Метаданни
Данни
- Серия
- Пророчеството на сестрите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Guardian of the Gate, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мишел Зинк. Бранителката на портата
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
Коректор: Шели Барух
ISBN: 978-954-529-765-6
Формат 84/108/32. Печатни коли 17,75
Цена 12 лв.
Предпечатна подготовка: Васил Попов
Печатница Инвестпрес
История
- — Добавяне
1
Седя до писалището в стаята си, но няма нужда да чета текста на пророчеството, за да си го спомня. Думите му са се запечатали в съзнанието ми толкова ясно, колкото и белегът върху китката на ръката ми. Ала докосна ли напуканата подвързия на книгата, която баща ми бе скрил в библиотеката преди смъртта си, чувствам сигурност и спокойствие. Отварям корицата и погледът ми тутакси попада на късчето хартия върху първата и единствена страница.
През осемте месеца, които двете със Соня прекарахме в Лондон, четенето на пророчеството преди лягане се бе превърнало в ритуал за мен. В Милторп е най-спокойно в тихите часове на нощта, когато къщата и слугите са потънали в мълчание, а Соня е дълбоко заспала в стаята си в дъното на коридора. Тогава настъпва моето време: аз продължавам опитите си да дешифрирам текста на пророчеството, преведен и прилежно написан от ръката на Джеймс, за да открия някакво указание, което би могло да ме насочи към липсващите страници. Към пътя на моето освобождение.
В тази лятна вечер огънят тихо пращи в камината, а аз съм навела глава над страницата, чета я веднъж, после втори път, попивам думите, които съдбовно ме свързват със сестра ми, моята близначка, както и с пророчеството, което ни разделя.
През огъня и хармонията, изпитани от човечеството,
до изпращането на Пазителите,
които взеха за съпруги и любовници
човешките жени и породиха Неговия гняв.
Две сестри, родени от един и същи бурен океан,
едната е Бранителката, другата е Портата,
едната е пазителка на мира,
другата разменя вярата за магьосничество.
Прокудени от небето, Душите се изгубиха,
а сестрите продължават битката, докато Портите ги призоват да се завърнат
или Ангелът донесе ключовете към бездната.
Армията марширува през Портите.
Самаш, Звярът, през Ангела.
Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата.
Четири белега, четири ключа, огнен кръг,
родени с първото дихание на Самхейн
в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.
Нека Ангелската порта се отвори без ключовете,
нека следват седемте чуми без връщане назад.
Смърт
Глад
Кръв
Огън
Мрак
Суша
Разруха
Разтвори обятията си, господарке на хаоса,
откъдето като река ще потече опустошението на Звяра,
защото всичко е изгубено, щом започнат седемте чуми.
Беше време, когато не разбирах почти нищо от текста. Той бе просто предание, открито в прашен том, който татко бе скрил в библиотеката преди смъртта си. Ала тогава още не бях видяла как змията разцъфва върху китката на ръката ми, а това се случи преди по-малко от година. Още не знаех за съществуването на Соня и Луиса, два от четирите ключа, носещи знак като моя, макар и малко по-различен.
Разликата е само в това, че в центъра на моя белег е изписана буквата „X“. Защото аз съм Ангел на Хаоса, който с неохота изпълнява ролята на Портата по отношение на сестра си, Бранителката — последица, за която не виня природата, а естеството на необичайното ни раждане. Въпреки всичко обаче само аз мога да направя така, че да прогоня Самаил за вечни времена. Или пък да го призова и да допринеса за скорошния свършек на света.
Затварям книгата и пропъждам думите от съзнанието си. Много е късно да си мисля за края на света. Среднощният час не е подходящ за подобни прозрения, нито за разсъждения върху ролята, която ми е отредена с цел да отложа този край. Тежкото бреме на ролята ми поражда у мен желание да заспя дълбоко и непробудно, така че ставам от стола и се мушвам в постелята на масивното легло с четирите подпори, където прекарвам нощите в Милторп. Загасявам лампата на нощното шкафче. Сега по стените танцуват само отблясъците на огъня в камината, ала тъмата в топлата стая не ме плаши както преди. Единствено злото, стаено в красивите и познати неща, всява ужас в сърцето ми.
* * *
Измина доста време, откакто вземах пътуванията си в Равнината за най-обикновени съновидения, но и този път не мога да кажа със сигурност кое от двете ме навестява в съня ми.
Намирам се в някаква гора и инстинктът ми сочи, че това е гората около Бърчуд, единствения дом, който познавах допреди осем месеца, когато пристигнах в Лондон. Според някои всички гори изглеждат еднакво и е невъзможно да се различат една от друга, ала пред очите ми се разстила пейзажът от моето детство и аз го разпознавам безпогрешно.
Слънчевите лъчи се процеждат през листата на дърветата, протягащи клони високо над главата ми. Имам усещането за бледа дневна светлина: може би е ранна утрин, може би е здрач, а е възможно и да е всеки друг момент от деня. Тъкмо се питам защо съм тук, тъй като дори сънищата ми вече имат точно определена цел, когато чувам някой да вика името ми.
— Лиия… Ела, Лия…
Обръщам се и само след миг различавам фигурата в шубраците. Дребното момиче е застинало като статуя. Златистите му къдрици блестят дори в сумрака на гъстата гора. Въпреки че е изминала близо година, откакто го видях за първи път в Ню Йорк, бих го разпознала навсякъде.
— Искам да ти покажа нещо, Лия. Побързай, ела!
Гласът на момичето е по младежки напевен — такъв беше и когато ми даде медальона, върху който има същия знак като на китката ми и с който никога не се разделям.
Изчаквам минута, момичето вдига ръка и ми маха да се приближа, а усмивката му е твърде хитра и ми става неприятно.
— Побързай, Лия! Няма да искаш да я пропуснеш.
Малкото момиче се обръща и хуква да бяга сред дърветата, а къдриците му подскачат на раменете; после изчезва в гората.
Следвам го, като заобикалям дърветата и покритите с мъх камъни. Нозете ми са боси, ала не усещам болка и навлизам дълбоко в гъсталака. Момиченцето е грациозно и бързо като пеперуда. Ту се появява, ту изчезва зад дърветата, бялата му престилчица се носи зад него като призрак. Бързам да го настигна, а нощницата ми се закача в бодли и храсти. Отстранявам ги с ръка, минавам през тях и се мъча да не изпусна от очи момиченцето. Но е твърде късно. Само след секунди то изчезва.
Въртя се на място и внимателно оглеждам гората. Не мога да се ориентирам, чувствам се замаяна и когато осъзнавам, че съм съвсем сама сред еднаквите дървета и шумаци в непознатата гора, обзема ме паника. Дори слънцето се скрива.
Миг по-късно отново чувам момичешкия глас, застивам на място и наострям уши. Няма грешка, същият гласец си припява същата мелодия като тогава, когато бяхме в Ню Йорк, където момичето изчезна.
Следвам мелодията и усещам как кожата ми настръхва под нощницата. Космите на тила ми се изправят, ала аз не съм в състояние да се обърна. Лутам се насам-натам между дънерите, малки и големи, и най-сетне чувам шума на реката.
Момичето е точно там. Убедена съм в това и щом излизам от гъсталака на гората, пред очите ми блясва водата и аз отново го виждам. Навело се е от другата страна на реката, макар че не мога да си обясня как е преминало през бурното течение. Тананикането му е благозвучно, но с някакъв зловещ привкус, от който ме побиват тръпки, ала аз продължавам да вървя към брега на реката.
То като че ли не ме вижда. Потопило длани във водата, момичето продължава да тананика странната си песен. Нямам представа какво го привлича към водата, но то се взира съсредоточено в реката и не помръдва. Щом вдига глава и погледите ни се срещат, момичето изобщо не се учудва, че аз съм на отсрещния бряг.
Сигурна съм, че усмивката му ще ме преследва през цялото време, докато съм тук.
— О, чудесно! Радвам се, че дойде.
Поклащам глава.
— Защо си дошла пак? — гласът ми ехти в тихата гора. — Какво още ми носиш?
То свежда поглед и отново се заиграва с водата, сякаш изобщо не ме чува.
— Извинявай — мъча се да говоря по-настоятелно. — Бих искала да знам защо ме повика в гората.
— Няма да се бавя много — безизразно изрича то. — Ще видиш.
Вдига поглед и сините му очи срещат моите над реката. На лицето му се изписва нерешителност, когато подхваща наново:
— Нима мислиш, че си в безопасност, когато спиш, Лия?
Кожата, опъната върху дребните костици на лицето му, блести, а гласчето му звучи с един тон по-ниско.
— Нима се смяташ за толкова силна само защото никой не може да те докосне?
Гласът му не звучи приятно и когато по лицето му отново пробягва колебание, разбирам защо. Момичето се усмихва, ала този път усмивката му е различна. Вече не е като на детето в гората. Сега тя е досущ като на сестра ми Алис. Изпитвам страх. Защото добре знам какво се крие зад нея.
— Защо си тъй изненадана, Лия? Нали знаеш, че няма къде да се скриеш от мен?
Мъча се да говоря със спокоен глас, не желая да забележи, че се страхувам.
— Какво искаш, Алис? Нима не сме си казали всичко, което имахме да си кажем?
Тя накланя главата си на една страна и както винаги на мен ми се струва, че душата ми се разголва пред погледа й.
— Продължавам да мисля, че ще поумнееш, Лия. Че ще осъзнаеш опасността, на която излагаш не само себе си, но и своите приятели. Да не говорим за семейството ти.
Ще ми се да й отвърна гневно, когато споменава за моето семейство, за нашето семейство, защото нима не тя блъсна Хенри в реката? Нима не тя го изпрати на дъното й, където той намери своята смърт? Ала гласът й сякаш поутихва и аз се питам дали и тя не скърби за брат ни. Когато понечвам да й отговоря, гласът ми е твърд като стомана:
— Опасността, пред която се намираме сега, е цената на свободата, която ще получим по-късно.
— По-късно ли? — пита тя. — Кога ще стане това, Лия? Дори не си открила другите два ключа, а щом прибягваш до услугите на онзи престарял детектив, нает от татко, може изобщо да не ги откриеш.
Критичната й забележка относно Филип ме кара да пламна от гняв. Татко му се бе доверил и сега той работи неуморно за мен. Без липсващите страници от Книгата на Хаоса, разбира се, другите два ключа едва ли ще ми помогнат кой знае колко, ала аз отдавна вече знам, че плановете в далечна перспектива също не са от голяма полза. Нещата се случват само тук. И само сега.
Сякаш прочела мислите ми, тя отново проговаря:
— Ами страниците? И двете знаем, че още нямаш представа къде да ги търсиш.
Тя поглежда спокойно във водата и подобно на малкото момиченце къпе дланта си в нея.
— Като имаме предвид мястото ти в тази ситуация, мисля, че ще е по-разумно да се довериш на Самаил. Той поне може да ти гарантира сигурността, както и тази на хората, които обичаш. Дори нещо повече — може да ти гарантира и място в новия световен ред. В света, управляван от Него и населен от Душите. Свят, който ще се установи на земята, независимо дали ни помагаш с охота или не.
Не допускам, че бих могла да проявя по-голямо коравосърдечие по отношение на сестра си, отколкото съм проявявала досега, ала и това става.
— По-скоро ще гарантира твоето място в новия световен ред, Алис. Затова полагаш толкова много усилия, нали така? Защо си работила в полза на Душите още от дете?
Когато среща погледа ми, тя свива рамене.
— Никога не съм се правела на нещо, което не съм, Лия. Бих искала само да отдам почит на ролята, която би трябвало да е моя, а не онази, която ми бе пробутана по силата на объркването в пророчеството.
— Ако все още това е желанието ти, то ние няма какво повече да обсъждаме.
Тя извръща поглед отново към водата.
— В такъв случай вероятно аз не съм личността, която би те убедила.
Мисля си, че изненадите ще свършат дотук. Че ще престана да се плаша, поне засега. Но Алис вдига очи, а по лицето й се изписва още по-голямо колебание. За миг зървам сянката на малкото момиченце, после отново се връща образът на Алис. Не продължава дълго. Лицето й се набраздява, главата й странно променя формата си, а изражението й непрекъснато се мени — не се задържа едно и също нито за миг. Сякаш съм пуснала корени в земята и не помръдвам дори тогава, когато ужасът ме завладява от главата до петите.
— Нима продължаваш да ме отхвърляш, господарке?
Няма грешка — това е гласът, достигнал навремето до мен през Соня, когато тя се опитваше да се свърже с мъртвия ми баща. Ужасяващ глас. Чудовищен. Не принадлежи на никой свят.
— Няма къде да се денеш. Нямаш скривалище. Не намираш покой — изрича Самаил.
Както е седнал край реката, той се изправя в пълния си ръст — два пъти по-голям от който и да е смъртен на земята. Фигурата му е мощна. Имам напълно реалното усещане, че ако поиска, може за миг да прескочи реката и да ме хване за гушата. Зад него забелязвам някакво движение, съсредоточавам вниманието си натам и зървам две огромни черни като абанос крила, свити на гърба му.
В същия миг, заедно с ужаса, в душата ми се прокрадва и непреодолимо желание. Някаква притегателна сила, която ме насърчава да прекося реката и да се сгуша в меките му пухкави криле. Сърцето ми започва силно да тупти. „Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп.“ Помня това туптене от последния път, когато срещнах Самаил в Равнината, и сега отново се ужасявам, като чувам как пулсът на собственото ми сърце се учестява и започва да бие в такт с неговото.
Отстъпвам крачка назад. Всяка частица от тялото ми ми казва да бягам, ала аз не смея да се обърна с гръб към него. Вместо това отстъпвам няколко крачки заднешком, като не отлепям поглед от непрестанно променящата се маска на лицето му. Ту се превърне в красив земен мъж, ту отново възвърне истинското си лице такова, каквото го познавам.
Самаил. Звярът.
— Отвори портата, господарке, изпълни дълга си, служи на своята кауза. Защото отказът ти ще бъде последван от големи страдания.
Дълбокият му гърлен глас не долита от отсрещния бряг на реката, а кънти вътре в мозъка ми, сякаш думите му се раждат в собственото ми съзнание.
Разтърсвам глава. Събирам целия си кураж и се обръщам назад. Трудно ми е, ала го правя. Обръщам се и хуквам да бягам, политам като стрела през дърветата край речния бряг, макар че нямам представа накъде отивам. Смехът му грохоти и се блъска в дърветата като живо същество. Сякаш е по петите ми.
Мъча се да го спра, като чупя клоните и шубраците по пътя си, а те шибат и дерат лицето ми, докато се нося като вихър през тях. Искам да се събудя от този сън, да избягам от това пътуване. Ала нямам време да си съставя план, защото се спъвам в коренището на един дънер и падам, като тупвам на земята толкова тежко, че ми причернява пред очите. Подпирам се с длани и се опитвам да се изправя. Струва ми се, че ще се измъкна. Че ще стъпя отново на крака и ще продължа да тичам. Но в същия миг усещам една ръка да ме сграбчва за рамото.
В ухото ми някой просъсква:
— Отвори Портата.
* * *
Сядам в постелята си и усещам, че по врата ми са полепнали навлажнените ми от пот коси; едва сдържам писъка си.
Дишам бързо и на пресекулки, сърцето бие в гърдите, сякаш все още тупти в унисон с неговото. Дори нахлуващата през процепа на завесите светлина не може да укроти ужасената още в началото на съня душа и изчаквам няколко минути, като си казвам, че това е само сън. Непрекъснато си го повтарям, докато сама започвам да си вярвам.
Но само докато зървам кръвта върху възглавницата си.
Вдигам ръка да докосна лицето си. Когато я отдръпвам, разбирам какво е станало. Кървавите петна не лъжат.
Прекосявам стаята и отивам до тоалетната масичка, отрупана с бурканчета крем, помада и шишенца парфюм, и едва разпознавам отражението си в огледалото. Косата ми е разчорлена, а очите ми излъчват черен страх.
Драскотината върху бузата ми не е голяма, ала ясно личи какво я е направило. Взирам се в кървавото петно върху лицето си и си спомням за клоните и драките, които го шибаха, докато бягах от Самаил.
Иска ми се да отрека, че съм направила пътуването си съвсем сама и насила, защото двете със Соня бяхме стигнали до заключението, че това няма да е никак разумно, въпреки факта, че в Равнината силата ми расте неимоверно. Нищо, че не е по-голяма от Сонината. Едно е сигурно обаче: моите способности са нищо в сравнение със стремежите и могъществото на Душите и с тези на сестра ми.