Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (14)

14

Джеймс спря насред движението. Резенчето портокал остана точно пред устата му. След малко отпусна ръка.

— По дяволите!

— Историята, която разказахте, е ужасяваща, Джеймс. Дълбоко в сърцето си аз знам, че Малори се е променил, но вие сте прав: престъпленията му няма как да бъдат заличени. Той ви е ранил право в сърцето. — Адмиралът кимна замислено. — Снощи той ми каза, че ще посегне на живота си. Мисля, че това беше най-доброто. Така поне си отиде с достойнство.

Джеймс закри очите си с ръце и се опита да разбере какво изпитваше. Облекчение? Да, но и гняв, че не той е взел решението. След малко вдигна глава.

— Няма да се преструвам, че съжалявам за смъртта му.

— Опасявах се, че ще побеснеете. Все пак той ви отне и последния шанс да упражните справедливост.

— Аз взех решението си още вчера в пещерата. Пощадих го заради вас и заради дъщеря ви.

— Благодарен съм ви за това решение. Оставихте го да се разкае.

— Не ме превръщайте в герой. Бях само на косъм от натискането на спусъка. Ако сам не бе посегнал на живота си, сигурно щях да се изкуша да го убия. Нищо по-просто от това.

— Знам.

Двамата се погледнаха. Джеймс не би могъл да каже какво изпитва в този момент адмиралът: гняв, облекчение, разкаяние? Проклетите англичани посрещаха ударите на съдбата с желязно самообладание. Горе главата и никакви вълнения!

Даже когато ставаше дума за живота и смъртта. Или за любовта.

— Днес следобед ще го погребем в морето. Предполагам, че няма да присъствате.

Джеймс стисна устни.

— По-добре не.

— Е, добре. Впрочем, вие не отговорихте на въпроса ми за кораба.

Джеймс се успокои. И той умееше да играе тази игра.

— Френска фрегата. Помолих капитана да обикаля известно време по тези ширини, но да остане на разстояние, докато не види сигнала ми.

— Защо не хвърли котва при нас? Френският капитан сигурно ще се радва да слезе на остров, който принадлежи на англичанин. Нищо, че Хейвън е само малко парче земя. Ние сме във война.

Джеймс намаза нова филия с меко сирене.

— Казах му, че ще му дам сигнал дали да се приближи. Ако не види сигнал, да си върви по пътя.

— И не дадохте такъв сигнал?

— Не.

— Можехте да си заминете с него.

— Прав сте, но преди да си тръгна, трябва да уредя някои неща.

— И какви са те? — попита напрегнато адмиралът.

Джеймс не бързаше да отговори. Наряза филията на парченца и започна да яде.

— Искам да се оженя за Даяна. Моля да ми дадете благословията си.

В стаята се възцари тишина. Джеймс престана да яде. Адмиралът го гледаше със сиво-сините си очи, досущ като тези на дъщеря му.

— Искате да се ожените за Даяна? — повтори тихо той и погледът му потъмня. — Защо?

Въпросът изненада Джеймс. Беше очаквал Локууд да се ядоса и да му заяви, че е съвсем естествено да се ожени за дъщеря му след случилото се през нощта. Не може да не е чул какво става в стаята му.

— Защото тя наистина е прекрасна жена — отговори бавно Джеймс, натъртвайки на всяка дума. — И защото я обичам.

Адмиралът примигна и погледът му се разведри.

— Сигурно знаете, че тя има зад гърба си много нещастен брак. Не биваше да й позволявам да се омъжи за онзи човек и горчиво съжалявам за това. Но капитанът на Едуард Уортинг твърдеше, че той е герой.

Джеймс вдигна глава.

— По-скоро е искал да каже, че Едуард Уортинг има блестящи изгледи да се издигне.

— Да, капитанът каза и това. Не знам защо, но тогава повярвах, че блестящата кариера ще го направи добър човек… и добър съпруг за моята дъщеря.

— Чули сте само онова, което е искал да чуе бащата у вас. Не сте познавали Едуард Уортинг.

Адмиралът сведе глава.

— А би трябвало да го познавам. За съжаление това се отнася и за вас. Знам само какви истории се разказват за геройствата ви. Разказвали са ми как изниквате буквално от нищото, когато военни бригантини нападнат беззащитен кораб, как спасявате нападнатите и изчезвате, без да поискате възнаграждение. В живота ви има предостатъчно материал за героични песни.

— Не аз съчинявам тези истории. Хората даже говорят, че „Аргонавт“ е призрачен кораб. А ние сме напълно реални.

— Наистина не мога да твърдя, че сте почтен човек — продължи с лека усмивка адмиралът. — Вярно е по-скоро противното. Вие лъжете, за да постигнете целите си — нищо, че те в повечето случаи са почтени. Но аз ви наблюдавам внимателно, откакто сте тук, и съм открил доста добри неща. Отнасяте се с много нежност към Изабо, спасихте живота на лейтенант Джак, понасяте със забележително спокойствие гневните изблици на дъщеря ми и не й се сърдите за личните обиди.

— Харесвам избухванията на Даяна. Прекрасна е, когато очите й святкат от гняв.

— Много прилича на майка си — въздъхна адмиралът. Изведнъж очите му овлажняха и той засрамено извърна глава. За да му даде време да се овладее, Джеймс взе резен портокал и го захапа.

Точно тогава вратата се отвори и на прага застана Даяна. Джеймс се обърна към нея като привлечен с магия. Адмиралът също вдигна глава и я измери с изпитателен поглед, Даяна се изчерви като рак.

Косата й беше грижливо сресана и сплетена на плитка. По челото й падаха малки къдрички. Простата рокля беше грижливо изпрана и изгладена, високото деколте беше украсено със ситни рюшчета. Джеймс беше оставил по гърдите й белези и тя явно се стараеше да ги прикрие.

Без да каже дума, тя отиде на мястото си в другия край на масата.

— Тъкмо говорехме за теб, скъпа.

Даяна посегна към хляба. Пръстите й трепереха.

— О, така ли? Защо не си намерихте по-интересна тема? — Тя намаза филията с меко сирене, сложи отгоре мармалад и ментово желе и започна да яде със същия апетит като Джеймс.

Адмиралът я наблюдаваше с внезапно, омекнал поглед. Той обича дъщеря си, каза си за пореден път Джеймс. Веднъж вече я е изгубил заради идиот като сър Едуард и ще му е много трудно да я изгуби втори път.

— Къде ще живеете? — попита рязко Локууд.

Даяна бавно остави филийката.

Джеймс се направи, че не забелязва смайването й.

— В Чарлстаун и тук — отговори небрежно той. — Нямаме причини да се откажем от Хейвън.

— Но вие сте човек извън закона — припомни му адмиралът.

— Само в Англия. А и вероятно ще успеете да ме убедите да се откажа от някои свои крайни наклонности, например да забравя враждебността си към англичаните.

— За колко време? Англия е пред война с Америка.

Джеймс вдигна рамене.

— Ще видим.

— Трябва да помислим и за Изабо.

— Вече мислих за нея. Тя е добро дете. Прекрасна като майка си.

Даяна посегна към ножа. Лицето й пламтеше.

— Ще позволят ли джентълмените да попитам какво обсъждат?

— Къде е Изабо? — попита бързо Джеймс.

— Тъкмо се облича. Рано сутринта отидохме да се изкъпем в морето.

Джеймс изтръпна. Желанието му моментално се събуди. А допреди минута беше убеден, че го е задоволил за дълго напред. Забрави да яде и си представи как тя се съблича, влиза в морето и вълните обливат голото й тяло. Проклятие! Как бе пропуснал тази гледка!

— Може би по-късно ще я изведем на разходка — отбеляза той и се усмихна самодоволно. — Ние двамата.

Даяна поклати глава.

— Имам много работа. Мисис Прингъл се нуждае от помощта ми.

— Даяна… — започна баща й, но в този момент в стаята влезе мисис Прингъл с нова чиния препечен хляб.

— Добро утро, милейди. Днес всички сте много гладни.

Даяна се изчерви до корените на косата.

— Къде е лейтенант Джак? Би трябвало вече да е станал.

Мисис Прингъл взе няколко празни чинии от масата.

— Преди малко му занесох кафе и той ми каза, че се чувства зле. Пак го боли главата. Посъветвах го да лежи неподвижно. Дано му помогне.

Тя излезе от стаята, като преди това удостои Джеймс с многозначителен поглед. Даяна стана и взе една празна чиния.

— Ще направя закуска на лейтенант Джак.

— Моля те, Даяна, седни — спря я спокойно адмиралът. — Трябва да говоря с теб.

Тя напълни чинията с хляб, плодове и шунка.

— Не искам бедният лейтенант Джак да гладува, татко. Продължавайте да си говорите без мен. Вече знаете как.

Тя буквално избяга от стаята за закуска с табла в ръце.

Двамата мъже се спогледаха учудено. След дълго мълчание, прекъсвано само от поривите на морския вятър, адмиралът помоли:

— Разкажете ми за дома си в Чарлстън.

Джеймс се взираше в затворената врата.

— Къщата е много хубава. Строена е от дядо ми. Гледа към пристанището. Отдавна е в ръцете на сестра ми и вярвам, че е в отлично състояние.

— Ще има ли стая за гости? Например за един английски адмирал? За човек, който иска само малко спокойствие?

— Разбира се. Имаме десет стаи за гости. Със сигурност ще има поне една, която да отговаря на вкуса ви. Хонория ще се радва да приеме в дома си такава високопоставена личност. А аз много бих искал да ви се отплатя за гостоприемството.

— Уморен съм, Джеймс — въздъхна адмиралът. — Войната беше много дълга. Мислех си, че тук ще намеря тихо убежище, но…

— Но се появих аз. — Джеймс се усмихна мрачно. — Наруших спокойствието ви и откраднах дъщеря ви.

— Искам само Даяна да е щастлива. Преживяла е много лоши неща. Едуард й вгорчаваше живота колкото можеше.

Джеймс тъкмо щеше да каже, че ще даде всичко от себе си, за да направи Даяна щастлива, когато тя се върна в стаята за закуска. Таблата все още беше в ръцете й.

— Нещо не е наред, татко. — В гласа й прозвуча тревога. — Не можах да събудя лейтенанта.

Двамата мъже скочиха и се втурнаха нагоре по стълбата. Даяна беше толкова разтревожена за лейтенанта, че забрави обезпокояващия разговор между баща си и Джеймс. Джеймс изглеждаше така, сякаш бе повярвал, че преди да си отиде от живота, Блек Джак Малори е сторил нещо на бедния лейтенант. Не, това беше смешно. Тази сутрин мисис Прингъл бе открила Малори мъртъв в леглото му и едва по-късно бе говорила с лейтенант Джак.

Даяна бе узнала за самоубийството на Малори от старата икономка. Първото й чувство беше облекчение, второто — срам. Тя не познаваше мъжа, наричащ се Джесъп, така добре като баща си, но той беше лоялен към нея и се държеше добре с Изабо. Ала когато чу, че е убил жестоко жената и децата на Пол Ардмор, тя изпита ужас и гняв.

Може би смъртта му ще облекчи поне малко болката на Джеймс, повтаряше си тя. Може би дори ще го излекува.

Мисис Прингъл се погрижи за тялото на Малори, а Даяна отведе Изабо на плажа, за да не разбере какво става. Като узна, че приятелят й си е отишъл от тях, дъщеря й се разплака горчиво.

Сега Изабо стоеше на горната площадка на стълбата и следеше със страхлив поглед Даяна, Джеймс и адмирала, които тичаха нагоре. След малко се обърна и хукна пред тях. Плитката й се люлееше на гърба.

Джак живееше в малка стая в задната част на къщата, от която се откриваше поглед към скалите, плажа и градината. До появата на неканения гост стаята не се обитаваше и беше оскъдно обзаведена, също като тази на Джеймс: легло, скрин и маса за миене. Лейтенант Джак лежеше по гръб и не помръдваше.

Отначало Даяна си помисли, че е заспал дълбоко. Изглеждаше спокоен, само лицето му беше бяло като вар.

Джеймс отиде бързо до леглото и сложи ръка върху гърдите на болния. Даяна бе направила същото, когато не успя да го събуди.

— Диша. — Джеймс повдигна младия англичанин и леко го раздруса. — Хайде, Джак, събудете се!

Главата на лейтенанта се отпусна безсилно. Русата коса изглеждаше тъмна на фона на бялото лице. Джеймс вдигна единия му клепач, после другия и се обърна с мрачно лице към адмирала:

— Лоша работа…

Даяна прехапа устни. Баща й също пристъпи към леглото.

— Раната му беше много лоша. Страх ме е, че няма да зарасне, но ние не сме в състояние да му помогнем. Сигурно някъде в тялото му се е пукнал кръвоносен съд.

— Какво ще правим? — попита настойчиво Даяна. Бедният лейтенант Джак. Сигурно през цялото време се е чувствал зле, а тя го караше да обикалят острова. После тревогата за Джеймс я обсеби и тя престана да обръща внимание на лейтенанта. А той все още не си беше възвърнал паметта. Въпреки че се държеше подчертано безгрижно, тя бе забелязала мъката и болката в очите му и сега се срамуваше от поведението си. Какво ли щеше да каже баща й?

Джеймс обърна главата на Джак на една страна и опипа мястото зад ухото, където беше раната. Лицето му помрачня още повече.

— Трябва му лекар.

— На Хейвън няма лекар — отзова се глухо баща й.

Мисис Прингъл влезе шумно в стаята и застана до леглото. И нейното лице издаваше тревога.

— Веднага забелязах, че нещо не е наред. Говорих малко с него, след като вие, милейди, слязохте на плажа с Изабо.

— Каза ли ви, че го боли главата? — попита бързо Джеймс.

— Да, каза, че болката е много силна — потвърди икономката.

Джеймс сложи ръка върху челото на лейтенанта.

— Лицето му е студено, но раната гори. Правили ли сте някога трепанация, адмирале?

— Веднъж гледах… отдалеч. Хирургът беше много сръчен. За съжаление нямам представа какво точно правеше.

Даяна закърши ръце.

— Какво е трепанация?

— Пробива се дупка в черепа — отговори делово Джеймс.

— Това намалява налягането и лошите течности изтичат навън. И аз не знам какво точно става, но явно има ефект.

— Вие можете ли да го направите? — попита адмиралът.

— На кораба ми винаги е имало лекар. Най-способният, когото можех да намеря.

— И на моя кораб беше така.

Двамата капитани се спогледаха безпомощно.

— Бихме могли да опитаме — предложи несигурно Локууд.

— Сигурно ще го убием. Не знам къде да направя дупката.

Джеймс помисли малко и рече:

— Но вие имате лодка.

Адмиралът плесна с ръце.

— А вие имате френска фрегата!

— Да, бих могъл да се опитам да я настигна с вашата лодка. Или да отида в Плимут. Това са около сто морски мили, прав ли съм? Някъде по пътя може да срещна кораб. Или няколко.

— Английски кораби, чиито капитани с радост ще ви вземат на борда — отговори гневно адмиралът. — Ще отида аз.

— Аз съм по-добър моряк и съм по-бърз от вас — възрази спокойно Джеймс. — И Даяна се нуждае от вас тук.

— С други думи, аз съм стар и негоден? — изфуча сърдито адмиралът.

Лицето на Джеймс се втвърди.

— Щом искате да го кажете така. Тук не става въпрос за гордост, а за живота на Джак.

Локууд кимна мрачно. Даяна стисна ръце в юмруци.

— Ако двамата джентълмени благоволят да чуят още едно мнение, с радост ще им кажа, че са полудели.

Джеймс я изгледа с присвити очи.

— Много добре знам какво си мислиш. Но това е най-доброто решение.

— Аз ще тръгна с лодката. Аз се оправям с платната не по-зле от всеки моряк. Доказвала съм го много пъти.

— Не! — извикаха в един глас адмиралът и Джеймс.

Даяна стисна зъби.

— Аз съм отличен моряк. Учили са ме най-добрите. — Хвърли многозначителен поглед към баща си и добави: — А и британските капитани не ме търсят за извършени престъпления срещу короната.

Джеймс я измери с хладен поглед.

— Сигурна ли си? — Преди тя да е намерила какво да му отговори, той продължи: — Аз пък знам, че всеки екипаж ще се радва да спаси сама жена с червена коса, изпаднала в беда. И какво ще стане с Изабо, ако ти вържат камък на шията и те хвърлят в морето?

Даяна замлъкна. Лицето й пламна. Джеймс беше прав. Ако с нея се случи нещо, Изабо ще остане сама. Забележката на Джеймс, че всеки екипаж ще се радва да я „спаси“ в открито море, предизвика студени тръпки по гърба й. Да, тя беше дъщеря на адмирал Локууд, но в тези води кръстосваха не само английски кораби.

— Нима твърдиш, че трябва да отидеш ти, защото никой няма да страда, ако умреш? — попита задавено тя.

Джеймс я погледна втренчено.

— Да, точно това исках да кажа.

— Джеймс Ардмор, ти си един проклет, надменен глупак!

— Повтаряш се, скъпа.

Джеймс вирна брадичка и излезе от стаята. Другите трима останаха загледани след него. Даяна първа проумя какво се готви да направи той, бутна баща си и мисис Прингъл и изскочи от стаята като вихър. Чу как Изабо понечи да я последва, но баща й я спря.

Даяна се спусна по стълбата и излезе през отворената врата. Джеймс не бе излязъл, за да остави другите да обсъдят въпроса на спокойствие. Не желаеше да им даде време да вземат решение. Излезе, за да отиде в залива и да подготви лодката за отплаване.

Когато искаше, той реагираше бързо и решително. Тя го преживя в пещерата, когато потопи складираните там оръжия. Когато стигна до портичката на градината, той тъкмо бе напълнил два мяха с вода от цистерната. Тя прибра полите си и хукна след него. Той чу виковете й, но не се обърна.

Даяна го настигна едва в залива. Вече беше отвързал лодката. Тя се хвана за борда и изпъшка от болка.

— Джеймс!

Той продължи да навива въжетата.

— Идвам с теб! — извика тя.

Той се обърна и я измери с мрачен поглед. Тя очакваше саркастична забележка или незабавни действия: ей сега ще я метне на рамо като чувал, ще я отнесе някъде и ще я върже. Точно това можеше да се очаква от него. Погледът на зелените очи беше студен и непоколебим.

Джеймс не направи нищо подобно. Хвърли в лодката още едно въже и кимна.

— Съгласен съм. Тръгваме.

Даяна зяпна смаяно. Правилно ли бе чула? Той я изгледа равнодушно, обърна й гръб и избута лодката във водата.

Даяна се прехвърли през борда и седна на пейката точно когато първата вълна удари носа на лодката. Джеймс, нави още няколко въжета, правейки се, че не я забелязва.

— Почакай! — извика тя и скочи. — Никой не знае, че тръгвам с теб. Трябва да им кажа.

Той продължи да работи.

— Джеймс, спри!

Той се обърна. Без да каже дума, хвърли последното въже в лодката и скочи вътре. Наведе се, вдигна полите й и посегна към колана на панталонките.

— Какво правиш?

— Ще ти сваля панталонките.

Той развърза връвта, пренебрегвайки опитите й да му попречи. Смъкна панталонките и ги свали от босите й крака. Изправи се, нави дрехата на кълбо и я метна на брега. Улучи точно. Меката материя се залепи за мокрия пясък.

— Джеймс!

— Като го намерят, ще се сетят, че си тръгнала с мен — обясни все така равнодушно той. Очите му бяха корави като стъкло.

Даяна беше готова да го цапне и едва се въздържа. Лицето му беше абсолютно безизразно. Подиграваше ли й се, триумфираше ли — или просто беше бесен от гняв? Брегът се отдалечаваше бързо и панталонките й скоро се изгубиха от поглед.

Даяна поклати глава и седна на пейката.

— О, да вървят по дяволите!

Без да отговори, той застана под мачтата и вдигна платното.

 

 

Баща й имаше секстант, компас и карта. Даяна знаеше точно къде се намират. Докато се занимаваше с платното, Джеймс й заповяда да държи курс север-североизток.

Тя знаеше, че Джеймс иска да я подложи на изпитание. Да провери дали тя наистина е толкова добър моряк, за какъвто се представя. Тя вдигна секстанта към хоризонта, погледна покрай уреда, разчете позицията, хвърли поглед към компаса и картата и хвана кормилото.

Джеймс вдигна платното и го насочи по вятъра. Малката лодка се разлюля, но бързо напусна защитения залив и се понесе по вълните. Джеймс върза платното и отиде на кърмата. Вятърът развя дългата му коса и слънцето й придаде още повече блясък.

Той взе секстанта, провери местоположението на лодката и хвърли поглед към кормилото. Даяна вдигна вежди.

— Справям се не по-зле от всеки британски лейтенант.

Джеймс не отговори. Седна на пейката пред нея и хвана въжетата на платното, за да го стегне или отпусне при промяна на вятъра.

Даяна впи поглед в гърба му под плътния жакет.

— Ти сигурно си убеден, че жените не могат да бъдат полезни на кораба ти.

Той й хвърли бърз поглед и най-сетне благоволи да заговори.

— На кораба ми имаше много жени. Сега е само една. Съпругът й я научи да управлява плавателни съдове и тя стана дяволски добра.

— Какво се случи с мъжа й?

Джеймс вдигна рамене.

— Според мен го е убила. Той беше пират с разрешение на кралицата и я насиняваше от бой ей така, за удоволствие. Никога не съм я питал какво е станало с него.

Тя преглътна обяснението му мълчаливо.

— Ако преди година бях тръгнала с теб, когато ме помоли — попита след малко тя, — щеше ли да очакваш да стана част от екипажа ти?

Той я погледна през рамо.

— Не. Но ако знаех, че умееш да управляваш кораб, щях да те пратя при Хендерсън на кърмата.

Даяна си представи живота на кораба и потръпна. Всеки ден да попълва картите, да определя местоположението, да следи с поглед Изабо, докато тя тича по палубата. А нощем да лежи в обятията на Джеймс и да се взира в звездното небе. От прозореца на капитанската каюта.

— Джеймс…

Той развърза едно въже, стана и развърза още едно.

— Имал ли си много жени на кораба?

— Десетина. През годините.

— Всички ли са ти били любовници?

Той не отговори веднага.

— Защо искаш да знаеш?

— Просто искам.

Вятърът духна косата му в лицето и той безучастно я приглади назад.

— Две.

— Ще ми разкажеш ли за тях?

— Не.

Даяна не откъсваше поглед от лицето му. Погледът му си остана непроницаем. Накрая тя кимна хладно.

— Няма значение.

Джеймс й обърна гръб и опъна платното. Даяна се разтрепери. Вятърът се засилваше. Слънцето пареше кожата й. Сигурно скоро ще изгори.

Тя си заповяда да не мисли за казаното от Джеймс и отвори сандъчето под пейката, където беше намерила секстанка. Извади дебел плетен пуловер и го нахлузи през главата си. Когато се опита да мушне ръце в ръкавите, без да пуска кормилото, се заплете. Главата й остана покрита от пуловера.

Една силна ръка я освободи. Джеймс седна до нея и опъна ръкава, за да може тя да мушне ръка. Даяна издърпа пуловера надолу, за да покрие талията си, и въздъхна доволно. Пуловерът спираше вятъра и топлеше гърдите и гърба й.

Джеймс я прегърна и я притисна до себе си.

— Радвам се, че идваш с мен — пошепна в косата й той. Ръката, която притискаше гърба й, беше топла и вдъхваше сигурност.

— Доколкото си спомням, ти ми забрани да дойда — отговори високомерно тя.

— Не е така. Бях против да тръгнеш сама. Ще се съгласиш, че това е лудост. Но двама души може да управляват лодката по-добре от сам човек. Смятам, че ще поддържаме средна скорост от пет възела. Ако времето не ни изиграе номер, утре рано ще сме в Плимут.

— Беше глупаво от твоя страна да тръгнеш сам. Какво ще стане, ако слезеш на сушата и попиташ за лекар с американски акцент? Ще се издадеш още щом си отвориш устата.

— В Корнуел има хора, които ще ми помогнат. Както стана миналата година в Кент. — Той се усмихна многозначително. — Срещу ответна услуга, разбира се.

Беше прясно избръснат и миришеше на сапун. Погледът на зелените очи я стопли.

— Ответни услуги? Да не би да гониш пирати, които ги тормозят?

— Нека го кажем така: ние споделяме враждебността си към английските фрегати, които си пъхат носа навсякъде.

— О, значи говориш за контрабандисти? — Даяна въздъхна примирено. — Трябваше да се сетя. Твоят свят е пълната противоположност на моя, Джеймс Ардмор.

— Контрабандистите са честни хора, скъпа. Поне в сравнение с твоя велик съпруг.

Дълбоко в себе си Даяна се съгласи с него. Ако контрабандистите можеха да помогнат на лейтенант Джак, тя щеше да им благодари искрено. Знаеше, че бедните хора по крайбрежието печелят хляба си главно с контрабанда. Джеймс Ардмор, естествено, беше герой за тях.

Вятърът се обърна и тя завъртя кормилото. Джеймс опъна едно въже, седна отново до нея и я привлече до гърдите си. Сърцето му биеше в гърба й бавно и равномерно. Сигурно е плавал стотици пъти по този маршрут. Изпълнявал е мисията си да гони пиратите и да освобождава пленниците на английските фрегати.

Той сложи ръка върху корема й и тя потръпна. Ако причината за плаването им не беше раната на лейтенант Джак и ако не се излагаха на опасност, тя би се наслаждавала на възможността да се носи с него така по вълните и да лежи в обятията му. Би било прекрасно заедно да преживеят вълнуващи приключения.

Тя знаеше, че това чувство е илюзия. Ако успеят да стигнат до Плимут и да намерят лекар за бедния лейтенант, Джеймс сигурно ще я прати обратно и ще се прехвърли на собствения си кораб.

Той бе намерил Блек Джак Малори. Мисията му беше изпълнена. Нямаше причини да остане на остров Хейвън.

— Джеймс — попита замислено тя, — защо дойде сам на Хейвън?

— Нима забрави, че претърпях корабокрушение? — засмя се тихо той. — Нямах особен избор.

— Защо екипажът ти не се появи, за да те спаси? Нима хората ти се отнасят с безразличие към съдбата на капитана си? Как така позволиха морето да те изхвърли на острова на един английски адмирал? От тях се очаква да претърсят морето и да те намерят. Твоят ирландски лейтенант е способен човек. Сигурна съм, че щеше да се справи.

Джеймс мълча доста, преди да отговори.

— „Аргонавт“ имаше да върши друга работа.

— А защо ти не отиде с тях? Знам, че са предприели нещо срещу английската флота, не е нужно да ми казваш какво. Можехте да свършите работата заедно и после да гоните Блек Джак Малори. Защо държеше да го направиш сам?

Даяна очакваше изблик на гняв или ледено мълчание, но Джеймс отново я изненада.

— Трябваше да го направя сам.

— И накрая го остави жив.

Ръката, която стискаше въжето, се скова и кокалчетата на пръстите побеляха.

— Да. Всичко свърши.

В гласа му нямаше и капка от емоция. Даяна се обърна и го погледна. Очите му бяха безизразни, празни, вцепенени. Такъв беше и снощи, когато го завари да се мие в стаята си.

Мъката му заплашваше да я надвие и тя намери спасение в гнева.

— Как можеш да се държиш така, сякаш това няма значение?

В зелените очи блесна гняв.

— Наистина няма значение. Ако бях убил Блек Джак Малори, щях ли да върна към живот жената и децата на Пол? Щях ли да върна брат си сред живите и да го направя весел и жизнен както преди? Никога. Колкото и пирати да премахна, вече е много късно.

Безутешността в думите му я трогна до дън душа.

— Ти все пак се опита да отмъстиш — напомни му тихо тя.

— Отмъщението е губене на време. Знаех го отдавна, но нещо ме тласкаше да продължа да преследвам Малори. Нямах друг избор.

Даяна си припомни своето дребно, жалко отмъщение към съпруга си, който никога нямаше да я обикне истински. Тя окуражаваше обожателите си и се държеше скандално, за да накаже сър Едуард Уортинг, че не я обича. Само че игричките й не го накараха да се влюби в нея и да се отнася с нея като със своя любима съпруга. Случи се точно обратното.

— Винаги има избор — рече тихо тя. — Ние и двамата избрахме отмъщението.

Той я изгледа мрачно и вдигна високо забележителните си черни вежди. Даяна протегна ръка и помилва лицето му. После се облегна на гърдите му и затвори очи.

Джеймс не каза нито дума. Лицето му не се промени. Когато след малко отново стана, за да прибере част от платното, не се върна при нея, а остана на средната пейка, мрачно загледан към морето.