Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (19)

19

Джеймс отвори очи. Лежеше по лице, напълно изтощен, всяка костица по тялото го болеше. Сигурно отново беше попаднал на белия южен бряг редом с непознатия английски лейтенант, когото бе спасил от потъващата фрегата.

Той се усмихна и изпита болка в напуканите устни. Тя ще се появи всеки момент, вятърът ще издуе памучната й пола и ще му покаже прекрасните й крака. Червенокосото привидение ще се наведе над него и ще извика: „Джеймс Ардмор, теб най-малко исках да видя тук!“.

Откъде знаеше обаче, че жената, която ще го намери, е Даяна Уортинг?

Защото веднъж вече беше сънувал този сън. Вкуси пясъка в устата си, усети вятърът да развява косата му. Спомни си тропота на ботушките и по скалата. Отвори очи и отново я видя пред себе си. След време щеше да се събуди в кораво легло, Даяна щеше да дойде при него, да го докосне и отново да разпали искрите на страстта. Двамата ще водят ожесточени спорове, за да прикрият желанието си, ще мерят сили — а тя беше майсторка на караниците.

Какъв сладък сън. Джеймс се вкопчи в него. Искаше да продължи да сънува, докато стигне до сблъсъка им пред пещерите, когато Даяна го прегърна и страстно пошепна: „Целуни ме, Джеймс“.

Сънят изчезна и той отвори очи.

Лежеше по лице, ръцете му бяха покрай тялото, но под него имаше бели чаршафи, не пясък. Намираше се в спалня, през чиито тъмни прозорци влизаше хладен вятър. Леглото беше голямо, възглавниците ухаеха.

Да не би да си е у дома, в Чарлстън? Сигурно Хонория ей сега ще почука на вратата и ще му се скара, че закъснява за вечеря и майка им се безпокои.

Не, въздухът не беше като в Чарлстън. Там беше меко и топло, миришеше на портокалови цветчета и праскови. Тук вятърът, който се плъзгаше по тялото му, беше хладен и носеше миризма на море.

Джеймс отвори уста, за да каже на Хонория, че ей сега ще стане, но гласът отказа да му служи. Все пак успя да размърда ръцете си, опря се на чаршафа и се надигна.

Това не беше стаята му в Чарлстън, това беше напълно непознато помещение. Под трепкащата светлина на свещта се виждаше висок таван, боядисан в бяло, със златни бордюри. Същият златен бордюр обрамчваше двукрилата дървена врата. Брокатените завеси на леглото бяха дръпнати, а спалното бельо беше от най-фин лен.

Тихо похъркване смущаваше тишината. От удобното високо кресло край камината стърчаха два ботуша, виждаше се и клюмнала глава с накривена лакейска перука.

Джеймс се изправи предпазливо. Беше гол, източният килим под стъпалата му беше невероятно мек. Направи крачка напред и се олюля застрашително. Краката му бяха толкова отслабнали, че отказваха да го носят.

Тогава си спомни, че беше болен, много болен. През главата му минаваха късчета спомени. Непознати хора, които наливаха в устата му врящи течности. Няколко силни момчета, които го държаха, докато той се мяташе в треска и размахваше юмруци. Все още не знаеше къде се намира и как е стигнал дотук, но вероятно беше в Англия. Даже най-разкошната къща в Чарлстън не беше украсена като тази, а глупавата ливрея на заспалия лакей можеше да е родена само от английски мозък.

Джеймс изчака да си възвърне контрола над крайниците си, видя нощницата на стола до леглото и я облече. Явно е била ушита специално за широкоплещест мъж като него, защото му стана отлично.

Той прекоси помещението с тихи стъпки, отвори безшумно вратата и излезе в коридора.

Озова се на нещо като балкон, украсен с колони. Мраморно стълбище слизаше към величествената входна зала. Също такова впечатляващо стълбище водеше към следващия етаж. Статуи на богове и богини, повечето голи, красяха нишите по коридора и стълбището. В залата светеха няколко кристални полилеи. През големите прозорци влизаше свежият нощен вятър.

На стълбището се появи женска фигура и започна да се изкачва. Джеймс се скри зад най-близката колона и я проследи. Дамата се движеше грациозно, с едната ръка придържаше полата си, в другата носеше свещ. Трепкащото пламъче освети познато лице. Големи очи, пълни устни, кремава кожа и тъмна коса, в която светлината от полилеите хвърляше червени отблясъци.

Внезапно частичките на мозайката отидоха по местата си и Джеймс разбра къде се намира. Той излезе от сянката на колоната и жената стреснато вдигна глава.

— Александра — промълви нежно Джеймс.

Младата жена изписка тихо и изпусна свещта, която падна върху дългата пътека и угасна в локвичка от восък.

Джеймс протегна ръка и я сложи върху устата й. Александра се овладя бързо и го погледна укорително с огромните си кафяви очи. Колко добре познаваше този поглед.

— Гледайте да не подпалите къщата си, Александра — рече той, но ръката му остана върху устата й, за да е сигурен, че тя няма да се развика. Къщата обаче остана тиха. Само кепенците на прозорците леко проскърцваха.

Джеймс хвърли още един поглед към мраморните статуи на разголени божества и бавно отпусна ръката си.

— Трябваше да се омъжите за мен, когато ви помолих. Моята къща е обзаведена с много повече вкус от неговата.

— Тази е построена от вуйчото на Грейсън — обясни делово Александра, сякаш това извиняваше безвкусицата. — Защо сте станали от леглото?

Преди да е успял да я спре, тя сложи ръка върху челото му. Александра имаше хладни, меки пръсти. Джеймс си спомни как преди две години за малко не се влюби в нея. Това беше, преди да срещне онази вещица Даяна Уортинг.

— Температурата е спаднала — установи доволно Александра. — Слава богу. Въпреки това не биваше да ставате. Още сте много слаб и ще паднете. Връщайте се в леглото!

— Първо ми кажете къде съм.

— Вече ви казах. В къщата, построена от вуйчото на Грейсън. Когато стана виконт, Грейсън наследи и това имение.

— В Англия ли сме?

Александра го погледна изпитателно.

— О, да. На Корнуолския бряг. — Тя се поколеба и допълни: — Грейсън замина за островите в Ламанша.

— Знае ли, че съм тук?

— Не.

Той помилва слепоочието й.

— Вие сте прекрасна дама, Александра.

Тя отстъпи назад и избягна докосването му.

— Мястото ви е в леглото.

— Сигурно сте права. Но ми омръзна да лежа. — Джеймс се чувстваше слаб като бебе и умираше от глад. — Нима Финли харесва тази чудовищна къща?

Александра се засмя и лицето й засия.

— Мрази я. Отдавна сме замислили пътуване по море, но аз… — Тя млъкна и се изчерви. — Досега не бях в състояние да пътувам.

— Хендерсън ми съобщи добрата вест. Той чете всички клюкарски вестници. Знам, че Финли има наследник, втори син и две дъщери. Няма причини да се оплаква.

Усмивката й изрази известна плахост.

— Да, Грейсън е много щастлив. С изключение на… — Тя го огледа преценяващо. — Миналия път вие изчезнахте много бързо. Той нямаше възможност да ви каже, каквото беше решил. Не искам вече да сте съперници. Трябва отново да станете приятели.

— Не се вживявайте в ролята на миротворец, Александра. Вие го обичате, но аз не. Никога не сме били приятели. Даже в началото на познанството ни никога не сме били на едно мнение. Той замисляше нещо и аз се опитвах да го надмина. Намерех ли диамант, той започваше да търси, докато не намереше по-голям. Ако той си намереше красива жена, аз… — Джеймс млъкна, защото следващите му думи щяха да прозвучат неучтиво: „… и аз започвах да търся, докато си намеря още по-красива“. Вместо това каза друго: — Аз трябваше да положа големи усилия, за да не му я отнема.

Представата за Даяна с разпусната червена коса и святкащи от желание очи увеличи слабостта му. Трябваше бързо да оздравее и да се върне на остров Хейвън, да я намери и да я прегърне. Струваше си да оздравее, за да намери такава жена.

— За Сара ли говорите?

Джеймс изпухтя презрително.

— Говоря за вас, скъпа. Вие заслужавате по-добър мъж от Грейсън Финли.

— Той има безупречен произход — отвърна сковано тя. Както винаги, защитаваше титлата и семейството на Финли, сякаш това щеше да го направи съвършен джентълмен.

Александра не знаеше, че Джеймс познава най-лошите страни на съпруга й. Веднъж бе проследил как Грейсън взе на абордаж безобиден търговски кораб, опря ножа си в гърлото на капитана и весело заяви, че пиратите му смятат да плячкосат кораба. Заключи капитана в трюма и отиде при русата му съпруга, за да я опознае по-добре. Тя, слава богу, нямаше нищо против.

Докато Джеймс надзираваше пренасянето на плячката на „Маджести“, Грейсън се забавляваше в капитанската каюта. Появи се едва когато корабът му се приготви да вдигне платна. Джеймс запомни завинаги ухилената му физиономия, когато, очевидно много доволен от себе си, скочи на палубата. Джеймс мрачно му заяви, че следващия път ще го остави на пленения кораб, но Грейсън само се засмя подигравателно.

Сега се запита дали Грейсън е разказал на възхитителната си съпруга поне някои от тези истории. Сигурно затова не го искаше наблизо, все едно какво твърдеше Александра.

Той подръпна нощницата си и попита сърдито:

— Негова е, нали?

— Да, само неговите ви стават, но това няма значение. Грейсън никога не спи с нощница. — Александра млъкна изведнъж и лицето й се обля в червенина.

Джеймс се засмя тихо. Измъкна нощницата през главата си, свия я на топка и й я подаде.

— Махнете я от очите ми. Ще си облека моите дрехи.

Тя го зяпна с отворена уста, но бързо се засрами и скри лице в мекия плат. Джеймс й обърна гръб и си влезе в стаята. Хладният вятър галеше гърба му.

Александра извика нещо подире му.

— Когато ви срещнах, бяхте само по… бельо и то е ужасно изпокъсано.

— Проклятие! — изръмжа раздразнено той.

Александра изглеждаше прекрасно, както бе притиснала лице в бялата нощница, стараейки се да не поглежда към голото му тяло. Той я погледна втренчено, после отново се обърна, влезе в спалнята си и затвори вратата с трясък.

Стори му се, че чува тихото скърцане на друга врата, вдигането на друго резе. Вслуша се за момент, но усети, че се е изтощил напълно и трябва веднага да си легне, преди да е рухнал на пода.

Лакеят продължаваше да хърка. Джеймс легна по корем, зави се с чаршафа и моментално заспа.

 

 

Даяна нервно ходеше напред-назад в малкия салон с изглед към морето. Ниско надвисналите облаци и сивият океан подхождаха на настроението й.

Александра й бе казала, че Джеймс се е събудил и се чувства доста по-добре. Преди две нощи станал от леглото, температурата му била спаднала, държал се почти както преди. След кратък разговор с нея отново си легнал и спал непробудно целия ден и следващата нощ. Сънят му е дълбок и спокоен, увери я Александра.

Даяна надникна в стаята му и видя, че той наистина спи дълбоко и спокойно, скрил лице в ръцете си. Тази сутрин се събудил шумен и весел и поискал хубава закуска. Нахранил се добре и поискал още.

Нито веднъж не беше попитал за нея, нито днес сутринта, нито в нощта, когато беше говорил с Александра. Даяна помнеше всяка думичка от разговора им на стълбището. Тя бе чула как вратата на стаята му се отвори и моментално скочи, промъкна се с боси крака до вратата, открехна я и го видя. Сърцето й спря да бие. Тъкмо щеше да изтича при него, когато видя качващата се Александра.

Двамата говореха тихо, но тя напрегна слух и проследи разговора им. Видя как Джеймс протегна ръка и докосна косата на Александра.

Не спомена името й нито веднъж, а и лейди Стоук не му каза, че я е поканила в дома си.

Когато Джеймс смъкна бялата нощница, сърцето й заби с такава сила, че тя за малко не припадна. Светлината на свещите позлати раменете му, изрисува плетеница от тъмни и светли ивици по гърба му. Даяна го пожела с такъв властен копнеж, че едва не полудя. Искаше да усети допира на силните крака и ръце, устните му да се впият в нейните. Едва успя да се пребори с импулса да изтича при него, да го отведе в спалнята и двамата да се любят страстно през цялата нощ.

Едва преди няколко минути Александра й каза, че Джеймс е станал, облякъл се е и смята да слезе в салона.

— Не съм му казала, че сте тук — добави тя и очите й засвяткаха дяволито. — Реших, че ще е хубаво да го изненадаме.

Даяна не намери сили да попита дали той е споменал нещо за нея. Затова сега се разхождаше из салона с омекнали крака и кършеше ръце.

Изабо беше в детската стая при децата на Александра и Маги. Вече беше влюбена в близнаците, а и те я харесваха. Малките не намираха нищо необичайно в знаците й и й отговаряха със същото. Маги обичаше всички и се грижеше за тях. Какво необикновено момиче, каза си за пореден път Даяна. С баща пират и екзотична майка полинезийка.

Маги й разказа как намерила баща си. Един ден погледнала в коравото лице и жестоките сини очи на един пират и веднага разбрала, че той е нейният татко. Той я зяпнал смаяно, но тя му казала просто „Здрасти, ти си татко ми, нали?“ и се хвърлила в прегръдките му.

Маги описа също как двамата се качили на борда на „Аргонавт“, който трябвало да ги отведе от Ямайка в Англия. Разказа с много обич за приятелите си Иън О’Мали и мистър Хендерсън и изрази надежда, че скоро ще ги види отново. Даяна беше сигурна, че и Джеймс Ардмор се е радвал на дългото плаване с момичето на борда.

Александра помоли Маги да се занимава с децата, докато Джеймс е в салона. Даяна искаше да повика Изабо, за да го поздрави, но Александра само се засмя и й каза да почака.

Вятърът се засилваше. Даяна отиде до прозореца и се загледа в развълнуваното море. Малка рибарска лодка бързаше да се завърне на сигурния бряг. Докато наблюдаваше приближаването й, Даяна си пожела да е навън, в морето, и да се бори с вятъра й вълните, вместо да се вслушва със замряло сърце в ударите на часовника в задушния салон.

— По дяволите! — изсъска някой зад нея.

Даяна се обърна стреснато. Джеймс Ардмор стоеше в рамката на вратата и изглеждаше всичко друго, само не и зарадван.

Дрехите му очевидно бяха от гардероба на виконта: панталон от тънка сърнешка кожа, кожени ботуши, жакет и ленена риза. Не носеше яка, нито шалче, но дори и без необходимите аксесоари модните дрехи не му подхождаха. Беше изкъпан и обръснат, още влажната тъмна коса беше вързана на опашка на тила.

Даяна се вкопчи в облегалката на дивана, за да не падне. Двамата се гледаха дълго, без да говорят. Той с типичното си хладно и недостъпно изражение, тя с полуотворени устни и изтръпнали крайници.

— Защо не си на остров Хейвън? — попита той.

Типично. Въобще не я попита как е със здравето. Не се хвърли към нея, за да я заключи в обятията си и да й заяви колко много му е липсвала.

— Бях в Лондон — отвърна тя бавно и отчетливо, сякаш говореше на дете. — Върнахме лейтенант Джак в Англия.

— Значи се е възстановил?

— Да, добре е… горе-долу. Все още не помни кой е, но се разбра, че е брат на херцог.

Джеймс вдигна вежди.

— Добри новини за Джак.

— Всъщност не. Той изглежда по-скоро объркан. Освен това е женен и има близнаци.

Джеймс влезе бавно в стаята, без да я изпуска от поглед.

— Това е било удар за него. Животът наистина е пълен с изненади, нали?

— И ти си пълен с изненади.

Той я изгледа остро, после й обърна гръб и се запъти към вратата, извеждаща на терасата.

— Прощавай, че те зяпах така — рече той с най-провлечения си чарлстънски тон, — но не съм свикнал да те виждам в толкова прилично облекло.

Думите му прозвучаха като обида. Даяна носеше най-хубавата си утринна роба от кремава памучна материя, с висока талия, черни ширити и мънички черни копчета, с дълги ръкави и красиво изрязано деколте.

По настояване на Александра беше украсила деколтето си с камея. Камериерката на домакинята изчетка грижливо буйната червена коса, нави я на кок и незнайно как успя да сложи всяко косъмче на мястото му.

— Да, облечена съм прилично и за това трябва да благодаря на елегантната лейди Стоук.

В дома на Александра всичко вървеше като по часовник.

— О, тя е много изискана дама — отвърна разсеяно Джеймс. Подпря се на рамката на вратата и претърси с поглед хоризонта. Моравата стигаше до нисък зид, покрай който минаваше широка алея. Там гостите се разхождаха, наблюдаваха морето и си почиваха на дървени пейки.

Даяна не откъсваше поглед от него. Той беше едър, гордо изправен, жакетът сякаш ушит специално за него. Силните му бедра опъваха кожения панталон. Нещо я тласкаше да отиде при него и тя напрегна сили, за да се удържи. Проклет да е! Защо не казваше нищо? Ръката, с която се подпираше, изведнъж затрепери.

— Джеймс…

— Къде е Хендерсън? — прекъсна я остро той.

— Кой е Хендерсън?

Джеймс й хвърли поглед през рамо.

— Вторият ми офицер. Попитах къде е.

— Нямам представа, Джеймс. Във всеки случай не се е скрил зад дивана.

Той се обърна и благоволи да обясни:

— Бяхме се уговорили да се срещнем тук, ако нещо се обърка. Но не казвай на Александра. Тя вярва, че съм дошъл, воден от искреното си желание да се помиря със съпруга й.

Даяна посрещна с благодарност една добре позната емоция. Гняв.

— Избрал си този дом за среща с Хендерсън? И защо, по дяволите? Сигурно има много по-сигурни места!

— Не и когато положението е наистина лошо, а в момента е точно такова. Нямах никакво намерение да се разболявам. Но в това състояние нямах друг изход, освен да се скрия и да чакам, докато оздравея. Знаех, че Александра няма да ме предаде, Финли също няма да го направи. Твърде много ми е задължен.

Даяна стисна ръце в юмруци.

— Трябваше да ми кажеш!

— За съжаление не ми се удаде случай. Докато бях окован във вериги на фрегатата, нямаше как да извикам: „Ще се срещнем в Корнуел!“. Но ти все още не си ми казала защо си тук.

Даяна сърдито поклати глава.

— Разбира се, че ти казах. Отведохме лейтенант Джак в Лондон.

— Да, това го чух. То се е случило преди седмици. Лондон е много далеч оттук.

— Търсих те. Защо, по дяволите, да не дойда тук?

— А къде е скъпият ти баща?

— В Лондон.

Двамата се погледнаха в очите. Неговите бяха студени, преценяващи, непоколебими.

— Трябваше да се върнеш на остров Хейвън. Щях да те намеря там.

— Когато те видях за последен път, онзи жесток капитан заповяда да те бичуват. А после ти изчезна. Не знаех жив ли си, или мъртъв, дали са те хвърлили през борда, или си в някое скривалище под земята. Как да си замина, без да знам какво се е случило с теб?

Очите му си останаха хладни и непроницаеми. Колко добре умееше да се владее.

— Би трябвало да знаеш, че ако съм останал жив, ще дойда при теб.

— О, така ли? И откъде можех да го зная, уважаеми ловецо на пирати? Само защото те обичам, това още не означава, че си се чувствал длъжен да се върнеш при мен.

— Попитах те дали ще се омъжиш за мен. Забрави ли го вече?

— Ужасно съжалявам, Джеймс. Предполагам, че съвършената лейди Стоук прави всичко, което лорд Стоук очаква от нея, но аз не съм съвършена. Никога не съм се подчинявала на нечии заповеди.

Джеймс отвори вратата към терасата. Морският вятър нахлу вътре и разроши косата на Даяна.

— Да се поразходим.

Без да чака отговор, той хвана ръката й и я повлече към пътеката, която минаваше покрай ниския зид.

Изглеждаше слаб, краката му не го носеха много сигурно, но пръстите му стискаха нейните в здрава, даже болезнена хватка.

По небето бяха надвиснали ниски облаци.

— Ще вали — отбеляза Даяна.

— Това е добре. Поне хората няма да ни слушат, като си крещим. Освен това Александра не се подчинява на Финли, а прави, каквото си е решила. Затова я харесвам.

Той я поведе по пътеката. Вляво от тях бушуваше морето и високите вълни се разбиваха в скалите. Пътеката ги отведе до малка горичка, вероятно засадена от правуйчото на Грейсън Финли. Под дърветата беше построен красив павилион с колони и куполен покрив. Вътре имаше пейки покрай стените. Джеймс натисна Даяна да седне на една от тях.

Дърветата навън скърцаха, листата им шумяха. Джеймс се настани до Даяна — толкова близо, че бедрата им се докосваха. Той миришеше на сапун, но това не скриваше типичната му мъжка миризма, от която й се завиваше свят.

— Пак ли ще си крещим? — попита нервно тя. — Мислех, че вече сме приключили.

Джеймс се взираше навън. Даяна го огледа отстрани и видя колко сива беше кожата на лицето му, около очите се бяха появили няколко нови бръчици. Още не беше оздравял напълно. Щеше да мине доста време, докато възстанови предишната си сила. Очевидно беше положил много усилия, докато я доведе тук.

— Би трябвало да си в леглото — промълви тя и помилва ръката му, положена върху коляното. — По-късно ще се караме.

Той я изгледа хладно.

— Не се преструвай, Даяна. И ти си като Александра.

— О, извинявай — отвърна ледено тя.

Джеймс я изгледа втренчено и изведнъж погледът му омекна.

— Знаеш ли защо те обичам? Защото никога не показваш страх или неловкост. И защото никога не се подчиняваш. Аз те нападам, ти нанасяш ответен удар. Понякога даже опираш пистолет в слепоочието ми.

Лицето му отново помрачня.

— Мъжете не обичат дамата на сърцето им да ги вижда слаби и болни. Това наранява мъжката гордост.

— Затова ли трябваше да си остана на Хейвън? За да оздравееш спокойно?

— Всъщност да. Но като размислих…

Даяна не вярваше, че в тялото му все още са останали сили, но той й доказа противното, като я вдигна и я сложи в скута си. Ръката му се плъзна между бедрата й.

— Така е много по-добре — въздъхна доволно той.

 

 

Прекрасно беше отново да я държи в прегръдките си. Той стопли ръцете си в гънките на роклята й и впи жаден поглед в устните й. Те бяха червени и пълни и блестяха подканващо влажни.

— За какво искаш да се караме? — пошепна тя и присви очи.

— За всичко, което желае сърцето ти, скъпа.

Джеймс вдъхна аромата на косата й и затвори очи. Макар че кратката разходка го беше изтощила ужасно, беше достатъчно да я прегърне, за да си възвърне силите.

— Джеймс — пошепна дрезгаво тя, — трябва да ти кажа нещо важно.

Той отвори очи. Когато жените изричаха тези думи, винаги следваше нещо лошо.

— За какво? За съпруга ти? За незначителната подробност, че все още е жив?

Даяна се поколеба.

— Значи си разбрал кой е…

— Предположих. Никога не си гледала човек с такава омраза, дори мен. Омразата избликваше от всичките ти пори. Той е обявил собствената си смърт, така ли? Вероятно е имал сериозни причини да го стори.

— Адмиралтейството му предложило да стане таен агент. Стари глупаци. — Даяна се опита да приглади косата си. — Защо го отвлече?

— Трябваше да го направя. Появи се точно когато развързвах въжетата. Алтернативата беше да го убия. — Той я погледна, но тя не реагира. Седеше и се взираше в скръстените си ръце. Дългите ресници скриваха очите й. — Помислих, че няма да ми простиш, ако го убия.

Защо отказваше да го погледне? Когато се събуди миналата нощ, изпитваше само едно желание — да оздравее и да намери Даяна. Да я прегръща и целува, без да се карат и да водят спорове. Би трябвало да знае, че това е невъзможно. Отношенията им бяха сложни. Никога не се беше чувствал така безпомощен.

— Ти се подигра с него — промълви тихо Даяна.

— Не можех другояче. Нали видях какво ти е причинил. Дано се е разкаял поне малко, докато е лежал полугол на брега. — Той помълча малко и призна: — Постъпих по този груб начин и защото исках да ти попреча да се върнеш при него.

— Никога няма да се върна при него — отвърна все така тихо тя. — Не е възможно. Той е анулирал брака ни.

— Наистина ли? — От гърдите му падна тежък товар. — Радвам се да го чуя.

Даяна потърси погледа му. Потъмнелите очи бяха пълни с мъка. Да, тя мразеше сър Едуард, но анулирането на брака им беше унижение. Той просто я е захвърлил, а това беше тежък удар за жена като нея. Тя беше съпруга на Едуард Уортинг, споделяше леглото му, дари го с дъщеря. Двамата имаха общи спомени, до които Джеймс нямаше достъп. Това я измъчваше. Но вероятно най-големият й проблем беше какво означава анулирането на брака за Изабо. Тя обичаше дъщеря си повече от всичко на света и искаше само най-доброто за нея.

Даян продължи с глух глас:

— В очите нас вета съм вдовица, но според закона никога не съм била омъжена.

— Ако те беше помолил, сигурно щеше да се върнеш при него — отбеляза с леко треперещ глас той. — В живота си съм видял немалко щастливи събирания на разделени съпрузи.

Даяна поклати глава.

— Затова ли не искаше Александра да ми каже къде си?

— Вече ти казах причината. Първо трябваше да оздравея.

Искаше да се появи пред нея здрав и силен, да я прегърне и да я отнесе на другия край на света. А сега седеше тук и едва се удържаше да не се свлече на земята.

— Сигурно си бил в ужасно състояние, когато си дошъл тук. Чудя се как си успял. Пътят от Плимут до Нюкей е много дълъг.

— Знаех, че Александра ще ми помогне.

Даяна отново сведе глава към земята и скри очите си. Това беше ново за Джеймс. Той беше свикнал да вижда гневно святкащи очи и пламтящо лице.

— Сега си свободна. Това може само да ме радва.

— Не съм съвсем свободна — възрази тя с лека подигравка. — Ти си ми любовник и си доста претенциозен.

Джеймс си спомни какво бе поискал от нея в онази жалка странноприемница в Плимут. Спомни си и нейните изисквания. Възбудата му растеше. Пак ли, по дяволите! Даже когато беше най-слаб, сънуваше Даяна и тялото му моментално се събуждаше.

— Ти винаги налагаш волята си, нали, скъпа? — попита нежно той, за да разведри атмосферата. — Носиш ли пистолет?

Даяна го изгледа изненадано.

— Не.

— Аз пък си мислех, че ей сега ще извадиш оръжие, ще го насочиш срещу мен и ще ми заповядаш да си сваля панталона. Подобни действия ти харесват.

Най-сетне Даяна вдигна глава към него. В погледа й се четеше безутешност. Това мигом охлади трескавата му възбуда.

— Имам намерение да направя нещо много по-шокиращо, Джеймс. Дойдох да ти съобщя новината, че ще ставаш баща.