Мишел Зинк
Бранителката на портата (17)

17.

— Дай ми медальона, Лия — след закуска Луиса застава над мен с протегната ръка. — Моля те.

Аз въздишам.

— Не мога, Луиса.

— Но… Лия! — очевидно я вбесявам. — Погледни се само! Изтощена си до смърт!

Смея се, съзряла ирония в забележката й.

— Убедена съм, че видът ми не е много привлекателен, но да ти призная, Луиса, това ме безпокои най-малко от всичко.

Казвам самата истина. Нямам сили да се тревожа за външния си вид, макар да знам, че не изглеждам добре. Очите ми парят от безсънната нощ, не помня кога за последен път съм се сресала.

Луиса се взира в мен с присвити очи.

— Знаеш какво имам предвид. Не може да продължава така. Опасно е да яздиш недоспала.

— Добре де, Димитри настоява да яздя с него, за да не блъсна Сарджънт в някое дърво, ако това ти е притеснението.

— Не е това. Знаеш, че не е — сяда до мене тя. — Притеснявам се за теб. Ако ми дадеш медальона само за няколко часа, ще можеш да си починеш, за да пътуваш спокойно. Бих го направила за теб, Лия. Наистина.

Не ми е останала никаква сила, ала все пак успявам да й се усмихна и да я хвана за ръката.

— Убедена съм, че е така, и съм ти благодарна, Луиса. Но можеш ли да сложиш ръка на сърцето си и да ми обещаеш, че у теб медальонът ще е на сигурно място? Сигурна ли си, че той няма да намери пътя си до мен, за да може Самаил да ме използва като своя Порта?

На челото й се появява лека бръчка и аз разбирам, че тя наистина желае да ми го обещае. Иска го и то най-сериозно. Но накрая никоя от двете ни не се изненадва, когато приятелката ми изрича:

— Не. Не мога да ти го обещая, но мога да опитам.

— Не е достатъчно, Луиса, макар че високо ценя предложението ти. Честно — поклащам глава аз — Медальонът е само мой. Ще остане на ръката ми докрай. Няма да го предам никому доброволно. Все някак ще успея да се справя.

Тя кима и ми подава чашата си.

— Тогава изпий това. Ще ти е нужно.

Поемам чашата и внимателно отпивам от топлата течност. Кафето щипе езика ми, но аз се надявам, че ужасният му вкус ще е достатъчен да ме държи будна през останалата част от деня. Преглъщам го тъкмо навреме, защото Едмънд започва да събира конете.

Луиса се отправя към животните, а аз ставам и тръгвам да търся Димитри. На път към останалите от групата съм, когато той се появява в тръс, яхнал великолепния си жребец.

— Готова ли си? — пита.

Кимам за потвърждение, тъй като не се доверявам на собствения си глас. Колкото и да съм изтощена, Димитри продължава да ме привлича. Той скача на земята, уловил с една ръка високата част на седлото.

— Първо ти.

Досега не ми бе идвало наум, че не съм яздила с друг човек от дете, когато се настанявах между краката на татко.

— Но… как ще… Как ще седнем и двамата? — мъча се да потисна надигащото се в душата ми смущение със съзнанието, че се изчервявам. Усмивката му е похотлива.

— Съвсем просто; сядаш отпред на седлото, а аз се намествам зад теб.

Той се навежда към мен и е толкова близо, че усещам дъха му — мирише ми на мента. Устата ми пресъхва.

— Надявам се, няма да възразиш?

Вирвам брадичка и отвръщам:

— В никакъв случай.

Поставям крака си в стремето и му хвърлям лукав поглед.

— Дори мисля, че ще ми е много приятно.

Когато се повдигам на седлото, забелязвам възхищението в усмивката му, а миг след това той вече е зад гърба ми, бедрата му стискат моите, а ръцете му държат юздите, като ме подпират от двете страни. Побиват ме тръпки от главата до петите.

Докато се придвижваме в тръс към останалите, Соня ми хвърля продължителен поглед от гърба на коня си, който е завързан за този на Едмънд. Очаквам да ми викне, да ми се моли, да ме придумва. Ала не го прави. Седи съвършено спокойна и може би поради тази причина никой не се опитва да ме предпазва от нея, както правеха вчера. Знам, че би трябвало да чувствам облекчение от мълчанието й. Ала ако трябва да опиша с думи онова, което чувствам в началото на днешния ден, няма да използвам думата „облекчение“. И най-слабата утеха, породена от Сониното мълчание, се изгубва напълно при спомена за воднистосините й очи и техния празен, присмехулен поглед.

Веднага щом подреждаме конете един след друг и хвърляме последен поглед на бивака, ние тръгваме през гората. Днес напредваме по-бавно, тъй като трябва да водим за юздите два коня без ездачи — моя и Сониния, — и не след дълго започвам да се питам що за идея ми е хрумнала да яздя един кон е Димитри.

Че е приятно, приятно е. Там е работата. Ако пътувах на собствения си кон, трябваше да съм непрекъснато нащрек, да внимавам да не изпусна групата и да объркам посоката. А сега прекарвам деня в полусънно състояние, като ту влизам, ту излизам от него. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-гъста става мъглата и накрая ни покрива отвсякъде като саван, пропъждащ и най-слабата светлина по пътя ни.

Тъй като няма слънце, не е възможно да кажем дали е ден, нощ или здрач. Не ми се иска да безпокоя Димитри е подобни въпроси. И най-после това изгубва всякакво значение. Остава ни само да пътуваме, независимо кое време на денонощието е, докато стигнем морето, което ще ни отведе в Алтус. А аз трябва да остана будна, докато пристигнем там.

* * *

За първи път от много часове се чувствам наистина будна и осъзнавам, че причината е Хенри. Застанал е в далечината, добре прикрит зад дърветата и аз можех изобщо да не го забележа, ако не бях разпознала в него Хенри. Но, разбира се, това е той. Дори зад милион листа, зад милион клони и милион дървета пак щях да го намеря.

Поглеждам към малката рекичка, където останалите са откарали конете на водопой. Поглеждам назад в очакване Хенри да си е отишъл, ала той е там. Стои на същото място, където го зърнах преди миг, но този път е поставил пръст на устата си, с което ми прави знак да си мълча. После ми маха с ръка да отида при него.

Хвърлям поглед към останалите от групата, които са се съсредоточили в животните и в собствените си нужди, за които трябва да се погрижат, преди да продължим пътя си. Няма да усетят, ако се отделя и ги оставя за минутка, така че не мога да пропусна тази възможност. Ще се възползвам от момента, в който бих могла да разговарям с брат си за първи път, откакто си отиде от нас.

Вървя към дърветата в края на малката поляна. Когато стигам до гората, не се колебая нито за миг и влизам в шубраците. В същото време Хенри се обръща и потъва навътре в гората. Не се учудвам, че може да върви. Смъртта го е освободила от парализираните крака и от инвалидния стол, който винаги е бил и негов приятел, и негов затвор.

Гласът му литва в мъглата и стига до мен:

— Лия! Насам! Трябва да поговорим.

Аз тихичко го викам, защото не искам другите да разберат, че съм се отклонила.

— Не мога да се бавя, Хенри. Чакат ме.

Той изчезва зад едно от многото дървета, ала аз чувам гласа му:

— Няма да се бавим, Лия. Ще поговорим само минутка. После веднага се връщаш.

Навлизам навътре в гората и най-после стигам до дървото, където го зърнах последния път. Отначало мисля, че въображението ми играе номера поради умората, защото там го няма. Но после го виждам да седи на един пън вляво от мен.

— Хенри.

Мога да изрека само името му. Страхувам се да не изчезне, ако му заговоря и грубо наруша околната тишина. Той се усмихва.

— Лия. Защо не дойдеш да седнеш до мен?

Звучи ми както обикновено и аз не се боя да го видя тук, в моя свят.

Заложбите ми в Отвъдното, както и пророчеството крият разнообразни и непредвидими тайни. Трудно ми е да се изненадам след всичко, което съм видяла досега.

Приближавам се и сядам на дънера до него. Поглеждам в очите му. Те са същите като преди — тъмни и дълбоки. Това са очите на баща ми, изразителни и топли, и за миг ме обзема такава тъга, че ми се струва, че няма да мога да си поема дъх.

Съсредоточавам се, защото не знам колко време имаме, за да си говорим на четири очи.

— Толкова се радвам да те видя, Хенри! — протягам ръка да докосна гладката му буза. — Не мога да повярвам, че наистина стоиш пред мен.

Той се кикоти. Кикотът му литва в гората, лек като дим.

— Разбира се, че съм аз, глупаче! Дойдох да те видя.

Лицето му става сериозно, той протяга малката си ръка и ме прегръща през рамото досущ като малко дете.

— Липсваше ми, Лия.

Вдъхвам мириса му — още го помня: сложна смесица от момчешка пот, стари книги и много, много години тишина.

— И ти ми липсваше, Хенри. Повече, отколкото си представяш.

Оставаме за миг така, после аз с неохота се отдръпвам.

— Виждал ли си мама и татко? Добре ли са?

Взира се в очите ми и този път той протяга ръка и ме докосва по бузата. Връхчетата на пръстите му са топли.

— Да, и двамата са добре. Толкова много имам да ти разказвам! Но си твърде уморена, Лия. Ти не изглеждаш никак добре.

Кимам с глава.

— Не мога да спя. Нали разбираш, Душите. Вмъкнали са се в групата ни. Обсебили са Соня. — Протягам ръка към него. — Сега само аз мога да нося медальона. Така че не бива да заспивам, Хенри. Докато стигнем в Алтус и се срещнем с леля Абигейл.

В погледа му се чете и жал, и съчувствие.

— Да, но щом настъпи мигът, няма да можеш да се бориш с Душите, дори сега не си в състояние да го направиш, ако не си починеш.

Той сяда още по-близо до мен.

— Склони глава на рамото ми. Само за малко. Ако затвориш очи само за няколко минути, ще ти е по-леко да пътуваш нататък. Ще те пазя, обещавам.

Той, разбира се, има право. Никак не е лесно да балансирам между необходимостта да се защитя от медальона и тази да се подготвя, в случай че Душите ме нападнат. Ако си почина, ще съм готова да посрещна всяка опасност от тук до Алтус. А на кого бих могла да се доверя повече отколкото на обичния си брат, който рискува живота си, за да скрие списъка с имената на ключовете, така че Алис да не може да го използва в своя изгода и в мой ущърб?

Облягам глава на рамото му и вдишвам мириса на туиденото му сако. От тази ъгъл гората изглежда странна — издължена от двете страни, тя внезапно се превръща в нещо чуждо и тъмно, което едва разпознавам. Оставям клепачите си да се затворят и изпадам в прелестната пустота на съня — ценно за мен състояние поради простия факт, че през последните нощи е било тъй далеч от мен.

Бих искала да кажа, че чувствам миг на покой. Че успявам да открадна няколко минути за почивка и вероятно е така. Ала следващото нещо, което усещам, е ожесточения вятър наоколо. Не, не се изразявам точно. Вятърът вее през мен — породен е от някакъв прастар източник, който се отваря отвътре навън.

В главата ми нахлува повей от морето по време на многото лета, които като деца прекарвахме на острова. Тъкмо там двете е Алис се научихме да плуваме. Изправяхме се на плажа, където вълните се втурваха и облизваха краката ни, удивявахме се на мощта, е която водата дърпа огромно количество пясък навътре към морските дълбини и ни оставя пред изровената бездна. Чувствам се по същия начин. Сякаш нещо вътре в мен се е разтворило и оттам някой издърпва всичко значимо за мен и го запокитва в някакво прадревно място, като ме превръща в празна мидена черупка, захвърлена на морския бряг.

— Лиия! Къде си, Лия!

Гласовете долитат отдалеч. Нямам сили да отворя очи. Освен това рамото на Хенри, на което съм опряла страната си, ми вдъхва такъв покой, такава сигурност. Бих искала да остана така още дълго.

Ала луксът да спя не ми е разрешен. Нито да проявявам невежество. Някой здраво ме разтърсва, после грубо ме зашлевява по лицето, аз се сепвам и се събуждам.

— Лия! Какво правиш? — дочувам гласа на Луиса и се хващам, че се взирам в нейните светлокафяви очи.

— Почивам си. С Хенри.

Думите ми звучат завалено и неясно дори в собствените ми уши.

— Лия… Лия, чуй ме — говори ми Луиса, а Димитри и Едмънд се показват зад нея, като едва си поемат дъх, сякаш досега са тичали. — Хенри го няма. Подлъгали са те да навлезеш в гората!

Макар че съм в унес, вътре в мен се надига негодувание.

— Той е тук — настоявам аз. — Пази ме, докато спя, а когато си почина, ще ми разкаже всичко, което трябва да знаем, за да стигнем благополучно в Алтус.

Ала когато се оглеждам за Хенри, виждам, че не седя върху сухия дънер, както си мислех. Проснала съм се на земята сред окапалата шума. Оглеждам пространството около Луиса, около Димитри й Едмънд. Хенри го няма. Никога не е бил тук.

— Но аз го видях. Само преди минута.

Бързам да стана от земята и Димитри се втурва да ме подхване под мишницата. Само след миг възстановявам равновесието си. Тогава бавно се извъртам в кръг и оглеждам дърветата, за да зърна поне малка следа от брат си. Ала някак си осъзнавам, че го няма. Никога не е бил тук. Заравям лице в дланите си.

Димитри ги издърпва и ги държи в своите ръце.

— Погледни ме, Лия.

Но аз се срамувам. Да се оставя да ме прикоткат да заспя! Да разреша на Душите да използват любовта ми към Хенри! Поклащам глава.

— Погледни ме — той пуска едната ми ръка и накланя брадичката ми така, че да виждам само мастиленочерните му очи. — Вината не е твоя. Разбра ли? Не си виновна. Ти си по-силна от всекиго от нас, Лия. Но си човешко същество. Цяло чудо е, че не попадна под влиянието им по-рано.

Издърпвам ръката си от неговата и тръгвам. Само след няколко крачки ме обзема дива ярост и аз се обръщам с лице към Димитри.

— Те използваха брат ми! От всички… от всички свети за мен неща избраха тъкмо него — защо?

Започнали гневно, въпросите ми свършват като хленч.

Само с две крачки Димитри се приближава до мен. Взема главата ми в ръцете си и се вглежда в очите ми.

— Защото ще използват всичко, което е по силите им, Лия. За тях няма нищо свято. Нищо, освен силата и властта, които жадуват да притежават. Дори всичко, което знаеш и помниш, да изчезне от съзнанието ти, трябва винаги да помниш това. Винаги.