Сандра Браун
Ниско налягане (29)

Двадесет и осма глава

Рей се усмихна доволно, когато си помисли как Белами получава есемеса. Беше взел номера й от мобилния телефон на Гал, който беше открил в джоба на работните му дрехи. Доколко бе извадил късмет, че беше взел чучелото, когато побягна от хангара?

Я да видим? Винаги си имаше причина нещата да се случват по един или по друг начин. Алън винаги го повтаряше. Трябвало е да слуша по-добре и да вярва.

Белами и Дент щяха да видят снимката на Муди и да разберат какво им се готви. Мисълта за това колко ли са изплашени го накара да се ухили. Трябваше само да измисли как да се приближи до тях незабелязано. Руп щеше да помогне. Той беше добър в планирането.

Първият проблем на Рей обаче, беше да се отърве от трупа и да изчисти бъркотията. Не знаеше, че в едно тяло може да има толкова кръв. Дейл Муди кървеше като заклано прасе, оплесквайки с кръв всичко в апартамента на Рей.

Последното нещо, което бе очаквал, е да намери детектива да го чака, когато се върна вкъщи на разсъмване. Рей се беше опитвал да търси кучия син цяла нощ, докато Муди е бил тук през цялото време, чакайки да му се нахвърли на влизане.

По план Руп се беше обадил на Рей от приема след погребението. Рей също искаше да отиде, но Руп му възрази, че ще изпъква сред онази богаташка тълпа и че ще е катастрофално. Руп подозираше също така, че Муди може да се появи в някакъв момент на ритуала на Листън и се беше оказал прав. Руп беше умен.

Беше забелязал Муди да се върти около кънтри клуба.

— Имаше кратък разговор с Белами. Враговете ти са толкова гъсти един с друг, както крадците, Рей.

Руп даде на Рей описание на колата на Муди и номерата й, и го инструктира да паркира така, че да не се вижда от клуба, за да може, когато Муди излезе, Рей да го проследи. Беше тръгнал след Муди в колата, която Руп му зае от стъкларската фабрика, където работеше.

Целта беше да разбере къде ще отиде Муди, с кого ще говори и какво ще направи. Но полицейският инстинкт на Муди сигурно се беше задействал, защото още не бяха изминали и две мили, преди Рей да го изгуби.

Руп му се беше обаждал многократно през нощта, но Рей не отговаряше. Знаеше, че звъни за последни новини, но тъй като Рей бе концентриран, бившият прокурор можеше да си гледа работата. Той си имаше своя мисия. Искаше да намери и убие мъжа, който бе изпратил брат му в затвора.

Прекара остатъка от нощта да обикаля всички места, които Руп бе нарекъл „Старите бърлоги на Муди“, но без късмет. Не можа да намери Муди. Беше адски шокиращо, когато влезе в апартамента си и двамата се сборичкаха за ключа. С другата си ръка онзи бе притиснал дулото на един пистолет в слепоочието на Рей.

— Защо ме преследваш, Рей? А? Чух, че напоследък си се забъркал в неприятности. Намушкал си Дент Картър, опитал си се да убиеш един старец. Аз ли трябва да съм следващият? Хм? Какво се мъти в главата ти?

Рей заби лакът в мекия корем на Муди и се освободи от хватката му. Рей се завъртя и едновременно с това измъкна ножа си от калъфа и нападна. Муди видя ножа, но беше останал без дъх и бе притиснал оръжието към гърдите си — на Рей не му бе хрумвало, че е възможно да си представи такова нещо — той даже се усмихваше.

Ножът на Рей направи чиста дъга. Острието мина през шията на Муди като през топло масло. Навсякъде плисна кръв, по стените, по мебелите, по Рей, който се дръпна, но не достатъчно, за да избегне фонтана.

Муди изпусна пистолета си, но не помръдна. Остана да стои с онази странна усмивка на лицето и да го гледа. Накрая подбели очи, коленете му се подгънаха и той се стовари на пода като торба цимент.

Рей, ругаейки кървавите петна по любимия си кожен елек, прескочи тялото му, отиде в кухнята, изми кръвта от ножа си, избърса го с кърпа и го прибра в ножницата. После изплакна ръцете си и се наведе над мивката, за да се изжабури с няколко шепи студена вода.

Досега не бе убивал никого.

Предположи, че трябва да се обади на Руп, да му докладва, за да се отърве от него. Но Руп не вдигна. Задникът му със задник, сигурно си спеше сладко, докато Рей вършеше цялата работа.

Рей му остави недвусмислено съобщение: „Муди е мъртъв. Оплеска целия ми апартамент, така че трябва да се махна“.

След това си направи голям сандвич и го прокара с чаша мляко.

Когато се върна в дневната си и видя колко смешно изглежда Муди с глава на една страна, му дойде вдъхновение да направи снимка и да я изпрати със съобщение на Белами от телефона на дядката. Ето защо тя не би могла да разбере номера на Рей, който Руп му беше казал, че трябва да знаят само те двамата.

Едва след като свърши всичко това, осъзна колко е уморен. Беше имал дълга нощ и заета сутрин. Преди да се заеме с преместването на трупа на Муди, реши малко да си почине.

Отиде в спалнята си, отвори гардероба и се отпусна на коляно. На пръв поглед ъгълът на виниловия под изглеждаше като всичко останало, сякаш беше все още залепен за бетона отдолу. Само Рей знаеше, че е съвсем лесно да се отдели, защото той самият го беше отлепил в деня, след като се премести да живее тук.

Беше го дръпнал, така че да се образува плитка вдлъбнатина. Не беше нужно да е дълбока, само достатъчно голяма, за да побере чифт бикини, а и те бяха съвсем миниатюрни. Леки като въздух. Човек можеше да гледа през плата.

Като ги взе от скривалището им, той им се възхити както беше направил първия път, когато Алън ги беше напъхал в ръката му. Рей си го спомняше като вчера. Алън беше нервен. Не, повече от нервен. Уплашен. Муди и другият детектив бяха паркирали на тротоара и вървяха по пътеката.

Алън говореше бързо. Потеше се.

— Трябва да скриеш това нещо, Рей. Става ли?

— Гащите на онова момиче?

— Побързай. Вземи ги. Скрий ги.

Рей ги натъпка в панталона си под бельото, после оправи дрехите си. Алън гледаше, кимайки одобрително.

— Веднага щом можеш се отърви от тях. Изгори ги. Обещай ми.

— Обещавам.

След това ченгетата почукаха на вратата. Алън избърса потта над горната си устна, тупна Рей по рамото и отиде да отвори. Муди му прочете правата, докато другият детектив му сложи белезниците. След това го отведоха.

През цялото време, докато Алън беше затворен, никога не заговориха отново за гащичките. Алън никога не го попита дали ги е изгорил, а той така и не призна, че е нарушил обещанието си. Не можеше да се накара да ги унищожи. Те бяха най-ценното му притежание. Бяха последното нещо, което брат му му беше дал.

Не ги вадеше много често от скривалището им. Не толкова често, колкото му се искаше. Но ако убиването на Муди не беше специален случай, то той не знаеше кое може да е.

Опъна гръб на леглото и пъхна ръка в гащичките, после ги вдигна към прозореца и загледа разперените си пръсти през тънката материя. Въздъхна доволно и се обърна на една страна да подремне.

 

 

Тясната пилотска кабина на един боен джет никога не бе карала Дент да изпитва клаустрофобия, но влизането в стаята за разпити на полицейското управление беше неприятно напомняне за последния път, когато беше тук и налаган здравата от Дейл Муди. Малко му помагаше това, че Муди е мъртъв. Той още имаше чувството, че дращи с нокти по стените.

До него Белами изглеждаше бледа и разтърсена, и ако някой я попиташе нещо, се налагаше да повтори, докато стигне до съзнанието й. Отнесеността й беше разбираема. Да види снимката на Муди с прерязана шия беше шок.

Тъй като всички в управлението я познаваха като знаменитост и като дъщеря на наскоро починалия Хауард Листън, детективите бяха почтителни.

Въпреки това по гръбнака на Дент започнаха да се спускат потни вадички още щом влязоха в стаята за разпити, за да дадат показания. Той стискаше здраво ръката на Белами колкото за свое, толкова и за нейно спокойствие.

Хеймейкър се беше обадил в полицейското от дома си. Беше се свързал с детектив от отдел „Убийства“, разказа за жестокия есемес, идентифицирайки жертвата като пенсионирания полицай Дейл Муди; беше дал на детектива номера на мобилния телефон на Гал.

— Предполага се, че телефонът е у човек на име Рей Стрикланд. Издирван е по подозрение в нападение, така че вече имате рапорт за него. Ние тримата тръгваме и скоро ще сме в управлението.

Когато пристигнаха, незабавно бяха посрещнати от детектива, с когото Хеймейкър беше разговарял, Нагел и още един, на име Абът. За Дент те изглеждаха напълно заменяеми. На една и съща възраст. С един и същ ръст и едно и също телосложение. С еднакви спортни сака.

Бяха взели телефона на Белами, погледнаха изпратената снимка и признаха, че все още не са открили адреса на Рей Стрикланд, но че се опитват да го локализират, триангулирайки сигнала на мобилния телефон.

— Освен това издадохме предупреждение за повишена бдителност.

— Защо Стрикланд ще иска да убие Дейл Муди? — попита Нагел.

Хеймейкър подаде копието от папката по случая „Сюзан Листън“.

— Всичко е обяснено вътре.

Сега, час по-късно, те продължаваха да са там, отговаряха на въпроси, старателно повтаряйки цялата история. По едно време един униформен полицай се показа в рамката на вратата и извика Абът в коридора. Нагел подкани Белами да продължи.

Тя разказваше за разговора си с Муди на приема след погребението, когато внезапно Абът се върна и обяви:

— Тялото на Муди е било открито в апартамента на Стрикланд.

— Как са го намерили? — попита Нагел. — Чрез мобилния телефон?

— Не, получихме сигнал къде живее.

— От кого? — попита Нагел.

— Руп Колиър.

— Какво? — възкликнаха едновременно Белами и Дент.

— Да, изглежда господин Колиър съжалил Стрикланд, след като брат му бил убит в затвора. Открил, че живее на социални помощи. Дал му работа, настанил го в апартамент, където живее и сега. Каза, че Стрикланд не притеснявал никого. Самотник, но не създавал проблеми. Изключително добър механик, както и стъклар. Работел в работилницата при него.

Детективът погледна с безпокойство към Белами.

— Но според господин Колиър след излизането на вашата книга се е създало доста напрежение, Рей започнал да отсъства от работа. Държал се войнствено с шефа и с колегите си. Господин Колиър казва, че говорил с него няколко пъти по телефона, опитвайки се да го убеди да не мисли вече за миналото.

Белами си пое дълбоко дъх, изпусна го шумно, но не каза нищо.

— Но Стрикланд ставал все по-неспокоен и напоследък отправял някакви заплахи срещу вас двамата и срещу Дейл Муди. Вчера отмъкнал кола, собственост на господин Колиър. Той направил няколко опита да говори с него по телефона и да му каже да върне колата, преди да я обяви за открадната. Стрикланд не отговорил на обажданията му и вече не звъннал.

После, малко след това, господин Колиър получил гласово съобщение от Стрикланд, оставено рано тази сутрин. В него казвал, че Муди е мъртъв и споменавал, че заради мръсотията може да се наложи да се премести. Господин Колиър се обадил на 911 веднага и дал адреса на Стрикланд.

— Ама че тип! — промърмори Дент. Но детективът не го чу, защото Нагел питаше за психическото състояние на Стрикланд, когато е бил отведен в ареста.

— Не беше.

— На свобода ли е сега?

— Боя се, че да. Имаме номера на колата. Не би трябвало да отнеме много време да го заловим. Беше обявен за въоръжен и опасен.

— Как е успял да избяга? — попита Белами.

— Според първите полицаи, отишли в апартамента му, са го заварили заспал на леглото. Заобиколили са го. Той се стреснал и се събудил, след което се хвърлил да ги напада с нож, явно оръжието на престъплението. Казаха, че бил бесен. Не се подчинил на заповедите им да пусне ножа. Един от полицаите бил ранен. Получил рана в рамото. Дълбока и лоша, но изглежда ще се оправи. Това е добрата новина. Лошата е, че Стрикланд се е изплъзнал.

— Има и друго — намеси се Абът, поглеждайки Белами. — Стрикланд е оставил това на леглото. — Той извади от джоба на сакото си запечатано пликче за улики и й го подаде. — Възможно ли е да са принадлежали на сестра ви?

Белами нямаше никакво желание да докосва пликчето, но го взе от детектива и погледна съдържанието му. Гърлото й се стегна. Тя кимна мълчаливо, после каза:

— Точно такива носеше.

Абът взе пликчето от нея.

— Ще ги предам в лабораторията, за да се докаже дали са нейни.

Хеймейкър каза:

— Дейл винаги твърдеше, че човекът, у когото са бикините й, е този, който я е убил. Ако си спомням правилно, Алън беше настойник на Рей. Може да е отнесъл присъдата заради малкия си брат.

Белами си позволи друго предположение.

— Може Алън да ги е дал на Рей, за да не ги намерят у него.

— Ще се поровим в папката по случая — каза Нагел с явно нетърпение да се залови за работата. — Белами подаде на детектива самопризнанията на Муди. — Мисля, че четивото ще ви се стори интересно. Особено частите, отнасящи се до Руп Колиър и защо той е бил първият човек, на когото Рей се е обадил след убийството на Дейл Муди.

 

 

Стивън прекъсна линията и се обърна към майка си.

— Каза, че ще се отбие и ще ни разкаже подробностите. Звучеше уморено и малко дрезгаво от говоренето в полицията часове наред, но като цяло увери, че е добре. — След това добави — иронично: — Каза също така, че доста време щяло да мине, докато отново се осмели да отвори есемес.

— Колко ли ужасно е било това за нея — прошепна Оливия.

— „Отвратително“ беше думата, която тя използва.

— Тревожа се за нея. Трябваше да понесе толкова много за последните няколко дни.

— И аз съм отчасти отговорен за това. Това ли се канеше да кажеш?

— Съвсем не.

— Но е истина. — Той въздъхна и се отпусна обратно в стола си. — Никога няма да си простя, че наех Дауд, който създаде допълнителни притеснения на Белами.

— Направил си грешка — каза Уилям. — Намеренията ти са били добри. Не си могъл да предвидиш как ще бъде прието. Вече се извини. Забрави го.

Стивън се усмихна на партньора си.

— Благодаря.

Уилям отвърна на усмивката му, после се извини:

— Трябва да се обадя в ресторанта да проверя дали не е възникнала някоя криза.

Стивън прозря намерението му. Уилям беше чувствителен по отношение на семейните дела, които Стивън и майка му трябваше да обсъдят и затова ги оставяше насаме.

Веднага щом той излезе, Оливия свали гарда. Раменете й се отпуснаха от умората, натрупала се през последните дни, прекарани край смъртното легло на Хауард.

— Само да хванат онзи ненормалник Стрикланд, всичко ще свърши, майко. Завинаги.

— Боже, надявам се.

Той се засмя безрадостно.

— Ще е странно да се събудя и да не се страхувам от настъпващия ден и грозните изненади, които може да ме очакват. От деня, в който книгата на Белами се продава, не съм се зарадвал на нито една сутрин.

— Знам какво имаш предвид. Аз също. Просто исках… Ами, исках много неща, които не се сбъднаха.

— Например?

— Искаше ми се Белами да не беше получавала онзи отвратителен есемес.

— Има широките рамене на Дент, на които да се облегне.

— Това беше другото от желанията ми. Искаше ми се той да не е в живота й.

— Не е официално.

Оливия го погледна и вдигна вежди.

— Все още — добави той печално.

— Мислиш ли, че е неизбежно?

— Видях начина, по който се гледаха.

— Как са се гледали?

— Както вие с Хауард веднага, след като се запознахте.

Тя се усмихна тъжно.

— Толкова ли е зле? Е, при всички положения не мога да направя нищо по въпроса. Точно както не мога да ти попреча да се върнеш обратно в Атланта утре. Иска ми се да не трябваше да си заминаваш толкова скоро.

Щеше да я заболи, ако знаеше колко отчаяно искаше той да напусне тази къща, която пазеше толкова много ужасни спомени за него. Беше издържал тук толкова дълго, само защото не искаше да я оставя сама в скръбта й. Но нямаше да може да диша спокойно, докато не се отдалечи на стотици мили оттук.

— А най-много — въздъхна тя, — ми се иска Хауард да беше живял достатъчно дълго, за да види края на всичко това.

— На мен също. Но, слава богу, скоро всичко ще свърши за нас. Диренето на Белами — поради липса на по-добра дума — свърши, когато бикините на Сюзан бяха намерени в къщата на Рей Стрикланд. Случаят е затворен.

Оливия облегна глава на ръката си, подпряна на дръжката на стола, и разтърка чело.

— Намирането на бельото й ще бъде по новините. Ще се пише за това, ще се говори, ще се спекулира. Дни наред.

— Но няма да е вечно. Скоро ще бъде изместено от друга скандална история.

— Този неин малък номер струва на всички ни толкова скъпо.

Стивън не каза нищо. Спря да диша и би се заклел, че и сърцето му е спряло, ако тялото му не се беше изпълнило с невероятна топлина. Очите му останаха фиксирани и немигащи върху майка му.

Накрая тя отпусна ръка, вдигна главата си и го погледна, усмихвайки се изнурено.

— Нямаме избор, освен да минем през настъпващото медийно нападение. Господ знае, че аз… — Гласът й секна и тя го погледна с любопитство. — Стивън? Какво има?

Той преглътна.

— Ти каза, че онзи малък номер на Сюзан е струвал на всички ни толкова скъпо.

Устните на Оливия се разтвориха, но от тях не излезе нито звук.

— За какъв малък номер говориш, майко?

Тя отново не проговори.

— Майко, зададох ти въпрос. Какви малки номера? Малките й номера да си събува бикините и да ги дава на мъже?

— Аз…

Той скочи на крака.

— Знаела си?

— Не, аз…

— Знаела си, нали? Знаела си, че ми е правила тези номера? Много пъти. А знаеше ли и за всичко останало?

Когато тя се изправи, се олюля и се хвана за облегалката на стола, за да не падне.

— Стивън, чуй ме. Моля те.

— Знаела си за… всичко? За всичко това? И не си направила нищо?

— Стивън…

— Не си го спряла. Защо?

— Не можех — прошепна тя.

Той се разтрепери от ярост.

— Това съсипа живота ми!

Тя покри устата си, за да заглуши хлиповете. Цялото й тяло бе разтърсено от тях, но той я изгледа без капка милост.

— Защо не го спря?

— Аз…

— Защо? Защо?

— Заради Хауард! — извика тя. — Това щеше да го съсипе, ако знаеше.

Стивън остана неподвижен дълго, гледайки нещастното й лице.

— Това е щяло да съсипе Хауард, а ти не си го искала. Но си нямала нищо против аз да бъда съсипан.

— Не — проплака тя и протегна ръка към него.

Той отблъсна ръката й.

— Стивън! Стивън!

Тя продължаваше да вика името му, докато той вземаше по две стъпалата надолу.