Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (10)

10

Джеймс стоеше спокойно и само от време на време поглеждаше към Даяна, която го фиксираше с гневен поглед от другия край на помещението. Намираха се в кабинета на баща й, пред прозорците, които гледаха към морето. Точно тук преди няколко нощи баща й бе подложил Джеймс на разпит.

Даяна седеше с изпънат гръб на стола до камината. Адмиралът се бе облегнал на писалището си. Даже в стария си халат изглеждаше изпълнен с достойнство и наблюдаваше Джеймс с голямо внимание.

Ардмор обаче не беше в състояние да седне. Краката му не се сгъваха. Въпреки това нямаше чувството, че е в изгодно положение, като стои прав.

Даяна го убиваше с поглед, все едно в каква поза стоеше. Отровата в гласа й, когато му крещеше, все още му причиняваше болка.

„Излей омразата си върху мен, Даяна. Свикнал съм с тези неща.“

Веднага щом влязоха в къщата, Даяна отиде да събуди баща си. Локууд излезе от стаята си видимо разтревожен, но и овладян, сякаш беше очаквал подобно нещо. Той веднага предложи да обсъдят проблема в кабинета му.

— Е, Джеймс — започна отмерено адмиралът, — какво имате да ми съобщите?

— Искам да ми кажете името на пирата, който ви принуждава да работите за него.

Лицето на възрастния мъж се вкамени. В този момент Джеймс проумя от кого Даяна е наследила прекрасния си гняв. Сигурно много лейтенанти са треперили от този поглед.

— Аз не работя за никого — отвърна ледено Локууд.

— Значи съвсем сам нападате кораби и прибирате плячката? — Джеймс не беше в настроение да пипа, когото и да било с кадифени ръкавици. — Сигурно излизате в морето с малката лодка, управлявана от дъщеря ви и внучката ви?

— Няма да говоря по тази тема — отвърна все така ледено адмиралът. — Тя не ви засяга.

— О, разбира се, че ме засяга. Аз съм ловец на пирати. Ще ми кажете ли името, или аз да кажа предположенията си?

— В името на дъщеря си ви моля да престанете!

Джеймс замлъкна. Даяна все още седеше насреща му и го гледаше злобно, но той веднага забеляза появилата се в изражението й несигурност. Горката, наистина е вярвала, че баща й складира оръжията за британската армия в Испания.

Стана му ясно, че ако не беше действал така глупаво и безогледно, Даяна можеше да му стане съюзница. Тя знаеше само това, което й казваше баща й, и онова, което бе научила тази нощ, никак не й харесваше. Още миналата година, когато я отвлече, трябваше да й каже истината. Първоначалното му намерение беше да я сплаши, за да получи желаните отговори, и после да я пусне. Планът му се провали с гръм и трясък. Бе допуснал грешката да я смята за празноглава съпруга на висш морски офицер, която се грее на славата му. Наложи се бързо да се сбогува с тази тъпа мисъл.

Тя го подлуди и той пожела да я укроти. После само я желаеше. Джеймс Ардмор, скандално известен с хладната си безогледност, даде воля на емоциите си. Накрая двамата се целунаха, но продължиха да се борят един с друг. Той стигна дотам да я помоли да тръгне с него и да го придружава в пътуванията му. Сигурно е бил луд да й направи такова предложение.

Ако просто беше казал истината на Даяна, вместо да водят война с парчета хляб, тя щеше да го разбере. Бе прочела дневника на Пол, бе видяла онова, което той криеше в сандъка в каютата си. Сигурно затова й се ядоса толкова много.

Последните записки на Пол в дневника бяха объркано обръщение към жена му, очевидно писано от полулуд човек. Джеймс мразеше дневника, но просто не беше в състояние да го изхвърли. Той съдържаше твърде много от брат му, а той не искаше да загуби и тази последна частица от него.

Джеймс бе заварил Даяна в каютата си с дневника в ръце. За да го ядоса, тя бе обърнала всичко с главата надолу. По копринената й рокля имаше петна от вода, от полите й висяха парцали, скъсаният корсаж разкриваше закръглено, дяволски изкусително рамо, което буквално молеше за целувка. Когато той влезе, очите й бяха пълни със сълзи.

— Коя е била тя? — попита Даяна с треперещ от болка глас.

Той изтръгна книгата от ръцете й, заключи я в сандъка, после извлече Даяна от кабината си и я отведе на сушата.

В този миг адмиралът въздъхна дълбоко и Джеймс рязко се върна в действителността. Локууд изглеждаше внезапно остарял.

— По тази точка не мога да ви помогна, Джеймс. Моля ви като джентълмен да не говорим повече по темата.

Джеймс замръзна на мястото си. Даяна го пронизваше с поглед, за да го предизвика да направи следващия ход. Даже когато я отвлече, не беше толкова гневна като сега.

— Много ми се иска все пак да поспя малко тази нощ.

Търпението на Джеймс свърши.

— Ще ви кажа едно име и вие ще ми отговорите дали съм споменал въпросната личност.

— Съгласен съм — въздъхна адмиралът. — И аз не съм се наспал.

Джеймс скръсти ръце. Не искаше, но трябваше да го направи. Споменът за Пол го принуждаваше. След като съпругата на брат му бе изнасилена и убита, Пол никога вече не бе същият както преди. Тогава Джеймс не можа да му помогне. Ще го направи сега.

— Блек Джак Малори.

Лицето на адмирала остана безизразно. Ала Джеймс видя краткото трепване в зениците и разбра, че има право.

— Струва ми се, че тъкмо чух името си.

Лейтенант Джак застана на прага, облечен с панталон, риза и ботуши.

Даяна смаяно отвори очи, сякаш наистина бе повярвала, че невинният лейтенант би могъл да бъде скандалният пират.

— Заповядайте — помоли уморено адмиралът. — Джеймс тъкмо говореше за друг Джак.

— Ако изобщо се казвам така… — Лейтенантът затвори вратата зад себе си. — Ще бъдете ли така добри да ми кажете какво обсъждате? Струва ми се важно.

Локууд кимна примирено. Даяна обаче скочи.

— Крайно време е да престанете да измъчвате баща ми! — изфуча тя, обърната към Джеймс.

— Какво става тук? — попита лейтенант Джак и застана насред помещението със скръстени ръце. — Обяснете, Ардмор!

Изглеждаше готов да го извика на дуел, ако не харесаше отговора му. Проклети англичани!

— Адмирал Локууд работи — доброволно или против волята си — с джентълмен на име Блек Джак Малори — отговори неохотно Джеймс. — Малори е пират. Отдавна го гоня, но досега все успява да ми се изплъзне. Предполагах, че използва остров в тази област като своя база. Струваше ми много време да го намеря. До корабокрушението нямах представа, че съм толкова близо.

— Защо просто не отправихте запитване до Адмиралтейството? — попита Джак, видимо объркан. — Сигурно знаят за остров Хейвън. А и ще се заинтересуват, че наоколо обикалят пирати.

Джеймс го изгледа иронично.

— Съмнявам се, че Адмиралтейството ще прояви готовност да ми даде каквито и да било сведения.

— Защо мислите така?

— Защото той е Джеймс Ардмор — отговори злобно Даяна. — Британското адмиралтейство го търси, за да го накаже за безброй престъпления срещу нашата флота. Той е легенда или скандално известен престъпник — в зависимост от това кой разказва историята.

— Разбирам — отвърна тихо Джак.

В помещението се възцари тишина. Само цепениците в камината пращяха, а вятърът шумеше тихо в комина.

Лейтенантът измери Джеймс с изпитателен поглед, но явно не откри нищо подозрително. После се обърна към адмирала и дъщеря му:

— Бихте ли ми обяснили защо никой не ми каза, че е престъпник? Защо му позволявате да се движи свободно? Защо остава сам с Даяна, Изабо и с мен?

— Защото му вярвам — отговори с въздишка адмиралът.

Джак се обърна към Джеймс и спокойно попита:

— Ще ми кажете ли защо сте били заедно с мен на фрегатата?

Как строго говореше, проклетият му аристократ! Да, със сигурност беше аристократ. Те всички говореха авторитетно, винаги със съзнанието, че са прави. Те командваха, а другите бяха длъжни да се подчиняват. Даже Грейсън Финли, старият съперник на Джеймс, пиратът, станал виконт, се държеше по същия изнервящ, надменен начин.

— Бях пленник — обясни просто Джеймс. — Вашият капитан ме залови, докато помагах на американски контрабандисти. Корабът ви беше на път към Гибралтар, за да ме предаде на тамошния гарнизон.

Джак го наблюдаваше все така спокойно.

— Затова ли отказахте да ми кажете името на кораба? И моето собствено?

В очите му светеше гняв. Ако Джеймс му бе казал всичко това още отначало, спомените му сигурно щяха да се върнат. Фактът, че Ардмор го е лишил от тази ценна информация, можеше да се оцени единствено като измама и беше по-лош дори от разкритието, че Джеймс е престъпник, търсен от английските власти.

— Корабът се казваше „Константина“. Помага ли ви с нещо това име?

Джак помисли малко и поклати глава.

— А името ми?

— Не го знам, кълна се — отговори честно Джеймс. — Вие слязохте от кърмата едва когато се разрази бурята. Капитанът се казваше Кристиансен, но никога не съм го чувал да ви назове с името ви. Нищо повече не знам.

Джак го погледна втренчено, после му обърна гръб.

— Съжалявам — произнесе с мъка Джеймс. Страшно мразеше да се извинява и не го беше правил поне от десет години.

— Не би било зле да си легнеш, Даяна — обади се тихо адмиралът.

Джеймс едва потисна едно презрително изпухтяване. Този човек надали вярваше, че дъщеря му ще се подчини и няма да чуе най-интересната част от разговора.

— Искам да чуя какво ще кажеш ти, татко — отговори тя точно както се очакваше. — Прав ли е Джеймс по отношение на онзи Малори?

Адмиралът сведе глава.

— Да, прав е. — Той стисна зъби, разтърси снежнобялата си коса и хвърли към Джеймс гневен поглед, който по нищо не отстъпваше на погледите на дъщеря му. — Никак не ми се искаше да ме излагате пред дъщеря ми. Не можехте ли да ме изобличите вчера, когато разговаряхме насаме?

— Тогава още не бях сигурен. Освен това Даяна настоя да ме доведе при вас, за да ми докаже, че се лъжа.

Очите на Даяна засвяткаха опасно.

— Не смейте да ми приписвате вината, Джеймс Ардмор!

— Не обвинявам вас, а себе си. Трябваше да ви оставя вързана в лодката или още от самото начало да ви заключа в стаята ви. Но някак не ми се вярваше, че ще излезете посред нощ и ще стигнете до онази дяволска пещера.

По лицето на адмирала пробяга измъчено изражение. Очевидно много пъти се е опитвал да разубеди дъщеря си да предприема подобни рисковани начинания, но напразно. Джеймс изпита съчувствие към стария човек.

— Вече няма значение кой е виновен — намеси се вразумително лейтенант Джак. — Сега всички знаем какво е положението. — Лицето му беше овладяно, кораво и хладно. Проклятие, наистина беше аристократ. Всички аристократи се отличаваха с надменно самочувствие — даже когато бяха притиснати до стената. — Кой е този Блек Джак Малори?

— Брутален престъпник — отговори Джеймс. — Англичанин, започнал кариерата си като пират с кралска благословия, нападащ френски и американски кораби. Вашето Адмиралтейство му помагаше с всички сили. Адмиралът много добре знае, че англичаните обичат да блокират американските кораби. Аз от своя страна правя всичко възможно, за да им попреча.

Адмиралът го изгледа гневно. Даяна беше готова да го убие. Само Джак търпеливо чакаше още информация. Джеймс се покашля и продължи:

— Адмиралтейството окуражава пиратите да грабят и убиват в името на английската корона. За съжаление немалко от тях решават, че могат да работят само за своя сметка. Блек Джак е един от тях. И той започна да кръстосва моретата и да трупа богатство. В момента го преследват и англичаните, и французите, и американците, а вероятно и други страни.

Обърна се към бащата на Даяна и рече укорно:

— Просто не мога да повярвам, че сте допуснали такъв човек в близост до дъщеря си.

Лицето на Локууд побеля от гняв.

— Според мен адмиралът не е направил нищо подобно — намеси се лейтенант Джак.

Даяна притисна ръце върху горещите си бузи.

— О, татко, той сигурно те е заплашвал! Трябваше да ми кажеш!

— Млъкнете! — извика адмиралът. — Оставете ме да говоря и ще ви обясня всичко. — Той пое дълбоко въздух и се овладя. — Малори никога не ме е заплашвал. Помагах му доброволно.

— Доброволно? — повтори смаяно Джеймс. — Този човек е убиец.

— Вече не е, Джеймс. Когато дойде при мен, беше отчаян. Аз му помогнах. Дължах му услуга.

Джеймс изпита бесен гняв. В устата му имаше вкус на мед.

— Той изнасилваше жени и ги убиваше. Ей така, за удоволствие. Помните ли как ви казах, че един пират е разпорил жена от шията до слабините само защото отказала да му се отдаде? Е, това беше Малори.

Адмиралът пребледня.

— Ще ви бъда благодарен, ако не говорите подобни неща пред дъщеря ми, Ардмор.

— Тя има право да научи с кого дружи баща й.

Даяна втренчи поглед в Джеймс. Вече не се гневеше, нито изпитваше страх. Изглеждаше малко объркана. Явно беше започнала да свързва събитията в едно цяло.

— Той вече не е такъв, какъвто е бил някога, Джеймс — опита се да обясни адмиралът. — По време на едно сражение край френския бряг ми спаси живота. Бяхме изгубили два кораба и моята фрегата се биеше сама срещу целия френски флот. Тогава внезапно се появи Блек Джак Малори. Влетя в битката и когато аз паднах през борда, ме извади от водата. Каза ми, че е патриот и не иска да види как французите побеждават смелите английски моряци. Помогна ни да се измъкнем от ужасното положение — на мен и на хората от двата потъващи кораба. Преди няколко години дойде при мен болен и отчаян и аз не можах да го отпратя.

— Той е знаел, че може да разчита на чувството ви за чест.

— Сигурно сте прав. Аз знаех кой е той. Не съм чак такъв глупак, за какъвто ме смятате. Той се нуждаеше от помощ и аз му я дадох, за да си изплатя дълга пред него.

Гневът на Джеймс пламна отново.

— Затова ли му позволихте да използва вашия остров като склад за награбената плячка? Намерих оръжията, въпреки че и вие, и вашата дъщеря направихте всичко възможно, за да ми попречите.

— Повечето са доста стари — отговори адмиралът. — Да, допреди няколко години Малори използваше острова като сигурно убежище. Да, Хейвън принадлежи на семейството ми, но след като дъщеря ми се омъжи и преди да се пенсионирам, тук не живееше никой. Малори често казваше, че един ден ще стане търговец и ще продава оръжията, които е складирал тук, но това беше пълна глупост. Никой не би правил сделки с такъв човек.

Даяна мълчеше и се взираше в баща си с присвити очи. Твърде необикновено за нея.

— Кога ще дойде отново? — осведоми се делово лейтенант Джак.

Локууд не отговори. Джеймс процеди през стиснати зъби:

— Вие може би му вярвате, че се е разкаял, адмирале, но това не може да заличи престъпленията му.

Старият човек кимна уморено. Очите му бяха със същия цвят като на дъщеря му и също толкова интелигентни.

— Знам, Джеймс.

— Ако Блек Джак се върне, ще ме намери тук. И тогава аз ще реша как да постъпя.

— Няма как да го привлечете под отговорност — възрази адмиралът.

— Не се безпокойте, адмирале, знам какво да направя.

Даяна се изсмя саркастично.

— Хубави думи в устата на мъж, който ми внушаваше, че не бил легенда. Наистина ли вярвате, че сте способен да се изправите съвсем сам срещу един страшен пират?

— Познавам Блек Джак, познавам навиците му — отговори упорито Джеймс. — Отдавна го гоня.

— И намерихте Хейвън — изсъска Даяна. — Вече съм готова да повярвам, че сте планирали дори корабокрушението на фрегатата и изхвърлянето си на нашия бряг.

— О, не, това си беше чист късмет. — Джеймс хвърли бърз поглед към адмирала. — Просто реших да извлека най-доброто от създалата се ситуация.

Погледът на Даяна беше в състояние да запали огън.

— Вие ни излъгахте. От началото до края лъжехте.

— Както и вие, Даяна, и баща ви.

Тя притежаваше поне дотолкова приличие, че да се изчерви. Отново настана мълчание. Вятърът навън блъскаше кланите на дърветата в прозорците.

— По всичко личи, че лейтенант Джак е единственият честен човек сред нас — рече след малко Даяна.

Лейтенантът я измери с доброжелателен поглед.

— Сигурно защото не си спомням кой съм и нямам какво да прикривам с лъжи. Но мисля, че всички заедно трябва да решим един важен проблем. Вашият пират ще дойде на острова и ще установи, че Джеймс е унищожил половината от плячката му. Какво можем да предприемем срещу него?

Джеймс му кимна благодарно.

— Много харесвам мъжете, които никога не губят нишката. Ако Джак Малори дойде, аз ще го посрещна. Със или без вашата помощ, адмирале.

— Нима имам избор? — попита с лека ирония Локууд.

— О, разбира се, че имате — усмихна се студено Джеймс. — Можете да вземете Даяна и Изабо, да ги качите в лодката и да отплавате към Англия. Той ще знае, че съм ви принудил да се махнете оттук и че не сте го предали доброволно.

Адмиралът го погледна със същия унищожителен поглед като дъщеря си и Джеймс беше готов да се засмее. Колко си приличаха двамата. Гневяха се на него, но и на себе си. Това е добре, каза си развеселено той. Гневът прави мъжете и жените по-силни, докато тъгата ги прави слаби. По-късно ще имат време да тъгуват и да се разкайват.

По-късно, когато легна в студеното си легло и се опита да заспи, Джеймс Ардмор разбра, че Даяна наистина го мрази, и изпита дълбока тъга.

Но следващия ден Даяна взе една бисквита от чинията и я хвърли по Джеймс. Той хвана бисквитата във въздуха и попита провлечено:

— Какво беше това?

— Не искам да загубя тренинг — отвърна остро тя и попита: — Къде е баща ми?

Джеймс захапа бисквитата.

— Поправя лодката. Джесъп и лейтенант Джак му помагат.

— Защо не сте при тях?

— Защото не ме понасят. А и исках да говоря с вас.

Той заобиколи масата и застана пред нея. Даяна се почувства зле. Този мъж беше твърде грамаден, фигурата му изпълваше стаята и прогонваше всичко друго. Почувства се дребна и незначителна.

— Ако смятате да ме помолите за прошка, спестете си усилията — изсъска гневно тя. — Няма да ви простя.

— Не съм имал такова намерение.

— Много добре. — Тя вдигна глава за него. — И защо не искате да се извините?

— Защото не съм направил нищо, за което да ви моля за прошка.

Тя беше готова да изрече няколко обидни думички, но не успя, защото той я хвана за раменете и я изправи на крака.

Даяна се опита да се противопостави, но той просто я повлече след себе си.

Когато излязоха в градината, завариха там Изабо, която помагаше на мисис Прингъл да набере зелен фасул за вечерята. Момичето скочи зарадвано и направи знака за разходка.

Даяна й подаде ръка.

— Да вървим, Изабо — изрече сияеща тя. — Ще позволите ли да ви я отнема, мисис Прингъл?

Икономката се засмя и белите й зъби блеснаха върху загорялото от слънцето лице.

— Днес Изабо много ми помогна, мис Даяна.

Изабо хвана ръката на майка си и заподскача по пътеката. Сърцето на Даяна заби ускорено. Ама че съм страхливка! Спомни си какво бе казал Джеймс в деня, когато намери пещерите: „Не се крийте зад нея. Тя не заслужава такова отношение“.

Изабо явно харесваше Джеймс. Даже го каза на майка си. Мисис Прингъл също го харесваше. Всеки път, когато Даяна кажеше лоша дума за него, икономката реагираше със снизходителна усмивка.

Изабо тръгна по пътеката, която извеждаше към най-високата точка на острова. Там имаше малко плато, обрасло с мъхове и лишеи, от което се разкриваше гледка към острова и към морето. Изабо се покатери на една скала и се загледа към морето. Джеймс се присъедини към нея, извади от джоба си далекоглед и го поднесе към очите си.

Денят беше прекрасен, свеж и ясен. Бурята беше забравена. По небето се гонеха бели облачета и беше топло като в ранното лято. Даяна видя в далечината делфини, които си играеха в синята вода.

Силуетът на Джеймс с далекоглед в ръка се очертаваше на фона на сияйното небе. Гледката на едрата, силна фигура с разкопчан жакет я привличаше с магична сила.

Тя си спомни как мускулестите му гърди се притискаха в гърба й, докато силните и същевременно нежни ръце й доставяха удоволствие. Никога нямаше да забрави това усещане.

Чувствата й бяха объркани. Гневеше се, но не на Джеймс, а главно на себе си. Беше бясна, че той я е лъгал и че толкова лесно е успял да я прелъсти. Но възмущението й срещу баща й беше много по-силно.

— Той трябваше да ми каже — промълви тя и в следващия миг съжали, че бе заговорила.

Джеймс свали далекогледа и се обърна към нея. Как й се искаше отново да прегърне това силно тяло и той да отговори на прегръдката й.

— Бащите имат навика да закрилят дъщерите си — обясни хладно той. — Освен това им е крайно неприятно да ги изобличават в престъпления пред очите им.

— Може би. Но въпреки всичко вие не бяхте прав да го притискате така. Защо просто не го оставихте на мира? Днес сутринта изобщо не пожела да говори с мен.

Очите му станаха още по-хладни.

— Ако го бях оставил на мира, щеше да си остане роб на Малори. Блек Джак може да твърди, че се е разкаял, но аз го познавам по-добре. Щом престане да се нуждае от баща ви, ще го убие. Вие не сте глупава, Даяна, и знаете какво може да се случи.

— Прав сте — призна мрачно тя.

— Знам какво прави Малори. Той е брутален убиец.

Изабо го дръпна за жакета. Той се обърна към малкото момиче и Даяна отново преживя бързата промяна, която ставаше с него, когато общуваше с дъщеря й. Неустрашимият ловец на пирати се превръщаше в мъж, който явно не беше свикнал да се занимава с деца, но видимо се радваше, че едно малко момиче му обръща внимание.

Момичето искаше да получи далекогледа на дядо си. Джеймс й го връчи тържествено. Тя го вдигна до очите си с опитно движение и започна да претърсва далечния хоризонт.

— Избягах на Хейвън, за да си възвърна душевния мир — промълви Даяна. — Вместо това намерих вас. Или вие ни намерихте. Според мен бог си е направил лоша шега, като ви е докарал тук.

Джеймс изобщо не се впечатли от мрачния й поглед.

— Ако не ме беше докарал тук, щях да ви намеря и без неговата помощ.

— Пфу! Легендите, които се носят за вас, явно са ви замаяли главата, Джеймс Ардмор. Започнали сте да вярвате, че можете всичко.

— О, не всичко. — Той се приближи до нея и тя потрепери. — Само онова, което умея най-добре.

— О, така ли? — Тя го изгледа злобно. — Значи ще ми досаждате до смърт?

— Това ми доставя удоволствие. — Погледът му се стопли. — И на вас също.

Погледът му проникна до самия център на тялото й. Отново усети ръцете му върху кожата си. И той знаеше, че тя си спомня.

— Вие сте един проклет, нагъл мръсник!

Джеймс вдигна вежди.

— Какви думи изричате пред дъщеря си… Обзалагам се, че тя може да чете по устните на майка си. — Той й се усмихна и тя се изненада от тази рядка за него усмивка. — Прекрасни устни впрочем.

Усмивката винаги стопляше очите му. Към другите се отнасяше хладно, преценяващо, но на нея даваше възможност да види какъв човек се крие зад студената фасада. Може би го правеше нарочно, за да я извади от равновесие.

Тя хвърли бърз поглед към дъщеря си. Момичето гледаше към морето и си тананикаше нещо.

— Ти имаш прекрасни устни, Даяна — повтори Джеймс.

— Знам — отвърна с нарастващо раздразнение тя. — За очите ми са писани стихотворения. А за веждите ми цяла ода!