Мишел Зинк
Бранителката на портата (15)

15.

Стресната в съня си, аз се успокоявам, като виждам лицето на Соня пред себе си. Въпреки напрежението помежду ни то излъчва приятелска обич и това изражение не се е променяло от мига, в който започнахме опитите си да доведем пророчеството до неговия край.

Сядам в постелята с ръце на гърдите, сякаш да обуздая лудешкото туптене на сърцето си.

— О! О, божичко!

Соня поставя ръка върху моята.

— Шшт! Тихо, Лия. Няма нищо. Всичко е наред.

Тя слага главата ми обратно върху възглавницата, а в гласа й се усеща нещо сладостно и зловещо. Нещо много ужасно поради своята невинност.

— Почивай си, Лия. Недей така.

В началото се обърквам. Думите й звучат безсмислено, несвързано и не мога да ги разбера. Но накрая вече нямам нужда от думи. Накрая тъкмо медальонът, обгърнал китката ми като в моя сън, ми казва всичко, което трябва да знам.

— Какво… какво е това? Защо медальонът е на ръката ми, Соня?

Нямам време да диря закопчалката в мрака. Дърпам кадифения шнур, на който виси медальонът, тя се счупва и той пада на земята.

Соня лази в тъмнината и се рови из одеялата, опънати върху пода на палатката. Още преди да го открие, започвам да разбирам, ала когато го намира, когато пропълзява обратно към мен с медальона в ръка, вече съм сигурна.

— Сложи го, Лия. Само за малко. За доброто на всички ни е, и не на последно място за твое собствено добро.

Очите й блестят в мрака и в този миг аз се сблъсквам с ужаса, с онзи неописуем ужас, който не бях изпитала дори при срещата си с Душите, с медальона, нито със самия Самаил. В същия този миг поглеждам в невинните като на ангел Сонини очи, искрящи с пламъка на безумието, и разбирам, че по-голямо наказание от това не съществува.

Нямам представа колко време се взирам в синевата на очите й, докато се мъча да видя в тях онази Соня, която познавам, и да я свържа с момичето пред себе си — с момичето, опитващо се да ме използва като Порта, през която ще премине злото. Но когато най-после идвам на себе си, бързо побягвам и притискам гръб в брезентовата стена на палатката.

А после започвам да пищя, да пищя, да пищя.

* * *

— Мислех, че си ти.

Думите ми са отправени към Луиса, която седи до мен край огъня. Засега сме сами, увити в одеялата поради нощния студ, а Едмънд и Димитри укротяват Соня в другата палатка. Откакто я откопчиха от мен — ревяща и ритаща с крака във всички посоки — не съм виждала нито един от двамата. Луиса е в почуда.

— Аз ли? Защо?

Свивам рамене.

— Държеше се странно — изчезваше по никое време и изглеждаше… гневна и не на себе си.

Тя сяда по-близо до мен и ме хваща за ръката.

— Знаех, Лия. Знаех, че нещо не е наред със Соня. Попитах я и тя стана предпазлива.

— Но… аз те видях. Гадаеше край реката.

Дори при тези обстоятелства се чувствам неудобно да й призная, че съм я шпионирала. Ала Луиса сякаш не я е грижа.

— Наистина гадаех. Мъчех се да зърна нещо, което да ми подскаже поне малко за Соня. Нещо, което би ми помогнало.

— Защо просто не ми каза, Луиса? Защо не ме предупреди?

Тя въздиша, пуска ръката ми и по екзотичното й лице преминава сянка на съжаление.

— Ако бях споделила подозренията си, едва ли щеше да ми повярваш. Защото става дума за Соня. Чаках да получа доказателства.

В гласа й вече липсва горчивината, с която бях свикнала по време на близостта си със Соня. В него сега има само съжаление.

От устата ми изригва нещо като смях и се плиска в нощта.

— Е, вече имаме доказателство, нали така?

Въпросът ми не изисква отговор, и двете го знаем. Не намирам какво да кажа за Соня, а очевидно и Луиса се чувства по същия начин, защото седим в тишината, нарушавана единствено от пращенето на дървата в огъня, и мълчим. Откъм палатката долитат гласове, но аз не се опитвам да разбера думите, които Едмънд, Димитри и Соня си разменят. Те са просто фон на собствените ми объркани мисли.

Шумът от ботуши върху коравата земя известява приближаването на Димитри. Обръщам се назад и го виждам.

— Успокои се — казва той и аз осъзнавам, че говори за Соня. — Добре ли си?

— Добре съм.

Нямам думи, с които да изразя, че изобщо не съм добре. Че съм разтърсена до дъното на душата си от факта, че Душите биха могли да превърнат най-доверената ми приятелка в свой съюзник срещу мен. Че медальонът вече не е на безопасно място и ние не можем да бъдем спокойни, докато не открием липсващите страници.

Димитри сяда от другата ми страна и Луиса се навежда напред, за да го вижда.

— Как е тя, господин Марков?

— Щом ще говорим по такива въпроси, настоявам да ме наричате Димитри — отвръща той.

Поглежда да види дали одобрявам предложението му и аз свивам рамене.

— Добре тогава, Димитри — продължава Луиса. — Как е Соня?

— Тя е… обезумяла. Не е с ума си.

— Какво говорите? — пита тя. — Нима не осъзнава какво се опита да направи? Не си ли спомня?

— Напротив, спомня си много добре и дори не се извинява за стореното. Говореше високопарно за причината, поради която Лия би трябвало да носи медальона, и че… е постъпила добре, като се е опитала да го сложи на ръката й, докато спи. Помъчихме се да й налеем разум в главата, но по всичко личи, че Душите здраво я държат.

— Не може… да бъде — поклащам глава аз. — Соня е толкова силна!

— И най-надарените измежду нас биха се борили с всички сили да държат Душите на разстояние — очите на Димитри излъчват съчувствие, докато ни обяснява. — Те сигурно са знаели, че медальонът е у нея, така, както знаят, че е твоя приятелка и довереница. Всъщност никой не бива да се изненадва, че се стигна дотук.

Ала аз се изненадвам. Соня винаги е била по-силна на вид от останалите. Бих казала по-добра и по-сигурна в заложбите и ролята си в пророчеството. Би било кощунство да си мислим, че с действията си е помагала на Душите. Но не изричам мислите си на глас. Боя се да не изглеждам наивна.

— И какво ще правим сега? — Луиса отправя въпроса си към Димитри. — Имам предвид Соня. А също и Лия, както и медальона.

— През останалата част от пътуването ще трябва да държим Соня далеч от Лия. Е, ще се наложи да бдим над нейното спокойствие.

— Как предлагаш да го направим при нейното душевно състояние?

Като си спомня трескавите молби на Соня, писъците й, когато Димитри я измъкна от палатката, тази задача изглежда доста трудна.

— Поставих в чая й бял имел. Мисля, че ще я успокои, поне за известно време — отвръща Димитри.

Помня, че бях чела нещо по време на един от дългите уроци в татковата библиотека.

— Имелът не е ли отровен?

Димитри поклаща глава.

— Не и този сорт. Той е древно растение, известно с успокояващото си действие върху организма не само в тези гори, а и на острова, където се намира Алтус. Ще открием достатъчни количества от него, за да поддържаме Соня в добро състояние, докато я отведем при Сестрите.

— Добре — кима с глава Луиса. — Ами медальона? През цялото време Соня го носеше на собствената си ръка и така предпазваше Лия.

Димитри свежда поглед към ръцете си и аз разбирам, че той размишлява, блъска си главата да измисли начин да пази медальона и в същото време да защити и мен от силата му да ме използва като Порта.

Изправям се на крака, защото ми хрумва нещо, от което усещам мощен прилив на енергия, чиито вълни ме обливат до мозъка на костите.

— След колко време ще стигнем до острова? — отправям въпроса си към Димитри с надеждата, че познава гората по-добре от мен.

— Е, трудно е да се каже точно колко — бърчи вежди той. — Зависи с каква скорост се придвижваме.

Луиса въздиша. Познавам я добре и съм сигурна, че търпението не е най-силната й черта.

— Приблизително, Димитри.

Още преди да се обърне към мен с отговора си, разбирам, че се е подразнил.

— Около три дни. Защо?

Не отговарям веднага. Вместо това му задавам друг въпрос:

— У кого е медальонът в момента?

— Ами… у мен — отвръща той.

— Може ли? — протягам ръка, ала исканото разрешение е чиста формалност от моя страна, тъй като медальонът принадлежи само и единствено на мен.

— Сигурна ли си, че идеята е добра, Лия? — в гласа на Луиса усещам опасение; аз също се страхувам, но знам, че няма друг начин.

— Бих искала да взема медальона, ако обичаш.

Ще ми се да вярвам, че в очите на Димитри проблясва възхищение, ала не съм сигурна — вероятно в случая проявява просто покорство. Както и да е, той бърка в джоба си и измъква нещо отвътре. Затаявам дъх, щом зървам черната кадифена панделка да виси между пръстите на ръката му. Аз, разбира се, съм я виждала на Сонината ръка. Но като я зървам около китката на човек, на когото имам безкрайно доверие, чувствам се различно — не е като да гледам медальона в свободно състояние в очакване да се обвие около собствената ми ръка.

Димитри ми го подава и аз затварям очи, а пръстите ми се сключват около черното кадифе. Усещането при допира до панделката и металния медальон ми е познато дори от собственото ми тяло. Близостта, която чувствам, прониква през цялото ми същество и в същия миг ме обзема чувство на омраза, примесено с ужасяваща необходимост да го нося. С усилие отварям очи. Трудно ми е да се върна в настоящето и да събера мислите си.

И всичко това ми се случва още преди да закопчая медальона около китката и да го почувствам върху кожата си. Ала не мога да мисля върху станалото, тъй като не мога да го променя. То е нещо, което трябва да направя, колкото и да е болезнено, колкото и да е ужасяващо, колкото и да изглежда невъзможно.

Увивам панделката около китката на дясната си ръка и стискам златната й закопчалка. Белегът е на другата ми ръка, но аз знам, че това не е гаранция за безопасността ми. Медальонът бе намерил пътя си до мен при много по-сложни и трудни обстоятелства от сегашните.

Когато Луиса проговаря, гласът й трепери.

— Но… Лия, не бива да носиш медальона. Нали знаещ какво може да ти се случи?

— Знам го по-добре от всеки друг, но няма друг начин.

— Може би трябва да го дадеш на Едмънд или на… Димитри? На когото и да е, само да не го носиш ти…

Думите й не ме обиждат. Сигурна съм, че иска само да ме защити. Тя знае: аз съм най-уязвима към притегателната сила на медальона. Поради прокълнатата ми роля в пророчеството — ролята на Портата.

— Не, Луиса. Имах късмет да използвам услугите на Соня, която известно време ме предпазваше от него, ала не мога завинаги да прехвърлям отговорностите си другиму.

— Да, но… — тя поглежда към Димитри и отново обръща поглед към мен. — Димитри?

Той се взира в очите ми. Нямам представа какво вижда в тях, какво го кара да гледа право през мен, докато накрая усещам, че всичките ми тайни са разкрити.

— Лия има право — казва Димитри. — Нейно задължение е да носи медальона. Той й принадлежи.

Той говори уверено, в очите му няма и сянка на съмнение и в този миг аз усещам вълнение, което е по-дълбоко от физическо привличане. По-дълбоко е дори от странната връзка, която възникна между двамата ни още в самото начало.

Луиса е объркана.

— Но как ще го опазиш да не се увие около другата ти китка? Чакат ни още три дни и три нощи!

С мъка откъсвам поглед от Димитри и се обръщам към Луиса.

— Губя контрол върху него само когато спя.

Тя ме поглежда така, сякаш съм изгубила разсъдъка си.

— Тогава?

— Просто няма да заспивам — вдигам рамене аз.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, което казах. До Алтус имаме три дни път. През това време няма да спя. Убедена съм, че щом пристигнем, Сестрите ще ме посъветват какво да правя.

Луиса се обръща към Димитри.

— Няма ли да й налееш малко разум в главата? Моля те.

Той тръгва към мен, хваща ме за ръката и с усмивка й отвръща:

— Изглежда ми напълно разумна. Засега това е най-доброто разрешение на въпроса. Вярвам на Лия повече отколкото на всеки друг. Тя ще се опази от медальона.

Луиса ни гледа така, сякаш и двамата сме в еднаква степен луди, после вдига ръце във въздуха.

— Ами Соня? Кой ще отговаря за нея? И с това ли ще натоварим Лия?

През очите на Димитри пробягва сянка и това е видно дори на оскъдната светлина на огъня.

— Не, разбира се. Двамата с Едмънд го обсъдихме. Той ще язди най-отпред, а конят на Соня ще е завързан за неговия. Ти — поглежда към Луиса той — ще яздиш след тях, а след теб ще се движи Лия. Най-отзад ще яздя аз в случай, че нещо се обърка. Ако Соня иска да се отдели по личните си нужди, ти ще я придружаваш. В състоянието, в което се намира сега, няма как да избяга.

Той вдига глава, оглежда тъмнината, която ни обгражда отвъд светлината на огъня.

— Просто няма къде да отиде.

За миг ми се струва, че Луиса може да възроптае. Отваря уста да каже нещо, но после бързо я затваря.

— Много добре — съгласява се тя и в гласа й долавям възхищение.

Димитри кима с глава.

— Лия може и да не спи, но ти трябва да спиш. През идните дни тя ще има нужда от всички ни.

Луиса колебливо кима и аз разбирам, че тя не иска да ме остави сама в безсънната ми нощ.

— Сигурна ли си, че всичко с теб ще е наред, Лия?

— Разбира се — съгласявам се аз. — И без друго вече поспах, а утре ще видим.

— Не бива да се тревожиш, Луиса — казва Димитри и обгръща раменете ми с ръка. — През цялата нощ ще съм тук. Лия няма и за миг да остане сама.

Невъзможно й е да прикрие облекчението, което се изписва на лицето й, и в същото време умората, която досега прозираше в ъглите на очите й, изведнъж я поваля. Тя се приближава и аз потъвам в прегръдките й.

— В такъв случай ще се видим утре сутринта. Ако ти трябва нещо, просто ме викни, става ли?

Аз кимам с глава, тя се обръща и прекосява бивака към палатката.

— Ела — дърпа ме Димитри да седна до него на земята до огъня, обляга се на дънера на дървото и ме придърпва така, че да се облегна на гърдите му. — Ще ти правя компания до сутринта.

— Не е необходимо. Наистина. Всичко ще е наред. Отначало се противопоставям на близостта му, като държа тялото си на сантиметър разстояние от неговото. Но след няколко минути се предавам и скланям глава на силното му рамо. Много е удобно, сякаш е направено специално за да ме приюти.

— Трябва да поспиш — казвам. — Аз не мога, но това не означава, че ти не бива да си починеш.

Той клати глава и страните му докосват косата ми.

— Не — отвръща. — Щом ти няма да спиш, няма да спя и аз.

И цяла нощ не мигва. Едва по-късно с малко неудобство си давам сметка колко отдавна не съм се сещала за Джеймс.