Мишел Зинк
Бранителката на портата (5)

5.

Двете със Соня седим в малкия вътрешен двор зад Милторп. Той не е просторен като двора в Бърчуд, нито е толкова спокоен, ала сред тучните зелени храсталаци и красивите цветя около каменната настилка ние намираме истинско убежище сред хаотичния и задушен Лондон. Седнали сме една до друга на еднакви столове и сме затворили очи на слънцето.

— Да донеса ли слънчобран? — пита Соня, струва ми се само от благоприличие, защото гласът й е ленив и аз знам, че изобщо не я е грижа дали ще загорим на слънцето, или не.

Отговарям, без да отварям очи:

— Недей. И без това в Англия слънцето е такава рядкост. И пръст няма да помръдна да се скрия от него.

Столът до мен проскърцва и аз разбирам, че Соня се е обърнала и ме гледа. Когато проговаря, в тона й прозира смях:

— Сигурно лондонските момичета с бели като порцелан лица се чудят къде да се скрият в ден като този.

Смехът й литва с лекия бриз и се носи над градината. Откъм къщата се чуват викове и двете тутакси обръщаме глави натам. Струва ми се, че е започнала някаква препирня, въпреки че никога досега не съм чувала прислугата да спори за каквото и да е.

— Какво ли става… — Соня не успява да довърши мисълта си, защото в същия миг долавяме приближаващ се тропот на ботуши, който звучи все по-силно и по-близо до нас. Скачаме и тревожно се споглеждаме, тъй като улавяме откъслеци от кавгата:

— … невъзможно! Не е нужно да…

— За бога! Не…

Най-напред иззад ъгъла се появява млада жена, а Рут подтичва след нея.

— Съжалявам, госпожице. Опитах се да й кажа…

— А пък аз се опитах да кажа на нея, че не е необходимо да ни представя като непознати!

— Луиса? — няма как да сбъркам орловия й нос, гъстата й кестенява коса, сочните й червени устни, но все пак не мога да повярвам, че пред мен стои приятелката ми.

Тя няма време да отговори, защото след нея се появяват още две фигури. Толкова съм изненадана, че губя и ума, и дума. За щастие Соня запазва самообладание.

— Върджиния! И… Едмънд? — допълва тя.

Стоя още минута неподвижно, защото искам да съм сигурна, че това е истина, а не следобеден сън. Едмънд се усмихва и аз забелязвам, че усмивката му е бледо подобие на предишната, когато Хенри бе сред нас, но и това ми е достатъчно. Достатъчно ми е, за да се уверя, че човекът пред мен наистина е Едмънд. После двете със Соня с радостни писъци се втурваме към тях.

* * *

След първата порция размяна на развълнувани поздрави леля Върджиния и Луиса сядат в салона при нас на чай и бисквити, а Едмънд отива за багажа. Бисквитите, приготвени от готвачката, неведнъж са счупвали нечий зъб и аз присвивам очи, когато леля Върджиния захапва една от коравите като камък сладки.

— Малко са твърдички, нали? — питам я аз.

Тя предъвква и на мен ми се струва, че чувам шума от преглъщането й, когато тя се мъчи да прокара сухата хапка през гърлото.

— Съвсем мъничко.

Луиса протяга ръка да си вземе. Предварително знам, че колкото и да я предупреждавам, невъзможно е да я спра. Само собственият й опит е в състояние да възпре изблиците й. Захапва бисквитата, тя хрущи между зъбите й и само след миг Луиса я изплюва в носната си кърпичка.

— Мъничко ли? Мисля, че ми счупи зъб! Кой е виновен за това кулинарно зверство?

Соня прикрива смеха си с ръка, ала моят бликва в стаята, преди да се усетя.

— Шшшт! Приготвя ги готвачката, разбира се. Тихо, много те моля. Ще нараниш чувствата й!

Луиса изправя гръб и отвръща:

— По-добре аз да нараня чувствата й, отколкото тя зъбите ни!

Опитвам се да изразя неодобрението си, ала разбирам, че не успявам.

— Ох! Колко ми липсвахте двете! Кога пристигнахте?

Луиса оставя чашата си на масата и тя тихо звънва.

— Хвърлихме котва едва тази сутрин. Пътят бе дълъг! През цялото време имах морска болест.

Спомням си тежкото ни пътуване със Соня от Ню Йорк до Лондон. За разлика от Луиса, аз не съм предразположена към морска болест, но въпреки това пътуването ни не бе никак леко.

— Ако знаехме, щяхме да ви посрещнем на пристанището — обажда се Соня.

Леля Върджиния търси нужните й думи:

— Решението ни беше… доста… импулсивно.

— Но защо? — пита Соня. — Очаквахме Луиса след няколко месеца и… — гласът и затихва, защото не желае да е груба.

— Да, знам — отвръща леля Върджиния и оставя чашата си на масата. — Мен пък изобщо не ме очаквахте. Не и толкова скоро, нали?

Нещо в погледа й ме кара да се смразя от страх.

— Ти защо дойде, лельо Върджиния? Искам да кажа, че ми е много приятно да те видя. Само че…

Тя кима с глава.

— Знам. Казах си, че е мое задължение да остана при Алис, да се грижа за сигурността й въпреки отказа й да приеме ролята на Бранителка.

Тя млъква и се вторачва в отсрещния ъгъл на стаята. Имам чувството, че изобщо не е тук, а си е все още в Бърчуд, където наблюдава нещо необичайно, нещо ужасяващо. Когато проговаря отново, тя като че ли си мърмори, сякаш говори сама на себе си.

— Трябва да призная, че наистина се чувствам малко виновна, задето я изоставих, въпреки случилото се.

Соня ми хвърля поглед от креслото до камината, ала аз изобщо не реагирам, а оставам мълчалива в тишината, увиснала в стаята след лелината реплика. Търпеливо я изчаквам да каже каквото има за казване.

Леля ми ме поглежда в очите и с мъка споделя:

— Напоследък Алис стана доста… странна. Да, знам, че никога не е била лесна за разбиране — продължава тя, като вижда недоверчивия ми поглед; според мен думата „странна“ не е достатъчно силна, за да опише поведението на сестра ми през последната една година. — Но откакто ти замина… ами започна наистина да ме плаши.

До неотдавна бях изцяло изолирана от действията на Алис, така че предпочитам нещата да си останат непроменени. Ала опитът ме е научил, че за да спечелиш битката, трябва добре да познаваш врага си. Дори това да е собствената ти сестра.

Първа проговаря Соня:

— Какво точно имаш предвид, Върджиния?

Леля Върджиния поглежда към Соня, после към мен и снижава глас, сякаш се страхува да не я подслушват.

— Цяла нощ прави заклинания. Уединява се в някогашната стая на майка ви.

Тъмната стая.

— Върши странни неща. Занимава се с неразрешена магия. И което е най-лошото — силата й непрекъснато нараства.

— Нима Григъри не могат да наказват за практикуване на забранени магии? За правене на каквито и да е магии тук, в материалния свят? Нали това казваш! — долавям истерични нотки в гласа си.

Тя бавно кима с глава.

— Но Григъри имат власт само в Отвъдното. Налаганите наказания са валидни единствено там, а Григъри вече са прогонили Алис. Знам колко е трудно да си го представиш, Лия, но тя много внимава, при това разполага с огромна сила. Може да пътува из Отвъдните светове, без Григъри да я уловят, както ти избягваш Душите, когато пътуваш.

Леля Върджиния вдига рамене.

— Нейното неподчинение няма прецедент. Григъри не могат да направят нищо на същество, обитаващо нашия свят. В противен случай ще трябва да прекосяват граници, които не бива да бъдат прекосявани.

Объркано поклащам глава.

— Щом Григъри са прогонили Алис от Отвъдните светове, тя би трябвало да е под наблюдение! — объркването ме кара да изстрелвам думите от устата си.

— Освен ако… — подхваща Соня.

— Освен ако какво? — стомахът ми се свива на топка от обзелата ме паника, гади ми се.

— Освен ако не я е грижа — проговаря накрая Луиса от дивана, където е седнала редом до леля Върджиния. — И нея наистина не я е грижа, Лия. Не й пука какво казват и какво вършат тези от Григъри. Не й пука за правилата им, нито за наказанията, затова не се нуждае от тяхното разрешение. Не се нуждае нито от одобрението, нито от санкциите им. Силата й е нараснала твърде много, за да я е грижа за тях.

Известно време всички мълчаливо си пием чая и всяка от нас си представя колко силна и необуздана трябва да е станала Алис. Най-после леля Върджиния нарушава мълчанието, като сменя темата.

— Има и друга причина, която ни води тук, Лия, макар че и изброените току-що са напълно достатъчни.

— Какво говориш? Каква е тя?

Не мога да си представя какво друго би накарало леля Върджиния да прекоси океана без предупреждение.

Леля Върджиния въздъхва и оставя чашата си върху звънливата чинийка.

— Става дума за леля Абигейл. Много, е болна и моли незабавно да отидеш в Алтус.

— И без това се канех да отида. Имах… предчувствие. Относно Алис — и продължавам без повече обяснения. — Ала нямах представа, че леля Абигейл е болна. Ще се оправи ли?

Леля Върджиния гледа тъжно.

— Не знам, Лия. Много е стара. Дълги години е управлявала Алтус. Може би й е дошло времето. Във всеки случай трябва да я посетиш, още повече при това развитие на нещата с Алис. Леля Абигейл е пазителката на страниците. Само тя знае къде са скрити. Ако почине, преди да ти е казала къде да ги търсиш…

Няма смисъл да продължава.

— Ясно. Но как ще намеря пътя?

— Едмънд ще те води — казва леля Върджиния. — Ще тръгнете след няколко дни.

— След няколко дни? — с невярващ глас пита Соня. — Как ще се приготвим за толкова кратко време?

По лицето на леля Върджиния се изписва изненада.

— О! Аз… Леля Абигейл настоява за присъствието на Лия.

Соня протяга ръката си така, че леля Върджиния да види медальона на китката й.

— На мен е поверила медальона. През последните осем месеца аз съм най-близката довереница на Лия. С цялото ми уважение, нямам намерение да стоя тук, докато Лия се среща лице в лице с опасностите, при това съвсем самичка. Тя има нужда от съюзник, а аз съм най-вярната й приятелка.

— Е, аз не бих отишла толкова далеч! — възмущава се Луиса. — Може и да съм била в Ню Йорк, докато ти си била тук, но и аз съм също толкова важна част от пророчеството, колкото си и ти, Соня.

Поглеждам към леля Върджиния и свивам рамене.

— Те са два от четирите ключа. Ако не можем да се доверим на тях относно местонахождението на Алтус, на кого тогава? Освен това компанията ми харесва. Леля Абигейл със сигурност не би имала нищо против.

Леля Върджиния въздъхва, погледът й се мести от мен към Соня, после към Луиса и се връща обратно.

— Много добре. Струва ми се безсмислено да спорим по въпроса.

Тя търка очи, в които прозира умората й.

— Освен това трябва да призная, че дългото пътуване ми се отразява зле. Нека си останем така, седнали удобно край камината, докато вие ми разказвате светските клюки.

Кимам с глава, а Луиса пъргаво променя темата и ни пита как прекарваме времето си в Лондон. Изминава още час, в който я осветляваме по въпроса, а леля Върджиния ни слуша с половин ухо. Като я гледам как се взира в огъня, чувствам се виновна. След разговора ни за Алис и пророчеството обсъждането на скандалите в обществото и последната мода изглежда напълно безсмислено.

Ала нима бихме могли да живеем само в пророчеството, при това всеки ден, всеки миг? Като говорим за други неща, си припомняме, че съществува и друг свят — свят, в който един ден и ние бихме могли да намерим спокойствие.

* * *

— Мисля, че е време да ми кажеш всичко.

Гласът ми кънти в постройката, където държат каретите, докато Едмънд търка една от тях на мъждивата светлина на фенера. За миг поспира, преди да вдигне очи и да ме погледне, после кимва в знак на съгласие.

Щом Едмънд знае достатъчно, за да ми бъде водач до Алтус, мястото му в моя живот, както и в живота на семейството ми очевидно е по-важно от това на обикновен семеен приятел и служител.

— Не бихте ли желали да седнете? — сочи един стол до стената той.

Кимам, прекосявам помещението и се настанявам на стола.

Едмънд не идва при мен. Той тръгва към тезгяха, който се намира на няколко метра от стола ми, взема голям метален инструмент и го изтрива с парцала. Не знам дали изпълнява някаква належаща задача, или просто иска ръцете му да са заети с нещо, ала аз прехапвам език и не му задавам въпросите, които се блъскат в главата ми. Добре познавам Едмънд. Щом се почувства готов, ще ми каже. Когато проговаря, гласът му е тих и спокоен, сякаш ми разказва приказка за вълшебници.

— От самото начало виждах, че около Томас, твоя баща, има нещо необичайно. Беше потаен човек и макар да не бе необичайно за мъж с неговото положение да пътува нашир и надлъж, той пазеше ревниво причините за честите си отсъствия.

— Но нали и ти пътуваше с него?

Татко често вземаше Едмънд със себе си, като ни оставяше на грижите на леля Върджиния, и често се губеше с месеци, щом се озовеше на някое слабо известно или екзотично място. Едмънд кима с глава.

— Това беше по-късно. В началото не се различавах от останалите служители в дома. Бях му кочияш, контролирах работата на мелничарите и разпределях по-трудоемките дейности между най-подходящите хора в имението. Едва когато майка ви се… промени, баща ви ми се довери и ми разказа за пророчеството.

Спомням си писмото на майка ми и как за малко не е полудяла под въздействието на Душите.

— Всичко ли ти разказа? — питам.

Едмънд кима.

— Според мен трябваше да го направи. Тайната му тежеше като бреме и трябваше да я сподели с някого. Дори Върджиния, на която се доверяваше безрезервно за най-скъпите си хора — вие, сестра ви и брат ви, — не беше посветена в тайните на книгата, нито в целите и посоките на неговите пътувания. Мисля, че ако не бе споделил с някого и останалото, е щял да полудее.

— Какво имаш предвид под „останалото“? — Представям си как татко сам-самичък се мъчи да запази тайната и като виждам, че Едмънд се колебае, се разстройвам. — Баща ми е мъртъв, Едмънд. Аз имам за задача да доведа пророчеството до неговия край. Не мислиш ли, че той би желал да ми разкажеш всичко?

Едмънд въздъхва уморено.

— След като нае Филип да намери ключовете, баща ви тръгваше всеки път, щом Филип му съобщаваше, че може би е открил някого от тях. Томас държеше сам да се увери, че не е пропуснал нещо, и лично се срещаше с всеки един от вероятните ключове, за да го одобри или отхвърли. Щом можеше да докаже автентичността на техния знак, както стана с госпожица Соренсен и госпожица Торели, той създаваше такива ситуации, щото да може да ги докара в Ню Йорк.

Мисля си за Соня и за тъжния й разказ — как е била изпратена при госпожа Милбърн, защото родителите й не разбирали свръхестествените й заложби. И за Луиса. Луиса, която била изпратена да учи в „Уиклиф“, а не в Англия, както били планирали първоначално. Едмънд продължава:

— По онова време Душите вече бяха започнали да го тормозят с видения на майка ви. Той искаше да се увери, че ще имате на разположение всяка възможност, за да действате спокойно, ако него го няма и не може да ви помогне.

— Значи ти тръгна с него, за да установиш местонахождението на ключовете. — Това не е въпрос.

Той кима и се вторачва в дланите си.

— Знаеше ли за Хенри? Известно ли ти беше, че крие списъка с имената на ключовете от Алис?

— Не. Баща ви не ми е казвал къде крие списъка. Винаги съм мислел, че е в книгата. Само ако знаех… — той вдига поглед, а очите му излъчват неистова тъга. — Ако знаех, че е у Хенри, щях да направя и невъзможното, за да го защитя.

Седим в постройката за карети, обгърнати в тишина, всеки от нас впримчен в капана на собствените си спомени. Накрая ставам и поставям ръка на рамото му.

— Грешката не е твоя, Едмънд.

„Моя е“, мисля си аз. „Не успях да го спася.“

Отправям се към изхода.

Преполовила пътя до вратата, хрумва ми нещо. Нещо, на което все още не мога да намеря отговор.

Обръщам се назад към Едмънд, който е седнал на стола, хванал главата си с две ръце.

— Едмънд?

Той вдига поглед.

— Да?

— Дори татко да ти е казал всичко това, как е възможно да ни станеш водач до Алтус? Местонахождението му се пази в строга тайна. Как така знаеш пътя дотам?

Той свива рамене.

— Баща ви много пъти ме е водил там.

След тези негови думи аз мисля, че вече нищо не може да ме изненада. Ала греша.

— Но… защо баща ми е ходил в Алтус? — смехът ми е истеричен. — Очевидно не е бил член на Общността на сестрите, нали?

Едмънд бавно поклаща глава и ме поглежда в очите.

— Така е. Но беше член на Общността на Григъри.