Мишел Зинк
Бранителката на портата (31)

31.

Докато яздим назад през гората, изпитвам дълбока благодарност към Димитри заради чувството му за ориентация. Той знае откъде да минем, а аз се обърквам още щом се отдалечаваме от мястото, където Емрис постъпи като предател и избяга. Слънцето грее точно над главите ни и ние все още не сме излезли от гората, когато решаваме да спрем и да напоим конете.

Димитри скача от коня си и го завързва за едно дърво непосредствено до реката. Животното протяга глава и жадно пие от потока, докато Димитри навлиза в шубраците вероятно ръководен от личните си нужди. Отвеждам Сарджънт до малкия ручей, който се извива покрай дърветата, той се навежда над бистрата вода, а аз развинтвам капачката на манерката си.

И тъкмо там, наведена над кристалната вода на малкия поток, аз ги виждам.

Отначало пред очите ми е само повърхността на реката. Но щом се навеждам над нея, за да напълня манерката с прясна вода, отражението ми се изкривява и се превръща в сравнително ясен образ.

Очарована от видяното, аз се взирам по-отблизо. Открих гадателските си способности малко след като пристигнах в Лондон, и това не беше никак лесно. Но не и този път. Този път образът се появи ясно и без всякакво усилие. Само след миг разбирам, че отражението не показва само една личност, а много. Яхнали конете си, те се провират през гората сред грохота на хиляди конски копита, които всъщност не чувам, но някак си усещам от онова, което виждам във водата.

Напрягам се да ги видя по-добре, докато те се приближават във водата, която в случая е техният свят — проправят път през горските шубраци на белите си коне. Не след дълго вече знам кои са те, макар да не изглеждат така, както в Равнината. В Равнината Душите носеха бради, дългите им коси се мятаха по гърбовете им като копринени парцали. Облечени бяха в дрипи и размахваха огненочервени мечове. Но за да преминат в нашия свят, те трябва да се вселят в материално тяло. В тялото на човек.

Дори при гадаенето във водата те приличат на хора, които бих могла да срещна по лондонските улици, въпреки че притежават особена свирепост, която бих разпознала навсякъде, във всички светове. Носят панталони и сака и не яздят с изправен гръб, а силно прегърбени, като размахват оголените си ножове във въздуха. Но аз прекрасно знам кои са.

Не мога да кажа колко са на брой. Те са неизброими и всички имат една и съща цел. Макар ордата да ме плаши и с многочислеността си, и с очевидните си намерения, кръвта замръзва в жилите ми едва когато зървам предводителя им.

Русокос хубавец, комуто нечовешката ярост напълно подхожда. Тя не е нито маска, нито моментно чувство. Докато останалите зад него напредват с настойчивост, която е видна от другия свят дори в огледалото на водната повърхност, той излъчва целеустременост и увереност в своята победа. Ала щом зървам знака на змията върху лявото му рамо, оголено от устремната езда, тутакси осъзнавам в колко голяма беда сме попаднали двамата с Димитри.

Пазителя. Самаил е изпратил самия Пазител, за да ни попречи да открием страниците.

Или да ни ги отнеме, щом ги открием.

Нямам представа на какво разстояние са от нас, но съм сигурна, че се приближават. Идват за мен.

Правя единственото, на което съм способна в момента; вдигам глава от водата и побягвам.

— Димитри! Димитри! — крещя аз и оглеждам брега да го зърна. — Трябва да тръгваме! Веднага!

Той се появява малко по-надолу по течението със загрижено лице.

— Какво има? Какво е станало?

— Пазителят. Те идват. Не знам на какво разстояние са оттук, нито кога ще ни настигнат, но идват!

Димитри не ме разпитва. Говори, без да спира да върви към коня си:

— Колко са на брой?

Клатя глава.

— Не знам. Много.

Мигом възсяда коня си.

— На коне ли?

Кимам.

— Качвай се на коня и ми дай пелерината си — изрича той, докато развързва своята.

— Какво?

Заповедта е тъй неочаквана, че не съм сигурна дали съм я чула добре. Но въпреки това поставям крак в стремето и се мятам на седлото.

Димитри ми подава черната си пелерина.

— Пелерините ни са различни на цвят, а конете ни са черни.

Няма нужда да казва нещо повече. Разбирам какво иска да направи, но няма да се съглася.

— Не. Няма да се разделяме, Димитри. Много е опасно и аз няма да допусна да се изправиш пред Душите, за да ме защитиш.

— Чуй ме, Лия. Няма време за спорове. Това е единствената ни надежда да намерим и приберем страниците. Ще си разменим плащовете, ще вдигнем качулките, за да скрием лицата си, и ще се върнем в градчето, което зърнахме в долината. Ще те откарам там възможно най-бързо. Щом Душите се приближат достатъчно, ти ще се отправиш към града, а аз ще ги подмамя в противоположната посока. Пазителите са известни със своята жестокост, ала те не могат да използват магии в този свят освен с цел да променят външността си. Ако имаме късмет, ще изгубят ценно време, докато разберат, че преследват мен, а не теб. Освен това ти носиш камъка на лейди Абигейл. Той ти осигурява допълнителна закрила.

Не изрекъл още думите, аз усещам топлината на змийския камък на гърдите си.

— Но… какво ще стане с теб? Какво ще правиш, ако те заловят? — сърцето ми се свива при мисълта да изоставя Димитри.

Той ме поглежда нежно.

— Не се тревожи за мен. Достатъчно съм силен, за да се погрижа за Душите. При това нали не искат мен? А ако се хвърлят в битка срещу член на Григъри, ще нарушат законите ни. Тяхната единствена цел е да те проследят до местонахождението на страниците.

Кимам и развързвам пелерината си. Подавам я на Димитри и вземам неговия черен плащ, който завързвам около врата си, като не спирам да говоря:

— Какво да направя, щом пристигна в града? — вдигам качулката си и се оглеждам със съзнанието, че губим ценно време, но не искам да пропусна нещо важно — мисълта за това ме ужасява. Внимавам да не забравя да задам някой въпрос, докато все още имам възможност.

Той приближава коня си, който застава успоредно на Сарджънт така, че с Димитри сме съвсем близо един до друг.

— Ако имаш време, попитай някого къде се намира катедралата на Шартр. А ако нямаш, тръгни към някоя църква, която и да е, и ме чакай там. Нито една Душа не може да влезе в святото място, под никаква форма и личност.

Имам толкова неща да му кажа, ала не успявам, защото Димитри се навежда и силно ме целува по устата.

— Ще дойда да те взема, Лия.

После шляпва Сарджънт по хълбока. Конят ми рипва напред, а Димитри язди плътно зад мен. Докато се носим по обратния път през гората, не спирам да се питам дали ще го видя отново. Или всички нежни думи, които пазя за него, така и ще си останат неизречени.

* * *

Както и при срещата си с Хрътките, усещам присъствието на Душите много преди да ги видя и чуя. Не мога да отрека ужасяващата връзка помежду ни, колкото и да ненавиждам онова, което олицетворяват. Известно време препускам през гората, Димитри ме следва по петите, а аз не чувствам нищо друго освен увереност, че Душите се приближават.

После внезапно ги чувам.

Те цепят направо през гората зад мен и аз лягам върху шията на Сарджънт, като го умолявам да тича по-бързо, да ни отведе до поляната край градчето, което може би е Шартр, а може би не е. Известно време Димитри галопира точно зад мен, а после, тъкмо когато грохотът зад нас се приближава и усилва, тъкмо когато осъзнавам, че Душите наистина са близо, пръхтенето на жребеца му се отклонява надясно и аз разбирам, че вече го няма.

Налагам си да не мисля дълго за неговата безопасност, нито за вероятността никога повече да не се видим. Съсредоточавам вниманието си в пътя през гората, като се опитвам да стигна до поляната.

Без изобщо да съм сигурна, че се движа в правилната посока, с огромно облекчение виждам странния камък, който здраво стои върху покритата с окапали листа земя. Внезапно усещам, че не съм съвсем сама, и се стрелвам покрай камъка към поляната, която знам, че е наблизо. През това време в душата ми изгрява надежда. Появява се увереност, че безпрепятствено ще стигна до църквата.

Но тогава още не съм чула настигащия ме тропот. Хвърлям поглед назад и видяното ме кара да застина от ужас.

Вече не ме гонят Душите, събрани на глутница. Не. Най-вероятно са постъпили според очакванията на Димитри и са го подгонили в противоположната посока. Ала една от тях не е тръгнала след него. Тя ме е открила дори в гората и е разгадала ребуса ни.

Това е русокосият мъж, онзи, чието отражение зърнах в огледалото на водата, онзи, който предвождаше глутницата. Неговият кон трополи след мен с нова сила и аз лягам на шията на Сарджънт, като се опитвам да му дам сили да избяга от преследвача си, за да се скрием някъде.

Мъжът изостава зад мен достатъчно, за да успея да се втурна на поляната в началото на нивата и да зърна каменната къща пред себе си. Този път не се осмелявам да погледна назад. Насочвам се към задната част на къщата и я отминавам, като се отправям към обора. Въздъхвам с облекчение, щом виждам, че вратите са широко отворени.

Стрелвам се вътре и скачам на земята, без да дочакам Сарджънт да спре напълно. Един бърз поглед наоколо ми дава да разбера, че в обора има само три коня.

Три коня и шест бокса.

Вкарвам Сарджънт в единия, свалям седлото му и го пускам в калта — правя всичко това за по-малко от минута. Залоствам вратата след себе с и заставам на пътеката между боксовете, като оглеждам обора за някое място, където бих могла да се скрия. Мигом го откривам. Под тавана, където складират плявата.

Бричът ме улеснява при изкачването на дървената стълба. За секунди съм вече горе, скрита зад щайгите с инструменти и купчината конски чулове, когато чувам, че Пазителят се приближава към обора. Възползвам се от останалото ми време, за да сваля мешката от гърба си и да измъкна камата. Стискам обсипаната й със скъпоценни камъни дръжка, от което се чувствам по-добре.

Сега Пазителят е в тялото на човешко същество. Ако го пронижа, кръвта му ще бликне като на човек.

В мъждивата светлина на обора тук-там между дървените летви на стените му проблясват прашинки. В обора е доста тъмно и аз се мъча да съм невидима, докато в същото време запазя видимостта, макар и малка, към долната част. Ако преследвачът ми ще ме види, предпочитам да съм известена. Съсредоточавам се в дишането си, а долу конете шумно пръхтят. Знам, че Душите нямат свръхестествени сили, като изключим възможностите им да променят външността си. Поне не и в моя свят. Ала никак не е трудно да предположа, че Пазителят ще ме чуе или по някакъв начин ще усети, че съм тук.

Чувам стъпки, леки и предпазливи, и притаявам дъх. Надничам между щайгите и източвам врат на видя кой ходи долу и е изненада откривам, че това е момчето, което хранеше кокошките. То спокойно оглежда обора и спира поглед върху Сарджънт в бокса. Вдига брадичка и бавно се обръща, докато накрая очите му се вторачват в мен. Срещам погледа му и вдигам предупредително пръст към устните си, като в душата си се моля да не ме издаде. В същото време ми се иска да му извикам да бяга от тук, тъй като, въпреки че Душите преследват мен и никого другиго, не вярвам, че ще проявят милост към случайно преминаващото дете.

Но вече е твърде късно. Не успявам да кажа каквото и да е, защото вратата на обора изскърцва и се отваря. Зървам съвсем малка част от русокосия Пазител, застанал на прага с гръб към яркото слънце. Остава неподвижен само за миг, после влиза в обора и се изгубва в здрача. Изчезва от погледа ми, макар все още да долавям прокрадващите се стъпки по пода, които загатват посоката на движението му.

Стъпките на обутите му в ботуши крака не са забързани. Отначало звучат тихо, после малко по-ясно и накрая спират пред момчето. Настанявам се така, че да виждам по-добре, като не забравям, че, подобно на всички стари постройки, тази също лесно проскърцва.

Но няма смисъл. Притисната от всички страни в скривалището си, не ми е възможно да се помръдна, за да наблюдавам по-добре, а зървам само обутите в черни ботуши за езда крака на Пазителя. Тялото и лицето му остават скрити.

Затова пък виждам момчето съвсем ясно. То стои неподвижно пред русокосия Пазител. Имам странното усещане, че не изпитва страх.

Отначало Пазителят мълчи. После проговаря с гърлен глас. Струва ми се, че му коства доста усилия да говори, и не знам защо, но се учудвам, че разпитва момчето на френски:

Оu est la fille?^[1]

Прост въпрос, ала необичайността на гласа, който го задава, ме кара да настръхна. Това е гласът на същество, което не знае как да извлече звук от собственото си гърло.

Гласът на момчето звучи тихо в огромното пространство на обора:

— Venez. Je vous montrerai. (Елате. Ще ви покажа.)

Сърцето ми спира да бие, адреналинът нахлува във вените ми, докато неистово се оглеждам за евентуален изход.

Ала момчето не води Пазителя на тавана. То тръгва към предната част на обора, където има друга отворена врата.

Пазителят не бърза да тръгне след него. Остава неподвижен в тишината и аз имам усещането, че внимателно оглежда помещението. Свивам се още по-навътре в мрачината и не смея да си поема въздух. Шумът от стъпките му се чува отново. Разбирам, че се приближава до стълбата, и се опитвам да преценя разстоянието от тавана до пода на обора. Пресмятам риска да скоча долу, ако Пазителят се заизкачва по дървената стълба, но тъкмо тогава стъпките затихват и се отдалечават.

Сепвам се от момчешкия глас в тишината.

Elle est partie il у a quelque temps. Cette voie. A travers le champ.^[2]

Навеждам се малко, колкото да видя момчето, което сочи в далечината.

Следва миг на оглушителна тишина. Миг, в който се питам дали Пазителят няма да се върне и да огледа всяко кътче в обора. Ала тишината не трае дълго. Шумът от стъпки отново се чува, за малко се приближава, тъй като Пазителят се отправя към задната част на обора. В началото не разбирам защо си губи времето. Защо не тръгне към полето от предната врата. Но конете под мен изпръхтяват и всичко ми става ясно. Конят му. Оставил е коня си отзад.

За малко да се разплача от облекчение, когато го чувам да отминава стълбата към тавана, но оставам все тъй неподвижна, затаила дъх, докато накрая разбирам, че е излязъл от задната врата навън. До ушите ми долитат приглушени звуци, когато той се мята на коня си, ала тропотът на копитата ясно сочи, че преследвачът ми се отдалечава от обора. Чакам една-две минути в тишината, последвала заминаването му, и се опитвам да укротя галопиращото си сърце.

— II est parti, Mademoiselle. Vous pouvez descendre maintenant^[3] — вика момчето отдолу, като ме известява, че вече няма опасност и мога да сляза.

Оглеждам за последен път обора, стресната от преживяното, после пъхам камата обратно в мешката си и най-подир успявам да сляза по стълбата. Когато скачам на земята, долу ме очаква момчето. Обръщам се към него и го прегръщам. С ръцете си усещам дребното му изплашено телце.

— Merci, petit homme.^[4]

Отдръпвам се от него, за да го огледам добре, с надеждата, че френският ми е сносен и ще ми позволи да разбера накъде е тръгнал Пазителят.

— Que voie lui avez—vous envoye?^[5]

Момчето се обръща към отворената предна врата на обора.

— A travers le champ. Loin de la ville.^[6]

Града с църквата.

Навеждам се и надзъртам в дълбоките кафяви очи на момчето. Напомнят ми за очите на Димитри, но бързо отпъждам тази мисъл. Не мога да си позволя сантименталности, при положение че бих могла да разбера името на града.

— Quel est le nom de la ville? Celui avec leglise grande?^[7] — стаила дъх, аз чакам отговора му.

Момчето ми отговаря с една-единствена дума, но тъкмо тя ми е нужна.

Шартр.