Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (22)

22

Домът на семейство Ардмор в Чарлстън възхити Даяна. Елегантната четириетажна къща блестеше в бяло. Предният двор беше отделен от улицата с висока ограда. Всеки етаж беше опасан от тераса. Даяна неволно оприличи къщата на елегантна булчинска рокля. Младата дама, която я носеше, се смееше и канеше всеки гост да проникне в тайните й.

Каретата мина през великолепна порта от ковано желязо и влезе във вътрешен двор, застлан с жълти и бели плочки. В единия ъгъл тихо се плискаше фонтан. Басейнът му беше ограден със саксии, в които цъфтяха гардении. Широкото каменно стълбище водеше до черна врата, над която ветрилообразно бяха подредени фенери.

Повечето къщи в Лондон имаха незабележими фасади и разкриваха богатството зад стените си само на малцина избрани. Тази къща обаче примамваше посетителите с високи прозорци, украсени с дантелени пердета, с разкошни балкони, над които бяха надвиснали бугенвилеи, с удобни столове и маси, които канеха гостите да се насладят на хладината във вътрешния двор.

Даяна усети горещината още когато „Аргонавт“ влезе в пристанището на Чарлстън. Докато каретата ги отнасяше към Мийтинг Стрийт на хълма, баща й бършеше челото си с измъчен вид. Изабо се възхищаваше от всичко, което виждаше, а Даяна се чувстваше като любопитна туристка.

Предполагаше, че Джеймс ще ги остави в хотел и ще се прибере вкъщи, но той нареди на кочияша да ги откара в дома на семейство Ардмор. С тях бяха и мистър Хендерсън, и Иън О’Мали. Когато слязоха от каретата, Даяна неволно се запита дали Джеймс не ги е довел, за да покаже на Хонория кой е господарят на дома.

Джеймс изкачи каменните стъпала и вратата на къщата се отвори. На прага застана едър тъмнокож мъж с посивяла коса, облечен като иконом. Изглеждаше не по-малко величествен от английските икономи и беше също толкова сдържан, но Даяна видя в очите му искрена, радост.

— Мистър Джеймс! — Гласът на иконома потрепери едва забележимо. — Съобщих на мис Хонория за пристигането ви.

Той отвори широко вратата и пропусна Джеймс да влезе. След това се поклони на останалите, но цялото му внимание беше съсредоточено върху Джеймс.

Вътрешността на къщата беше още по-впечатляваща. Стените бяха боядисани в светложълто, сякаш бяха уловили слънчевата светлина. Подът беше покрит с черно-бели плочки. Икономът отвори двукрила врата и покани гостите в просторната входна зала. Стълбището към горните етажи беше повече от разкошно. Не се виждаха никакви опорни колони и Даяна се зачуди как е била осъществена тази сложна конструкция.

Изабо очевидно се зарадва на високото стълбище. Даяна знаеше, че дъщеря й много обича да се пързаля по парапета, и й хвърли строг поглед.

— Домът ви е прекрасен, Джеймс — отбеляза адмирал Локууд и отиде да разгледа картините по стените.

— Първата къща — поде икономът с мелодичния си глас — бе построена през 1778 година от дядото на мистър Джеймс. През 1795 година бащата на мистър Джеймс я ремонтира основно и я разшири с няколко салона в задната част.

Джеймс застана на първата стълбищна площадка.

— Достатъчно, Даниел. По-късно ще разведеш гостите ни. Сигурно Хонория продължава да организира неделните си разходки из дома ни?

— Мис Хонория пази традицията — отговори с достойнство икономът.

— Така си и мислех.

В този миг по стълбището загракаха токчета и лицето на Джеймс стана напълно безизразно. Той сложи ръце зад гърба си и зачака сестра му да слезе при тях.

Даяна я позна веднага — беше виждала портрета й в каютата на Джеймс. Черни къдрици, кръгло лице с енергична брадичка, класически гръцки нос и очи, зелени като тези на Джеймс. На портрета се усмихваше, но на живо изглеждаше сериозна, дори мрачна. А бръчиците около очите й загатваха за преживените страдания. Приликата с брат й беше смайваща, включително лекото пренебрежение, с което гледаше на света. Даже да я беше срещнала в другия край на света, Даяна веднага щеше да познае в нея сестрата на Джеймс Ардмор.

Хонория огледа внимателно малката група. Отдели повече внимание на Даяна, но по никакъв начин не показа любопитство. Тъмнозелената рокля подхождаше на тена й, беше елегантна, но изключително изчистена. Рокля на жена, която отдавна се е отказала от моминските си мечти, прецени Даяна.

— Джеймс — проговори тихо тя. И гласът й беше като неговия. Дълбок алт с меката мелодия на изисканите южняци. — Трябваше да ме уведомиш за пристигането си. Не е почтено спрямо готвачката да показваш лошите си маниери.

Лицето на Джеймс не се промени.

— Щях да пристигна преди писмото.

— Ти винаги бързаш. Толкова ли е лошо поне веднъж да проявиш учтивост!

— Трогателна сцена — пошепна мистър Хендерсън, който стоеше непосредствено зад Даяна. — Като се има предвид, че не го е виждала от години…

Хладният поглед на Хонория прониза Хендерсън с арогантност, която надвишаваше дори тази на Джеймс.

— Ако обичаш, Даниел, отведи гостите ни в салона и им занеси освежителни напитки. След като са пътували дотук с Джеймс, със сигурност са изтощени и страдат от горещината.

Даниел се подчини незабавно.

— Впрочем, Хонория — в гласа на Джеймс нямаше и капчица чувство, — аз ще се женя. Лейди Уортинг, която стои до мен, е бъдещата ми съпруга. Ако желаеш, можеш да организираш сватба по своя вкус. Единственото ми условие е да се справиш за две, най-много за три седмици.

Студенината на Хонория се стопи като лед под юнско слънце.

— Две-три седмици? Джеймс Ардмор, ти си полудял! Невъзможно е да организирам сватба за толкова кратко време!

— И защо не? Ние не искаме общоградски празник. Просто венчавка и вечеря в тесен семеен и приятелски кръг.

Хонория го гледаше изумено. Гневът на Даяна избухна като бомба.

— За бога, Джеймс! Та аз нямам дори булчинска рокля! Ще мине най-малко месец, докато организираме събитието, а дори месец е малко време. Нима очакваш хората от Чарлстън да захвърлят всичко, за да участват в сватбата ти, за която си им съобщил само преди две седмици!

Хонория побърза да я подкрепи.

— Според мен се нуждаем от поне два месеца, Джеймс. Ти си най-наглият и най-лекомисленият мъж, когото съм познавала някога!

Джеймс хвърли самодоволен поглед към Даяна.

— Знаех си, че ще се разберете от пръв поглед. — Мина покрай сестра си и извика през рамо: — Ти ще я обикнеш, скъпа сестричке, тя е от много изискано семейство. А ти, Даяна, най-добре се представи сама. Уредете всичко помежду си, аз не съм ви нужен.

С тези думи той изчезна от погледите им. Проклет да е! Хонория го проследи със зъл поглед.

— Как не можеш да разбереш, Джеймс, че бих могла да понеса ненавременното ти появяване и изчезване, но никога няма да ти простя подобно неучтиво поведение!

Джеймс не отговори, но всички чуха, че докато си отдалечава, весело си подсвирква някаква мелодия.

 

 

Джеймс влезе в спалнята си. Главата му беше пълна със спомени.

В това помещение беше отраснал. Лежеше в удобното си легло и се възстановяваше от раните, получени при катерене, езда или някои забранени начинания. Тук попита баща си какво означава да се влюбиш и дали наистина е толкова хубаво да спиш с жена, колкото твърдяха големите му приятели. Тук лежеше и стискаше заби, за да удържи сълзите си, когато родителите му се предадоха пред болестта и починаха — заедно, както бяха правили всичко в живота си.

Спомените отново го заливаха, но днес не бяха така болезнени. Откакто започна кариерата си като пират, а после и като ловец на пирати, той избягваше и къщата, и особено тази стая. Каютата му на „Аргонавт“ беше сигурно убежище, място, където беше прекарал голяма част от живота си като възрастен.

Но и в тази стая откриваше себе си. Старите брокатени завеси бяха заменени с нови, столовете, които бе изпочупил, също бяха подновени, но иначе стаята си беше същата. Джеймс си спомни как сутрин се събуждаше от миризма на шунка, царевична каша и пресен хляб и чуваше топлия, мелодичен глас на майка си и енергичния баритон на баща си.

Спомените не бяха добри за Джеймс Ардмор, ловеца на пирати. Но те си бяха негови, запечатани завинаги в паметта му.

Искаше първо да влезе в стаята сам, без Даяна. Щом успокои вълненията на душата си, ще я доведе тук и ще напълни помещението с нови, щастливи спомени. Вкусът на устните й, усещането на мекото й тяло до неговото ще му помогнат да се справи с миналото.

Той знаеше, че най-простият начин да накара Хонория да приеме Даяна е да обедини двете жени в гнева им срещу себе си. Хонория вече гореше от желание да организира пищна сватба. Естествено, венчавката на първородния син на семейство Ардмор беше голямо събитие за града. Ако съдеше по онова, което се чуваше долу от залата, хитростта му бе постигнала желания резултат.

Джеймс излезе от момчешката си стая и се запъти към спалнята в края на коридора. Стъпките му се забавиха. Не се боеше да застане лице в лице с младежките си спомени. Но онова, което го очакваше зад тази врата, му вдъхваше истински страх. Даяна бе предположила какво ги очаква, но той не знаеше как да й обясни какво не е наред с него.

По-добре да се изправи срещу демоните си сам. Би могъл да го избегне, да слезе в залата и да се наслаждава на сърдечност и топлина. Даяна ще се обърне към него с искрящи сиво-сини очи и в сърцето му ще пламне огън. Но твърде дълго бе отлагал този момент.

Джеймс отвори тежката дъбова врата и влезе.

Стаята гледаше към вътрешния двор. Двойна стъклена врата извеждаше на малък балкон. Стените бяха боядисани в светлозелено, гипсовите корнизи бяха украсени с фигури от гръцката античност. Леглото беше покрито със завивка в цвят слонова кост, ушита от същия плат като завесите. Подът беше покрит със скъп ориенталски килим. Помещението изглеждаше елегантно, абсолютно чисто и напълно анонимно.

— Хонория! — изкрещя Джеймс и гласът му се удари в стените. — Хонория!

Чу как тя се извини учтиво на гостите и затича нагоре по стълбището.

Джеймс я чакаше в средата на стаята. Хонория влезе, но остана близо до вратата. Погледна го хладно, но не го попита защо се е разкрещял така неучтиво.

— Какво си направила? — изсъска вбесено Джеймс.

— Сметнах, че се нуждаем от още една стая за гости. Другите са доста малки.

Джеймс помете една крехка порцеланова фигурка от скрина и тя се пръсна на хиляди парченца.

— Гостна стая значи? За кого? Колко гости си поканила по време на отсъствието ми?

— Знаеш, че почти не каня гости. Даже на Коледа съм сама, освен ако приятели не ме поканят в дома си.

Джеймс беше твърде ядосан, за да й позволи да му внуши чувство за вина. Много пъти беше опитвал да прекара Коледа с нея и всеки път вечерта завършваше с разгорещена караница. Сигурно се е забавлявала много повече със снобските си приятели.

— Какво си направила с вещите му? — попита грубо той.

— Наредих да ги отнесат на тавана. Не се притеснявай, Джеймс, не съм ги продала, нито съм ги раздала на бедните.

— Значи така, просто си ги изнесла? А защо не си изхвърлила и моите вещи, щом имаш нужда от стаи за гости? Знаеш, че това изобщо нямаше да ме развълнува.

— Защото знаех, че ти ще се върнеш вкъщи.

Джеймс я погледна втренчено и тя отговори на погледа му. През отворения прозорец влизаше аромат на цветя, чуваше се смехът на Изабо, която обикаляше двора.

— Значи си изнесла всичко — промълви след малко Джеймс. — Всичко, което е останало от него. Да, знам, че споменът е болезнен. Как мислиш, защо толкова дълго не посмях да се върна вкъщи? Но никога, никога не съм очаквал ти да го изгониш от дома му.

Хонория стисна ръце в юмруци и ги размаха насреща му.

— Ти поне имаше възможност да си отидеш оттук, братко! Поне веднъж не се ли запита как се чувствам аз, която бях принудена да остана? Живеех тук ден след ден, година след година, знаейки, че той никога няма да се върне! През това време вещите му го чакаха, разпръснати по цялата стая. Ти никога не си бил толкова близък с Пол, колкото бях аз, затова не смей да ми обясняваш „колко“ те боли от загубата му!

— Аз ли не съм бил близък с него? — извика невярващо Джеймс. — Аз го научих да управлява лодка, да се бие. Аз го държах в ръце, когато умря, по дяволите!

— Но не беше до него, когато го застреляха. Иначе куршумът можеше да улучи теб. И тогава без колебание щях да изхвърля вещите ти през прозореца.

Хонория умееше да го улучва право в сърцето. Знаеше, че Джеймс се измъчва от чувство за вина, че болката отравя нощите му. Ако тогава не беше решил да преследва пиратите, а веднага беше отишъл да се срещне с Пол, брат му сигурно щеше да е жив. Но в отсъствие на Джеймс Пол се беше втурнал да преследва „Маджести“, забравяйки увещанията му да не го прави никога.

Пол беше луд от жажда за отмъщение и копнееше да унищожи всеки пират, който се изпречи пред очите му. Особено много искаше да убие скандално известния Грейсън Финли. И бе успял да вземе „Маджести“ на абордаж, да простреля Финли и да заповяда атака. Скоро след това обаче бе улучен от куршум. Иън О’Мали успя да го върне при Джеймс, за да умре в ръцете на брат си.

— Ние бяхме много близки — обясни студено Хонория. — След като ти ни изостави, той живееше тук, при мен. Аз познавах жена му, помогнах й да роди децата си. Къде беше ти през това време? Обикаляше света с приятелчетата си и от време на време се връщаше, за да ни отрупаш с глупави подаръци и да ни разказваш велики истории. Къде беше, когато жената на Пол бе убита? Аз бях денонощно до него и се опитвах да му попреча да сложи край на живота си. Защо не се върна в Чарлстън? Можеше да работиш като адвокат, да живееш с нас и да се грижиш за нас. Не е ли това главната ти задача като глава на семейството?

— Никога не съм бил добър адвокат, Хонория — процеди през зъби Джеймс. — Аз съм ловец на пирати.

— Да, ти се подчиняваш на свои закони. Великият Джеймс Ардмор не признава чужди правила. Горката лейди Уортинг, ако успееш да я подчиниш на своите закони. Или си я довел тук, за да се заселите в Чарлстън и да живеете като истинско семейство?

— Точно това възнамерявам! — излая Джеймс.

— Бедничката! Какво зло ти е сторила?

— Ще живеем тук като семейство. Тази къща е моя, Хонория, и щом искам вещите на Пол да си останат в стаята му, те ще се върнат по местата си.

— И защо? — изфуча разярено тя. — Ти не си влизал в стаята му от седем години. Седем години, Джеймс! От какво те беше страх?

— Искам да си спомням за него. В неговата стая, сред неговите вещи!

Зелените й очи се напълниха със сълзи.

— Тази къща не е твоя, Джеймс. Да, името ти е вписано в акта за собственост, но къщата е моя. Аз живях тук, когато всички други я изоставиха. Аз я опазих, ти си отиде и не се върна.

— Дяволите да те вземат!

— Мразя те, Джеймс! Аз съм съвсем сама и ти си виновен за това!

Даяна нахлу като вихър в стаята, тресна вратата зад гърба си и прегърна Хонория. Гордата му сестра отпусна глава на рамото й и захълца отчаяно.

Джеймс стоеше и ги гледаше, дълбоко наранен и замаян от учудване. Сега вече знаеше защо мрази да се връща вкъщи.

— Ти си най-безчувственият човек, когото познавам — изрече Даяна високо и ясно.

— За бога, Даяна, не се намесвай!

Тя го измери с добре познатия унищожителен поглед.

— Ти се интересуваш повече от духове, отколкото от живите хора около теб, Джеймс Ардмор. Наистина ли вярваш, че брат ти ще стане по-малко значим, защото вещите му са изнесени на тавана? Разбира се, че не. — Тя помилва косата на Хонория. — Според мен сестра ти заслужава огромно уважение, че е издържала толкова дълго с човек като теб.

— Това не е игра, Даяна — изскърца със зъби Джеймс.

— Животът също не е игра, Джеймс.

Тази жена беше прекрасна и дяволски изнервяща. Разбра го още при първата им среща. Знаеше, че сърцето му винаги ще спира да бие, щом тя влезе в помещението, все едно дали е спечелил или е изгубил поредния спор с нея.

Хонория вдигна глава и му хвърли гневен поглед. Даяна обаче го гледаше по начин, който го изпълни с подозрения.

— Отлично знам как ще го накараме да се разкае — каза тя на Хонория. — Първородният син на едно от най-уважаваните семейства в Чарлстън заслужава великолепна сватба. Той е герой и хората ще се стекат от близо и далеч, за да присъстват на венчавката му.

Хонория изтри сълзите от бузите си и в очите й светна надежда.

— Права сте, мила. Церемонията ще се състои в епископалната църква. Вие сте англиканци, а нашата майка ни е възпитала в епископалната вяра. Тя със сигурност щеше да хареса церемонията. Ще украсим църквата с портокалови цветчета и розови рози. Мадам Мадлен ще се радва да ушие роклята ви. Тя е най-добрата шивачка в Чарлстън. Бяло и розово, това са най-добрите цветове. А може да добавим и малко жълто.

Очите на Даяна святкаха тържествуващо.

— След церемонията ще има пищен банкет. А може и да дадете бал. — Тя огледа критично Джеймс и кимна решително. — Ще му сложим вратовръзка. И цилиндър. Задължително. Ще се допитаме до мистър Хендерсън.

Тя изглеждаше толкова прекрасна и щастлива, докато планираше гибелта му, че сърцето не му позволи да избухне.

— Имаш късмет, че те обичам, Даяна, иначе нямаше да ти позволя да ме правиш на маймуна.

Хонория решително тръсна глава. Ожесточението й отлетя в миг.

— Веднага ще се заема. Ще ангажирам музиканти и ще измисля украса за балната зала. Наистина трябваше да ме предупредиш отрано, Джеймс. Сега щях да съм приключила с приготовленията.

Тя излезе от стаята със смръщено чело. Даяна затвори вратата зад гърба й. В стаята се възцари мълчание.

Джеймс се отпусна на тапицираната пейка в края на леглото. Някога помещението беше пълно с играчките на Пол, после тук играеха децата му. Бъркотията беше неописуема. Модели на кораби, плюшени животни, шнурове, панделки за коса, кубчета и кукли. Сега помещението изглеждаше голо и празно.

Даяна го погледна изпитателно.

— Да изляза ли?

— Не.

Тя пристъпи към него и роклята й изшумоля примамливо. Джеймс веднага си представи краката и под копринената фуста. Дълги, елегантни, силни крака.

— Не исках да кажа, че трябва да го забравиш — подзе нерешително тя.

Той протегна ръка и помилва корема й. Там вътре растеше неговият син или неговата дъщеря. Все още не можеше да повярва, но знаеше, че детето е негово. Ако не беше, Даяна щеше да изкрещи истината в лицето му.

— Трябваше да се грижа повече за него — заговори замислено Джеймс. — А го изоставих точно когато бях длъжен да съм наблизо.

— Откъде можеш да си сигурен? — попита с леко раздразнение тя. — Дори да беше до него, куршумът пак щеше да го улучи. Няма как да го спреш.

— Възможно е да си права. Никога няма да разберем какво е могло да се случи. — Той стисна ръката й до болка. — Мислех си, че като убия Блек Джак Малори, ще спра да се чувствам виновен. — Погледна в прекрасните сиво-сини очи и продължи горчиво: — Но сега, в тази стая, осъзнах, че това не е вярно. Даже да бях застрелял Малори пред очите на баща ти, нямаше да се почувствам по-добре. — Помълча малко и добави: — Опитвам се да призная пред себе си, че обещанието, което дадох на Пол, ме направи онова, което съм.

— Направи те легенда — заключи тихо тя.

Той изпухтя презрително.

— Легенда, която никога не е съществувала. Вече изпълних обещанието си. Какво ми остава да правя?

Тя улови ръцете му и седна в скута му. Вече й беше станало навик. Докато плаваха през Атлантика, всяка сутрин седяха така на пейката на кърмата и наблюдаваха изгрева на слънцето. Джеймс побърза да обгърне талията й, за да усети топлината й.

— Помниш ли как само четири дни, след като напуснахме Хейвън, срещнахме пирати, готвещи се да завладеят търговски кораб? — попита тихо тя.

Двамата тъкмо се наслаждаваха на утринния хлад, когато видяха на хоризонта облак дим, който можеше да означава само едно. Джеймс моментално заповяда да се насочат натам.

Намериха френски пират с благословия от императора, който тъкмо беше подпалил английски търговски кораб и се готвеше да вземе друг на абордаж. Джеймс заповяда да вдигнат личния му флаг: морскосин със златна диагонална ивица. Пиратите също вдигнаха флага си и поканиха Джеймс да им помогне и да вземе половината от плячката. Джеймс отговори със залп от всички оръдия.

Пиратският кораб също откри огън. Един от канонирите на „Аргонавт“ рухна ранен на палубата. Даяна, безстрашна както винаги, зае мястото му зад оръдието. Червената й коса се развяваше волно на вятъра и когато пиратите най-сетне се предадоха, и тя заедно с всички моряци нададе ликуващ вик.

Капитанът, един невероятно арогантен французин, предаде на Джеймс пиратските писма, които бил получил лично от Наполеон. Джеймс ги изгори само за да му покаже, че за него подписът на Наполеон Бонапарт не струва и пукната пара.

Джеймс взе капитана и оцелелите моряци в плен, защото знаеше, че побеснелите моряци от търговските кораби ще ги избият до крак. Когато се върна на „Аргонавт“, екипажът го посрещна с бурни възгласи.

Даяна празнуваше с тях, размахваше пръчката на канонира и тупаше моряците по раменете.

За тази жена ли щеше да се ожени? Бог да му е на помощ!

Джеймс я прегърна и я отведе на кърмата, за да проследят маневрите на „Аргонавт“. О’Мали даде идея да направят пълен кръг около спасените кораби. Екипажите им ги аплодираха, а Хендерсън стоеше на носа с извадена сабя, която блестеше под слънцето като косата на Даяна.

— Това нямаше нищо общо с Пол и обещанието, което си му дал — обясни спокойно Даяна, докато двамата седяха в уютния дом на Джеймс в Чарлстън. — Ти се зарадва на възможността да обезвредиш един пиратски кораб. Беше щастлив. Смееше се.

Джеймс вкуси отново сладостта на триумфа и си припомни как страстно бе целунал Даяна след победата.

— Наистина беше приятно — призна той.

— Това си ти, Джеймс Ардмор. Ти си отмъстител и това ти харесва. Започнал си да гониш пирати още преди брат ти да умре и си продължил и след смъртта му. Обещанието е било само претекст. Нима не го разбираш?

Топлината на тялото й отклони вниманието му. В Чарлстън беше горещо и влажната вдлъбнатина между гърдите й неустоимо го привличаше.

Целуна я и си припомни годините, през които двамата с Иън О’Мали кръстосваха моретата, сражаваха се с кораби, които разполагаха с много повече оръжия от „Аргонавт“, нападаха фрегати и пращаха пиратите на дъното. Той бе обиколил всички световни морета, познаваше и най-отдалечените пристанища, и най-екзотичните острови, и сладкото усещане на покой при завръщането у дома.

През годините беше проявявал безогледност и дори жестокост, но и съчувствие, когато беше необходимо. Беше спасявал нещастни моряци и те бяха разпространили легендата за своя спасител по целия свят.

Даяна беше права. Той обичаше своя занаят.

— Аз наистина съм безогледен негодник — призна той със смях в гласа.

— Много пъти съм ти го казвала.

Той я притисна силно до себе си.

— Преди малко казах на Хонория, че съм се върнал вкъщи, за да се установя тук за постоянно.

— Не виждам причини да не я поканим на „Аргонавт“. Сигурна съм, че остров Хейвън ще й хареса.

— Искаш да кажеш, че трябва да се върнем там?

— Разбира се. Там е моят дом. Ще прекарваме летата там, а зимите тук. А ти ще гониш пирати, колкото ти сърце иска.

Джеймс целуна усмихнатите й устни.

— Виждам, че си помислила за всички подробности.

— Ти имаш нужда от човек, който да планира живота ти, Джеймс Ардмор. Искам да кажа, живота извън лова на пирати. Там няма да се бъркам.

Джеймс затвори устата й с целувка и тя му се отдаде с цялата си любов. Когато целувката свърши, Даяна скочи и го погледна предизвикателно.

Джеймс протегна ръка и я потупа по дупето.

— Според мен трябва да помогнеш на Хонория в приготовленията за сватбата. Доколкото я познавам, вече е съставила списъка с гостите и сега е си блъска главата над подходящите тоалети.

Даяна се засмя и сърцето му се напълни с любов. Да, тя беше нахлула в живота му без покана. На борда на „Аргонавт“, докато стоеше до нея и я прегръщаше, беше разбрал, че тя е точно на мястото си до него. Че през всичките тези години нещо му е липсвало. Тя.

Спомни си как се наложи да я върже, когато тя искаше да щурмува пиратския кораб заедно с моряците. Трябваше да я научи да не се излага на опасност.

На остров Хейвън, където се срещна със своя смъртен враг, Джеймс бе разбрал, че живите хора са много по-важни от мъртвите. Старите обещания за отмъщение и убийство бяха загубили значението си.

Всъщност дълбоко в себе си той го знаеше отдавна. Затова стреля в небето, не в главата на Блек Джак Малори.

Разбира се, мъртвите също бяха важни. Пол беше важен. Но клетвата му да отмъсти, гневът и омразата бяха реликви от миналото. Даяна и общото им дете бяха неговото настояще. Отсега нататък щеше да живее за любовта, за настоящето и за бъдещето.

Даяна го целуна по челото. Присъствието й го успокояваше. Тя му се усмихна и излезе от стаята със самодоволен блясък в очите.

Джеймс я проследи с нежен поглед и също се усмихна самодоволно. Нека Даяна и сестра му организират пищна сватба и голям бал, за които хората да говорят през цялата следваща година. Нека Даяна планира съвместния им живот, колкото си иска. Докато Даяна организираше сватбата, той щеше да се подготви за първата брачна нощ.