Мишел Зинк
Бранителката на портата (18)

18.

Когато идва време да правим бивак за през нощта, аз съм вече в състояние на хипервъзбуда. Струва ми се, че дори да имам такава възможност, няма да мога да заспя, макар че никога през живота си не съм била толкова изтощена. Още щом настаняват Луиса и Соня в две различни палатки и всички се умълчават, аз се убеждавам, че само непрекъснатото движение, придружено с непрекъсната мисловна дейност, могат да ме държат будна.

Започвам да обикалям из лагера, докато Едмънд и Димитри настаняват животните за през нощта. По-късно Едмънд ще седне пред палатката на Соня, за да я пази, както предишните няколко нощи. Все още не ми е ясно дали я охранява, за да предпази мен, или да пази нея от самата себе си. Твърде съм уморена, за да му задам този въпрос.

Докато крача, аз мисля. Опитвам се да провидя напред, да надзърна в бъдещето, когато ще съм приключила и последния етап от пътуването си и ще съм се видяла е леля Абигейл в Алтус, дори още по-напред — когато пътят ми ще ме е отвел до липсващите страници. Когато умът ми е зает, аз се чувствам добре, при това, докато размишлявам, имам възможност предварително да отгатна евентуалните пречки и да направя план как да ги заобиколя.

— Искаш ли компания? — разнася се глас до рамото ми и аз се сепвам — толкова съм се задълбочила в мислите и умората си.

Продължавам да крача, но когато се оглеждам, виждам, че Димитри крачи от дясната ми страна. Поклащам глава.

— Няма нужда, Димитри. Трябва да спиш. Аз съм добре.

Той се подсмихва.

— Но аз съм много по-добре от теб. В състояние съм да стоя нащрек часове наред.

Усмихвам му се.

— Дори да е така, имай предвид, че разчитам на теб да ме откараш жива и здрава до Алтус. Ако се преумориш, и двамата можем да сбъркаме острова!

Той се навежда и ме хваща за ръката.

— Уверявам те, бодър съм като в деня, в който те зърнах с Хрътките. Нали ти казах? Нямам такава нужда от сън, каквато изпитваш ти.

Накланям глава, за да го виждам добре.

— И как точно става това? Ти не си ли… смъртен?

Той отмята глава назад и се смее, вдигнал лице към индиговосиньото небе.

— Разбира се, че съм смъртен! За какъв ме вземаш, за някакъв звяр ли? — шеговито оголва зъби и ръмжи.

Обелвам очи.

— Много, смешно. Нима ме кориш, че попитах? Защо иначе няма да имаш нужда от сън?

— Е, никога не съм твърдял, че не се нуждая от сън. Казах само, че мога да изкарам значително по-дълго време, без да спя, отколкото ти.

Поглеждам го дяволито.

— Отбягваш въпроса. Хайде, нима можем да имаме тайни при тези обстоятелства?

Изпитвам удоволствие от шеговитите задевки. Чувствам се обикновена, като другите момичета. Сякаш двамата се разхождаме в някой от множеството зелени паркове в Лондон в хубав летен ден.

Той въздиша. Когато отново ме поглежда, усмивката му е малко тъжна.

— И аз съм смъртен като теб, но от една страна произхождам от най-старите разклонения на Григъри, а от друга — от най-старите разклонения на Общността на Сестрите. Всъщност всеки един от предците ми, като се започне от Пазителите, се е свързвал с член от Сестринската общност. И тъкмо поради тази причина моите… заложби са необикновени. Поне така твърдят.

— Какво точно имаш предвид? За какви заложби говориш? — усещам, че премълчава нещо много важно.

Той стиска ръката ми.

— Същите като твоите — да пътувам из Равнината, да гадая, да разговарям с мъртвите… Колкото по-близка е родствената ни връзка с Пазителите и Григъри, толкова повече сила притежаваме.

Взирам се вдясно, като се опитвам да продължа по темата оттам, откъдето той спря. Най-после си я спомням и се обръщам към него:

— Ти каза „ние“.

— Така е.

— Какво имаше предвид? — питам.

Той ме поглежда и леко ми се усмихва.

— Ти също произхождащ от старо разклонение. От пряко разклонение. Не знаеше ли?

Клатя глава, макар да го осъзнавам, макар нещо дълбоко в потъналото ми в летаргия съзнание да се бори да излезе на повърхността.

— Съвсем скоро открих, че баща ми е бил член на Григъри. Нямах време да го попитам за това.

Димитри се спира и ме дърпа за ръката, докато най-после спирам и аз.

— Той беше също толкова влиятелен член на Григъри, колкото и майка ти е била една от Сестрите, Лия. Ти също произхождаш от съюз между Сестрите и членовете на Григъри. Затова си надарена с такава сила.

Поклащам глава и отново тръгвам, но този път вървя толкова бързо, че той е принуден да подтичва до мен. Факт е, че не желая да открия връзките, които вече започвам да осъзнавам, ала не мога да разбера причината за този факт.

— Лия… Какво има? Нищо не е… Ами не е станало нищо, което да те разтревожи. Просто ти имаш по-добра възможност да довършиш пророчеството, отколкото Сестрите преди теб и това е така поради произхода ти. Тъкмо тук се крие причината, поради която леля ти Абигейл, както и майка ти, бяха толкова силни.

Кимам с глава.

— Да, но това означава също, че вероятно Алис е много по-силна, отколкото предполагам, а пък аз предполагам, че е много, ама наистина много силна. Освен това…

— Освен това какво?

Усещам погледа му върху себе си, ала не го поглеждам. Продължавам да вървя и се опитвам да облека в думи тъгата, която внезапно ме наляга. Спирам.

— Освен това започвам да осъзнавам, че всъщност изобщо не съм познавала баща си. Сигурно се е чувствал самотен и не е вярвал, че би могъл да сподели тревогите си с мен.

— Той се опитваше да те закриля, Лия. Това е. Всички ние от кръга на Григъри се стараем да вършим същото за Сестрите.

Какво ми остава друго, освен да кимам е глава? Да кимам и да вървя.

Повече не изричаме и дума, ала Димитри не ме оставя нито за миг. През цялата нощ вървим ли, вървим, понякога мълчим, друг път си подхвърляме тихичко по някоя фраза, въртим се в кръга, описан от границите на бивака, докато небето променя цвета си: от тъмносиньо става лилаво, а далеч зад дърветата грейва в най-светлия нюанс на оранжевото.

* * *

Час след като тръгваме на другата сутрин, аз долавям мирис на море. Щом разбирам, че сме близо до него, става ми по-лесно да се боря с коварното усещане за сънливост, въпреки че съм плюла на достойнството си и не седя с изправен гръб, а съм клюмнала върху гърдите на Димитри. Дори не знам дали Соня гледа към мен, дали изобщо ми обръща внимание. Отдавна съм престанала да хабя сили и енергия и да се тревожа излишно за нея. Засега тя е спокойна и това е добре дошло за мен.

Гората наоколо се превръща в мъгляво петно и единственото ми желание е да склопя очи. Да заспя, да потъна в дълбок сън. Ала соленият мирис на океана ми дава надежда, че краят е близо.

Шубраците постепенно изчезват, отначало дърветата оредяват и не след дълго се срещат толкова нарядко, сякаш вече сме извън гората. Накрая прекрачваме някакъв невидим праг и се озоваваме на брега.

Конете тутакси спират и пред очите ни се ширва морето, навъсено и сиво, чак до хоризонта в далечината. Мълчаливо се взираме в него.

Луиса първа слиза от коня, грациозно стъпва на земята и развързва връзките на ботите си. Събува ги, после сваля и чорапите. Когато остава съвсем боса, зарива пръстите си в пясъка и се заглежда в тях, после вдига поглед към мен.

— Нали не си толкова уморена, че да пропуснеш да стъпиш боса на пясъка, Лия?

Навремето палавата й усмивка би ме заразила и аз тутакси бих скокнала на пясъка до нея. Ала сега думите й идват сякаш много, много отдалеч. Не стигат веднага до съзнанието ми и не оставят следа в него.

— Лия? — гласът на Димитри прозвучава силно в ухото ми, в гърба си усещам яките му гърди. — Защо не отидеш при Луиса? Студената вода ще те ободри.

Той скача от коня и на мен ми става студено. Протяга ми ръка.

— Ела.

Инстинктивно се улавям за него, премятам крак над седлото, скачам долу и залитам на една страна. Луиса коленичи и протяга ръка към едната ми обувка.

— Хайде. Нека я събуем.

Тя ме потупва по крака и аз покорно го вдигам, като се подпирам на коня.

Сваля най-напред едната обувка заедно е чорапа ми, после другата. Когато с крака си усещам пясъка, грапав и студен, Луиса се изправя. Хваща ме за ръка и мълчаливо ме дърпа към водата.

Не съм загубила всичките си способности. Дори докато залитам зад Луиса към водата, не преставам да се питам как ще стигнем до Алтус, каква е следващата ни стъпка. Но нямам никаква мотивация да задам този въпрос, нито дори да се чудя твърде дълго. Оставям се на Луиса, която ме дърпа към вълните, докато накрая те заливат краката ми до глезените. Водата е мразовита и когато пръстите ми потъват във влажните несигурни пясъци, усещам нещо подобно на болка, примесена с радостна възбуда.

Вятърът носи из въздуха Луисиния смях и той сякаш литва над морето. Тя пуска ръката ми и навлиза по-навътре, пълни шепите си с вода и я пръска във всички посоки като малко дете. Но аз продължавам да усещам липсата на Соня — тя би трябвало да е във водата, да се смее и да се радва, защото заедно изминахме дълъг път и вече се приближаваме към Алтус. А всъщност Соня е като затворник, охранявана от Едмънд и Димитри зад нас. Мъката в душата ми се бори с възмущението и няма значение кое от двете ще вземе превес, защото така или иначе тази битка е обречена.

— Почакай…

Луиса прекъсва играта с вълните. Застава на един-два метра пред мен и се взира в далечината през леката омара. Проследявам погледа й, но не виждам нищо. Докъдето стигат очите ми, се стеле мъгла и се слива със сивото море и пустото небе.

Но Луиса със сигурност вижда нещо. Взира се продължително напред, после се обръща към Едмънд и останалите.

— Едмънд? Това ли е… — тя не довършва изречението си, а отново обръща поглед към морето.

Аз поглеждам назад към групата и виждам как Едмънд бавно се приближава към нас, а очите му са вперени в същата посока. Той нагазва във водата, без да обръща внимание на факта, че е с ботуши, и спира точно до мен.

— Ами да, госпожице Торели. Мисля, че сте напълно права.

Макар че изречението му е адресирано към Луиса, той сякаш говори на всички ни и в същото време на никого.

Обръщам се към него.

— Права за какво? — усещам езика си надебелял.

— Права е за онова, което вижда — отвръща той. — Ей там!

Поглеждам натам, накъдето се взира и той, и да! — нещо тъмно си проправя път през вълните към нас. Може би се дължи на недоспиването ми, ала с приближаването на предмета внезапно ми става страшно. Той е чудовищен. Огромно и тромаво нещо, което поради безшумното си плъзгане по водата е още по-страшно. В гърдите ми се надига първичен ужас и аз съм на път истерично да запищя, когато предметът пробива и последната пелена от мъгла, паднала над морето.

Луиса се обръща към нас и се хили.

— Виждате ли? — Тя театрално се покланя и ни сочи с ръка пътя към нещото, което тихо се поклаща във водата. — Колесницата ви очаква!

И тогава всичко ми става ясно.

* * *

Вълните ту ни повдигат нагоре, ту ни смъкват надолу и аз не мога да разбера защо съм си мислила, че пътуването през океана ще бъде по-леко от язденето. От известно време сме в открито море, но не мога да кажа точно откога; небето продължава да е сиво както преди. Нито по-светло, нито по-тъмно. Това ми говори едно-единствено нещо — че нощта още не е паднала.

Дори не се опитвам да следя какво разстояние изминаваме. Умората ми е твърде дълбока, за да мога да мисля трезво, освен това мъглата скоро поглъща брега. Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че се движим в северна посока. Ритмичното полюшване ме приспива и внезапно в мен се надига неразумното желание да скоча във водата, за да избягам от хипнотичното люлеене на борда.

Качихме се на лодката скоро след като тя спря на брега. Едмънд и Димитри скочиха в нея, сякаш най-естественото нещо на света е някоя лодка внезапно да се появи от мъглата и да ни отнесе, без всякакви обяснения, към някой остров, който не съществува на нито една карта в цивилизования свят. Ала аз се питам откъде ли е знаела, че ще сме тук.

Питам се също какво ще стане със Сарджънт и останалите коне, макар че Едмънд ме успокои с думите: „Ще се погрижат за тях.“ Питам се и кои са фигурите, облечени в плащове, които безшумно гребат отпред и отзад на лодката, докато тя се плъзга леко по водата. Те нямат характерни белези — не мога дори да кажа дали са мъже или жени — и не проронват нито дума. Макар в главата ми да се блъскат множество въпроси, аз не ги задавам гласно, тъй като умът ми не е достатъчно бистър, за да ги оформя в изречения.

Соня е до носа, а аз съм до кърмата. Колкото по-дълго пътуваме по морето, толкова по-потисната става тя. Накрая престава да поглежда назад през рамо и да ми хвърля гневни погледи и се заглежда в мъглата. Едмънд не се отдалечава от нея, а Димитри не ме оставя нито за миг. В негово присъствие ми е спокойно, въпреки че и двамата мълчим. Облегната на рамото му, аз съм потопила пръстите на ръката си във водата, а Луиса дреме в средата на лодката, подпряла главата си с ръце.

Морето е необичайно тихо. Ние се люлеем, ала това е обичайното бавно и леко полюшване на лодка върху морската повърхност, гладка като огледалото, което висеше над камината в моята стая в Бърчуд. Взирам се във водата и се питам дали огледалото е още на мястото си. Чудя се дали стаята ми е останала непроменена, или са отнесли отвътре всичко, което ме е обграждало толкова години.

Отначало не виждам нищо. Небето е толкова сиво, че не мога да открия дори собственото си отражение във водата, а тя е мътна и не различавам нищо под повърхността й. Но потопените ми в нея пръсти се блъскат в нещо. Казвам си, че вероятно е делфин или акула, и измъквам ръка от водата, защото от книгите на татко знам колко странни същества обитават морските дълбини.

Надничам зад борда и от водата ме поглежда някакво око. По начина, по който се появява, то ми прилича повече на око на алигатор или на крокодил — съществото се взира в мен, докато тялото му е под водата. Но, разбира се, не може да е нито едното, нито другото. Та нали сме в океана? За миг откъсвам поглед от съществото и поглеждам към спътниците си, за да разбера дали и те са го забелязали.

За първи път, откакто сме на път, Димитри кротко дреме до мен. Бързо оглеждам останалите и виждам, че дългото ни пътуване дълбоко им се е отразило. Соня и Луиса спят като бебета, а Едмънд е вперил поглед отвъд лодката и гледа като изпаднал в транс.

Връщам поглед към водата, като се питам дали съществото е реалност, или витае само във въображението ми. Не. То е все още там, е лекота се движи до лодката и сякаш ме гледа със съчувствие. То примигва и леко се надига от водата. Много прилича на кон, чиято люспеста опашка се подава на повърхността, после отново се потапя във водата, но си давам сметка, че няма нищо общо с коня.

Тъкмо окото е онова, което ме привлича. В него се чете съпричастност, макар да не мога да обясня защо. То сякаш е съпричастно с всичко, което съм преживяла. Гривата му плава зад мощната му глава като кафяво водорасло и аз протягам ръка зад борда, за да докосна силната му шия под водата. На допир е хем переста, хем хлъзгава, а бездънният му поглед, заедно с особеното усещане от допира ми до него, ме хипнотизира. Милвам го по шията и то тутакси затваря око, сякаш изпитва огромно удоволствие. Когато отново го отваря, осъзнавам грешката си.

Не мога да откъсна ръката си от него. Тя е залепнала за кожата на съществото. Огромното му око примигва веднъж и се потапя по-надълбоко, като ме увлича със себе си. В началото се изумявам и не мога нито да кажа, нито да направя нещо, но когато тялото ми изхвърча зад борда, започвам да ритам с крака и да се извивам, за да се освободя. От суматохата всички на борда се сепват и застават нащрек.

Ала е твърде късно. Съществото е по-силно и мощно, отколкото си мислех, и за нула време аз се озовавам във водата. Последното, което зървам, не са очите на Димитри — изплашени и объркани, — а безликите фигури, които не спират да управляват лодката на носа и на кърмата. Те изобщо не реагират на хаоса, настъпил в лодката.

Успявам да си поема дълбоко въздух, преди съществото да ме дръпне и да ме потопи цялата във водата. Отначало се съпротивлявам. Мъча се да отлепя ръка от шията му, но не след дълго осъзнавам безплодието на усилията си. Съществото не се стрелва към дъното, въпреки че няма да му е трудно да го направи. То мудно се отправя към дълбините, сякаш разполага с всичкото време на вселената. Криволичи по пътя си, така че краят ми е отложен във времето. Да. Аз наистина имам време да се замисля за смъртта и дори за нещата, които бих могла да направя, за да се спася, ако имах някакво оръжие под ръка.

Водата е един мрачен свят от размазани сенки и хлъзгави предмети, които се блъскат в мен, и не след дълго, дори напротив, съвсем скоро, душата ми се изпълва с безразличието, за което знам, че съпровожда удавниците преди смъртта им. Тялото ми се носи след масивното туловище, а ръката ми е безвъзвратно залепнала за шията му тъй здраво, както беше и преди да ме повлече във водата. Волята ми за борба изведнъж ме напуска и аз се оставям съществото да ме влачи все по-навътре и по-навътре към дълбините, без ни най-слаба съпротива от моя страна. Истината е, че съм уморена. Много съм уморена. За втори път водата застрашава живота ми.

„Може би това е съдба. Може би така предявяват претенции към душата ми.“ И това е последната ми съзнателна мисъл.