите дори тогава, когато съм убедена, че ще пресече пътя ми.

Накрая завивам по прашен път, отвеждащ на някакво възвишение, и в същия миг зървам табела, на коя то пише: „Катедралата Нотр Дам. Шартр.“ Вземам завоя и пред погледа ми, на самия връх на възвишението, царствено се възправя катедралата. Острите й кули стърчат високо над древните каменни стени на църквата и сякаш докосват самото небе. Дишащ тежко и шумно, Сарджънт се изкачва нагоре по хълма, а Пазителят го следва по петите.

Стигаме до катедралата и аз съм готова да скоча от коня и бързо да се скрия в църквата. Тя се приближава все повече и повече, докато най-сетне се озовавам току пред нея. Щом стигам до внушителната й фасада, леко забавям ход и се стоварвам на земята малко по-тежко от очакваното. От удара дъхът ми спира и аз залитам, като се опитвам да се изправя, въпреки че зървам преследвача си да навлиза в последната права на пътя след мен.

Никога не съм била тъй благодарна на панталоните, които нося, както съм в този момент, когато се втурвам тичешком нагоре по стъпалата към солидната дървена извита като свод врата на катедралата. Вземам стъпалата по две наведнъж. Лъкът подскача на гърба ми, аз се движа колкото е възможно по-бързо, като внимавам да не падна на древните стъпала. Ако се спъна, ще ми е за последен път, защото чувам Пазителя да се приближава. По шума на стъпките му разбирам, че тича по-бързо от мен, и ми се струва, че всеки миг ще ме настигне.

Когато стигам до вратата, не поглеждам назад. Протягам ръка, сграбчвам огромната желязна дръжка и я дърпам, докато тя леко се открехва. Но това ми е достатъчно. Промъквам се през процепа, дърпам и я затварям, после пристъпвам в хладния храм.

Влизам вътре и се облягам на стената. След лудешкото надбягване през града и нагоре по хълма към църквата тишината в нощта ми се струва оглушителна. Дъхът ми, тежък и шумен, отеква в каменните стени и за миг аз оставам така — взирам се във вратата и се мъча да успокоя дишането си. Въпреки уверенията на Димитри всеки момент очаквам Пазителят, моят преследвач, да се втурне през вратата вътре в църквата. Но нищо такова не се случва и аз се осмелявам да навляза по-навътре в дълбоката като пещера църква.

Тя е огромна, таванът й се извисява толкова нависоко, че едва се вижда над главата ми. През сложната дантела на пъстроцветните стъкла се процежда бледа светлина във всички цветове на дъгата, пада върху стената и пода на църквата и аз забелязвам богатата каменна плетеница, изобразяваща светци и библейски сцени. Помещенията зад олтара се спотайват в мрачината, ала аз се отправям към тях. Пазителят може и да не успее да се вмъкне в църквата, но чудовищните размери на шефа ме карат да се чувствам уязвима. Преизпълнен е с тайнственост. Иска ми се по-скоро да открия тайника и да разбера дали липсващите страници са в него.

Отминавам олтара и се озовавам в огромен салон. От многобройните си пътувания с татко знам, че много често историческите забележителности са белязани със знаци, които помагат на посетителите да не ги отминат без внимание, така че бързешком се отправям към задната част на църквата, като пътьом оглеждам стените за указания. Зървам няколко затворени врати, ала не смея да ги отворя.

Завивам по тесен коридор. В дъното виждам врата, през която прониква лъч бледа светлина. Тръгвам към светлината и с удоволствие забелязвам, че вратата е леко открехната. Бутам я, за да я отворя още малко, и надничам през процепа.

В началото съм разочарована от видяното — вратата извежда в малка странична уличка. Струва ми се глупаво да си губя времето за място, което се намира извън истинския храм, но нещо привлича погледа ми. На една по-малка сграда недалеч от катедралата виси табела.

На нея пише: „Maison de la crypte.“

„Крипта.“

Разбира се, няма как да знам дали страниците са скрити в криптата, ала не съм била целия път дотук, за да седя и да чакам, докато Пазителят ме дебне пред църквата. За миг обмислям идеята да почакам Димитри, ала светкавично отхвърлям тази мисъл. Димитри ми бе помогнал в гората по пътя ни към Алтус, но аз сама бях преминала през много изпитания, докато се добера дотук.

Ако побързам, за по-малко от минута ще успея да прекося тясната улица и да стигна до входа на криптата. Силно се съмнявам, че близостта на катедралата би ми предоставила закрила сама по себе си, но нямам изход — оглеждам се, за да се убедя, че на улицата няма никого, и се промъквам през процепа на вратата.

Сигурно е станало късно, защото слънцето се скрива зад сградите от двете страни на уличката. Струва ми се, че за краткото време, през което съм била вътре в църквата, температурата се е понижила. Скоро ще падне нощта. Тази мисъл ме пришпорва и аз бързо стигам до входа на криптата и отварям вратата, която, макар и голяма, изглежда нищожна пред тази на катедралата.

Затварям я след себе си и се озовавам в малко, скромно помещение. Няма орнаменти, няма каменни ажури, нито прозорци от многоцветно стъкло, но дълбоко в душата ми се настанява покой. Незнайно защо това място, лишено от претенциозност и величавост, ме кара да се чувствам у дома си така, както се чувствах само в Алтус. От гърдите по цялото ми тяло пълзи познатата ми вече топлина и когато докосвам змийския камък, той пари ръката ми.

Влизам в стаята и с удоволствие забелязвам, че е съвсем малка. В нея има няколко врати и само един коридор, така че ми се струва, че постройката е издигната ей така, надве-натри, над тайника, докато лаврите на славата са били обрани от катедралата. Когато стигам до края на помещението, тутакси откривам извитата стълба, отвеждаща надолу до тясна вратичка. Стъпалата са каменни и аз стъпвам без колебание по тях, а щом тръгвам надолу, змийският камък започва да пари кожата под ризата ми още по-силно.

Опирам се на стените за по-голяма стабилност и се удивявам на мириса, който ме лъха от дълбините на криптата — дъх на плесен и влага. Това е дъхът на самата земя. Слизам по стъпалата с усещането, че се завръщам у дома, и вече знам, че тези стени са иззидани преди много хилядолетия. Чувствам, че те крият неща, които са ценни за нашата кауза.

Когато най-после стъпвам на пода на тайното помещение, размерите му ме изненадват. Заобиколено е с каменна зидария и макар че таванът не е и наполовина толкова висок, колкото този в катедралата, стените се издигат над главата ми. Самата крипта е доста широка и между двете противоположни стени има голямо разстояние. Всъщност е по-широка, отколкото горното помещение. Единствената светлина идва от факлите, окачени на двете странични стени, и ми е нужно време, за да свикна с нея.

Когато очите ми се приспособяват към оскъдната светлина, вниманието ми бива привлечено от олтара в края на криптата.

Тръгвам нататък, като се мъча да стъпвам колкото е възможно по-тихо. Съмнявам се дали човек би трябвало да се укорява, задето отдава внимание на подобно място, ала аз със сигурност трябва да бъда порицана заради онова, което си мисля, че бих могла да направя, за да открия страниците; щом стигам до олтара, отделям време да разгледам статуята върху него. Това е красива, макар и слабо известна скулптура на жена в мантия — предполагам, че изобразява Дева Мария.

„В полите на Бранителката. Не Девица, а Сестра.“

Като се оглеждам за последен път, аз се приближавам до статуята, а щом стигам до основите й, коленича. Камъните са студени и твърди. Студът ме хапе дори през панталоните.

Оглеждам внимателно пода, като търся нещо, каквото и да е, което би могло да ми посочи някакво скривалище, ала не след дълго отхвърлям тази идея. Оглеждам пода под олтара и статуята и в душата ми нахлува отчаяние. Няма никакъв знак. Само безкрайна редица от сиви каменни плочи, които не се различават една от друга в полумрака.

Така ми се струва в началото. Преди да зърна тъмната ивица, която различавам като размазано петно върху една от плочите.

Променям ъгъла на наблюдение с надеждата да я видя по-добре и се питам дали близостта ми до обекта не ме затруднява да го различа ясно. И тогава — да! Забелязвам същата линия да продължава и върху съседния камък, и на следващия до него. Започвам да разбирам; изтривам с ръкава си мръсотията, после скачам на крака. Отстъпвам няколко крачки назад, за да проверя теорията си.

Усещам как устата ми се разтегля в усмивка, макар че няма кой да я види и че не съм си и представяла, че ще се усмихна при вида на подобен символ.

На пода до краката си зървам същия знак, който е изписан и на медальона ми. Тъмната линия, която се извива по повърхността на седем големи камъка, оформя фигурата на Йоргуманда. И макар да е тъмно, макар контурите да са избледнели и покрити с вековни напластявания от кал и мръсотия, в центъра им различавам буквата „X“.

С „X“ започва думата „Хаос“. Хаосът на вековете.

Бързо лягам на земята и опипвам знака на Иоргуманда, като търся по-халтав камък. Не ми отнема много време, за да разбера, че усилията ми са напразни; всяка една от каменните плочи, която носи част от знака на змията, е стабилна. Пръстите скоро ме заболяват от усърдието, с което се мъча да ги разхлабя. Ала в средата остава последният камък, онзи, върху който е изписана буквата, „X“, и когато го опипвам и усещам, че се клати, удивявам се на собствената си глупост.

Трябваше да се досетя, че е точно там.

Бъркам в мешката и изваждам камата. Дори на мъждивата светлина в криптата забелязвам по дръжката й да блещукат разноцветните скъпоценни камъни. Помня, че я бях открила в стаята на Алис в Бърчуд с остатъци от дървесен прашец по проблясващото острие. Дървесен прах от пода в стаята ми със заклинанието за защита, което Алис бе развалила, за да ме остави безпомощна в ръцете на Душите в Равнината.

Този път камата ще послужи за далеч по-благородна цел.

Не е никак лесно да разхлабя каменната плоча. Дращя върху натрупаната кал, утайка и не запомнил годините си хоросан около камъка, насилвам го с камата, като я пъхам все по-навътре и по-навътре в страничните процепи. На няколко минути спирам и гледам докъде съм стигнала, като всеки път се разстройвам от факта, че не мога да направя нищо друго, освен да го размърдам леко напред-назад. Изгубвам чувство за време, докато най-после камъкът се раздвижва с по-голяма лекота и аз започвам да вярвам, че бих могла да го отместя.

Връщам камата обратно в мешката и напъхвам пръсти в отвърстията в краищата му. От теснотията не мога да разгърна движенията си, ала все пак се опитвам да раздвижа камъка насам-натам и да го повдигна. Бутам, дърпам, ала без голям успех. Трябва да го подхвана под друг ъгъл. Нямам място да се извърна и да го уловя както трябва и се мъча да го издърпам право нагоре, а не под ъгъл. Остатъците от нокти по пръстите ми се чупят в камъка и от тях блика кръв, ала скоро започвам да усещам, че мястото от двете страни на камъка се по разширява.

Пъхам връхчетата на пръстите си по-дълбоко в тесните процепи отстрани, като хапя устни да не се разплача от болка, защото в същото време съседните камъни дращят и режат изтънялата ми вече кожа. Знам, че много скоро ръцете ми ще откажат, затова събирам всички сили.

Дърпам.

Камъкът е по-тежък от очакваното. С треперещи ръце го вдигам от земята и за миг ми се струва, че няма да мога да го задържа. Но го задържам.

По някакво чудо успявам и зървам откриващата се под него бездна. Не се помайвам. Оставям камъка встрани и се взирам в бездънната на вид пропаст. Вътре е тъмно като в рог. Промушвам ръка в тъмните й влажни дълбини и я опипвам. Не забелязвам буболечките, праха и нечистотиите, дори не се учудвам на странните неща, в които се блъска ръката ми, преди да достигне дъното на дупката.

Тя е много по-дълбока, отколкото очаквам. Ръката ми хлътва почти до рамото и едва тогава напипвам дъното й, но тогава пък усещам нещо меко и не тъй студено като камъка. Сграбчвам го и измъквам ръката си. Пръстите ми стискат малко парче кожа.

Връщам камъка на предишното му място, сякаш нищо не е било докосвано. Изправям се пред олтара и разтварям парчето кожа, което ме е чакало дълбоко под земята.

Гърлото ме стяга, щом спирам поглед върху остатъка от тънката напукана хартия. Измъквам я от коженото пакетче и внимателно я разгъвам. Изглежда по-стара от самото време. Дори разгъната, хартията стои набръчкана и аз грижливо я приглаждам с ръка, докато се взирам в думите, изписани върху нея.

Тъкмо в този миг аз виждам, че това не е един, а два листа стара протъркана хартия.

Държа единия с дясната, а другия с лявата си ръка и се взирам в оскъдната светлина на криптата — най-напред в единия, после в другия. Не ми е нужно много време, за да разбера всичко.

Едното парче хартия е във формата на правоъгълник със съвършено гладки ръбове, а грижливо изписаните върху него думи са на латински. Разпознавам формата на страницата от томчето, озаглавено „Librum Maleficii et Disordinae“ — Книгата за Хаоса, която открихме в татковата библиотека в Бърчуд преди близо година. Никога не съм била силна по латински. Само благодарение на превода на Джеймс успях да се запозная с покъртителната история на пророчеството.

Ето защо въздишам с облекчение, щом зървам втората страница, кротко приютена зад първата. Очевидно страницата е откъсната отнякъде, но не е толкова гладка и чиста като страницата на самата книга. Не. Това тук е малко парче хартия. Листче, върху което също са написани думите на пророчеството, но нечетливо и набързо.

Не това е най-важното обаче.

Най-важното е, че тези думи, нечетливите, надраскани бързешком, са на английски, преведени преди много години, сякаш някой е знаел, че тъкмо мен ще изпратят в криптата в Шартр и че аз отчаяно ще се нуждая от превода им, за да разбера написаното върху последната страница на пророчеството.

Поемам си дълбоко въздух и мушвам страницата от книгата зад превода. После навеждам глава под светлината на мъждукащите факли.

Чета:

И все пак от хаоса и безумието един ще се въздигне,

ще поведе древните и ще освободи камъка,

забулен в неприкосновеността на

Сестринската общност,

държан на безопасно разстояние от Звяра и

освобождаващ зависимите от пророчеството

от неговото минало и неизбежната съдба.

Свещен камък, пуснат от храма.

Слиаб на Каили,

Портал към Отвъдните светове,

Сестри на Хаоса,

върнете се в утробата на змията

в навечерието на Нос Галон-Маи.

Там, в огнения кръг,

запален от камъка, съберете

четирите ключа, белязани от Дракона.

Ангела на Хаоса, знака и медальона.

Звяра, прогонен единствено чрез

Общността на Сестрите до вратата на Бранителката

с обреда на падналите.

Разтвори обятия, господарке на Хаоса,

за да вкараш опустошението на вековете,

или ги затвори и

отхвърли Неговата жажда за вечност.

Щом стигам до края на листа, разбирам, че всъщност това е цяла страница. В пророчеството е нямало липсващи страници. Липсвала е само една. И дори да не ми е възможно да дешифрирам смисъла й тук и сега, аз съм убедена, че тъкмо тя ми е нужна.

Не мога да си позволя лукса да отнеса страницата със себе си. Не и когато знам, че един от Душите ме чака пред криптата. Затова продължавам да чета. Чета дотогава, докато съм сигурна, че съм я запаметила. Докато се убеждавам, че ще мога да цитирам думите й на смъртното си ложе, дай боже това да стане след много, много години. После доближавам и двата листа до пламъка на факела и наблюдавам как се превръщат в пепел.