Мишел Зинк
Бранителката на портата (26)

26.

Пристъпваме прага на стъклената врата в дъното на коридора и след миг океанът се разстила пред очите ни е целия си блясък. Водата блести на слънцето и въпреки че е там, долу, мирисът й е силен и остър както никога преди. Димитри се навежда и долепя устни до ухото ми:

— Как ти се струва?

Стаила съм дъх пред гледката. Не мога да я опиша с думи, затова стоя неподвижно и само му се усмихвам в отговор.

Той протяга ръка към косата ми и очите му сякаш потъмняват от желание. Изненадана съм, когато я отдръпва, и виждам, че в нея държи гребена от слонова кост, подарен ми от татко много, много отдавна.

— Изхлузваше се — изрича простичко той и ми го подава, после се обръща към другите. — Хубав ден, само за разходки. Да се възползваме.

И тозчас избързва напред и ни оставя сами, а аз се възхищавам на способността му да прави и да казва онези неща, които са най-подходящи за случая.

Луиса, Соня и аз вървим мълчаливо, вятърът шуми в косите ни и развява одеждите ни. Докато вървя, търкам гребенчето между двата си пръста. Гладката му повърхност не ми помага ни най-малко да уталожа яростта, която отново се надига в мен.

Най-после Соня нарушава мълчанието с лека въздишка.

— Виж, Лия, аз… много съжалявам. Почти не си спомням последните дни в гората.

Поглежда встрани, сякаш черпи кураж от водата.

— Знам, че извърших безобразни неща. Изрекох безобразни думи. Аз… не бях на себе си. Можеш ли да ми простиш?

Отнема ми миг, за да й отговоря:

— Въпросът не е в това.

Избързвам напред с надеждата да възпра горчивината в тона и сърцето си.

— Тогава… какво? — отчайва се Соня.

Спирам и се обръщам с лице към водата. Не чувам шум от стъпки върху чакъла и разбирам, че Соня и Луиса също са спрели. В главата ми се блъскат толкова много думи, толкова много въпроси, толкова много обвинения… Неизброими са като песъчинките долу на плажа. Но в момента от значение е едно-единствено нещо.

Обръщам се отново към Соня.

— Как можа да го направиш?

Раменете й увисват от отчаяние. Нейното добродушие, слабостта й, не извикват у мен съчувствие, нито съпричастност, а гняв, който с такова усилие обуздах през онази нощ, в която се събудих и я видях да притиска медальона към китката на ръката ми. За един ужасен миг ми се ще да открия нещо, което да ми позволи да дам воля на безсилието си.

— Вярвах ти. Доверявах ти се във всичко — крещя аз и мятам по нея гребена е целия гняв, който досега съм сдържала в душата си. — Как да ти имаме доверие? Как да ти се доверяваме отсега нататък?

Соня потреперва, макар че гребенът ми не е толкова страшно оръжие. И си казвам, че тъкмо в това е въпросът, защото осъзнавам, че дори в този момент аз продължавам да я обичам. Не желая да я нараня дори когато съм извън кожата си от ярост.

Луиса пристъпва напред, сякаш да предпази Соня от гнева ми. От мен.

— Лия, престани.

— Защо, Луиса? — питам. — Защо да престана да задавам въпросите, които трябва да задам, колкото и да са страшни?

Няма какво друго да се каже в надвисналата наоколо тишина. Аз говоря истината и всички го знаем. Соня наистина ми липсваше. Аз наистина я обичам и ме е грижа за нея. Ала не бива да пренебрегваме онова, което може да ни коства много скъпо — дори живота ни — заради моите чувства.

Луиса пристъпва към мен, навежда се и взема няколко камъчета в ръка. Отива на сантиметри до самия ръб на скалата, мята ги в морето и гледа как летят във въздуха. Действието й е безполезно. Намираме се твърде далеч и не можем да ги видим как цопват във вълните под нас.

— Лия е права — обажда се Соня.

Аз се обръщам и виждам, че е вдигнала от земята гребена ми. Внимателно го оглежда, сякаш в него се крият отговорите на всичките ни въпроси.

— Не оправдах доверието ви и няма начин да разберете дали следващия път, когато Душите се опитат да ме използват, аз ще проявя повече сила, въпреки че съм сигурна: това няма да се повтори. Те… — тя се двоуми и когато отново проговаря, прави го сякаш от много далеч; разбирам, че вика спомените си. — Не се появиха пред мен като Душите. Те приеха образа на… майка ми. — Тя се обръща към мен и аз виждам искрената болка в очите й. — Срещнах я в Равнината. Тя съжаляваше, задето ме бе изпратила да живея при госпожа Милбърн. Каза, че не е знаела какво да прави, че е мислела, че госпожа Милбърн ще успее да види заложбите ми. Толкова е хубаво отново да видиш майка си, независимо къде.

— А после? — почти шепнешком питам аз.

— После започна да се тревожи за сигурността ми. Заяви, че като нося медальона, се подлагам на огромен риск. Че всички сме в опасност поради отказа ти да отвориш Портата. В началото не я слушах. Но след време… не мога да го обясня, мога само да призная, че думите й започнаха да се подреждат в странна логика. Сега, разбира се, осъзнавам, че не съм била на себе си, но…

Тя ме поглежда в очите и дори в този миг аз виждам властта, която са имали Душите над нея. Властта им проличава в опита й да си върне скъпото за нея нещо, което някога е загубила.

— Стана тъй бавно и постепенно, че не мога да кажа кога точно започна.

Думите й ту се извисяват, ту утихват, понесени от морския бриз, и ехтят в съзнанието ми, докато най-сетне всичко потъва в тишина. Тя протяга ръка и ми подава гребена. Аз го вземам.

— Съжалявам — казвам го, защото не бе никак любезно да я замеря с гребена си, но дълбоко в себе си никак не съм убедена в думите си.

Тя протяга длани към небето, сякаш се оставя на нашата присъда.

— Не, Лия, аз съжалявам. Но не мога да сторя нищо, освен да моля за прошка и да се закълна, че по-скоро ще умра, отколкото пак да ви предам.

Луиса изтупва длани една в друга, приближава се до Соня и поставя ръце на раменете й.

— Стига толкова, Соня. Приемам извинението ти.

Никак не ми е лесно, но се връщам назад по грапавата земя и прегръщам и двете; трите оставаме прегърнати като преди, когато пророчеството бе за нас само загадка, а не нещо, което ще промени и може би дори ще сложи край на живота ни.

На върха на хълма, надвесен над морето, за миг ми се струва, че всичко е както преди, когато трите вършехме нещата заедно. Ала това ми усещане трае само секунда. Защото дълбоко в себе си и трите сме наясно, че вече нищо няма да е както преди.

* * *

Преполовили сме пътя нагоре към Светилището, когато виждаме, че някой тича към нас.

Сбогували сме се със Соня и макар нищо да не е сигурно, вярвам, че тя желае да се оправи. Иска да е вярна на каузата ни. Не ни остава нищо друго, освен да почакаме, докато Сестрите сметнат, че е достатъчно силна, за да се върне в Лондон.

Димитри засенчва с длан очи от слънцето и се взира в далечината.

— Една Сестра.

Мантията на Сестрата се издува като балон от вятъра и аз зървам златистата коса, разпиляна отзад на раменете й, да блести на слънцето. Най-после се приближава до нас, но аз не я разпознавам. Млада е, вероятно на възрастта на Астрид; не продумва веднага. Задъхва се от тичането и, превита на две, се мъчи да си поеме дъх. Минута по-късно, когато най-после идва на себе си, продължава да диша учестено, а бузите й пламтят от усилието.

— Аз… с прискърбие ви съобщавам, че лейди Абигейл… почина.

В началото не разбирам ясно какво ни казва. В главата ми е празно и бяло като стените в стаята по рисуване в „Уиклиф“, по които висят чисто бели, неизползвани платна. Ала думите, които следват, пронизват до дъно душата ми.

— Изпратиха ме да ви открия и да ви повикам да дойдете, милейди.

Милейди. Моя стопанке.

Идва ми на ум едно единствено нещо: „Не.“

После побягвам.

* * *

— Не си виновна, че те нямаше, Лия. — Уна поставя чаша горещ чай на масата. — И да беше тук, нямаше да помогнеш. Тя изобщо не дойде в съзнание.

Откакто се втурнах в стаята, разчорлена и объркана след срещата си със Соня и след новината за смъртта на леля Абигейл, Уна вече няколко пъти повтаря едно и също. Трябваше да остана с леля. Не биваше нито за миг да се отделям от постелята й. В съзнание или не, тя щеше да усеща присъствието ми.

— Виж, Лия — Уна сяда до мен и ме хваща за ръката. — Лейди Абигейл живя дълго и плодотворно. Изживя живота си на спокойствие тук, в Алтус, така, както самата тя желаеше.

Усмихва се и продължава:

— А преди да се помине, те видя. Според мен това бе нейната най-голяма мечта.

Свеждам глава, а сълзите се стичат по страните ми и капят право върху масата. Не знам как бих могла да обясня на Уна множеството начини и причини, поради които скърбя за леля Абигейл. Леля ми Върджиния много ме подкрепя, ала сама си призна, че не е толкова силна, колкото би искала, при това вече ми каза всичко, което знае.

Тъкмо леля Абигейл бе тази, на която се уповавах да ме води. Щом си помислех за пророчеството, тъкмо нейният образ изникваше в съзнанието ми — силна и мъдра, за да му се противопостави. Тъкмо тя бе най-силният ми съюзник, макар и на хиляди километри разстояние от мен. Сега съм самотна, такава, каквато съм била винаги.

Останахме само Алис и аз.