Мишел Зинк
Бранителката на портата (29)

29.

— Къде, предполагаш, се намираме? — питам Димитри. Седим върху една пясъчна дюна и се взираме в сивата пустота. Димитри разучава околностите, сякаш би могъл да определи местоположението ни по гъстотата на мъглата, увиснала навсякъде около нас.

— Според мен сме някъде във Франция. Мисля, че пътуването ни по море бе твърде дълго и сме извън Англия, но не е възможно да се каже със сигурност.

Замислям се върху думите му, като се опитвам да отгатна на кое място във Франция биха могли да са скрити липсващите страници. Уви, усилията ми са безполезни. Не разполагам с никакво указание, за което да се уловя, затова се съсредоточавам върху належащите задачи.

— Какво ще правим, ако водачът ни не се появи?

Мъча се да сдържа хленча в гласа си, ала съм твърде уморена, при това съм гладна и ми е студено. В Алтус ни приготвиха някаква храна, ала нито Димитри, нито аз горим от желание да я използваме, щом можем да минем и без нея. По-добре да я запазим, за да разполагаме с продукти по-дълго време.

Димитри проговаря зад мен:

— Сигурен съм, че скоро водачът ни ще е тук.

Въпреки че увереността в тона му и убедителността, с която изрича думите, ме карат да му вярвам, не е в природата ми сляпо да се доверявам.

— Откъде знаеш?

— Нали лейди Абигейл каза, че водачът сам ще ни открие. И макар да не можеше да гарантира резултатите от пътуването ни, тя не би избрала за водачи на толкова важно пътуване случайни хора, а най-близките си довереници, да не говорим, че тук става въпрос за безопасността на племенницата й, бъдещата Стопанка на Алтус.

— Не съм казала, че приемам поста — напомням му аз.

— Знам — кима с глава той.

Обмислям на какво се дължи самоувереността в тона му, когато някъде в мъглата долавям тихо пръхтене. Димитри също го чува, наостря уши по посока на шума и поставя пръст на устата си.

Кимам и се вслушвам, като се взирам в мъглата, където започват да се оформят контурите на някаква фигура. Тя е чудовищна — огромна и многоглава. Поне така ми се струва, докато фигурата се приближава към нас. Тогава виждам, че това е просто ездач, който води още два коня със себе си.

— Добро утро — поздравява ни новодошлият със силен и уверен глас. — Идвам от името на Стопанката на Алтус, мир на праха й.

Димитри става и предпазливо се приближава към ездача.

— А ти си?

— Гарет Алтуски.

— Не съм чувал за теб на острова — в гласа на Димитри се чете подозрение, поне на мен така ми се струва.

— От години не живея в Алтус — отвръща човекът. — Но той си остава моят дом. Така е за всички, родени на острова, не съм ли прав? Във всеки случай за онези от нас, които служат на Сестринската общност в пълна дискретност. Сигурен съм, че ме разбра.

Димитри се позамисля, преди да кимне с глава. Маха ми с ръка да се приближа и аз скачам на крака, нетърпелива да огледам по-добре нашия нов водач.

Не знам по каква причина, но очаквам да е тъмнокос, а той, напротив, е съвсем рус. Косата му няма златистия отблясък на Сонината коса, а е толкова светла, че е почти бяла. Кожата му обаче е неестествено загоряла, сякаш досега се е пекъл на слънцето. Тогава си казвам, че не е възможно да е прекарал дълго време тук, тъй като не би могъл да хване този слънчев загар. Той накланя глава към мен.

— Милейди. Приемете поклона ми, въпреки че съм на кон.

Аз се смея, доволна от непретенциозното му поведение и доброто му настроение.

— Не се безпокой. Още не съм станала Стопанката на Алтус.

Той повдига вежди.

— Наистина ли? Този факт ще ни даде повод за интересни разговори по пътя.

Дърпа напред двата коня и аз викам от щастие, когато разпознавам в тях Сарджънт и жребеца, който Димитри яздеше по пътя към Алтус.

Избързвам напред и милвам Сарджънт по гладката муцуна. Той души косата ми и доволно пръхти.

— Как успя да ги докараш дотук? Мислех, че ще мога да видя Сарджънт едва когато се върна в Лондон!

Гарет се навежда напред.

— Един благородник никога не издава тайните си, милейди.

Той отново изправя гръб върху седлото и се хили.

— Просто се опитвам да хитрувам, за да прикрия невежеството си. Всъщност нямам ни най-малка представа как са се озовали тук. До този момент дори не знаех, че са вашите коне. Чакаха точно там, където ми беше казано, че ще ги намеря.

Димитри се приближава до коня си.

— Да тръгваме ли? Мъглата ме кара да бъда предпазлив. Иска ми се да изляза на открито.

— Много правилно — отвръща Гарет. — Хайде! Качвайте се и да тръгваме. Трябва да стигнем до следващата спирка по светло.

— А къде се намира тя? — поставям крак в стремето и се мятам на гърба на Сарджънт.

Гарет обръща коня си и вика:

— На реката!

— На реката ли? — питам. — Описа ми го много нагледно.

Следваме Гарет и се отдалечаваме от брега нагоре по стръмна пясъчна дюна. Опасенията ми, че Сарджънт ще се чувства необичайно по непознатия терен, се оказват безпочвени. Той се държи така, сякаш е роден на този бряг, и преди да се усетя, ние сме вече в ливадите и се движим през високите треви. Пътят пред нас изглежда в по-голямата си част равнинен, сегиз-тогиз леко хълмист, и аз с радост отбелязвам факта, че наоколо не се виждат гори.

Щом се отдалечаваме от брега, мъглата постепенно се вдига и в един миг небето като по чудо засиява светлосиньо над главите ни. Струва ми се невъзможно да си мисля, че през цялото време, докато сме били обгърнати в гъстата мъгла във водата, а после и на брега, то е било над нас и още щом слънцето хвърля златистите си лъчи над високите треви, духът ми се вдига.

След потискащите дървеса и шубраци на гората по пътя ни към Алтус цяло щастие е да яздим сред ширналото се поле. Движим се един до друг, което ни дава възможност да разговаряме свободно.

— И така, щом не си Стопанката, кой е поел поста след смъртта на лейди Абигейл? — пита Гарет.

— Дълга история — увъртам го аз, защото не знам какво точно мога да кажа.

— По една случайност разполагам с достатъчно време — усмихва се той. — И ако ми разрешиш, всеки в Алтус би имал голям късмет да постави отпечатъка на такава красива стопанка върху шлема си.

— Не съм сигурен дали госпожица Милторп ще има желание да говори по толкова лични въпроси — намесва се Димитри.

В тона му се прокрадва ревност и аз с мъка сдържам кикота си. „Госпожица Милторп“ ли? Поглеждам го и питам:

— Може ли да говоря за това? Не е ли забранено?

Изненада и възмущение се борят на лицето на Димитри.

— Не е изрично забранено. Не е никаква тайна, че тъкмо ти си наследница на титлата. Просто предположих, че няма да ти е приятно да споделяш личните си проблеми с непознат.

Налагам си да остана сериозна при проявата на по-добра момчешка сприхавост от негова страна.

— Щом не е тайна, то тогава и проблемът не е толкова личен. Освен това, както изглежда, чака ни дълъг път. Можем да го съкратим с интересни разговори, не си ли съгласен?

— Може би — отвръща той недоволно.

Обръщам глава към Гарет и виждам, че той дори не се опитва да скрие тържествуващата усмивка на загорялото си лице.

Старая се да разказвам колкото е възможно по-отвлечено.

— Цялата тази красота — соча с ръка наоколо — е толкова вълнуваща, че измества значимостта на моето назначение за Стопанка на Алтус. Не мога да поема подобна отговорност, докато не се разрешат всички висящи въпроси, така че ме удостоиха с привилегията да разполагам с малко повече време, за да привърша пътуването, след което да взема решение.

— Нима искаш да кажеш, че може и да не приемеш поста? — недоверчиво пита Гарет.

— Тя иска да каже — намесва се Димитри, ала аз тутакси го спирам.

Опитвам се да говоря с любезен тон:

— Извинявай, Димитри, но дали бих могла да отговоря от свое име?

Той се дърпа като наказан, аз въздъхвам и отново се обръщам към Гарет.

— Искам да кажа, че не мога да преценя, докато не свърша онова, което трябва да свърша.

— Но това означава, че Сестра Урсула ще заеме поста, нали така?

— Така е — отвръщам и се питам до каква степен обикновените Братя и Сестри са посветени в политическите нрави на острова.

— Е, аз пък никога няма да се върна в Алтус, ако го управлява Урсула! — презрението в гласа на Гарет е толкова очевидно, че очаквам всеки миг да се изхрачи от негодувание.

— А мога ли да попитам защо имаш толкова лошо мнение за Урсула?

Преди да отговори, Гарет хвърля поглед към Димитри и за първи път аз усещам общото помежду им.

— Урсула и нейната властолюбива щерка…

— Астрид ли? — питам аз.

Той кима с глава и продължава:

— Урсула и Астрид не ги е грижа за Алтус. Ни най-малко. Те се стремят към еднолична власт. Нито за миг не мога да им се доверя. Ти също не бива да им вярваш.

Той се взира в полето и лицето му става сериозно. Когато отново ме поглежда, няма и следа от доброто му настроение.

— Мисля, че ще направиш огромна услуга на острова и неговите обитатели, ако се натовариш с ролята да им бъдеш Стопанка.

Страните ми пламват под критичния му поглед, а до мен Димитри раздразнено въздиша.

— Думите ти ми правят чест, Гарет. Но ти изобщо не ме познаваш. Откъде си сигурен, че ще бъда мъдра Стопанка?

Той се усмихва и се потупва с пръст по слепоочието.

— Личи си по очите, милейди. Зелени са като морето, което милва острова.

Усмихвам му се в отговор и се обзалагам, че в същия миг Димитри с досада обелва очи.

Полето се простира надлъж и нашир и с напредването на деня тревите преминават в грейнали жита. Спираме само веднъж до едно малко поточе, бълбукащо над гладка сива скала. Пием от леденостудената вода, напълваме манерките си, като не забравяме да напоим и конете. Открадвам си минутка, изтягам се на тревистия рът, затварям очи и дълбоко въздишам от удоволствие, щом слънцето напича лицето ми.

— Приятно е отново да усещаш топлината на слънцето, нали? — чувам гласа на Димитри до себе си и отварям очи, като ги прикривам с длан от блясъка на слънцето; усмихвам му се.

— Приятно е меко казано.

Димитри кима и мрачно се взира в бликащата вода. Сядам на земята, навеждам се към него и го целувам право в устата. Когато се отдръпвам, той е доволен и в същото време малко изненадан.

— Защо беше това?

— За да ти напомня, че чувствата ми към теб са твърде силни, за да се разколебаят за краткото време, откакто сме отпътували от Алтус — усмихвам му се дяволито аз. — И много по-дълбоки, за да капитулират пред усмивката на първия срещнат, колкото хубав и чаровен да е той.

За миг се питам дали не съм наранила гордостта му, ала скоро всичко отминава и на лицето му, леко разколебано в началото, грейва широка усмивка.

— Значи мислиш, че Гарет е хубав, а?

Въртя глава, като се правя на вбесена, отново го целувам, после ставам и изтупвам с ръка брича си.

— Ти си голям глупак, Димитри Марков.

Отправям се към конете, а вятърът донася до мен думите му:

— Не ми отговори! Лия?

Гарет е вече на коня си и аз проверявам още веднъж юздата на Сарджънт, преди да се метна на седлото.

— Хубаво място за почивка. Благодаря ти.

— Няма защо — отвръща той и гледа към Димитри, който се е отправил към коня си. — Мисля, че сте уморени. Казват, че сте имали тежко пътуване.

Кимам с глава.

— Щом сме далеч от гората, аз съм щастлива. Мъчително е да пътуваш до Алтус през тъмния и гъст лес.

Той поглежда към Димитри, за да се увери, че е готов за тръгване. Щом вижда, че всичко е наред, Гарет обръща коня си напред.

— Не се тревожете. Мисля, че оттук нататък ще пътувате на открито.

После всички тръгваме, а аз отново нямам никаква представа коя е крайната ни цел — тя е строго пазена тайна.

* * *

Останалата част от деня преминава в приятни дружески разговори. Кратката ни почивка край потока сякаш е внесла повече увереност в поведението на Димитри, който сега се отнася по-приятелски към Гарет. Прекосяваме няколко ниви, някои от които засети със земеделски култури, докато по други се люшкат жита и треви.

Слънцето се движи по небесния свод и когато стигаме до другия поток, започва да хвърля дълги сенки върху земята. Рекичката е много по-голяма от предишната и се извива през зелените хълмове, а тук-там по бреговете й растат малки горички. Гарет дърпа юздите на коня си и скача долу.

— Точно по разписание — казва той. — Ето тук ще си направим бивак за през нощта.

В бохчите, завързани на конете, откриваме основни припаси и се залавяме да си строим малък лагер. Гарет пали огън и докато двамата с Димитри разпъват палатките, аз стъкмявам проста вечеря. Никак не е изненадващо, че ще нощуваме в един и същи лагер е Гарет. Вече го чувстваме като стар приятел. Двамата с Димитри ме забавляват, като ми разказват истории за общите ни познати от Алтус. Те шумно проявяват дружелюбното си отношение един към друг, а на мен никак не ми е трудно да се смея там, където те очакват. Огънят вече едва тлее, Гарет става и се прозява.

— Ако искаме да станем утре рано, както е по план, трябва да си лягаме.

Той кима към Димитри и към мен. Сигурна съм, че в очите му улавям палави искри, при все че огънят вече е загаснал.

— Ще ви оставя спокойно да си пожелаете приятни сънища.

Той се отправя към едната палатка и ни оставя сами в хладната нощ.

Хихикането на Димитри се превръща в многозначително боботене. Протяга ми ръка и ми помага да стана, после ме придърпва към себе си.

— Напомни ми по-късно да благодаря на Гарет.

Не си правя труда да го питам защо иска да му благодари. Той се навежда и докосва устни до моите — нежно, ала настойчиво, — а устата ми се разтваря и целият свят около мен мигом изчезва. В обятията на Димитри откривам покоя, който ми се изплъзва в моменти на размисъл и съсредоточеност. Позволявам си лукса да се изгубя в прегръдките му, да се предам на властта на тялото му, което усещам срещу своето, и на нежността на неговата целувка.

Когато най-после се отлепваме един от друг, инициативата е на Димитри.

— Лия… Трябва да те придружа до палатката ти.

Той търка буза в моята и аз се вълнувам от допира на меката му брада — тъй чувствен, че ме кара да настръхна.

— Можеш ли да останеш? — не се стеснявам да попитам. Вече не.

— Това е най-голямото ми желание, ала няма да заспя в този непрогледен мрак — вдига глава и се взира в тъмнината, която се превръща в истинска чернилка извън рамките на заревото от жаравата на огъня. — Не и докато не открием страниците. Мисля, че ще е добре да наблюдаваме пространството около палатката ти.

— Защо не помолиш Гарет да го направи? — ставам дръзка, ала не ми пука.

Той ме поглежда в очите, после се навежда и притиска устни до моите, този път по-силно.

— Нямам доверие в никого, Лия, щом се отнася до твоята безопасност.

Усмихва се.

— Разполагаме с всичкото време на света. В бъдеще ни очакват колкото си искаш нощи. Хайде, нека те сложа да спиш.

Ала въпреки успокояващото присъствие на Димитри пред палатката аз не мога да заспя. Думите му продължават да звучат в ушите ми — убедена съм, че греши. Не разполагаме с всичкото време на света. Само с времето, което е предвидено в пророчеството. Времето, което вземаме от него. И времето между сегашния момент и мига, в който трябва да примиря обещаното ми бъдеще с Димитри и своето минало с Джеймс.

* * *

Бивакът ни е малък и ние бързо прибираме багажа си. След съвсем кратко време отново сме на конете и продължаваме през полята.

След крайбрежната мъгла в района, където слязохме от лодката, сега слънцето ни се струва като истинска благословия. Сегиз-тогиз затварям очи за по-дълго, като отмятам глава назад и излагам лицето си на ласкавата му топлина, която пълзи навсякъде по кожата ми. Усещам присъствието на онези, които в миналото са преминали през изпитанията на пророчеството. Усещам и целостта на всички нас, макар да не сме заедно в този свят. Това ме изпълва с ведрина и за първи път от дни насам аз се помирявам със съдбата си, каквато и да е тя.

В същия миг осъзнавам безмълвната тишина, която ме заобикаля. Не чувам шума от копитата на конете. Нито пръхтенето им. Няма ги и леките закачки между Гарет и Димитри. Отварям очи и виждам, че се намираме сред гора от дървета, но толкова малки, че дори не скриват слънцето, което грее в небето.

Димитри и Гарет са спрели конете си, ала никой от двамата не е скочил на земята. Дърпам юздите на Сарджънт.

— Защо спираме? — питам.

Гарет оглежда полето и дърветата около нас.

— Опасявам се, че трябва да се сбогуваме, макар да ми се иска да ви оставя в по-закътано място да чакате следващия си водач. — Вдига рамене. — Но мисля, че в сравнение с голото поле това е най-доброто за вас.

Мъча се да прикрия разочарованието си — свикнах да се доверявам на Гарет.

— Кога ще дойде той? — питам го аз.

Гарет свива рамене.

— Предполагам, съвсем скоро, но не съм сигурен. Пазим идентичността и разписанието си в строга тайна един от друг.

Той рови в багажа си и хвърля още две чанти на земята.

— Останете тук, докато дойде водачът ви. В чантите има продукти, които ще ви стигнат поне за няколко дни.

— Ще се видим ли отново? — този път съм сигурна, че всички долавят разочарованието в гласа ми.

— Човек никога не знае — хили се той.

— Гарет — вдига поглед към него Димитри. — Благодаря ти.

Гарет се усмихва.

— Винаги на твоите услуги, Димитри Алтуски.

Той се приближава е коня си към мен и протяга ръка. Поставям длан в неговата.

— Независимо дали ще приемеш титлата или не, в моите очи винаги ще си Стопанката на Алтус — и той се навежда и нежно долепва устни върху ръката ми, после обръща коня си и се отдалечава в галоп от нас.

Двамата с Димитри оставаме неподвижни в тишината, последвала заминаването на Гарет. Всичко става толкова бързо, че не знаем какво да очакваме в следващия миг. Накрая Димитри слиза от коня си и го отвежда до едно дърво, после се връща за моя.

Разпъваме палатката и приготвяме импровизирана вечеря от останките, които откриваме в бохчите. Пада мрак и ние приемаме, че новият ни водач няма да пристигне преди разсъмване. Димитри отново остава да пази пред палатката, а аз се сгушвам под одеялата, защото ми е твърде студено, и прекарвам нощта, като спя на пресекулки.

Струва ми се, че на няколко пъти чувам шумолене в дърветата около бивака, стъпки от ботуши върху коравата слегнала се земя. Димитри със сигурност също е чул шума, защото се изправя и докато обикаля наоколо, фигурата му хвърля призрачни сенки върху брезентовите стени на палатката. Няколко пъти го викам по име и го питам дали всичко е наред, ала не след дълго той строго ми нарежда да заспивам. Заповядва ми да го оставя да охранява спокойно и да не го безпокоя повече. Аз се свивам на кълбо и утихвам. Лежа в тъмнината, напрегнала мускули, докато най-сетне мракът ме завладява.