Сандра Браун
Ниско налягане (31)

Тридесета глава

Когато стигна до мястото на паркинга, където бе оставил корвета си, и го завари празно, Дент направи завой на сто и осемдесет градуса, мислейки, че заради внезапния порой е отишъл на погрешно място. Остана така няколко секунди, объркан, докато дъждът плющеше по него.

Възможността колата му да е открадната от паркинга го накара да изскърца със зъби. Но после сърцето му прескочи един удар, когато му мина през ума кой може да е крадецът. Можеше ли да е случайност колата му да е открадната, докато Рей Стрикланд е на свобода? Стрикланд беше механик. Знаеше как трябва да бъде разбита и всичко необходимо за открадването на една кола. Всичко това му мина през ума за милисекунда и страхът му се задейства веднага. Той се скри под тесния навес на сградата и извади телефона си, за да предупреди Белами. Набра номера й, преди да си спомни, че Нагел и Абът й го бяха взели като доказателство за убийството на Муди. Никой не отговори.

Дент се втурна обратно в „Старбъкс“ с вид на побъркан, блъскайки се в клиентите и персонала. Без да обръща внимание, че е прогизнал до кости, че косата му е залепнала за главата и очите му гледат диво, той извика:

— Гал, пикапа ти. Къде е паркиран?

Гал, който продължаваше да говори със сенатора, зяпна:

— Къде е твоята кола?

— Няма я там, където я оставих. Дай ми ключовете за пикапа си. Обади се 911 и им кажи да изпратят полиция в къщата на Листън. Ченгетата на портата им трябва да бъдат предупредени, че Рей Стрикланд може да се опита да влезе в имота с моята кола. Белами няма телефон, така че не мога да се свържа директно с нея, а не знам стационарния номер. Сега, за бога, ми дай ключовете си.

Гал се подчини и Дент ги хвана във въздуха.

— От западната страна на сградата — извика подире му Гал, но той вече бе излязъл под стихията.

Изтича до паркинга и намери реликвата на Гал. Метна се в кабината и запали, натисна педала на газта, отлепи се от бетона и се понесе по улицата.

Докато шофираше с една ръка, набра 911 с другата. Досега Гал би трябвало да се е свързал със спешния номер, но нямаше да навреди да остави второ съобщение.

Той се представи на оператора и даде адреса на къщата на Листън.

— Животът на Белами Листън Прайс е в опасност.

— Какъв е проблемът, сър?

— Прекалено дълго е за обясняване. Но на входа на имота има две ченгета. Трябва да бъдат предупредени да следят за червен корвет. Да не отварят вратата, защото Рей Стрикланд може да е в нея. Освен това се обадете на Нагел и на Абът. Детективи от отдел „Убийства“. Знаят за какво става дума. — Беше останал без дъх, докато свърши.

— Кажете си пак името, сър.

— Какво?

— Кажете си отново името.

— Ама вие майтап ли си правите?

С дразнещо упорство тя отново настоя да получи името му. Като ругаеше, той хвърли телефона на седалката на пикапа, така че да може да използва двете си ръце, за да заобиколи един бавно движещ се миниван. Мина с пълна пара на червен светофар, надувайки клаксона.

 

 

Късметът на Рей се беше обърнал, и то заради това, че бе убил Муди.

Трябваше да имаше някаква връзка, защото оттогава нещата бяха потръгнали добре за него.

Първо се беше измъкнал от двете ченгета, които дойдоха в къщата му. Кръвта на единия още беше по него, заедно с петната, с които Муди го беше изпръскал. Не мислеше, че е убил ченгето, но не тръгна да проверява.

Избягвайки куршума на второто ченге — още един късмет — той се измъкна от апартамента и изтича отзад, докато друга полицейска кола изскърца и спря на входа.

Беше живял в квартала достатъчно дълго, така че познаваше кривите улички добре, знаеше коя е сляпа и коя осигурява бърз изход от лабиринта, дори ако се движиш пеша.

Да, сър-р-р. Късметът определено беше на негова страна. Като тичаше между къщите и прескачаше оградите, той стигна до гърба на един търговски център, където имаше лекарски кабинети.

Знаейки, че персоналът на тези малки спешни клиники обикновено кара дълги смени, и предполагайки, че трябва да започват рано сутринта, той реши, че открадването на една кола няма да бъде забелязано скоро. Изчака зад голям контейнер за боклук, докато една млада жена, облечена в лекарска престилка, спря на служебния паркинг и влезе през задния вход. Разбиването на колата й щеше да е детска игра.

Е, не беше ли късметлийско копеле? Минути, след като беше избягал от апартамента си, вече се намираше на мили от него. Надъхан. Развеселен. Нетърпелив да пусне още кръвчица. Кръвчицата на Белами Прайс.

Откакто баща й беше починал, тя стоеше с мащехата си в семейната къща. Рей реши да тръгне нататък, защото в края на краищата тя сигурно щеше да отиде там. Обикалянето с кола през целия ден му бе дало възможност да планира как може да мине през входа на имота.

Щеше да е два пъти по-трудно сега, когато отпред бе паркирана полицейска кола.

Но късметът отново му се усмихна.

Рей реши да проследи Дент. И когато пилотчето паркира колата си и влезе в „Старбъкс“, Рей осъзна, че е не само късметлия, но нещо много повече, защото видя отговора на проблема как да мине през проклетия вход.

Той остави откраднатата по-рано кола на един съседен паркинг и се метна на приятното возило на Дент Картър. И сякаш добрата сполука не бе вече с него, заваля като из ведро, което щеше да попречи на полицаите на входа да видят кой е зад волана на корвета. За да ги затрудни още повече, Рей включи фаровете на дълги.

Беше толкова лесно, че му се прииска да се засмее. Двете ченгета, които щяха да махнат с ръка на Дент, когато се приближеше, махнаха на Рей и отвориха вратата още преди да е спрял напълно. Абра-шибана-кадабра. Предположи, че на ченгетата е даден радиопредавател, така че да могат да контролират кой влиза и излиза.

Влизането в къщата не създаде проблем. Самата Белами изтича да го посрещне. Той я хвана в мечешка прегръдка, преди тя да осъзнае, че не е Дент.

Изглеждаше толкова шокирана, че дори не извика, което беше добре. Така не се наложи да я удря. Не я искаше в безсъзнание. Искаше я жива и ужасена.

Но когато я повдигна от земята и тръгна нагоре по стъпалата с нея, кучката започна да се бори.

— Не, недей, мащеха ми е на втория етаж.

— Ще стигна и до нея. Две на цената на една. Но ти си първа.

Тя удвои усилията си да се измъкне от хватката му и го ритна силно в пищяла. Заболя го толкова силно, че когато минаха през прага и той затръшна входната врата, я изблъска от себе си. Тя залитна и се стовари на облицования с каменни плочи под.

Раздираща болка премина през рамото и хълбока й, които понесоха по-голямата част от удара. Но нямаше време да разсъждава дали я боли, защото Рей изваждаше ножа от ножницата му.

Размаха го пред нея и тя видя, че острието беше още покрито с изсъхнала кръв. Тази на Муди? В гърлото й се надигна жлъчка, когато си представи разрязаната му шия. Рей щеше да направи същото и с нея, ако не му попречеше.

Той й се ухили и пристъпи тежко. Тя вдигна ръка.

— Слушай, Рей, не искаш да направиш това.

— Ти ли ще кажеш, че не искам? Убила си Сюзан и си оставила…

— Не. Не съм.

— Чух те. Бях се скрил в дрешника ти, когато си призна. Трябваше тогава да те убия.

Крил се е в килера й? Но сега нямаше време да го обмисля. Като заекваше, тя каза:

— Не съм убила сестра си, но също така знам, че и брат ти не я е убил. Невинен е. Ще кажа на всички, че е невинен.

— Вече е прекалено късно.

— Знам — каза тя, овлажнявайки устните си. — Нищо не може да поправи онова, което му се е случило. Но искам хората да знаят, че е бил изпратен в затвора несправедливо. Ти също беше набеден. Искам да го кажа. Но няма да мога да го направя, ако ме убиеш.

— Ще те убия. — Той се наведе, хвана един кичур от косата й и я издърпа нагоре. Тя извика от болка и направи единственото възможно. Заби коляното си в слабините му. Не беше директен удар, но хватката му се разхлаби достатъчно, за да й позволи да се освободи.

Тя изтича към стълбите. Ако можеше да се заключи в стаята на Оливия, само колкото да звънне на 911, имаше шанс и за двете да оцелеят.

Но до втория етаж имаше още много, когато ръката му се обви около кръста й. Той блъсна лицето й в стълбите и се стовари върху нея, изкарвайки въздуха от дробовете й. Удари я с ръка по челото, после дръпна главата й към рамото си. Тя усети острието на ножа под челюстта си.

— Казах ти, че ще съжаляваш.

 

 

Когато подкара пикапа на Гал към улицата на Листън, Дент видя два силуета в полицейската кола. Какво правеха тези идиоти?

Спря, излезе и изтича до полицаите, като заудря по прозореца с ръце.

— Видяхте ли корвета ми?

Мъжете смъкнаха стъклото.

— Разбира се. Преди няколко минути влезе вътре. Но как си…

— Не бях аз. Беше Стрикланд.

— Стрикланд? В твоята кола?

— Къде е радиопредавателят, който Белами ви даде?

— Ей тук, но…

— Отворете вратата. — Той изтича към нея, като викаше през рамо: — И се обадете за подкрепление.

Вторият полицай се измъкна от пасажерската седалка и отвърна, надвиквайки се с дъжда.

— Току-що е изпратено съобщение в полицията от къщата. Някаква жена кървяла.

Дент, обхванат от страх, хвана една от железните пръчки и я разтърси.

— Отворете шибаната врата!

Полицаят извади радиопредавателя от колата, но докато се занимаваше с него, изкрещя на Дент:

— Стой. Това е работа на полицията.

Дент си спомни кода на вратата от по-рано през деня, но патрулката беше между него и колоната, където се намираше таблото. Той се завъртя и започна да катери стената, използвайки мокрите увивни растения за опора на краката.

— Хей! Спри на място!

— Ще трябва да ме застреляте.

Той опря коляно на върха на стената и без дори да погледне какво има от другата страна, се прехвърли. Приземи се в жив плет, изпочупвайки клоните, докато се изправяше, след това изтича към къщата, която изглеждаше отдалечена на мили и в пълен мрак.

Гърдите му горяха от усилие и страх за Белами, докато вземаше стъпалата нагоре. Верандата беше мокра от дъжда и той се подхлъзна, когато натисна с рамо входната врата.

Вътре не можа да види нищо, докато една светкавица не проряза мрака и той обхвана с поглед сцената. Стрикланд и Белами по очи някъде по средата на стълбището. Стрикланд беше забил коляно в кръста й и бе открил шията й.

— Не! — Дент се втурна към тях.

Рей завъртя глава, когато го видя, пусна Белами, разпери ръце като крила и се понесе по стъпалата надолу към него.

Двамата се прекатуриха на пода на фоайето в кълбо от ръце и крака. Дент пръв успя да се освободи и скочи на крака, но Рей се надигна на коляно, насочил нож към корема му. Дент изви гръб и прибра корема си достатъчно навътре, за да избегне фаталния удар.

Очите му вече бяха привикнали към тъмнината. Когато Стрикланд замахна отново, Дент повтори движението му, рискувайки собствената си ръка, за да придобие контрол над оръжието. Пръстите му се стегнаха около китката на Стрикланд и той използва яростта си като двигател, изблъсквайки го към стената. Ръката на Стрикланд с ножа се удари в ламперията.

Но мъжът имаше достатъчно сила в китката, за да насочи ножа към лицето на Дент. Върхът му беше на нивото на лявото му око. Един удар — и щеше да го ослепи.

— Ще те направя на кайма, красавецо. След това ще ти отрежа главата.

Дент оголи зъби.

— Само че преди това аз ще те убия.

— Пусни го!

Заповедта сигурно беше дошла от едно от ченгетата. Дент не обърна глава, но Стрикланд погледна натам и Дент използва моментното му разсейване, за да избие ножа. Със свободната си ръка го удари по адамовата ябълка.

— Ето за самолета ми, кучи сине.

Стрикланд, изненадан и останал без дъх, се опита да си поеме въздух. Дент стисна китката му силно и ножът изтрака на пода. След това четиримата полицаи се струпаха около тях.

Но дори останал без дъх, Стрикланд нямаше да се даде лесно. Дент мина покрай полицаите, които се опитваха да го укротят, и се изстреля към стъпалата. Белами пълзеше нагоре.

Той се наведе над нея.

— Боли ли те? Нарани ли те?

— Не. Оливия. — Като се хвана за мокрите дрехи на Дент, тя се надигна несигурно. — Горе. Помогни ми.

Той обхвана с ръка кръста й и я пренесе по стълбите и тъмния коридор до спалнята на мащехата й.

В мига, в който видя Оливия Листън в леглото й бледа като призрак в локва кръв, той разбра, че е мъртва.

Няколко минути по-късно парамедиците го потвърдиха.

* * *

Обидите на Рей Стрикланд срещу Белами и Дент ечаха из цялата къща. Наложи се няколко полицаи да го хванат, но през цялото време той не спираше да сипе ругатни и заплахи. Но изкрещя като бебе, когато му закопчаха ръцете на гърба и го вкараха в чакащата полицейска кола.

— Ще ги убия, за да си платят за смъртта на Алън — говореше той, хълцайки. Белами го чу да пита един от полицаите дали може да вземе със себе си бикините на Сюзан.

— Брат ми ми каза да ги пазя.

Тя и Дент бяха разпитани поотделно и разследващите полицаи Нагел и Абът започнаха да свързват последователността от събития. Корветът на Дент беше взет като доказателство.

— Съжалявам — каза му тя, докато гледаха как стоповете на влекача минават през вратата. — Първо самолета ти, а сега и колата.

Той сви рамене.

— Те не могат да кървят.

Тя обърна лице към него.

— Когато дойдох тук, ченгетата ми казаха, че на някаква жена в къщата й изтича кръвта.

— Обадих се на 911 за Оливия.

— Да, но аз не го знаех. — Той сложи ръка на тила й и притисна лицето й към гърдите си. После я целуна по главата.

— Не мога да повярвам, че е убила Сюзан — прошепна Белами. — През всичките тези години…

— Да — въздъхна той тихо. После още по-тихо прошепна: — Стивън е тук.

Остинската полиция го бе намерила — него и Уилям — на летището, където чакаха полета си, отложен заради времето.

Сега, когато двамата с Уилям влязоха през входната врата, тя изтича да го прегърне. Виждаше се, че е плакал. Като се имаше предвид начина, по който се бяха разделили с Оливия, Белами знаеше, че сигурно изпитва вина, че я е подтикнал да отнеме живота си.

Двамата останаха притиснати няколко секунди.

— Научихме за Стрикланд от полицая, който ни докара. Добре ли си?

— Натъртена, но иначе нищо ми няма. Дент пристигна навреме.

Той погледна към Дент.

— Благодаря ти. Наистина.

Дент само кимна.

Стивън отново насочи вниманието си към Белами.

— Къде е тя?

— В стаята си, но не отивай. Съдебният лекар е там. Във всеки случай тя не би искала да видиш това.

— Не разбираш. Трябва да отида. Когато си тръгнах…

— Тя ми каза. Но не се обвинявай. Мисля, че се опита да си представи живота без татко и просто не можа да понесе тази мисъл.

— Хауард беше нейният живот.

— Да. Би направила всичко за него. — Тя се поколеба, след това продължи: — Наистина. Дори би убила за него.

Стивън, който гледаше към горната площадка на стълбището, свали очи към нея. И произнесе:

— Сюзан.

Белами погледна Уилям, който дори не трепна при разкритието, после се обърна към Стивън:

— Знаел ли си?

— Не, кълна се. Но подозирах.

— Откога?

— От самото начало, струва ми се. Ти кога разбра?

— Паметта ми се върна снощи. — Тя разказа всичко, което се беше случило, след като Дент я остави тук. — Оливия вече умираше. Мисля, че за нея трябва да е било голямо облекчение да каже на някого.

Тя спря, когато я озари внезапна мисъл.

— Сега разбирам защо си бил толкова против книгата ми. Не си искал никой… аз! — да разбера.

— Колкото заради теб и баща ти, толкова и заради майка. Поне умря, без да се налага да му го казва. Това със сигурност би я убило. Защото го обичаше повече от всичко. И от всички. — Гласът му секна. Уилям го прегърна успокояващо през раменете и Стивън му се усмихна благодарно.

— Стивън? — Белами произнесе тихо името му и когато той отново я погледна, тя каза: — Подновиха разследването. Трябваше да им кажа. Това беше единствено правилното.

Той не го коментира, но се виждаше, че изглежда дълбоко нещастен.

— След като веднъж се разбере, няма да ми е лесно да понеса враждебните реакции, но тази лъжа трая прекалено дълго, цели осемнайсет години. Не искам повече да бъде част от живота ми.

 

 

Малко след това тялото на Оливия беше изнесено и сложено в линейка, която се отправи към моргата. Докато я гледаха да се отдалечава, Стивън каза на Белами:

— Двамата с Уилям ще отседнем в „Четири сезона“. Няма да правим погребение като това на Хауард. Ще я погребем до него. Тайно.

— Разбирам и съм съгласна.

— Колкото до другото… — Той отмести очи встрани за миг, след което я погледна: — Направила си каквото си смятала, че е правилно. В известен смисъл това е облекчение, нали?

Тя го прегърна и прошепна:

— За теб също, предполагам.

Очите й се насълзиха, докато го гледаше как излиза с Уилям и двамата се качват в чакащото такси. Отношенията й с доведения й брат никога вече нямаше да бъдат такива, каквито бяха в детските им години. Беше наивна да вярва, че е възможно. Характерите им, съдбите им бяха преобразувани от онова, което се бе случило в онзи Ден на загиналите.

Но тя щеше да продължи да се надява, че някой ден ще възстановят връзките си.

Детектив Абът я помоли да бъде на разположение да отговаря на възникващите въпроси.

— Рей Стрикланд ще бъде съден за цял списък углавни престъпления. Ще ви извикаме за показания.

Беше го очаквала, разбира се, но не гореше от нетърпение. Когато детективите си тръгваха, Нагел й подаде визитна картичка:

— Фирма за почистване.

Имайки предвид това и всички останали неприятни задължения, които я очакваха, тя си даде сметка, че би изпаднала в пълно отчаяние, ако Дент не беше тук с нея да заключи къщата и после да я изведе през външната врата. Беше спряло да вали, бурята се беше преместила на изток.

На улицата още се виждаха няколко полицейски коли. Ченгетата се разхождаха покрай зяпачите, привлечени от вида на линейката. Когато минаха покрай тълпата, Дент изсъска:

— Лешояди!

Върху капака на пикапа на Гал се беше облегнал Роки ван Дърбин.

— Не, почакай — каза Белами и протегна ръка да задържи Дент. Тя продължи да върви, докато не стигна на крачка от репортера, след което подхвърли с делови тон: — Разкарайте се оттук.

Ван Дърбин се плъзна с нагла усмивка.

— Нямах намерение да навредя.

— Разбира се, че не — кимна Белами, мислейки точно обратното.

— Сериозно — изгледа я той. — Изчаквах ви, за да ви попитам за самоубийството на госпожа Листън. Скръбта по баща ви ли я подтикна към това?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ван Дърбин, вие сте хитрец, подлец и негодник, който живее от нещастията на другите. Вие сте организъм, който се храни се с отпадъци, най-ниската форма на живот, която мога да си представя. Но всъщност… — Тя спря, за да подчертае думите си. — Радвам се да ви видя.

Усети, че Дент е учуден от реакцията й. Колкото до ван Дърбин, порската му усмивка изчезна, сякаш не беше съвсем сигурен, че е чул правилно.

— Къде е фотографът ви? — попита тя.

Колумнистът се поколеба, после посочи към живия плет, който разделяше имота на Листън от този на съседите.

— Ако направи и една снимка, разговорът приключва — изгледа го Белами. — Кажете му.

Ван Дърбин я преценява известно време, след това се обърна към плета и прокара ръка по шията си — жест, който накара Белами да потрепери. Не беше имала време или възможност да мисли за последното нападение на Стрикланд над нея, знаейки, че когато го направи, сигурно ще се срине емоционално. Отлагаше момента за по-късно, когато ще е сама.

Тя каза на ван Дърбин да извади бележника си.

— Имам предложение за вас, което върви със следните условия. Ще ги запишете дума по дума, като използвате съкращения или символи, и се подпишете. Съгласен ли сте?

— Не, не съм съгласен. Какви условия и в замяна на какво?

Тя просто го гледаше. След малко той промърмори:

— Какви са условията?

— Че никога няма да ме разкриете като ваш източник на информацията, която ще ви дам.

— Дадено.

— Запишете го. — Тя изчака той да го направи, преди да продължи: — Няма да пишете нищо — имам предвид нито една буква! — за смъртта на мащехата ми.

Той зяпна.

— Това да не е шега?

— Да се обадя ли в „Нешънъл инкуайърър“?

Ван Дърбин пъхна гумичката на молива в устата си и я задъвка, докато обмисляше, после написа едно изречение в бележника си.

— Освен това никога няма да говорите за брат ми Стивън. Името му не бива да бъде споменавано в нито една статия, която ще напишете за това.

— За кое по-точно? Дотук ме държите с вързани ръце и крака.

Дент се намеси:

— Ако бях на ваше място, щях да млъкна и да правя каквото казва дамата.

Ван Дърбин наклони глава към него.

— Предполагам, че и за него не трябва да се пише нищо?

— Напротив — отвърна спокойно Белами. — Той трябва да бъде обявен за героя, който спаси живота ми. Освен това трябва да бъде напълно реабилитиран що се касае до смъртта на сестра ми. Но за сметка на това няма да пишете нищо за личния ни живот. Нито за неговия, нито за моя. Включително за съвместния. Никога. И никакви наши снимки.

Ван Дърбин изглеждаше готов да се възпротиви.

— Така би било най-разумно.

— Да. — Тя взе бележника от него, прочете написаното, после му го подаде. — А сега се подпишете. — След като той подписа листа, тя го пъхна в ръката му. — Ще ви трябва по-голям молив.

 

 

— Можете да си представите шока ми, когато научих вчера, че един от служителите ми, на когото бях протегнал ръка за помощ, е отнел живота на друг човек по такъв жесток начин.

Руп беше решил да даде пресконференцията си в шоурума на търговския си офис. Хората от екипа му по продажбите се оказаха слушатели по неволя. Клиентите, дошли тази сутрин да купуват коли, изпълняваха ролята на участници в шоу.

Руп беше застанал на малък подиум с вградена микрофонна система. Той не искаше никой да пропуска и една прочувствена дума. Всички местни телевизионни канали бяха на линия. Заради популярността на „Ниско налягане“, историята за Рей Стрикланд и Дейл Муди — наелектризиращата финална глава на една осемнайсетгодишна сага — щеше да се превърне несъмнено в национална новина. Кралят на колите можеше да се появи в пълния си блясък по телевизионната мрежа тази вечер.

Той дори не се оплака от обезобразеното си лице. Това добавяше драматичност. Чувстваше се толкова добре, че беше трудно да поддържа официалното поведение, което ситуацията изискваше.

Нещата не можеха да се развият по-добре. Стрикланд се беше погрижил за Муди, а полицията се бе погрижила за Стрикланд. Той беше под ключ, вилнееше и крещеше като луд. Нещата, които вестниците бяха цитирали, че е казал — като например молбата му да му върнат бикините на Сюзан Листън — го караха да звучи като напълно откачен.

Той също така продължаваше да сипе заплахи за отмъщение срещу Белами Прайс, Дентън Картър и всички други на планетата. Никой нямаше да слуша бълнуванията на някакъв побърканяк срещу бившия прокурор, стълб на закона и правосъдието.

Съобразявайки бързо, Руп беше предвидил всички въпроси, които можеха да възникнат във връзка с телефонните разговори между него и Рей Стрикланд. Беше признал, че е помогнал на Рей, което сега изглеждаше по-скоро като акт на християнско милосърдие, отколкото като начин да контролира една потенциална заплаха.

Ами онези глупости за копиране на папката по случая? Муди не беше умрял с нея в ръце, не беше намерена и в колата му. Белами Прайс сигурно блъфираше за съществуването й.

Руп не би могъл да се моли нещата да се подредят така добре. Муди умря. Стрикланд — все едно бе умрял. Белами Прайс и книгата й правеха признанието на Оливия Листън на смъртното й легло да изглежда малко вероятно.

За да извлече полза от горещата новинарска история, той бе организирал собствена пресконференция, за да изчисти всички въпроси във връзка с отношенията си с Рей Стрикланд, да изрази съжалението си за ужасната смърт на Дейл Муди, полицай, от когото имаше най-хубави спомени и към когото изпитваше безмерно уважение, както и да изрази отново съболезнования към семейство Листън, към които съдбата бе толкова несправедлива.

Той подчерта това дебело и репортерите го бяха лапнали.

Тъкмо се канеше да приключи, когато ван Дърбин и фотографът му влязоха в шоурума.

„Национално отразяване“, помисли си той.

Репортерът му махна жизнерадостно. Докато Руп отговаряше на последния зададен му въпрос, двамата си пробиха път напред и накрая се изправиха пред него. Когато Руп спря да говори, ван Дърбин вдигна ръка.

— А, виждам, че нашият приятел от „Ай Спай“ се е присъединил към нас. Господин ван Дърбин, въпрос ли имате? — Той изпрати широка усмивка към фотографа, който започна бясно да го снима.

— Никакъв въпрос. Вече имам всичките отговори. В подписано самопризнание, което Дейл Муди е оставил на Белами Прайс.

Руп усети, че му прималява. Но изгря в поредна усмивка.

— Муди беше заблуден пияница. Така че каквото и да е казал…

— Онова, което казва, е, че сте изпратили Алън Стрикланд в затвора за убийството на Сюзан Листън, знаейки много добре, че не е извършил престъплението. Вие сте отговорен за неговата смърт, както и за тази на Муди. Лошо ви се пише, Руп.

— Посмейте само да го публикувате, и се кълна, че…

Но ван Дърбин гледаше в някаква точка зад него.

Той се обърна и се оказа лице в лице с двама мъже с мрачни физиономии.

— Вие пък кои сте? — поиска да знае той.

— Аз съм детектив Абът. Говорих с вас вчера по телефона, когато ми съобщихте, че Дейл Муди е бил убит. Това е партньорът ми, детектив Нагел. Радвам се да се запознаем, господин Колиър. — След няколко секунди добави: — Имате право да мълчите.

Нагел пристъпи зад Руп и закопча китките му с белезници.

Фотографът на ван Дърбин направи страхотни снимки.