Сандра Браун
Ниско налягане (10)

Девета глава

Дент искаше да прогони страховете й, но беше стигнал до същите неизбистрени заключения. Някой се беше уплашил, че постоянното преразказване на историята може да отключи спомен, който е бил дълбоко запечатан в нейното подсъзнание в продължение на почти две десетилетия.

Момичето Белами с объркана памет не бе представлявало голяма заплаха за този субект. Но жената Белами с книга, превърнала се в бестселър, определено представляваше. Ще съжаляваш — надписът с червена боя върху стената на спалнята й — сега изглеждаше не толкова като заплаха, отколкото като обет.

Дент се страхуваше също така, че този изплъзващ се спомен, който тя така отчаяно искаше да възстанови, беше може би по-добре да си остане в подземието на подсъзнанието й. Психиката й го беше блокирала неслучайно. Тя можеше да съжалява по-късно, научавайки защо толкова се е пазила от него.

Но той имаше егоистични причини да иска тя да си го спомни, на първо място заради неговото собствено реабилитиране. Така че засега щеше да запази тревогите за себе си и да продължи да й помага.

Изтри с палец сълзите от бузата й, подпирайки с бедро люлката да не мърда, хвана я под мишниците, вдигна я от седалката и я остави на земята. Но дори тогава издърпа ръцете си с нежелание.

Огледа се предпазливо наоколо. Пет минути, откакто влюбените бяха станали да се разхождат. Дядото и съпругата му се бяха отказали да хвърлят топката, бяха качили внука си във вана и бяха заминали. Един четирийсет и няколкогодишен мъж в риза с къси ръкави и спортни панталони паркира прашния си седан, излезе и тръгна право към една маса за пикник, където седна и незабавно измъкна мобилния си телефон. Докато говореше по него, отправяше многозначителни погледи към тийнейджърките, които продължаваха да кудкудякат безгрижно. Дент предположи, че този тип е дошъл тук по това време неслучайно, а с надеждата, че ще ги завари.

Никой не се интересуваше от него и Белами.

Като се обърна към нея, той попита:

— Кои са хората, които знаят, че имаш блокаж на паметта?

Тя го погледна с изражение, което говореше повече от всичко.

Когато Дент осъзна какво му казва, ченето му увисна.

— Шегуваш се.

— Не — каза тя тихо. — Само ти. Никога не съм казвала на никого. Родителите ми бяха толкова разстроени от загубата на Сюзан, че не исках да им добавям още притеснения. Когато Муди говори с мен, му казах версията, която в общи линии разработих в романа си, и доколкото знаех, тя бе истина.

Той я гледаше, без да мига. Прехапа долната си устна и поклати глава мълчаливо.

— Опитах се да си спомня. Кълна се, че се опитах. Но тогава арестуваха Стрикланд. Муди и Руп Колиър бяха убедени, че са разрешили мистерията, така че вече не изглеждаше толкова важно да си спомням подробностите.

— И през всичките тези години никой не те попита нищо?

— По време на процеса срещу Стрикланд, единственото, което се искаше от мен, бе да свидетелствам колко неприлично бяха танцували той и Сюзан и аз отговорих с чиста съвест на този въпрос. Не можех да посоча с пръст Стрикланд и категорично да го идентифицирам като убиец на Сюзан. Нито пък да отрека, че е такъв. Но никой в онази съдебна зала не можеше да го направи.

— Бил е осъден единствено по косвени улики.

— Предимно.

— Но без никакви физически доказателства.

— Установиха съвпадение с неговото ДНК — възрази тя.

— Няколко косъма от главата му. По дрехите на Сюзан е имало също така следи от пърхот на господи Еди-кой-си и кожни клетки от господин Как-му-беше-името. Танцувала е с много мъже. Гъмжала е от ДНК-то на още дузина други хора.

— Но слюнката на Стрикланд…

— Признал е, че я е целувал по устата и по гърдите.

— Искаш да кажеш, че според теб Алън Стрикланд я е убил, така ли?

— Не. Казвам само, че той беше най-доброто предположение на Муди. Но ако Алън Стрикланд е виновната страна и го изпращат в Хънтсвил да размишлява над греха си в продължение на двайсет години, правосъдието си е свършило работата, нали? Защо тогава някой се ужасява до смърт, че обръщаш вниманието на света към това? И че говориш за… — Той сложи ръка на рамото й и я притегли по-близо към себе си, когато се обърна и се отдалечи от люлките. — Питам се кой е мъжът в пикапа.

— Какъв мъж? Къде?

— Не се обръщай. — Той я прегърна, за да я накара да гледа само напред. — Просто продължавай да вървиш.

— Някой ни гледа ли?

— Не мога да бъда сигурен. Но същият пикап мина два пъти за последните няколко минути. Нямаше да ми направи чак такова впечатление, ако сега не минаваше за трети път. Паркът е хубав, но не смятам, че се наслаждава на езерото с патиците или на белведера. Не изглежда от този тип.

— А от кой тип изглежда?

— Не мога да различа чертите на лицето му, но пикапът му крещи, че е истински задник. Много стикери с черепи, кръстосани кости и какво ли не още, гуми от вида „разкарай се веднага от пътя ми“. Обзалагам се, че в кабината има оръжие.

— Забелязал си всичко това?

— Свикнал съм да оглеждам хоризонта за самолет, който обикновено изглежда като движещо се петънце. Лесно е да забележа един пикап с размерите на апартамента ми. Да познаваш някой, който шофира такъв пикап?

Тя му хвърли кратък поглед.

— Не мисля. — Той спря и се наведе, сякаш да вдигне едно глухарче, като в същото време огледа улицата и видя, че пикапът завива зад един ъгъл няколко пресечки по-нататък. — Замина.

Белами погледна в тази посока, но беше прекалено късно да го види.

— Би могъл да е всеки.

— Би могъл, но се боря с лош случай на параноя.

— Мисля, че и двамата ставаме параноични.

— Не се опитвай да продаваш краставици на краставичар. Уплашена си и има защо. Сама каза, че нашият тип не иска да си спомниш онова, което в действителност е станало.

— Казах го, да, защото знам, че имам дупки в паметта. Той няма.

— Което го прави още по-амбициран да научи към какво се стремиш, защо си мълчала досега.

— Ако знаех нещо от критично значение за случая, щях да го кажа по време на разследването. Щях да им кажа всичко, което съм видяла.

— Не и ако онова, което си видяла, те е уплашило до безсъзнание. — Той погледна дълбоко в очите й и каза това, което тя може би знаеше, но не бе имала смелостта да признае дори пред себе си. — Като например да си била свидетел на смъртта на убийството на сестра си.

Тя се отдръпна.

— Но аз не съм.

— Някой мисли, че може да си. Аз мисля, че може да си.

— Е, грешиш. Щях да го помня.

— Добре — каза той, тъй като не желаеше да увеличава стреса й. — Но трябва да потвърдим всичко, което наистина си спомняш или мислиш, че си спомняш. Нуждаем се от някой, който е бил там, за да запълни дупките, които ти и аз не можем. — Той се поколеба. — Трябва да поговорим с родителите ти.

— За това? Категорично не, Дент.

— Те трябва да знаят.

— Не искам да възкресявам най-лошото време в живота им.

— Вече го направи.

— Е, добре че ми напомни — сопна се тя. — Когато започнах да пиша „Ниско налягане“, не знаех, че ще бъде публикувана в момент, когато баща ми се бори за живота си.

— Може да се наложи скоро ти да се бориш за своя и те биха искали да го знаят.

— Видя някакъв червеноврат тип в мощен пикап, сякаш това е някаква рядкост в Тексас. Но чак пък животът ми да е в опасност? Мисля, че страшно много преувеличаваш.

— Ами опровергай ме тогава. Здравословно е.

Тя прояви благоразумието да замълчи.

— Родителите ти трябва да знаят за потенциалната опасност.

Тя поклати непреклонно глава.

— Хауард има пари. Може да ти наеме бодигард.

— Да не си си изгубил ума? Не искам никакъв бодигард.

Той се отказа да я убеждава за това.

— Кажи им, Белами.

— Не.

— Като говориш с тях може нещо да си припомниш.

— Казах „не“! Край. Престани.

Той не разчиташе да я накара да се съгласи, но инатливостта й беше вбесяваща. Той сложи ръце на кръста си и издиша шумно.

— Добре тогава, със Стивън. И преди да ме прекъснеш и да започнеш да ме засипваш с всевъзможни причини защо не, изслушай ме. Двамата с него сте били в същия район, когато се е извило торнадото, което съвпада с времето, когато спомените ти пропадат. Съвсем логично е той да е следващият човек, с когото трябва да говорим.

Тя промърмори неохотно:

— Може би.

— Той помогна ли ти с липсващите факти, докато ти пишеше книгата?

— Срещнахме се веднъж за обяд в Ню Йорк.

Дент зачака да чуе нещо повече, но когато тя не продължи, той каза:

— Не ме интересува какво сте яли.

— Стивън не беше от голяма полза с впечатленията си от онзи Ден на загиналите във войната.

— И защо?

— За това също не беше много разговорлив.

Дент се намръщи.

— Не влагай несъществуващ смисъл в това — каза тя. — Периодът и за него беше ужасен. Вече е в миналото му. Преодолян. Погребан. Всъщност не го обвинявам, че не иска да говорим за тази история.

— Ти каза, че се е върнал на изток, когато напуснал Остин. Къде?

— Сега е в Атланта.

— Атланта, значи. — Той погледна часовника си, после продължи да върви, но с по-бърза крачка. — Ако побързаме, можем да хванем полета от четири и трийсет.

— Откъде знаеш, че има…

— Летял съм.

* * *

Рей Стрикланд се отдалечи от парка и излезе от квартала на Белами. Не вярваше, че тя и Дентън Картър са го забелязали, но и не искаше. Искаше да изчака, докато бъде готов да направи следващата крачка. След това щяха да го забележат, нали така.

Вслушвайки се в къркорещия си стомах, той спря на „7-илевън“ на излизане към магистралата и си купи едно бурито и голяма кола. Върна се в пикапа си и го изяде седнал зад волана, размишлявайки за това, което беше видял, и за това какъв трябва да бъде следващият му ход.

Кучката нямаше вече да развява книгата си на телевизора му всеки път, когато включеше проклетото нещо. Но имаше ли значение? Всъщност, не. За Рей белята беше сторена в деня, когато книгата излезе на пазара. Тя още пълнеше щандовете и се четеше от хиляди хора всеки ден.

Той ожесточено отхапа една голяма хапка от буритото. Мръсницата бе направила големия му брат да изглежда в най-добрия случай като наивник, а в най-лошия като убиец. И заради това трябваше да умре. Но не му се щеше да го направи толкова лесно за нея, беше планирал да си поиграе с нея известно време, преди да я убие.

Беше изпитал невероятно удоволствие като влезе в колата й и разтърка ръцете си по кожената седалка, още топла от задника й. Това бе почти толкова приятно, колкото да прерови гащичките й в скрина.

И тъй като тези дребни простъпки бяха забавни, той беше готов да продължава да ги прави. Направо можеше да чуе Алън да шепне в ухото му: „Кови желязото, докато е горещо“, а Рей винаги се вслушваше в съветите на Алън.

Този нафукан пилот беше следващата причина да продължи. Рей беше готов да даде едната си татуировка — с изключение на тази със змията — за да види лицето на Дент Картър, когато открие какво е направено на самолета му. Щеше да откачи. Рей обаче не се страхуваше от него. По дяволите, не. Само че той бе допълнително усложнение, с което трябваше да се съобразява.

Рей беше държал под око къщата на Белами цяла сутрин и бе напълно сигурен, когато тя се върна, че Дент е бил с нея. Полицията дойде и си тръгна, но Рей не се притесни от това. Докато беше вътре в къщата, беше много внимателен. Освен това нямаше досие в полицията. Никога не му бяха вземали пръстови отпечатъци.

Всъщност, като се изключи работното му място, само няколко души знаеха, че е жив. Не беше като да има голяма тайфа приятели. Отиваше на работа. Прибираше се вкъщи. Тренираше там със собствен комплект уреди и дъмбели. Ако излезеше на вечеря или на кино, отиваше сам. Ако му се доприказваше с някого, преструваше се, че Алън е до него, че го слуша, смее се, дава му съвети.

Беше продължил да наблюдава къщата на Белами, докато часовете се нижеха. Чудеше се какво ли правеха вътре. Дали чистеха бъркотията, която той беше сътворил, или бяха заети с нещо по-забавно? Дент-суперменът може би сега се натискаше с малката сестричка, искаше да я сравни с другата.

Онова, обаче, което наистина го беше поразило, бе малката им разходка до парка. Те изглеждаха толкова безгрижни, когато би трябвало да се чувстват заплашени, да усещат, че ги дебне, дори и да не го бяха видели.

И се люлееха, за бога. Като хлапета, които нямат никакви притеснения. Допрели глави един до друг. За какво ли си шепнеха? Какъв лапнишаран е бил Алън Стрикланд? Това предположение накара кръвта му да кипне.

Той искаше отмъщение за Алън и го искаше сега. Никакво предпазливо промъкване. Той беше човек на действието. Жан-Клод ван Дам не би чакал. Вин Дизел не би отлагал за утре онова, което трябваше да се направи днес.

Напъха остатъка от буритото в устата си, смачка на топка хартията и я хвърли на пода на пикапа си, после отпи глътка от кока-колата през пластмасовата сламка.

Тъкмо се канеше да запали двигателя, когато мобилният му телефон иззвъня. Шефът му, обаждаше се пак. Това беше десетият път днес, в който се опитваше да се свърже с него, но Рей беше игнорирал обажданията, тъй като знаеше защо го търси. Искаше да знае защо Рей не е бил на работа трети пореден ден.

Защото Рей Стрикланд имаше да върши много по-важни неща, ето затова. Не беше длъжен да отговоря на никого. Вземаше сам решенията си.

Той запали двигателя, погледна паркинга на „7-илевън“ и се насочи обратно към квартала, от който преди малко беше излязъл. Направи два кръга около парка. Онези вече не бяха там. Подкара към къщата й, тласкан от кръвожадност, без някакъв определен план, искаше само да накара Белами Прайс да спре да диша. А докопването на онзи задник Дентън Картър щеше да е бонус. Допълнителни точки. Алън щеше да е страшно доволен.

Но когато зави към пряката на Белами, колата на онзи прелетя като кървавочервена мъглявина покрай него.

Успя да забележи единствено, че вътре имаше двама души.

Той увеличи скоростта и направи обратен завой при първата появила се възможност. Но пикапът му не можеше да се сравнява с корвета по скорост и маневреност. По времето, когато Рей се насочи в правилната посока, онези бяха изчезнали.

 

 

— Не мога да повярвам, че ти позволих да ме убедиш — каза Белами на Дент след излитането на самолета.

— За първа класа ли?

— За пътуването.

— Ще сме там навреме да вечеряме, да се наспим хубавичко, сутринта да се срещнем с брат ти и да се върнем. За по-малко от двайсет и четири часа.

— По време на които ще съм в пълно неведение. Страхувам се, че татко може да се влоши.

— Ако ти се обадят, ще вземем чартър за връщане.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Можеш да си го позволиш. Богата си и ставаш все по-богата.

Тя не направи никакъв коментар.

Беше се обадила на Оливия на път за летището в Остин и беше говорила и с баща си. Двамата я увериха, че той е спокоен, че лекарствата контролират страничните ефекти от последната химиотерапия и че засега се държи. Но все пак онкологът му го бе посъветвал да остане хоспитализиран, за да могат да го следят по-отблизо.

— Съгласна съм, че така е най-добре — каза Белами на баща си. — Но страшно ми липсваш.

— И ти ми липсваш, миличка. Свикнах да те виждам почти всеки ден.

Макар да се бе държал храбро, гласът му звучеше немощно, което само засили чувството й за вина, че е напуснала Остин, без да ги информира за срещата със Стивън.

Нагаждайки се към крачката на Дент, те практически бяха тичали от парка до къщата й, където той й отпусна пет минути да хвърли малко дрехи за преобличане и тоалетни принадлежности в една чанта, преди да я избута навън към колата си.

Той бе лъкатушил през безумния трафик на Остин със седемдесет мили в час, което щеше да я остави без дъх от ужас, ако не се бе опитвала да се свърже с точно толкова влудяващите самолетни телефонни линии за резервация.

Опашката за проверка на пътниците беше безкрайно дълга и се движеше бавно. Успяха да се качат на борда минути, преди излитането. Белами настоя да седи откъм пътеката, размениха още няколко фрази и млъкнаха.

Накрая тя произнесе замислено:

— Дори не ми даде време да помисля.

— Ако беше помислила, нямаше да дойдеш. — Погледът му обходи кабината първа класа. — Къде е стюардесата?

— Индикаторът за предпазните колани още не се е изключил. — Тя говореше разсеяно, защото съзнанието й бе някъде другаде. — Мъжът в пикапа…

— Не го видях добре.

— Нито пък аз. Ти шофираше прекалено бързо. Единственото, което успях да зърна, беше татуираната му ръка, която беше провесил през отвореното стъкло на прозореца си. — Тя спря, после промърмори: — Може да е чисто съвпадение, че отиваше по посока на къщата ми.

— Възможно е.

— Но не мислиш, че е.

— Мога да си представя този пикап в някои райони на Остин, където ще пасва. Но в твоя квартал, в градския парк… — Той поклати глава. — Що за тип ще е, който ще обикаля улиците на едно нормално предградие? Ще търси изгубения си питбул?

Каквото и друго да кажеха, щеше да е спекулативно, така че нямаше смисъл да го дискутират по-нататък. Освен това нервниченето на Дент ставаше дразнещо.

— Какво ти става? — попита тя.

— Нищо.

— Да не би да трябва да отидеш в тоалетната?

— Не.

— Тогава… О-о-о… — Тя внезапно осъзна защо е толкова неспокоен. — Не ти харесва да си пасажер. Искаш да пилотираш самолета.

— Дяволски си права.

— Още ли е валидна квалификацията ти?

— Да. Но вече нямам лиценз за джетове с такава големина. Би трябвало да бъда пререгистриран.

— Но ти можеш да го управляваш?

— Съвсем спокойно.

— Звучиш уверено.

— Не би искала да летиш с пилот, който не е, нали?

— Както и не искам да летя с такъв, който е прекалено самоуверен.

Той задържа погледа й няколко секунди.

— Имаш нещо наум, така ли е?

Искаше й се да го попита за инцидента, който му беше коствал кариерата в пътническото въздухоплаване, но твърдото му изражение я отказа.

— Стюардесата се появи.

— Крайно време беше.

Когато жената стигна до тях, се усмихна на Белами.

— Приятно ми е да ви видя на борда, госпожице Прайс. Харесах книгата ви.

— Благодаря.

— На обиколка с читатели ли сте тръгнали?

— Не, на кратка почивка.

— Не ни карайте да чакаме прекалено дълго следващата книга. Нещо за пиене?

— Диетична кола, ако обичате.

Жената се пресегна през нея да постави две книжни салфетки на подпората за ръце между нея и Дент.

— А за вас, господине? Нещо по-силно?

— Четете мислите ми.

— Добра съм в това.

— Сигурен съм — каза той и й се усмихна вяло. — Бърбън с лед.

— Това щеше да е първото ми предположение.

— Нека е двойно.

— А това щеше да е второто ми предположение — подхвърли тя дръзко, след това се дръпна назад и продължи между седалките.

Белами го изгледа с вдигнати вежди.

— Ако не мога да пилотирам, то поне мога да пия.

— Нямах предвид това. Въпросът е… — Тя погледна след стройната стюардеса, която си проправяше път към кухнята на самолета. — Винаги е било лесно за теб, нали?

— Флиртуването ли? И за теб щеше да е лесно, ако позволеше да бъде.

— Никога. Нямам тези умения.

Той плъзна поглед по нея.

— Уменията ти са чудесни. Даже повече от чудесни. Но като си издигнала тези ВОП…

— ВОП?

— Временни ограничения по време на полет, които не позволяват на никого да наруши личното ти пространство. — Той леко се обърна в седалката си, за да изучи лицето й по-добре. — Защо е тази бариера?

— Такъв ми е характерът, предполагам.

— Опитай отново.

— Добре де, обвини за това гените.

— Което ще рече?

— Сюзан наследи всичките гени за сексапил. Когато съм се появила аз, не било останало нищо.

— Говориш пълни глупости. Искаш ли да знаеш какво мисля?

— Всъщност, не.

— Мисля, че трябва да бъде обвиняван бившия ти.

Стюардесата се върна с техните чаши, преди Белами да има шанс да отговори. Дент разсеяно й благодари за напитките, но вниманието му остана фиксирано върху Белами, която се чувстваше неловко от изучаващия му поглед. Тя наля кока-колата си в чашата с лед и отпи. И тъй като той не стана по-отстъпчив, тя обърна лице към него.

— Умираш от любопитство?

— Хмм.

— Беше преуспяващ електронен инженер в нашата компания. Иновативен. Неуморен. Красив по свой собствен начин.

— Иначе казано — грозен.

— Не, общо взето добре изглеждащ.

— Щом казваш.

— Започнахме да излизаме след бизнес съвещания, първо с колеги, а после само двамата, докато накрая това прерасна в срещи. Оливия и татко го одобряваха стопроцентово. Той бе приятна компания, джентълмен, сговорчив във всяка една ситуация. Разбирахме се чудесно. Сгодихме се на Коледа и се оженихме през юни. Хубава сватба, всичко както трябва. — Тя погледна към облегалката за ръка. — Ледът ти се топи.

Той изглежда не бе забелязал, докато тя не насочи вниманието му. Като взе двете малки бутилчици бърбън, тя ги изля в чашата му.

— Благодаря.

— Пак заповядай. — Белами отпи от колата си; той надигна бърбъна.

Накрая произнесе:

— Ако това е краят на историята, тогава би трябвало още да си омъжена за този приятен, работлив, блестящ електронен инженер, който не знам защо ми е адски скучен. Както и бракът ти.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Нещата вървяха добре няколко години. Пасвахме си. Никога не се карахме. — Тя се усмихна изнурено. — Погледнато ретроспективно, наистина би трябвало още да сме женени. — Ние не бяхме не щастливи.

— Само че…?

— Само че изглеждаше така, сякаш няма какво друго да се чака нататък, освен все такива еднакви години.

— Скука.

— Мисля, че едно дете би помогнало да…

— … да се прекъсне скуката.

— … да се създаде нова, по-силна връзка между нас. Той се съгласи. Всъщност, идеята за дете му хареса. Работихме по въпроса и два месеца по-късно бяхме възнаградени с две розови линии на домашния тест за бременност.

Тя вдигна чашата си и разклати леда, но не отпи от течността.

— Оливия и татко бяха на върха на щастието. Толкова много искаха внуче. Всички бяха във възторг. Започнахме да обсъждаме обзавеждането на детската, да мислим за имена. После… — След многозначителна пауза тя каза: — На десетата седмица пометнах.

Беше се втренчила в чашата си, но усещаше, че Дент я гледа. Накрая вдигна очи към него и сви рамене:

— Това беше краят на историята. Получих „слаб“ и „среден“. Съпругът ми се сдоби с любовница.