Мишел Зинк
Бранителката на портата (14)

14.

Димитри прокарва пръсти през тъмната си коса и за миг заприличва на малко момче. Намусено сочи към близкия дънер.

— Може би трябва да седнеш.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да разбера кой си ти, преди да седна — заявявам аз и скръствам ръце на гърдите си.

Той се усмихва под мустак, а аз му хвърлям страшен поглед, като му давам да разбере, че незабавно трябва да престане да се хили. Но погледът ми не върши работа. Поне в началото. Той въздиша.

— Ако те убедя, че съм на твоя страна, че съм тук да те закрилям, ще седнеш ли, за да ти обясня?

Опитвам се да открия злонамереност или измама в погледа му, ала виждам най-чиста искреност в него.

Кимам с глава и сядам. Та нали тъкмо той ме спаси от Хрътките? И макар че не ми остана време да говоря с Едмънд, ясно е като бял ден, че двамата с Димитри се познават отнякъде.

Димитри присяда до мен. Взира се за миг в огъня и захваща:

— Изобщо не бива да съм тук. Аз… прекосих няколко граници, за да дойда. Свещени граници, които не бива да се прекосяват.

Студено ми е и съм уморена, ала това не ми пречи да надмогна безсилието си.

— Защо не ми разкажеш всичко?

Той вдига очи и среща погледа ми.

— Аз съм един от Григъри.

— Григъри? Но аз мислех, че членовете на Григъри имат за цел да коват законите на Отвъдните светове и да ги спазват.

— Така е — отвръща простичко той.

Вдигам рамене, не разбирам.

— Тогава защо си тук?

— Изпратиха ме да те наблюдавам, докато издирваш липсващите страници и останалите ключове към пророчеството.

— Да ме наблюдаваш ли? Имаш предвид да ме закриляш?

Той си поема дълбоко въздух.

— Не точно това.

Сега пък аз се обезпокоявам.

— Защо не ми обясниш за какво точно са те изпратили?

— Изпратиха ме да се убедя, че не използваш забранена магия в желанието си да доведеш пророчеството до неговия завършек — изрича всичко това наведнъж и само след миг аз осъзнавам защо му отне толкова много време да произнесе такова простичко нещо.

— Изпратили са те да ме шпионираш, така ли?

Най-после той проявява любезност да изрази поне мъничко огорчение.

— Разбери, Лия. Пророчеството действа от векове, но никой досега не се е приближавал толкова до неговия завършек. Никога преди в Отвъдното не са вярвали, че то наистина може да свърши. Че най-сетне може да се сложи край на властта на Самаил в онзи свят и следователно и в този. Ние повече от всички желаем да видим края на това пророчество, за да настъпи мир в Отвъдното. Ала нещата… излязоха извън контрол. Някой трябва да се опита да ги върне в руслото им, поне малко. Такава е била задачата на Григъри от памтивека.

Гневът ми кипва, щом си помисля за сестра си.

— И докато аз съм под твое наблюдение, какво става с Алис? Кой наблюдава нея, когато тя нарушава законите на Григъри?

— Опитахме се да я наблюдаваме — усещам пораженство в тона му. — Но напразно. Там, където дори Душите признават властта на Григъри, поне външно, Алис я отхвърля. Не я е грижа за законите в Отвъдното, не признава и нашата власт. И което е още по-лошо, притежава достатъчно сила да пътува из Равнината, когато си пожелае, и така да избягва наблюдението ни. Не искам да го призная, ала тя е извън нашия контрол. Мисля, че представлява предизвикателство дори за Душите.

— Тогава защо са в сговор? Защо изобщо се съюзяват с нея?

Той вдига ръце, сякаш се предава.

— Защото не могат да имат теб. Алис е най-силният им съюзник в материалния свят. Тя е по-силна дори от множеството Души, които в този свят очакват пристигането на Самаил, защото е свързана с теб. И те хранят надежда да достигнат до теб чрез нея.

Поклащам глава.

— Но… Алис няма никакво влияние върху мен. Двете с нея сме врагове, що се отнася до намеренията и целите ни.

Той накланя глава на една страна.

— И все пак не е ли вярно, че щом те призове, ти тутакси се отзоваваш? Нима тя не пристига, щом ти я призовеш? Не е ли вярно, че виждаш духа й, колчем тя пътува из Равнината? Нима тя не те видя в нощта, когато се намирахте на стотици хиляди километри една от друга?

— Така е, но аз нямах това намерение. Нямах за цел да се показвам пред Алис, да прекосявам границите на Отвъдните светове. И се изненадах, когато тя вдигна очи от ритуалния кръг в стаята и ме видя.

— Знам. Всички ние го знаем. Тъкмо Алис нарушава законите на Отвъдното, като използва заложбите си на Заклинателка. Но не това е въпросът, нали така? Не и в настоящия ни разговор! — Той протяга ръка към моята. — Въпросът е, че двете сте наистина свързани, Лия. Споделяте сложни сестрински връзки, връзки между две близначки, а освен това сте свързани и чрез пророчеството. Душите го знаят. Не са сигурни, че Алис ще им помогне в стремежа им да видят Самаил да влиза в нашия физически свят през Портата. През теб, Лия. Но пък не могат да си позволят и да я избегнат. Досега им е била само от полза. Тя е била техните очи и уши във физическия свят. Да не забравяме и проблема с липсващите страници.

Топлината на огъня и нежният допир на ръката му до моята ме карат да се отпусна, да потъна в спокойствие. Ала при споменаването на липсващите страници мозъкът ми се прояснява.

— Страниците ли? Какво общо имат те с Алис, ако не вземем под внимание нежеланието й да ги открия?

Той истински се изненадва.

— Ами имам предвид… Никой не знае със сигурност какво пише в тях. Били са скрити много, много отдавна, за да са на сигурно място. Известно ни е, че в тях има подробности за края на пророчеството, и можем само да предполагаме, че каквито и да са те, се отнасят както за Бранителката, така и за Портата. Мисля, че Душите по-скоро ще пазят Алис, независимо от настоящето й необуздано поведение, отколкото да рискуват да я изгубят, защото по-късно ще имат нужда от нея.

Обръщам глава към огъня и се замислям върху думите му. Имам въпроси. Усещам как се прокрадват в съзнанието ми като призраци, ала трайният шок от срещата с Хрътките на реката и току-що казаното от Димитри ме правят неспособна да се ориентирам в ситуацията. В главата ми звучи едно-единствено нещо. То се мъчи да излезе навън от дълбините на криволичещите ми мисли.

— Спомена, че си прекосил доста граници, за да се озовеш тук. „Граници, които не бива да се прекосяват.“ Какво имаше предвид?

Димитри въздъхва. Поглеждам го, ала той е обърнал очи към огъня. Казвам си, че сега е негов ред да търси отговори в пламъците. Забива поглед в дланите си и проговаря:

— Не им е работа на членовете на Григъри да вземат чиято и да е страна в пророчеството. Аз трябваше само да те наблюдавам отдалеч и известно време успявах, като използвах Равнината. Само че…

— Да? — окуражавам го аз.

Той вдига поглед от ръцете си и ме поглежда с черните си очи. Те блестят в нощта като излъскан абанос.

— Не успях да се въздържа и се намесих. От първия миг, в който те зърнах, почувствах… нещо.

Повдигам вежди, открила нещо смешно в подбора на думите му.

— Нещо ли?

За първи път, откакто се появи на брега на реката, в ъглите на устата му трепва усмивка.

— Аз… ти… ме привличаш, Лия. Не знам защо, но не бих те оставил безпомощна в лапите на Хрътките.

Сърцето ми шеметно бие в гърдите.

— Много мило. Но какви ще са последиците от това, че нарушаваш законите на Григъри? Или вашите закони са създадени само за простосмъртните и за скитащите се в Отвъдното?

Той отново става сериозен.

— Законите са за всички и аз не правя изключение. Всъщност аз трябва да ги спазвам повече от останалите.

Преди да успея да му задам следващия въпрос, той продължава:

— Ще посрещна последиците, но каквито и да са те, ще ми е по-лесно да понеса тях, отколкото мисълта, че съм те оставил да прекосиш гората без надеждна охрана.

Заявява го простичко, като че ли няма нищо необичайно в необичайната му загриженост за мен, след като ме познава от толкова кратко време. Ала най-странното е, че приемам думите му и докато ги изрича, считам за най-естественото нещо на света да сме заедно в гората на път към Алтус. Сякаш дълго време съм очаквала Димитри да дойде при мен.

* * *

Двата часа преди лягане преминават в хранене, почистване и грижа за конете, макар че никой не ме кара да помагам. Докато вечеряме, Димитри предлага на групата ни съкратен вариант на обясненията си относно присъствието си на това място. Така Соня и Луиса научават, че Димитри е член на Григъри, изпратен да помага на Едмънд по пътя ни към Алтус. Той не се разпростира върху чувствата, които изпитва към мен, нито върху евентуалните последици, които го очакват, задето ни помага.

Пожелавам лека нощ на Едмънд и Димитри и влизам в палатката, където цари необичайно напрежение. Свикнала съм с напрегнатото мълчание между Соня и Луиса — между всички нас, — ала този път сякаш усещам тежестта на думите, или изречени в мое отсъствие, или напълно премълчани.

Но дори неловкостта, породена от новосъздалите се отношения помежду ни, не е в състояние да потисне любопитството от внезапната поява на Димитри.

Соня се диви.

— Но това е господинът от Дружеството!

— Да.

Тъй като в момента оправям леглото си за лягане, мога да избегна поне погледа й, ако не друго.

— Чакай, чакай — намесва се Луиса. — Нима казваш, че вече сте се запознали?

В гласа й долавям странна нотка и се питам дали пък не ревнува, задето двете със Соня сме преживели още нещо в нейно отсъствие. Размеквам се, ала не за дълго. Няма място за нежности, щом Луиса се е предала на Душите, колкото и да не го е искала.

Започвам да свалям фибите от косата си.

— „Запознали“ не е точната дума. Двете със Соня го срещнахме на една сбирка на Дружеството в Лондон, това е.

— Нима тогава не знаеше кой е той? — пита Соня.

Отпускам ръце встрани, не успяла да сваля всички фиби от косата си, и се обръщам към нея. В укорителния й тон усещам нотки на гняв и не бъркам.

— Разбира се, че не! Ако знаех, щях да ти кажа.

— Щеше ли, Лия? Наистина ли щеше да ми кажеш? — в очите й проблясва гняв и аз не разбирам причината му.

Накланям глава на една страна — не вярвам на ушите си.

— Соня… Разбира се, че щях да ти кажа. Как можеш да допуснеш противното?

Тя присвива очи, сякаш не знае дали да ми вярва, или не, и за миг между нас увисва неловка тишина, докато най-после отпуска рамене и шумно издиша.

— Извинявай — търка слепоочията си, присвила очи от болка. — Толкова съм уморена! Уморих се от конете, от гората, от непрекъснатия страх от Хрътките и Душите.

— Всички сме уморени. Но ти се заклевам, че до преди малко не знаех нищо за Димитри. — Въздъхвам и се мъча да се справя със собствената си безпомощност, със собствената си умора. — Повече не мога. Лягам си. Несъмнено утре ни чака още един изнурителен ден.

Обръщам се да облека нощницата си, без да дочакам отговор. Няма значение дали искат да продължаваме да си говорим, или не, защото ако продължим, ако бъда принудена да слушам оплакванията им още само миг, ще започна да крещя. Утре ще кажа на Соня за предателството на Луиса. Ще бъде разговор, който не желая да проведа.

По-късно, увита с одеялата до брадичката, си мисля, че няма да мога да заспя бързо въпреки тишината в палатката. Струва ми се, че часове занапред ще продължавам да се треса от изпитания през изминалия ден ужас. Ала умората ми взема превес и аз заспивам, преди главата ми да е докоснала възглавницата.

Имам усещането, че съм заспала дълбоко, когато се събуждам по средата на съня си. Сигурна съм, че не пътувам, макар че виденията ми не приличат на сън, а на реалност. Сънувам, че съм в средата на един кръг, вкопчила ръце в някакви хора без лица от двете ми страни. Пред мен лумти голям огън и през огнените езици зървам увити в широки мантии фигури, и те вкопчени една в друга.

От центъра на групата се носи призрачна мелодия и аз с почуда откривам, че устата ми се отваря и затваря, а от устните ми се отронват думи, които са ми познати и в същото време са ми съвсем чужди. Усещам как изпадам в нещо като транс и вече почти съм се предала, престанала съм да си задавам каквито и да е въпроси, когато страшен трясък преминава сякаш по цялото ми тяло и го разцепва на две. Викам с всички сили, но останалите продължават да пеят, сякаш нищо не се е случило. Сякаш в същия този миг тялото ми не е разцепено на две половини от някое невидимо същество.

Инстинктивно се дърпам от групата, залитам към огъня, а ръцете, които досега стискаха моите, внезапно се сключват около мен и аз се озовавам в капана на облечените в широки наметала фигури. Залитам нататък и се срутвам като безформена купчина на земята, а болката отново раздира тялото ми. Макар че сънувам, усещам мириса на тревата под себе си — сладък и омаен — и се опитвам да се отблъсна с ръце от земята. Отново да стъпя на краката си.

Ала не падането, нито усилията, които полагам да се вдигна на крака, ме карат да подскоча и да се събудя. Не. А моята ръка, вкопчена в коравата земя. Дори не самата ми ръка. А китката й и медальонът, който я обгръща.

Откакто преди година двете със Соня напуснахме Ню Йорк, медальонът не е променял мястото си — той спокойно обгръщаше китката на Сонината ръка.

До този момент.