Сандра Браун
Ниско налягане (11)

Десета глава

Дейл Муди изгледа подозрително мобилния си телефон, който звънеше, и се замисли дали да си дава труд да отговори. След три позвънявания погледна кой го търси. Хеймейкър. Който наскоро го беше предупредил, че Руп Колиър е по петите му.

Обикновено минаваха месеци, преди да се обадят един на друг. Фактът, че той звънеше толкова скоро след последния им разговор, не предвещаваше нищо добро.

Той отговори.

— Какво има, Хей?

— Руп Колиър дойде пак да души.

— Кога?

— Днес следобед. И този път не телефонира. Направо ми цъфна на алеята, докато поливах двора. Нямаше как да го избегна. Косата му е оплешивяла. Човек не би казал, като го гледа по телевизията.

— Какво искаше?

— Същото като преди. Теб. Казва, че е наистина важно — използва думата „жизненоважно“ — да говори с теб преди утре.

— Че какво има утре?

— Чувал ли си за „Ай Спай“?

— Детската игра?

— Таблоида.

Дейл слушаше с нарастваща невяра, докато старият му приятел разправяше историята на Руп с находчивия репортер от прочутия жълт вестник. Изглежда Дейл Муди бе единственият англоговорещ човек на планетата, който не беше чел колонката на ван Дърбин, нито пък бе чувал името му.

— Според Руп утрешната статия на онзи червей ван Дърбин е за „Ниско налягане“ и за истинската история, върху която е базиран романът. Канел се да повдигне въпроса дали осъденият е истинският извършител на престъплението. Това бая е притеснило Руп. Нарекъл колумниста пълна отрепка, което звучи забавно, изречено от някой толкова безскрупулен като Руп.

Дейл пропусна да види хумора в цялата тази работа. Всъщност, ако не беше чак такъв мъжкар, щеше да рухне и да се разреве.

— Както и да е — продължи Хеймейкър, — решил е непременно да стигне до теб.

— Да стигне до мен!

— Още не съм ти разказал тази част. Руп казва, че ван Дърбин питал за теб. Питал дали Руп има представа къде се намираш и как да се свърже с теб. Разполага с хора, които проучват всяко авеню, за което се сетят.

— Мамка му.

— Дейл, ама ти неочаквано стана наистина популярен. Струва ми се, че Руп по-скоро иска да ти попречи да говориш с ван Дърбин, отколкото самият той да говори с теб.

— Хей, ти каза ли му…

— Не, по дяволите. Не бих го направил. — След кратко колебание, той добави: — Само че въпросът е… Виждаш ли…

— Какво?

Бившият полицай издаде възмутен звук.

— Руп държи бележката за една използвана кола, която купих от него миналата година. Жена ми поиска проклетото нещо. Не ми беше приятно, но тя не ме оставяше на мира. Банката нямаше да ни отпусне достатъчно голям заем да я купим, но Руп уреди да я изкараме директно от паркинга без никакви пари. Да не ти казвам за каква лихва става дума, но съпругата… Знаеш как е. После, два месеца, след като станахме горди собственици на колата, проклетата каруца отказа да работи. Не мога да плащам…

— Закъсняваш с вноските и Руп използва това като лост срещу теб, за да ме предадеш.

Мълчанието на Хеймейкър беше достатъчно красноречиво. Дейл отвори бутилката „Джак Даниелс“ от подноса на телевизора и отпи здрава глътка направо от нея.

— Колко време ти е отпуснал?

— До осем сутринта.

— Исусе. Руп трябва наистина да е здравата уплашен от този образ ван Дърбин.

— До мозъка на костите. Страхува се, че онзи ще те докопа преди него.

— Колко му дължиш?

— Виж, Дейл, не бери грижа за това. Не бих продал един приятел на онзи задник. Само ти казвам да знаеш колко бърза Руп да те намери. Няма да му кажа и дума, но трябва да повярваш, че аз не съм единствената му възможност.

— Предполагам, че ще поиска да му се върне с лихвата всяка услуга, която някога е направил и на последния от персонала на полицейското и съда в Остин. Не всички от бившите ни колеги са благоразположени към теб така, както аз. Наистина. Така че обмисли внимателно.

Тъй като Дейл не каза нищо, той продължи след малко:

— А, и още нещо, Руп може да не се спре само до извиване на ръце. Докато беше в прокурорския офис, сключи сделки с доста углавни. Знам един, който работи за него като информатор. Момъкът носи със себе си винаги верижен трион — използва го, за да убеждава, не те будалкам.

Дейл взе присърце недвусмисленото предупреждение на Хеймейкър. Не би се учудил на нищо от страна на бившия прокурор.

— Оценявам, че ми го казваш, Хей.

— Покривал си ми задника неведнъж, а аз не забравям такива неща.

— Ще се оправиш ли?

— Имаш предвид за колата? По дяволите. Синът ми ще ми даде парите.

— Сигурен ли си?

— Малкият все напира да прави услуги. Това му дава възможност да ми припомня какъв лош глава на семейство съм бил винаги.

Преди да затворят, Хеймейкър обеща да му се обади и да му каже какво е станало по-нататък. Дейл хвърли мобилния си телефон на подноса, запали една цигара и опъна здраво от нея, когато се загледа замислено към полупразната бутилка с уиски.

Руп Колиър се страхуваше да не би животът му да излезе от релсите. Е, хубаво. Време беше кучият син да осъзнае последиците от сделката, която бе сключил с дявола. Дейл живееше с тях от осемнайсет години.

Зареденият пистолет беше съблазън, на която той не можеше да устои.

Но за още една нощ щеше да удържи.

 

 

— Стигна ли?

— Атланта.

— Тексас или Джорджия?

— Джорджия.

Дент можеше със същия успех да каже на Гал, че е отишъл в Тимбукту. Той седеше на ръба на хотелското легло с подпрени на бедрата лакти и се взираше във върховете на обувките си. Давайки си сметка, че това е поза на дете, което се подготвя за поредното родителско конско, той се изправи.

— Ние мислехме…

— Ние! Кой е другият? Или може би вече знам?

— Ще продължаваш ли да ме прекъсваш? Защото ако ще го правиш — затварям веднага.

Дент си представи как менторът му стисва здраво цигарата и се намръщва.

— Благодаря — каза любезно Дент, после продължи натъртено: — Белами и аз се опитваме да възстановим събитията от онзи ден. Кой какво е направил и кога.

— И по каква причина?

Дент му каза, че ван Дърбин ги е причакал и им е казал каква ще е темата на статията му в утрешния брой на вестника.

— Няма никакво значение дали въпросът е състоятелен. Самото му поставяне навежда на мисълта, че има някакъв конфликт. Този драскач е същинска невестулка. Хили ти се с такава усмивчица, сякаш е видял майка ти гола. Иде ти направо да го смачкаш. Само че колонката му вече е прочута из цялата страна и с малко заостряне на фактите, той може да направи много както за добро, така и за лошо.

— Тази ситуация става от добра по-добра.

— На мен ли го казваш — въздъхна Дент.

— Тогава защо се набутваш в лайната? Махай се от нея.

— Казах ти, опитваме се…

— Да, да, но тя не описа ли подробностите за онзи ден в книгата си?

— Има малък проблем.

Гал изсумтя:

— Не мога вече да чакам. Казвай най-после.

— Има дупки в паметта й за този ден. Губят й се отрязъци от време. — И той предаде съкратена версия на всичко онова, което Белами му беше казала.

— Значи това, което тя си мисли, че си спомня, и което вярва, не е задължително да се е случило реално.

— Точно така.

— А онова, което не помни…

— Очевидно представлява заплаха за някой, който пази тайна в продължение на осемнайсет години и не иска сега да я разкрива. Което поставя Белами в опасност.

Гал изпусна дълга въздишка, преди да изругае.

— И ти отново се озоваваш до шия в лайната на Листънови.

— Те са и мои, Гал.

Старецът не взе да го опровергава. А и как би могъл? Случаят Листън беше показал достатъчно ясно как администрацията на въздухоплаването гледа на Дент след инцидента.

— Добре де, тогава защо Атланта?

— Белами искаше да се обади предварително на Стивън за идването ни, но аз си помислих, че елементът на изненадата ще предизвика у него по-честна реакция. Не исках да му даваме време да мисли за това.

— Добре, това е единственото умно нещо, което си казал от началото на разговора ни. Кога ще се състои тази „засада“?

— Утре.

— А-ха. А вие двамата какво ще правите във времето между сега и тогава?

— Не е твоя работа, по дяволите.

Гал изсумтя:

— Точно както предполагах.

— Предполагаш погрешно.

— Отделни легла?

— Отделни стаи. Щастлив ли си сега? — Гал издаде звук, който можеше да бъде интерпретиран по безброй начини. Тъй като Дент не искаше да задълбават повече по темата, остави нещата така. — Какво става със самолета ми?

— Питах се кога ще си спомниш, че ти самият имаш сериозен проблем.

Като размениха няколко реплики в същия дух, Дент получи пълна оценка на щетите и времето, за което ще могат да бъдат отстранени.

— А междувременно аз ще фалирам.

— Не бързай да скачаш — каза Гал. — Вече говорих с един човек.

Дент мигновено стана подозрителен.

— Какъв човек?

— Един с много капитали за влагане. Звънна ми преди известно време, търсеше частен пилот.

— Няма начин.

— Изслушай ме, Шефе.

— Не ми трябва. Отговорът ми е „не“.

— Има невероятен самолет. Чисто нов „Кинг еър 350i“. Всичко онова, което може да се купи с пари. Красив като картинка. И е твой, ако поискаш.

— И как така този тип е останал без пилот за такъв самолет?

— Имал е. Не го е харесал.

— И защо?

— Не каза.

— Лош знак.

— Или късмет за теб.

— Знаеш златното ми правило, Гал. Никога повече няма да летя за някой друг, освен за себе см. И за нищо на света, по дяволите, няма да бъда шофьор на някой богаташ. Освен това сигурно ще иска да ме напъха в някаква тъпа шапка и униформа.

— Слушай, момче, не си длъжен да подписваш договор за целия си останал скапан живот. Само докато самолетът ти бъде ремонтиран. А и още не си чул най-хубавата част.

— И каква е най-хубавата част?

— В промеждутъците, срещу напълно поносим процент за всеки чартър, ще ти позволява да използваш неговия „Кинг еър“. Как ти се струва?

Дент захапа вътрешността на бузата си.

— Колко поносим процент?

— Предложих му дванайсет. Той каза, че става. Може да успееш да го придумаш да слезе до десет. Парите нямат значение за него. Иска самолетът му да бъде „дресиран“ от добър пилот.

Сделката беше повече от приемлива, особено като се имаше предвид колко може да взема Дент на час за наемането на самолет от такъв калибър. Но той устоя на изкушението.

— И да съм винаги на негово разположение. И на съпругата му и лигавите му хлапета. Сигурно ще трябва да превозвам и джавкащото му куче.

— Не съм казал, че ще е перфектно — измърмори Гал. — Но ще имаш пари поне за ядене.

На Дент не му се нравеше перспективата да има шеф, да получава заповеди, друг да разполага с времето, с живота му, да бъде управляван от някого другиго. Но две хиляди и петстотинте долара от Белами нямаше да стигнат за още много дълго. Можеше да затегне колана, в буквалния смисъл на думата, и да прескача по някое хранене, но трябваше да продължи да прави плащанията по заема си, иначе щеше да загуби самолета и той да отиде в ръцете на банката.

— Пак ще говорим за това като се върна — каза той. — Веднага щом кацнем на Остин-Бергстром ще дойда.

— Тук ще съм. За разлика от някои хора, които познавам, аз не тръгвам да летя, без да уведомя приятелите си.

Дент игнорира това, макар че друг път просто би затворил. Но имаше много други неща, за които трябваше да говори с Гал.

— Онзи колумнист, Роки ван Дърбин, е същинска змия. Тази сутрин не знаеше кой съм, но до този момент със сигурност е научил цялата история. Ако се появи и започне да души наоколо…

— Ще сритам задника му на янки.

Дент се ухили, без да се усъмни и за миг, че Гал не само ще го направи, но и ще се забавлява. Но усмивката му бързо угасна, защото трябваше да наблегне на важността на следващото предупреждение.

— Изслушай ме, Гал. Чуваш ли? Това е сериозно. — Той описа пикапа, който беше видял по-рано. — Имам лошо предчувствие. Може и да не е сериозно. Но…

— Но вярваш на инстинктите си, както и аз.

— Не си виждал подобен пикап около теб или близо до летището, нали?

— Не.

— Ще се закълнеш ли?

— Защо да те лъжа?

— Инат. Неуместна гордост. Чиста гадост. Да изреждам ли още?

— Не съм виждал такъв пикап. Кълна се.

— Добре, но дръж очите си отворени. Обещаваш ли?

— Ще ти обещая, ако ми кажеш нещо.

— Какво?

— Какво правиш с нея?

— Да ти го изкрещя ли, Гал, колко пъти трябва да го казвам?

— Чух какво каза. Но ако ми говориш истината и дори не си забъркан в сделката, тогава за какво ти е?

— За реабилитация.

След дълга пауза Гал каза:

— Достатъчно честно. Шефе.

 

 

На вратата се почука тихо. Белами отиде до вратата, свързваща нейната стая с тази на Дент, и притисна дланите и челото си до студеното дърво.

— Какво има, Дент?

— Трябва да те питам нещо.

— Можеш да ме питаш през вратата.

Беше я изненадало, че не я притисна за повече подробности около брака й, но след като му каза за разрива със съпруга си, двамата бяха изпаднали в мрачно мълчание, разменяйки само несвързани изречения през останалата част на полета.

Оживеният, шумен ресторант, където бяха вечеряли, не предразполагаше към интимни разговори, така че се бяха държали сдържано и възможно най-неангажиращо предвид обстоятелствата.

Когато се регистрираха в хотела, той бе изтъкнал финансовата изгода от това да споделят една стая, но тя игнорира предложението и когато стигнаха до стаите си, се разделиха.

Най-добре щеше да е да си остане така.

Но той почука отново и каза:

— Трябва да те гледам в очите, докато ми отговаряш на въпроса, който ще ти задам.

Тя преброи наум до десет.

— Хайде, моля те. Можеш да извикаш и да ме сриташ по топките, ако не се държа прилично. Макар че няма да го направя.

Белами се поколеба за миг, после с раздразнение дръпна резето и отвори вратата.

— Какво има?

Дент отмахна един кичур коса от челото й и обхвана лицето й в ръце. Тя бе облякла безформена тениска и карирано трикотажно долнище от пижама, което се беше набрало върху босите й крака.

Той потисна един изблик на смях.

— Така ли ще си лягаш?

— Това ли ти е въпросът?

Той се ухили.

— Не че не е секси.

— Не го правя, за да изглеждам секси, а за да ми е удобно.

Той също обичаше да му е удобно. Застана по чорапи и очите й се спряха по-скоро на нивото на брадичката, отколкото на ключицата му. Няколко от перлените копчета на ризата му бяха разкопчани. Тя се опита да не гледа към гърдите му.

— Въпросът ти?

Като бръкна зад гърба си, той извади една четка за зъби от задния джоб на джинсите си.

— Ще ми дадеш ли на заем малко паста за зъби?

— Защо не си купи паста, когато си купи четката?

— Ще ми дадеш ли, или не?

Тя се извърна, отиде до банята и се бави достатъчно дълго, докато извади тубичката от несесера си; върна се с нея и го завари да стои на прага на спалнята й. Без да се приближава, тя му подаде пастата. Той я взе, но вместо да изстиска паста върху четката си и да си тръгне, пъхна двете в джоба си и не помръдна.

— Наистина имам нужда от паста за зъби, но не затова дойдох.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и зачака да продължи.

— Какъв е планът за утре?

— О! — Простотата на въпроса я изненада за миг. Не беше очаквала да е от практическо естество. — „Макси’с“ е на десет минути с кола оттук. Отваря за обяд в единайсет и половина. Мисля, че трябва да тръгнем по това време.

— Като не даваме на Стивън време да се направи на прекалено зает като ни види, или да се изниже през задната врата.

— Нещо такова.

Той вирна брадичка.

— Добър план. Искаш ли да се срещнем на закуска?

— Ще изпия само едно кафе в стаята си.

— Не закусваш ли?

— Понякога.

— Но не и утре.

— Дент.

— Добре де. Хубаво. Никаква закуска за теб. Значи… ще се срещнем кога? В единайсет и петнайсет?

— Идеално.

— Тук или долу?

— Винаги ли си толкова подробен?

— Абсолютно. Пилотите обикновено не оставят нищо на случайността. Самолетът може да бъде на автопилот, но ти не би желала и пилотът да е на автопилот, нали?

Белами знаеше, че я провокира, но продължи в същия дух:

— Долу.

— Съгласен.

— Това ли е всичко? Ако е така, вече е късно. — Тя посочи към отворената врата зад него, но той не възприе намека.

— Говори ли с Оливия?

— Нямаше начин.

— Това е добре.

— Предполагам. А ти обади ли се на Гал във връзка със самолета ти?

— Той направо ме заби, като ми каза, че ремонтът щял да трае най-малко две седмици.

— Съжалявам.

— Аз също.

В следващите няколко минути нито единият, нито другият проговори или каза нещо. Тя преглътна шумно.

— Сега ще ти кажа лека нощ, Дент. — Тя отново посочи към зеещата врата.

— Още не съм си задал въпроса.

— Зададе няколко.

— Но не и главния.

— Изтощена съм. Не може ли да почака до утре?

— Разбито ли е сърцето ти?

Тя знаеше, разбира се, за какво намеква, и предполагаше, че няма да се откаже, докато не му отговори.

— За това, че изгубих бебето, да. Много. За това, че изгубих него, не. Разривът беше неминуем. Дълго преди попълването на документите двамата вече бяхме емоционално разделени.

Тя преглътна мъчително и прочисти гърлото си, преди да продължи:

— Плановете му да се ожени повторно бяха обявени още преди да е приключил разводът ни. Той и избраницата му се преместиха в Далас. Аз отидох в Ню Йорк и започнах да пиша книгата си. Нямаше караници, нямаше гневни изблици. Всичко беше много цивилизовано. — След малко тя добави: — Точно какъвто беше бракът ни.

В някакъв момент, докато тя говореше, той бе скъсил разстоянието помежду им. Тя беше свела очи, за да избяга от интензивността на погледа му, и сега се оказа, че говори на онзи съблазнителен триъгълник, който разкриваше меките кестеняви косъмчета на гърдите му.

Гласът му беше нисък, когато произнесе:

— Жалко за детето ти.

Тя само кимна.

С периферното си зрение го видя, че вдигна ръка и секунда по-късно шнолата, която придържаше косата й нагоре, бе разкопчана. Той хвана отпуснатите кичури и прокара пръсти през тях.

— Дент? Какво правиш?

— Нарушавам границата на приличието.

После ръката му се изви около кръста й и той наведе глава. Устните му хванаха изненадания й дъх и шокът от контакта върна живия спомен за първия път, когато се беше запознала с него.

Тя и Сюзан бяха свили в една отбивка на „Соник“. Той бе спрял до тяхната кола на мотоциклета си и бе погледнал покрай Белами в пасажерската седалка към Сюзан, която седеше зад волана.

Ленивата усмивка, която изпрати на сестра й, предизвика серия дълбоки усещания във вътрешността на дванайсетгодишното тяло на Белами. Усмивката беше толкова откровено недвусмислена, че дори тя със своята неопитност бе разбрала, че е сексуална. Тези чувства я бяха заинтригували и разтърсили, но силата им да изтриват всяка разумна мисъл от главата й я беше уплашила.

И още я плашеше.

Тя притисна ръце в гърдите му и се опита да го отблъсне.

— Ти не извика — прошепна той срещу устните й, когато ги прокара нежно по нейните. В началото. Но когато тя не само не извика, но и не възрази, той обхвана тила й, устата му притисна нейната и задълбочи целувката.

Като девствена тийнейджърка и после като жена с любовници, си беше фантазирала за целувките на Дентън Картър. Докато пишеше книгата си, особено сексуалните сцени между него и Сюзан, си представяше, че той целува и гали с младежки плам не сестра й. А нея. Фантазиите я оставяха възбудена, но раздразнена от самата себе си. Сигурно въображението й разкрасяваше това колко ще е хубаво да се люби с него.

Но сега осъзна, че фантазиите й са били слаби. Целувката му беше възхитителна и силно еротична. Даваща. Обещаваше повече. А онова, което обещаваше, я правеше влажна, трескава и изгаряща от нужда.

Ръката му се придвижи по хълбока й и се пъхна под хлабавия ластик на пижамата, където обхвана дупето й, избута я напред, повдигна я и я нагласи срещу себе си.

— По дяволите — изпъшка той. — Знаех, че ще ти хареса.

Устата му се сведе към шията й, после по-надолу, оставяйки тениската й влажна по местата на път към гърдите й, които бяха толкова напрегнати и чувствителни, че ако не спреше това веднага…

— Дент, недей.

Тя го отблъсна. Ръката му пусна дупето й и той изруга, когато гърбът му се удари в ръба на отворената врата.

— Какво, по дяволите…

— Не искам.

— Не? — Погледът му се отклони към зърната й, толкова очевидно настръхнали под тънкото трико на тениската. — Тогава искам да обясниш…

— Не ти дължа никакво обяснение.

— Ами, в известен смисъл ми дължиш. В единия момент отвръщаш на целувката ми като че ли няма да има утре и издаваш звуци, които могат да се изтълкуват единствено като „да стигнем докрай“. В следващия ме избутваш към вратата. Извини объркването ми.

— Е, не можем да позволим да стоиш така объркан, нали? Не искам да правя секс с теб. Това достатъчно ясно ли е?

Тялото му се залюля леко, сякаш беше бесен, на ръба да изпусне нервите си. Тя всъщност се сепна, когато той измъкна рязко пастата за зъби от задния си джоб и я хвърли на леглото.

— Излъгах. Не ми трябва нищо от теб.

После се върна в стаята си и затръшна свързващата врата.