Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (3)

3

Даяна седеше на ниско столче и се опитваше да рисува. Беше си избрала една скална издатина на плажа и се стараеше да се съсредоточи върху пейзажа, който се разкриваше пред нея, но през цялото време усещаше присъствието на Джеймс Ардмор, който бе излязъл от къщата, стоеше облегнат на градинската портичка и я наблюдаваше. Беше минала една седмица. Даяна бе възложила грижите за ранения на мисис Прингъл — дребна, но много енергична женица, която служеше при тях като готвачка и икономка. Беше се постарала да й обясни, че би било неприлично да изпълнява тази задача и след възстановяването на госта им.

Страхливка, укоряваше се тя. Но съзнаваше, че не може да разчита на себе си, когато е близо до него.

Тя бе дошла тук след ужасна разправия със съпруга си, за да се усамоти и утеши. Едуард бе останал в Лондон, за да издейства развод, а после тръгна на онова съдбоносно плаване, което сложи край на живота му. Тук, в Хейвън, Даяна живееше далеч от светската суматоха. Тук можеше да забрави всички ужасни неща, които бе преживяла. Да се върне в детството си, да възкреси отново дните на щастие и безгрижие. Наслаждаваше се на разходките с баща си и Изабо, работеше в градината, играеше на плажа с дъщеря си.

И ето че дойде Джеймс Ардмор и разруши тази идилия. Искал е да намери баща й, но тя знаеше, че не е имал нищо против да я извади от равновесие — ей така, между другото. Докато лежеше безпомощен, измъчван от болки, се смееше на опитите й да си играе с него. Наблюдаваше я с наглите си зелени очи и реагираше с нарастваща похот.

Даяна бе видяла как чаршафът леко се повдигна при слабините му, и тази реакция я уплаши по същия начин, както преди година в онова тъмно помещение на странноприемницата, когато той я грабна в прегръдките си. Обожателите й в Лондон я преследваха из балните зали, притискаха я до стената, шепнеха в ушите й лошо скалъпени стихчета, но истинското физическо желание никога не играеше роля в отношенията им. Въпреки всички подозрения на съпруга й.

Да, точно така, най-добре беше мисис Прингъл да се грижи за него.

Изабо си играеше близо до водата. Русият мъж, когото бяха нарекли лейтенант Джак, й помагаше да събира миди.

Лейтенант Джак бе загубил паметта си. Не помнеше корабокрушението, нито самия кораб, нито пък имаше спомен как е живял, преди да се събуди в дома на адмирал Локууд. Даяна му съчувстваше искрено. Той криеше отчаянието си и се стараеше да изглежда весел, но когато никой не го гледаше, в погледа му пламваше страхът на мъж, който върви по ръба на пропаст и се пита кога ли ще полети с главата надолу към дъното.

Когато Изабо се появи с радостната вест, че Джеймс Ардмор е дошъл в съзнание, лейтенантът едва не се разплака от щастие. Само Джеймс би могъл да му каже истинското му име и да събуди спомените от предишния му живот.

Ала Джеймс твърдеше, че не знае нищо. Даяна се питаше дали това е истина. Той изобщо не се опита да й обясни какво е търсил на един кораб с английския лейтенант — само вдигна рамене и заяви, че е пътувал. Много подозрително. Джеймс беше лъжец. Баща й го знаеше, но въпреки това му разреши да разказва лъжите си.

Благодарение на баща й Хейвън разполагаше с всичко необходимо за посрещане на гости. Никой не се притесняваше, че трябва да хранят още двама души. Освен това и двамата джентълмени се проявиха като възпитани хора и изказаха готовност да затегнат коланите.

Колко са снизходителни, помисли си ожесточено Даяна. Липсата на храна не беше истинската опасност, която причиняваше главоболия на баща й. Хейвън имаше друга тайна. Миналото на баща й. След като поговориха за случващото се, двамата решиха да не се притесняват излишно. Островът умееше да крие тайните си, дори пред безогледни личности като Джеймс Ардмор.

Даяна несъзнателно си играеше с молива, без да го допира до белия лист, опънат на статива. Първоначалното й намерение беше да скицира дъщеря си и лейтенанта на плажа, вълните, щастливите спомени от Хейвън. Но точно когато се накани да започне, Джеймс Ардмор се отдели от градинската порта и се запъти към нея.

Тя бе закърпила дрехите му, но нито баща й, нито Джесъп имаха ризи, достатъчно големи за него. Затова под отворения тъмен жакет гърдите му бяха голи, виждаше се само чистата бяла превръзка. Той не каза нищо за начина, по който бе получил тази опасна рана, а и баща й не настоя да чуе историята. Странно, много странно.

Джеймс спря до столчето й. По-добре да слезе на плажа и да събира миди с лейтенант Джак, каза си ядно Даяна. Дали би го направил? Разбира се, че не. Вместо това застана до нея, вдигна крак на един камък и събра цялото й внимание върху себе си.

Решена да го игнорира, тя започна да рисува. Ала първата скица нямаше нищо общо с първоначалните й намерения.

— Хубав ден — отбеляза небрежно Джеймс.

Гласът му също беше оздравял. Вече не звучеше задавено и не скърцаше — сигурно едва не се е удавил. Говореше с удължени гласни и меки съгласни и влагаше чувственост във всяка произнесена дума.

— Ние винаги имаме късмет с времето. — Думите на Даяна прозвучаха хладно, насечено, типично по английски.

Защо се бе приближил толкова много до нея? Изведнъж си представи как започва да го рисува и тази представа я замая. Представи си как очертава върху хартията раменете и гърдите му, сянката върху вдлъбнатинката под гърлото му. Нарисува мислено всеки мускул по корема, бялата превръзка върху бронзовата му кожа и черните косъмчета по гърдите.

Моливът се плъзна по хартията и тя натисна с такава сила, че връхчето се счупи.

— Внимавайте — каза той.

Даяна остави молива.

— Нямам желание да рисувам. Духа вятър.

Тя измъкна листа от скобите, нави го на руло и го пъхна в чантата. После сгъна статива и се направи, че не е видяла как Джеймс се наведе да вдигне чантата. На плажа Изабо съсредоточено ровеше в пясъка. Лейтенант Джак седеше до нея и й показваше как се правят формички от пясък.

Даяна изпита нежност към младия мъж.

— Толкова му е приятно да играе с Изабо. Питам се дали има деца…

Погледът на Джеймс проследи нейния.

— Ще разбере, като се върне в Англия.

— Семейството му сигурно го смята за изчезнал. — Тя се обърна и го погледна право в очите. — Както и вашето.

Той отвърна на погледа й с известна студенина. Явно не й беше простил, че тогава на „Аргонавт“ бе разровила шкафа му и бе прочела дневника на брат му. За малко я бе оставил сама и тя затърси нещо, което да й помогне да проумее що за човек е Джеймс Ардмор. Ала когато той я подложи на безмилостен разпит, разбра какъв е. Джеймс Ардмор не беше човек, който се поддава на чувства. Под студената, безпощадна обвивка не се криеше топло сърце.

И днес очакваше да чуе хапливи забележки, че го шпионира, но той благоволи да обясни семейното си положение:

— Само сестра ми е жива и здрава, а тя е безкрайно щастлива, когато не се мяркам често пред очите й.

Даяна си спомни красивото чернокосо момиче, чието портретче висеше в каютата му — млада жена със зелените очи на Джеймс.

— Защо смятате така?

— Не във всички семейства царят сърдечност и обич като във вашето. Но вие би трябвало да го знаете. Вие също не можехте да понасяте съпруга си. Отвращавахте се от него, нали?

Даяна го погледна уплашено, но веднага осъзна, че никога не си е правила труда да го крие.

— Изабо ми маха — отвърна ледено тя. — Ще сляза при нея.

Той настоя да носи чантата и статива. Даяна се втурна надолу по пътеката, молейки се той да се върне в къщата. Ала той я последва и се справи със стръмната пътека без особени трудности, макар да беше натоварен и все още невъзстановен от раната си.

Лейтенант Джак стана и посрещна Даяна със сърдечна усмивка. Тя харесваше младежа. Той поне се държеше учтиво. Стараеше се да крие объркването и болката си и беше винаги мил и отзивчив. А благодарността му за оказаната помощ беше трогателна. Джак беше горе-долу на нейната възраст и изглеждаше много добре. Даяна често си пожелаваше да се влюби в него и най-сетне да изгони Джеймс Ардмор от главата си.

— Дъщеря ви е решила да огради целия плаж с пясъчни кули и стени — обясни с усмивка лейтенант Джак.

— Мога да си представя — отвърна мрачно Даяна.

— Как се разбирате с нея? — попита с интерес Джеймс. — Момичето не може да говори.

— О, тя изразява съвсем ясно какво иска — отвърна весело Джак. — Вероятно не знаете, че двете с лейди Уортинг разговарят със система от знаци. Много умно.

Изабо сама бе създала знаците. С течение на годините Даяна и баща й бяха добавили още. Даяна изпита още по-топло чувство към лейтенант Джак.

Изабо гонеше вълните и издаваше високи, пронизителни тонове, които приличаха на песен. След малко дотича при тях и улови ръката на майка си.

— Бе-Лу? — попита задъхано тя.

— Татко подготвя лодката — обърна се Даяна към лейтенант Джак. — Смята да лови риба в едно тихо заливче.

Лицето на лейтенанта просия. Много обичаше да обикаля острова с адмирала и го правеше често. При това си спомняше много неща от предишния си живот, например как се връзват възли, как се вдигат и спускат платна, как се управлява плавателен съд. Предишната седмица обаче, когато бащата на Даяна се накани да излезе в морето, бедният лейтенант имаше ужасно главоболие. Това страдание го спохождаше често след раняването му. Оттогава очакваше следващото плаване с почти детска радост.

— С готовност ще го придружа — рече той и се обърна към Джеймс: — Вие ще дойдете ли, Ардмор?

Джеймс се престори, че се колебае.

— Не, днес не. Раната все още ми създава проблеми. По-добре е още известно време да си остана сухоземен плъх.

Лейтенант Джак го погледна загрижено.

— Може би не бива да ви оставяме сам…

— О, не се тревожете за мен! Ще си полегна и до вечеря отново ще съм свеж като дъжда в морето.

Лицето му остана безизразно. Дали говори искрено, запита се подозрително Даяна и му хвърли остър поглед. От него можеше да се очаква всичко.

Във всеки случай тя знаеше, че е твърде опасно да остане сама с него в къщата, докато баща й, Изабо и лейтенантът ловят риба. Страхуваше се не от Ардмор, а от собствената си реакция. Е, поне Джесъп щеше да остане. Верният й прислужник не би допуснал Ардмор да си пъха носа в неща, които не го засягат.

— Да вървим — подкани тя. — Хайде, Изабо. — И протегна ръка на дъщеря си.

Изабо я улови и протегна другата си ръка на лейтенант Джак. Тримата тръгнаха по плажа към малкия пристан, където ги очакваше лодката. Джеймс остана на мястото си с чантата в едната ръка и статива в другата. Сякаш усетила погледа му, Даяна се обърна. Не можа да разгадае израза на лицето му, но разбра, че той замисля нещо. Личеше си по напрегнатите мускули на тялото му. Проклет да е!

Изабо я задърпа за ръката и се засмя. Даяна с мъка откъсна поглед от Джеймс. Май предстоеше пристъп на мигрена.

* * *

Джеймс остана на брега по-дълго, отколкото смяташе, загледан след отдалечаващото се трио. Даяна беше толкова красива, че чак му причиняваше болка.

Лейтенантът, който вървеше до нея, си беше чист англичанин: с бледа кожа под загара, с аристократично наклонена глава и модно подстригана руса коса.

Сигурно е станал лейтенант, защото баща му е купил офицерски патент и му е намерил влиятелни застъпници, които са му помогнали да издържи изпита. Да, типичен представител на английската аристокрация.

Мъжът у Джеймс Ардмор никак не хареса факта, че английският лейтенант се отдалечава с красивата Даяна Уортинг. Ала ловецът на пирати Джеймс Ардмор остана много доволен, че ще бъде свободен да свърши нещо полезно. Досега не беше имал случай да опознае острова, който търсеше почти от година, за да разкрие тайните му.

Досега познаваше само къщата и малка част от плажа, на който се намираше сега. За да не го заподозрат, тръгна обратно към къщата със статива и чантата. От пристана, където Локууд връзваше лодката си, не можеше да се види пътеката, а това беше добре за намеренията му.

Вече бе видял хубавата малка лодка с едно платно, много подходяща за обикаляне на острова и дори за излет в открито море. Възхити й се като моряк, а сега дори я благославяше. Тя щеше да отведе пазачите далеч от него и му даваше възможност да се поогледа и да изкове плана си.

В къщата всичко беше спокойно. Джесъп сигурно беше в кухнята, вградена в крайбрежните скали, върху които беше построена къщата. А може и да си е полегнал. Джесъп работеше много, а следобедът беше топъл и приятен. Климатът на острова беше по-мек, отколкото в Англия, и дори сега, през март, температурите стигаха до 30 градуса. По това време на деня беше най-добре да се спи.

Джеймс остави чантата и статива в салона на партера и застана пред отворения прозорец. В цялата къща се усещаше мъжко присъствие. Мебелите бяха избрани според удобството им, а не за да показват богатството на собственика. Затова не си подхождаха и по стил.

Преди известно време обаче този мъжки рай е бил завладян от жена. И това си личеше. Присъствието на Даяна показваха вещи като кошничката за шев на камината, избродираните възглавнички по избледнелия диван, масичката за чай. Всеки следобед мисис Прингъл поднасяше бисквити, а Даяна наливаше чай на баща си. Съвършената домашна хармония.

Въпреки това…

Джеймс усещаше подводните течения, тревогата, напрежението. Например по това, че бащата и дъщерята прекъсваха разговора си, щом той влезеше в помещението. Даяна го наблюдаваше подозрително, в погледите на баща й също се четеше съмнение. По същия начин гледаха и лейтенант Джак.

Джеймс проследи с поглед малката лодка, която се насочваше към открито море. Платното се изду и изплющя. Искаше му се да има далекоглед, за да види как адмиралът и Джак се справят с платното, как управляват плавателния съд, но сега нямаше време за подобни професионални занимания. Двамата ще се върнат само след няколко часа и дотогава той трябва да си е свършил работата.

Джеймс се промъкна безшумно до стаята на Джесъп зад кухнята, за да се увери, че прислужникът наистина си почива. Готвачката хъркаше в удобното кресло край печката. Двамата си заслужаваха почивката. Даяна му бе обяснила, че в това домакинство всеки сам си оправя леглото и сам се обслужва. Джесъп носеше вода и дърва, а мисис Прингъл приготвяше вкусно ядене за всички. Адмиралът почти всеки ден ходеше да лови риба и раци.

Джеймс също се беше грижил сам за себе си, нищо, че произхождаше от изискано чарлстънско семейство. Това не го притесняваше. Джак беше опитен моряк и умееше да се справя на малко пространство без излишни усложнения. Всички „островитяни“ се разбираха добре.

Въпреки това…

Джеймс излезе от къщата през предната врата и прекоси малката градина. Даяна работеше усърдно там, но морските ветрове унищожаваха всички растения, освен най-издръжливите. По скалите пълзяха мъхове и лишеи. Джеймс видя тясна пътека и се насочи към нея. Теменужки в саксии се стремяха отчаяно към слънцето. Цветовете им изглеждаха много красиви сред зелената мъхова покривка.

Зад градинската портичка започваше тесен път към скалистата част на острова. Джеймс никога не беше виждал човек от къщата да идва насам.

Той слезе предпазливо по стръмния склон и остана възхитен от черните скали, по които вирееха най-разнообразни растения. Пътеката беше грижливо почистена. Коренищата бяха изрязани, стърчащите клони бяха вързани.

Джеймс вървеше бавно и се подпираше на скалите. Болката в корема постоянно се засилваше и той разбра, че още не е напълно възстановен от раната.

Отлично помнеше острието, което му нанесе тази рана. Почтеният английски капитан го прониза, както беше вързан и безпомощен. Когато кръвта на Джеймс потече по палубата, той избухна в смях. Джеймс го нарече мръсник и получи удар с юмрук по устата. Наистина почтен английски джентълмен. Е, сега спеше вечен сън на морското дъно. Адмиралът и Джак напразно бяха търсили и други оцелели от корабокрушението, докато той лежеше в безсъзнание. Предполагаха, че труповете са били отнесени в морето. Дори от кораба до брега стигнаха само жалки останки.

В подножието на хълма пътеката минаваше покрай скални стени от пясъчник и гранит. Джеймс ускори ход и остана много учуден, че и тази част от пътя е почистена. Отляво скалата падаше почти отвесно към морето. Тук беше подветрената страна на острова и вълните се разбиваха в брега с оглушителен грохот.

Джеймс се оглеждаше внимателно, защото не искаше да завие и изведнъж да види лодката с адмирала и Джак. Тук, на скалите, нямаше как да не го видят. След малко обаче разбра, че растителността на хълма го скрива почти изцяло, и се успокои.

Сигурно беше извървял цяла миля, защото се чувстваше уморен. Раната бе изцедила силите му, а и трите седмици на легло му се отразяваха зле. Въпреки това беше твърдо решен да открие къде води този път. Може би просто щеше да излезе от подветрената страна на острова. Може би това място изобщо не криеше тайни.

Не. Инстинктът му подсказваше, че не е така.

Пътеката отново се спусна стръмно надолу и навлезе в процеп между скалите. Отначало Джеймс си помисли, че ще стигне до ръба на крайбрежната скала, но когато мина през тесния отвор, излезе на малък пясъчен плаж. И там намери пещерите.

Те бяха сухи. Морето бушуваше далеч зад него, а входът към първата пещера беше покрит с фин пясък. Джеймс слезе от скалата и надникна в първата пещера.

В този миг чу зад себе си тропот на камъчета по скалата. Обърна се стреснато и видя как по пътеката се посипа дъжд от ситни парченца скала. Светкавично мушна ръка в джоба и стисна студената дръжка на ножа.

Първо се появиха две ръце с тънки, силни пръсти, които се вкопчиха в скалата. След това се появи цялата фигура. Даяна. Тя бе прихванала полите си и той отново видя стройните й крака. Беше сама. Нито Джесъп, нито Изабо я следваха.

Той тръгна насреща й, без да вади ръка от джоба си.

— Загубихте ли желание за риболов? — Гласът му прозвуча абсолютно спокойно.

Тя се бе запъхтяла от трудното катерене, няколко червени кичурчета бяха полепнали по запотеното чело.

— Мислех, че ще си почивате.

— Това и възнамерявах. После реших да се поразходя. Видях пътеката и реших да стигна до края й.

Това беше само половината истина. Но и Даяна го лъжеше. Е, щом трябва да се преструват, ще продължи.

— Открих пещерите и останах много изненадан — продължи той. — Защо не сте ми ги показали досега?

В погледа й блесна тревога.

— Вътре няма нищо интересно. Само пясък и скали.

Двете горни копченца на корсажа й бяха отворени и вълнуващите се гърди неустоимо привлякоха погледа му.

— Много обичам пещери — излъга той. — Открай време се опитвам да ги изследвам.

— Тези са опасни. По-добре да се върнем в къщата. — Лицето й пламтеше, очите искряха гневно.

— Само ако ми обещаете да правим там нещо интересно.

— Каквото искате.

Той я погледна втренчено и се изгуби в дълбините на сиво-сините очи. Лъжкиня!

Той й обърна гръб, но не бе направил и две крачки, когато чу дрезгавия й глас:

— Джеймс!

Обърна се като ужилен. Тя застана пред него с вдигната глава. Устните й се приближиха към неговите, ръцете й го прегърнаха.

— Джеймс — повтори задъхано тя, — целуни ме!

Преди да е успял да й попречи, устните й завладяха неговите.