Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (24)

Епилог

Пролетта на 1813 г.

— Божичко, Александра, на света се е появил нов Ардмор! Господ да ни е на помощ!

— Да, Грейсън, Даяна е родила момче.

Грейсън Финли вдигна очи от писмото, което четеше. Даяна Уортинг, сега мисис Ардмор, го бе адресирала до двама им.

Александра се бе изтегнала на дивана и се взираше в огъня. Кестенявите къдрици се стелеха по гърба й и тя се усмихваше спокойно и доволно.

Вече беше тъмно. Шумът на морето проникваше през отворените прозорци заедно с хладния пролетен въздух. Александра очевидно беше много щастлива от писмото на Даяна.

По дяволите, неговият стар приятел и враг явно плуваше в щастие. Даяна Уортинг, тази неукротима червенокоска с пламък в очите, достатъчен да подпали няколко села наведнъж, със сигурност го държеше в напрежение. И го топлеше. И го правеше щастлив. Джеймс Ардмор беше сложна и трудна личност, но Даяна очевидно бе приела предизвикателството.

Двамата с Ардмор бяха проливали кръв, гневяха се един на друг, нападаха се, даже се мразеха, но въпреки това Грейсън искрено му желаеше щастие. А ако Даяна наистина го държеше постоянно в напрежение, той щеше да стои далече от Александра.

Виконтът сгъна писмото и го остави на масата.

— За какво мислиш, любов моя?

Тя се обърна към него и го дари със сияещата усмивка, която винаги го размекваше и разпалваше огъня в сърцето му.

— Изпитвам задоволство.

— От какво?

Всъщност Грейсън нямаше желание за разговор. През последната година Адмиралтейството почти през цялото време го беше държало далеч от Александра. Накрая той отиде да поговори с херцог Сейнт Клер и му заяви, че това трябва да престане. Искам да съм близо до жена си, отсече той и херцогът, който изглеждаше почтен човек, се съгласи с него. Искам да лежа до нея, да седим на терасата и да гледаме градината и морето, искам да сме заедно в скрития павилион в градината. Двамата с Александра вече бяха обсъдили идеята на Ардмор и възнамеряваха скоро да я изпробват.

— Казах на Джеймс, че един ден ще срещне истинската — продължи замечтано Александра. — Че някъде в безбрежното море го очаква онази, която е предназначена за него. Тогава дори не смеех да мечтая, че това ще е Даяна Уортинг, която в момента пребивава в Лондон. По онова време тя беше омъжена за сър Едуард. Но като си представя как двамата с Джеймс са се запознали много скоро след това и как тя го е намерила на остров Хейвън… Много романтично, нали? Не е чудно, че са толкова влюбени. Много се гордея със себе си.

Грейсън се ухили. Неговата жена твърдо вярваше, че добрите й желания винаги стават действителност. Тя беше човек, който винаги желаеше на другите щастие, и то с цялото си сърце. Може би това беше една от причините да я обича толкова силно.

— Бих искала само… — продължи с известна нерешителност Александра.

Грейсън стана и отиде при нея. Беше захвърлил официалния гардероб и носеше удобната отворена риза и кожения панталон на пирата Грейсън Финли. Александра го огледа одобрително. Погледът й стопли кръвта му.

— Какво желае сърцето ти, любов моя?

— Много искам двамата да се помирите.

Пак старият спор. Грейсън беше готов да поклати глава и да заяви, че това никога няма да се случи, но в последния момент размисли.

— Ние вече не се караме, Александра. Той има своя живот и аз — моя. Всеки от нас уважава другия. Когато има нужда от помощта ми, аз съм готов да му я дам. А ако аз се нуждая от неговата помощ, знам… — Той помълча малко и поклати глава. — Не, не знам дали ще ми помогне. Той е непредвидимо копеле.

— Сега е женен и обича жена си. Желая им щастие.

— Аз също, скъпа. — Той отдаде чест, обърнат към западния прозорец. Джеймс беше някъде там, много далеч. Чак в Чарлстън. Поне хората смятаха така. Но с човек като Джеймс Ардмор никой не можеше да е сигурен.

— Грейсън?

Звукът на гласа й увеличи възбудата му.

— Да, скъпа?

— Малките отдавна спят сладък сън в детската стая.

— Знам, нали им казах лека нощ. Ти също.

— И Маги си е легнала.

— Да, мила. Целунах я за лека нощ.

— Слугите са се оттеглили в стаите си.

— Дано вече спят.

Тя стана от дивана и безшумно отиде при него.

— Според мен вече никой няма да влезе в тази стая. Чак до утре сутринта.

— Убеден съм, че си права — кимна Грейсън и вдъхна дълбоко аромата на косата й.

Когато се наведе да я целуне, в главата му се обади хладен, саркастичен глас с провлечения, мелодичен акцент на Южните щати: „Дяволите да те вземат, Финли, ти имаш много повече късмет, отколкото заслужаваш“.

За пръв път в живота си Грейсън Финли се съгласи безусловно с това твърдение.