Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (16)

16

Даяна се свлече по стената. Грубата мазилка издра дланите й. Джеймс отново реагира бързо. Извади ножа си, дръпна я пред себе си и опря металното острие в гърлото й.

— Джентълмени — заговори той с най-провлечения си чарлстънски акцент, — тази дама е дъщеря на адмирал Локууд. Не знам дали ще ви е приятно да му обясните защо съм я убил във ваше присъствие.

Мъж в синя униформа влезе в стаята и разбута войниците, които не бяха помръднали от местата си. Даяна го позна веднага. Франсис Картър, един от капитаните, които се възхищаваха на сър Едуард Уортинг. Картър и съпругът й бяха добри приятели.

— Веднага я пуснете, Ардмор — заповяда ледено капитанът.

— Ако наредите на хората си да свалят мускетите, може и да се съглася.

Никой не се раздвижи. Даяна трепереше все по-силно. Картър измери дамата с внимателен поглед и веднага забеляза разкъсания корсаж и разрешената коса.

— Както виждам, добре сте се позабавлявали с нея. Още едно престъпление, за което ще си платите.

— Защо просто не ме оставите да я отведа при уважаемия й баща? Така ще си спестим доста проблеми.

Даяна стисна здраво зъби, защото паниката заплашваше да я надвие. Джеймс не можеше да я държи вечно като щит пред себе си, а щом я пуснеше, войниците щяха да изпразнят мускетите си в гърдите му. Седем мускета. Толкова много куршуми за един-единствен човек.

— Пуснете я! — повтори капитанът.

— За мен е по-добре да не го правя.

Картър присви очи.

— Ако си мислите, че няма да дам заповед на войниците си да стрелят по нея, за да ви заловят, дълбоко се лъжете. — Той хвърли хладен поглед към Даяна. — Макар че после ще съжалявам.

Джеймс се вцепени. Даяна се разтрепери още по-силно. Картър не говореше празни приказки. Ще заповяда на хората си да стрелят и двамата с Джеймс ще умрат заедно. Романтична смърт, но тя искаше живот.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После Джеймс отпусна ножа и я блъсна с такава сила, че тя попадна точно на линията за стрелба на мускетите. Видя как пръстите на войниците се стегнаха и изпищя.

— Не! — Хвърли се с разперени ръце между Джеймс и насочените към него дула.

— Дяволите да те вземат, Даяна, махай се оттук!

— Идвам от името на баща ми — изплака тя и се обърна умолително към Картър: — На Хейвън има нужда от лекар. Един лейтенант умира от рана в главата. Моля ви, капитане!

Картър я измери с преценяващ поглед. В очите й светеше отчаяние. Той се извърна и тя разбра, че е преценил ситуацията правилно.

— Хвърлете ножа, Ардмор, или ще заповядам на войниците да открият огън и тя ще умре.

След няколко секунди хладното оръжие падна на пода. Даяна усети как коленете й омекнаха и се учуди, че успява да контролира тялото си.

Картър й протегна ръка.

— Последвайте ме, лейди Уортинг. — После кимна на войниците. — Хванете го!

— Не! — изпищя Даяна.

Войниците я изблъскаха настрана и се нахвърлиха върху беззащитния Джеймс. Сърцето й едва не се пръсна от безсилен гняв и болка.

* * *

Джеймс се опитваше да свикне с мисълта, че се намира на борда на английска фрегата и е окован във вериги. Китките и глезените му бяха стегнати в железни пръстени, закрепени за релинга. Почти не се различаваха от онези, които войниците бяха използвали предишния път. Английските капитани нямаха фантазия.

Войниците му свалиха жакета, събуха му ботушите и взеха всичко, което намериха в джобовете му. Джеймс не се отбраняваше. Войниците поне три пъти му дадоха възможност да избяга, но той не се възползва от удобния случай. Знаеше, че Картър ще се възползва от Даяна, за да го подчини на волята си, знаеше и какво ще й причини, ако пленникът избяга. Картър знаеше отлично коя е тя, но очевидно не изпитваше никакво уважение към нея.

Упорита както винаги, Даяна спореше с капитана. Очите й святкаха гневно, прекрасното й лице беше зачервено.

— Искам веднага да се върна на Хейвън. Животът на един британски лейтенант зависи от това.

Джеймс не беше в състояние да прецени дали Картър й вярва. Той бе изслушал историята как лейтенант Джак бил изхвърлен на брега на острова, спасен от Джеймс, и двамата с тежки рани, и как не оздравял въпреки усилията на всички там. Даяна му обясни подробно какво е състоянието на лейтенанта в момента и капитанът я изслуша, но не даде заповед да вдигнат платната и да поемат към Хейвън.

Даяна продължи да го убеждава, докато гласът й отказа, но Картър остана глух за увещанията й. Тя го следваше по палубата и гневно тропаше с крак по дебелите греди. По някое време Картър спря пред Джеймс и го огледа самодоволно.

Даяна продължи да му говори с властен тон, сякаш беше от кралското семейство и имаше пред себе си провинил се слуга.

— Капитан Ардмор рискува живота си, за да спаси лейтенанта. Нямате причини да го държите окован.

— Да, да, чух за корабокрушението на „Константина“ — отвърна отегчено Картър. — Странно е, че Ардмор е оцелял, а толкова много моряци са изгубили живота си. Вероятно сам той е причинил катастрофата. Спасил е лейтенанта поради някакво моментно настроение… а може би онзи му е бил съучастник.

— Как можете да твърдите подобни глупости! — изсъска вбесено Даяна.

— Би трябвало да му благодариш, Даяна — прекъсна я Джеймс. — Той ми приписва божествени сили. Твърди, че аз съм извикал бурята, а после съм натрошил фрегатата на парчета и съм се измъкнал. И всичкото това, докато съм бил вързан за релинга.

Картър се усмихна ледено.

— Опитвате се да ме предизвикате, сър, но усилията ви са напразни.

Празната студенина в очите му разтревожи Джеймс. Много по-лесно беше да се справи с човек, който се ядосва бързо и прибягва до насилие.

Даяна опита отново.

— Вижте, капитане, вие познавахте съпруга ми. Той ви ценеше извънредно много. Стараеше се да бъде като вас. Знам, че помогнахте за кариерата му. Не бихте ли дошли на Хейвън в негова памет?

Картър се обърна като ужилен и Даяна стреснато отстъпи крачка назад.

— Точно така, познавах добре съпруга ви — изсъска капитанът. — Даже много добре. Бяхме най-добри приятели. Това означава, че той ми разказваше всичко за вас. Вярваше, че се е оженил за дъщерята на герой, а се сдоби с жена с дяволски темперамент, не по-добра от уличница.

Лицето на Даяна побеля като вар. В сърцето на Джеймс лумна див гняв. Ако можеше гневът да нагорещи белезниците, за да паднат…

„Направи грешка, капитане. Голяма грешка.“

— Извинете, капитане!

Зад Даяна се появи млад офицер. Не по-възрастен от двайсет години, с тънка кестенява коса. Носеше униформата на лейтенант, очевидно отскоро.

Капитанът го посрещна с едва прикривано раздразнение. Даяна го позна веднага и извика изненадано:

— Мистър Пемброк!

Той й кимна учтиво и заяви без капчица плахост:

— Милейди, капитане, моят баща се познава отдавна с адмирал Локууд. Семействата ни са най-добри приятели.

— Прекрасни новини, лейтенанте — отвърна саркастично Картър. — Но не разбирам какво значение имат.

— Смятам, че адмиралът ще побеснее, като разбере, че сме задържали дъщеря му. Ако обаче я върнем здрава и невредима в дома й, ще ни благодари от сърце.

Картър го изгледа с неприкрита враждебност.

— Адмирал Локууд се пенсионира.

— Прав сте, сър, но адмиралите продължават да се отнасят с огромно уважение към него. Баща ми ще се ядоса много, ако научи как сме се държали с дъщерята на стария му приятел. Освен това един от лейтенантите, които служеха на „Константина“, беше Ричард Дьолакроа, брат на херцог Карлайл. Трупът му не бе намерен. В случай че именно той е непознатият болен, вие ще спечелите много, ако успеете да спасите живота му.

Картър очевидно се впечатли. Джеймс се вгледа с интерес в младия лейтенант. Очевидно беше интелигентен, имаше връзки и това му даваше самочувствие. Този човек щеше да направи кариера в кралската флота.

Картър явно се развълнува, но в крайна сметка леденото му спокойствие взе връх.

— Да, мисля, че едно малко отклонение до Хейвън няма да ни навреди. Но първо ще свърша с Ардмор.

— Тъй вярно, капитане.

— Е, добре, лейтенанте — продължи коварно Картър, — след като очевидно сте загрижен за благото на лейди Уортинг, ви позволявам да се грижите за нея по време на плаването ни. Ще я настаните в кабината си, ще й носите гореща вода и чай, както и всичко, от което се нуждае. Разбрахме ли се?

Пемброк се усмихна развеселено. Картър очевидно очакваше, че младият му лейтенант ще се ужаси от перспективата да играе ролята на камериерка, но беше сбъркал адреса.

— Разбрано, капитане — отвърна той и отдаде чест. — Моля ви да ме последвате, милейди.

Даяна се обърна към Джеймс, отвори уста да каже нещо, но само преглътна мъчително.

Веднага си затвори устата, момиче, заповяда й мислено Джеймс. Отивай в удобната кабина на лейтенанта и лягай да спиш. Много по-добре, отколкото да те затворят в трюма. Бъди послушна поне веднъж в живота си!

Сякаш бе разбрала нарежданията му, Даяна се обърна рязко и последва Пемброк.

Тази жена имаше най-красивите задни части, които беше виждал някога, и то след като бе обиколил целия свят. Джеймс усети как гърлото му се сви. Знаеше какво трябва да направи, знаеше и че пътищата им ще се разделят. Засега. Даяна Уортинг беше скъпоценност, която не биваше да изпуска. Щеше да се върне при нея и да приключат със спора дали да се омъжи за него, или не. На света нямаше място, където тя би могла да се скрие от него. Два пъти я беше намерил и щеше да я намери и трети път. Завинаги.

— Даяна! — извика той и тя се обърна. Слънцето позлати червената коса, няколко кичурчета паднаха на лицето. Джеймс направи кръст с вързаните си ръце, вдигна ги до гърдите и ги отвори. Знакът на Изабо. Обичам те.

Даяна го погледна втренчено, после сведе глава, обърна се и последва лейтенант Пемброк.

 

 

— Какво ще направят с капитан Ардмор?

Даяна ходеше нервно напред-назад из мъничката кабина на лейтенанта. Фактът, че разполагаше с отделно помещение, говореше, че се ползва с особен статут на кораба. Или е направил бърза кариера, или Картър не иска да си разваля отношенията с баща му, който заемаше висок пост в Адмиралтейството, каза си мрачно Даяна.

Ако Картър приличаше на съпруга й, по-вероятно беше последното.

Пемброк й донесе чай в пукната чаша и парче мек хляб. Даяна седна на единствения стол и жадно изпи чая, но не се докосна до хляба.

Младият мъж се облегна на рамката на вратата. Последния път, когато се видяха, той беше тромав шестнайсет годишен хлапак, който мечтаеше да стане кадет във флота.

— Ще го отведат в Лондон и ще го изправят пред съда.

Паниката заплашваше да я надвие. Хубаво беше, че срещна Джулиън Пемброк. Той щеше да направи всичко за нея, но съдбата на Джеймс явно не го интересуваше.

— Не бихте ли могли да убедите капитан Картър да го освободи? — попита с надежда тя. — Или поне да го остави при баща ми на Хейвън?

Пемброк разпери ръце.

— Джеймс Ардмор е човек извън закона. Даже моят баща искаше да го залови.

— Но той е добър човек! Гони пирати, които нападат кораби и избиват екипажите им. Спасил е живота на много хора. Той е легенда, не престъпник.

Пемброк я наблюдаваше внимателно.

— Той е потопил седем английски фрегати и е завладял няколко десетки кораба на Източноиндийската компания. Преди няколко години участваше в отвличането на френския крал и застреля една френска шпионка, преди Адмиралтейството да е успяло да я разпита. Нападна кораба на един роботърговец и освободи всички роби. Те се разположиха на кораба и станаха пирати. И аз познавам легендите, лейди Уортинг.

— Моят баща му вярва — отвърна раздразнено Даяна.

— Дано да успее да реагира бързо и да му помогне — въздъхна Пемброк. — Джеймс Ардмор е заповядал да бичуват един от нашите капитани. Името му е Лангфорд. Това сложи край на кариерата му. Лиши го от капитанската му чест. Капитан Картър е братовчед на Лангфорд.

Даяна скочи. Чашата падна на пода и се разби на парченца.

— О, не! — проплака ужасено тя. — Не и това!

— Боя се, че капитан Картър не симпатизира на Джеймс Ардмор — продължи спокойно лейтенантът. — Даже бих казал, че го мрази.

 

 

— Какво, според вас, означава разплата, мистър Ардмор? — попита любезно капитан Картър.

Джеймс му хвърли хладен поглед. В момента двама моряци го връзваха за мачтата. Лицето му бе опряно в грубо издяланото дърво.

— Означава много неща — отвърна той с провлечения си акцент.

Картър явно не го чу.

— Простете, но езикът ми просто не се обръща да ви нарече капитан. Аз самият знам много неща за разплатата. Така например братовчед ми, един многообещаващ капитан с блестящи изгледи за кариера, бе лишен от правото да командва кораб. Заради онова, което вие направихте с него. Сигурно много му се иска да е тук сега и да гледа, но за съжаление ще трябва да се задоволи с моя подробен разказ.

Моряците вързаха краката му, преметнаха въжето и го вързаха за белезниците на китките, които не бяха свалили. Джеймс забеляза с ъгълчето на окото си корабния лоцман, който чакаше наблизо, с риза на райета, нахлупил широкопола шапка, с бич в ръка. Дълга дръжка и девет кожени ремъка с кукички.

— Вие сте заповядали да му отброят двайсет удара — продължи Картър и очите му бяха ледени като смъртта. — Двайсет удара за капитан от британската флота, и то пред очите на екипажа му. Изправиха го пред военен съд. Нека да пресметна. Обезчестили сте го три пъти: веднъж пред моряците, втори път пред Адмиралтейството и трети път пред семейството му. Значи ще получите три пъти по двайсет удара. Да добавя ли още десет, за да задоволя собствения си гняв? Е, Осгуд, реших. Седемдесет удара.

Лоцманът примигна.

— Седемдесет ли казахте, сър?

— Да не сте оглушали изведнъж, Осгуд? Седемдесет. Изпълнете си дълга, иначе ще заемете неговото място.

— Тъй вярно, сър.

Джеймс опря лице в мачтата. Познаваше болката. От години гонеше пирати и имаше безброй рани по тялото си. Беше опитвал и ремъците на кожения бич. Преди двайсет години бе заловен от пиратски капитан, който лично размахваше камшика. А в свободното си време се занимаваше и с други, много по-гадни неща. След срещата с него Джеймс за първи път разбра какво е да жадуваш за отмъщение.

След първия удар по гърба на пленника на палубата се появи Пемброк. Кожата на Джеймс беше загрубяла от соления морски вятър и той прие удара, без да трепне. Но знаеше какво ще дойде след това. Следващите удари ще разкъсат гърба му и болката ще стане непоносима. Седемдесет удара бяха смъртоносни.

Той погледна в младите очи на Пемброк и помоли:

— Погрижете се за Даяна.

„Две. Три.“

— Ще го направя, сър — отговори спокойно лейтенантът.

— Вървете, моля ви!

„Шест Седем.“

Джеймс потрепери. Режеща болка, която се засилваше с всеки удар. След десетия удар Пемброк поиска почивка. Лоцманът спря веднага, но капитанът избухна гневно:

— Какво си позволявате, капитане?

Пемброк застана до бичувания с ленена кърпа в ръка. По гърба на Джеймс се стичаше пот, капките попадаха в кървавите ивици и разкъсаната кожа пареше като огън. Пемброк пристъпи към него и мушна ленената кърпа между зъбите му.

Лоцманът очевидно се колебаеше.

— Продължавайте, Осгуд, дяволите да ви вземат! — изрева Картър.

— Тъй вярно, сър.

„Единайсет Дванайсет. Тринайсет.“

Последният удар улучи подуто място и кожата се разкъса. По гърба му пробяга адска болка. Добре, че Пемброк се бе сетил за кърпата. Тя му пречеше да крещи, докато прегракне, и не му позволяваше да си прехапе езика, когато стане още по-страшно.

Как ли Пемброк е успял да задържи Даяна в кабината си? — запита се Джеймс. Сигурно е заключил вратата. Или я е вързал за леглото. Защо не чуваше виковете и ругатните й?

Вятърът нахлуваше в отворените рани. По гърба му се стичаха тежки капки кръв.

„Деветнайсет. Двайсет.“

Джеймс беше наредил да бичуват оня проклет английски капитан за назидание. Само двайсет удара. Още на десетия той се разнищя, въпреки че само два от ударите бяха разкъсали кожата му. Целта им беше да го унижат, не да го убият. Ако се съдеше по белезите, които носеха на гърбовете си повечето моряци, капитанът им се е държал доста грубо със собствения си екипаж.

„Двайсет и четири. Двайсет и пет.“

Този лоцман явно си разбираше от работата. Камшикът свиреше оглушително и изплющяваше върху гърба на Джеймс. Ремъците бяха тънки и оставяха само една следа. Слънцето беше високо в небето. Времето беше хубаво за май и макар че горещината не можеше да се сравни с тази в Чарлстън, слънчевите лъчи пареха безмилостно кървящия му гръб и увеличаваха мъчението.

Джеймс затвори очи. Гърбът му беше вече кървава плът и при всеки удар пареше като огън. Може би, докато приключат седемдесетте удара, няма да чувствам нищо, помисли си той. Болките ще са такива, че няма да чувствам нищо.

„Трийсет и едно. Трийсет и две.“

Мислите му се отплеснаха. Чу гласа на Даяна някъде много близо: „Много ме е яд на теб, Джеймс“.

„Кога ли не те е било яд на мен, скъпа?“

Джеймс отвори очи. По лицето му се стичаше пот и влизаше в очите му. Всичко се сля в едно: слънцето, мачтата, корабът, лицето на Пемброк. Там беше и Даяна. Вятърът развяваше яркочервената коса, ръцете й бяха скръстени под прекрасните гърди. „Губиш време.“

Джеймс затвори очи. Изведнъж се върна в тъмната пещера на острова. Пред него стоеше Блек Джак Малори. Пиратът молеше за живота си и искрено се разкайваше за извършените престъпления. Джеймс отказа да го изслуша. Бутна пистолета в устата на Малори и простреля главата му. Лейтенант Джак извика ужасено, когато червената кръв на Малори опръска снежнобялата му риза.

Джеймс се върна още по-назад в годините. Преди две лета, в малка лодка в северно море, носена от ледения вятър. Пред него седеше друг пират и се хвалеше, че именно той е сложил край на живота на брат му. Джеймс усети отново твърдата мъжка шия между ръцете си, че грозното чупене на костите. Спомни си как бе хвърлил трупа в студените вълни. Бившият му приятел Грейсън Финли, сега смъртен враг, стоеше и гледаше и осъждаше с мълчанието си извършеното от Джеймс.

„О, да, капитане, аз знам всичко за разплатата.“

„Четирийсет и седем. Четирийсет и осем.“

Болката го изгаряше. От тила до задника гърбът му беше кървава рана. Коленете му омекнаха и той стисна зъби. Няма да се унижи да припадне пред лицата на мъчителите си.

„Е, момче, достатъчно ли ти беше?“

В спомена му изникна фигурата на младия Джеймс Ардмор, клекнал в ъгъла на капитанска каюта. Зелените очи бяха овлажнели от гняв и страх. Носеше само мръсен панталон. Капитанът на пиратския кораб, едър и мускулест, с изпъкнали жили на врата, стоеше пред него с бич в ръка.

„Трябва да си заслужиш белезите, моето момче. Искам да видя червени ивици навсякъде по хубавото ти тяло.“

Джеймс се опита да се предпази от ударите, като вдигна ръце, но капитанът беше безмилостен. Удряше го навсякъде по тялото и всеки удар оставяше кървава следа, която пареше като огън. Гърбът му се превърна в маса от разранена плът. Джеймс изпищя и изведнъж усети в устата си ленена кърпа.

Очите на пирата пламтяха.

— Болката ще те направи мъж, момчето ми. Ще ти хареса. — И посегна да отвори панталона му.

Джеймс се отдръпна ужасено. Само това не. По-добре да умре. До залавянето си познаваше само възпитани и учтиви хора. Научи се да се боксира и дуелира, но нямаше представа, че на света съществуват толкова гадни, перверзни мъже. Пиратският капитан имаше намерение да го направи роб. Във всяко отношение.

Капитанът похотливо изкриви уста. „Ела тук, малък янки.“

Гневът, който пламна в гърдите му, го изправи на крака в целия му ръст. Тялото му пареше от бичуването, но мръсната обида му вдъхна неподозирани сили. „Аз не съм проклет янки!“ — изрева той. Думите, произнесени с пеещия диалект на Южните щати, отекнаха в кабината. Джеймс нанесе удар и капитанът се простря на пода.

Безброй удари от безброй ръце най-сетне успяха да го спрат. Затвориха го в клетка, предназначена за диви животни. Устата му кървеше, цялото му тяло беше в рани, едното му око беше затворено. Капитанът заповяда да не му дават храна, докато не се научи да се подчинява.

Стана тъмно и Джеймс престана да вижда. После обаче чу глас, който говореше с типичния за английската висша класа тон и преливаше от подигравка. Рус младеж с тъмносини очи и мускулести ръце се държеше за решетките на клетката и надничаше вътре. Огледа Джеймс и се ухили със заразяваща веселост.

„Какво правиш тук, по дяволите?“

По-късно, когато пиратите заспаха дълбоко и корабът утихна, русият момък му донесе храна.

Омраза. Никога не беше изпитвал толкова омраза. Това чувство го придружаваше през целия му живот. Джеймс си припомни как едва не бе удушил Грейсън Финли, когато го видя да прегръща жената, в която беше влюбен. „Ще те убия, Финли!“

Видя уплашеното лице на Сара, бадемовидните очи, прекрасната черна коса. Изглеждаше изненадана, но не и засрамена. Просто им обърна гръб и излезе от кръчмата. Жената, която обичаше.

„Това не е любов — изрече високо и ясно гласът на Даяна. — Ти си бил влюбен, но нищо повече.“

Сиво-сините очи светнаха гневно насреща му. Пак ли я беше яд на него? Внезапно осъзна, че нищо друго няма значение. Каквото и да беше преживял, то бе станало маловажно. Само тя имаше значение за него. Жената, която му крещеше, замерваше го с хляб и го проклинаше, защото го обича. Този път е различно.

„Шейсет. Шейсет и един.“

Болката му отне дъха. Опита се да поеме въздух и ленената кърпа в устата го задави. Без да усети, се смъкна към гредите на палубата, но въжетата на китките го задържаха изправен. Чуваше задавени, дрезгави викове и по някое време проумя, че излизат от неговото гърло.

Джеймс отвори очи. Пемброк стоеше до него, но очертанията му се размиваха в сълзи и кръв. Изведнъж фигурата му се оформи и това вече не беше Пемброк. Пред него стоеше едър млад мъж с тъмни коси и зелени очи и го оглеждаше с интерес. „Джеймс, стари момко, какво правиш тук?“

Безпомощен пред бруталната болка, Джеймс си припомни как Пол и Хонория го наричаха „старчето“, защото след смъртта на родителите им той стана глава на семейството.

Погаждаха му номера и се смееха на гнева му. А той ги обичаше от цялото си сърце.

„Провалих се — проговори дрезгаво Джеймс. — Не спазих обещанието си. — Мъчително пое дъх и пошепна: — Съжалявам.“

Пол се усмихна тайнствено. Явно се колебаеше дали да каже на брат си нещо важно. „Това вече няма значение, Джеймс. Вече съм заедно със съпругата си. Това е много хубаво, нали?“ Намигна му весело и добави: „Един ден ще разбереш“.

„Пол!“

Но брат му бе изчезнал.

„Шейсет и девет. Седемдесет.“

Свиренето и плющенето на ремъците престана. Внезапната тишина го оглуши. Коленете му трепереха, голите му стъпала бяха издълбали дупки в гредите на палубата. Ударите свършиха, но болката беше все така непоносима.

Пемброк излезе напред и опипа въжетата, които стягаха китките на Джеймс. Ако ги пререже, ще падна, каза си Джеймс и опита да извърне глава, но движението му причини адски болки.

— Не! — изкрещя капитан Картър буквално в ухото му. — Оставете го да виси.

Пемброк погледна капитана си. Презрението в очите му беше изгарящо.

— Няма ли да го отнесем при корабния лекар, сър?

— Не, лейтенанте. Ще остане да виси на мачтата и ще размишлява за престъпленията си. И ще се моли екзекуцията му да стане бързо.

Пемброк стисна устни. Не бива да прекалява, каза си Джеймс. Даже с такъв влиятелен баща един ден ще ядоса някой непоправим капитан и той ще му отмъсти. Жаждата за отмъщение е силно заразна.

— Тъй вярно, сър.

Пемброк вложи в тези три думи цялото презрение, на което беше способен, и всички наоколо го усетиха.

Лоцманът и другите моряци се отдалечиха дискретно. Капитан Картър остана още няколко минути при своя пленник. Дали се наслаждава на триумфа си? — запита се Джеймс. Съзнаваше, че няма смисъл да стене и да показва слабост. Няма да достави това удоволствие на своя мъчител.

Най-сетне Картър си отиде. Джеймс го чу да дава нареждания на моряците да вдигнат платната и да вземат курс към остров Хейвън. Беше му ясно защо капитанът го е оставил да виси на мачтата. Не за да размишлява над престъпленията си, а за да може Картър да идва по всяко време и да го унижава. Никой не се интересуваше от състоянието му.

Корабът потегли по залез-слънце. Джеймс все още стискаше ленената кърпа в устата си, но тя не му пречеше. По някое време я захапа силно и усети между гънките нещо дълго, твърдо, метално. Лейтенант Пемброк беше още по-дързък, отколкото беше предполагал.

 

 

В това време лейтенант Пемброк отключи вратата на кабината си и влезе. Даяна беше бясна. Вратата на малкото помещение имаше солидна ключалка и тя по никакъв начин не успя да я отвори. Можеше само да вика и да го заплашва, че баща й ще издейства уволнението му от флота. Очевидно заплахите й не го бяха разтревожили ни най-малко.

Той, естествено, я бе заключил тук по заповед на капитана. Когато й каза, че Картър ще нареди да бичуват Джеймс, тя едва не изгуби съзнание от страх и гняв. Лейтенантът й обеща да направи за пленника всичко, което е по силите му, и й нареди да остане в кабината.

Даяна не можеше да остане спокойна в такъв момент. Пемброк тръгна да излиза и тя се втурна след него. Вратата водеше право към палубата и тя видя голямата мачта, за която беше привързан Джеймс. Мускулестият му гръб блестеше под слънцето. Даяна бе проследила цялото бичуване и стомахът й се гърчеше от болки. Удар след удар превръщаше гърба му в кървава маса, но той стоеше все така гордо изправен и дори не свеждаше глава.

Даяна беше готова да изскочи на палубата, да изтръгне бича от ръцете на лоцмана и да го размаха срещу капитана. Двама моряци едва успяха да я удържат. Пемброк им заповяда да я върнат в кабината и заключи вратата.

Когато най-сетне дойде да я освободи, тя беше изпълнена със студен гняв.

— Къде е той?

— Не бива да го виждате в това състояние, лейди Уортинг.

— Значи е жив…

Ако Джеймс беше станал жертва на бичуването, Картър вече щеше да я е завлякъл пред трупа му. Пемброк я разбра.

— Той е силен мъж, милейди. Ранен е, но ще се възстанови.

Даяна му обърна гръб. Сърцето й се разкъсваше от болка.

— Щом не мога да видя Джеймс, искам да говоря с капитана. Трябва да му кажа какво мисля за него.

— Разбира се, милейди, веднага ще ви заведа в каютата му.

— Благодаря. — Тя играеше съвършено ролята на надменната лейди. — Вървете напред, моля.

Пемброк кимна и излезе от каютата си. Капитанската каюта беше пет стъпала по-надолу. Лейтенантът почука на вратата и без да чака отговор, отвори и пропусна Даяна да влезе. Затвори вратата отвън и я остави сама.

Оказа се обаче, че в каютата има някой. Зад писалище, отрупано с карти и документи, седеше мъж, но той не беше капитан Картър. Носеше черен жакет и бежов панталон. Косата му беше руса, бакенбардите бяха започнали да оредяват. Даяна видя дълбоките белези на брадичката и неволно се запита дали е бил улучен от куршум или е попаднал в пожар.

В следващия миг тя се вцепени и загуби дар слово. Да, косата му имаше друг цвят и лицето му нямаше почти нищо общо с някогашния горд красавец, но тя го позна веднага.

Политна и клекна в ъгъла на каютата. Стомахът й се преобърна и тя започна да повръща.

— Даяна — изрече студено сър Едуард Уортинг. — Така ли показваш колко се радваш да ме видиш?