Сандра Браун
Ниско налягане (26)

Двадесет и пета глава

— Не приемам заповеди от теб. — Рей мина войнствено покрай Руп и пристъпи тежко в кухнята, оставяйки след себе си миризма на некъпано тяло и непрани дрехи.

— Вониш, Рей. Защо не си вземеш душ?

— А ти защо не ме цункаш отзад? — Той си взе бутилка бира от хладилника, свали капачката и изля половината бира в устата си, преди да я остави на масата и да избърше уста с опакото на ръката си. След което се оригна шумно.

Очарователно, помисли си Руп. Щом Рей вече не можеше да е полезен, той трябваше да изчезне.

От самото начало техният съюз беше притеснителен и несигурен, изпълнен с недоверие от двете страни. Но за собствено спокойствие на Руп той бе необходим за създаването на едно квази-приятелство.

След фаталното намушкване на Алън, Руп беше чул за опитите на Рей да срине стените — буквално и образно — които защитаваха Листън. Като прокурор, осъдил Алън, Руп предположи, че също може да се превърне в мишена на отмъщение на Рей. Онзи може и да имаше интелигентността на идиот, но беше достатъчно заядлив и достатъчно тъп, за да бъде опасен.

Освен това Руп твърдо вярваше в поговорката, че е по-добре да си късметлия, отколкото умен.

Предположи, че един ден Рей ще извади достатъчно късмет и или ще го убие, или ще го осакати по някакъв начин. Руп не искаше да се оглежда цял живот, но вече бе направил един опит, устройвайки автомобилна катастрофа, в която Рей трябваше да загине. После реши да предприеме друга тактика и да се сприятели с него.

Защото Руп вярваше също така, че трябва да държиш приятелите си близко, а враговете — още по-близко.

Беше открил, че Рей живее в същата съборетина, която преди бе делил с починалия си брат. Ограничен във възможностите си, включително заради осакатената си лява ръка, той не можеше да получи доходна работа и едва свързваше двата края.

И в този момент се появи Руп Колиър на бял кон — всъщност в бял Кадилак — и предложи на Рей да живее в нов апартамент, без да плаща наем. Даде му иззет наскоро заради неизплатен лизинг пикап и работа в една стъкларска фабрика, която бе създал, така че смяната на стъкла и ремонти да му излиза по-евтино.

Първоначално Рей бе реагирал на протегнатата маслинова клонка със заплаха да разбие черепа на Руп. Но правейки се на по-кротък и от агне, Руп се извини и каза, че не обвинява Рей за неговия антагонизъм. Разбира се, после трябваше да му се обяснява какво точно е „антагонизъм“.

Рей се успокои от извинението, но подозренията му не изчезнаха напълно.

— Защо го правиш?

— Ако не бях повдигнал съдебно разследване срещу брат ти, още щеше да е жив. Чувствам се ужасно. Дори да е бил виновен, Алън не заслужаваше смъртна присъда. Не трябваше да умира в затвор. А ако е бил невинен… ами, това е възможност, която направо не мога да понеса.

— Той беше невинен. Ти и Муди скалъпихте дело срещу него.

— Абсолютно си прав, Рей — беше му каза Руп с разкаяние. — Муди гореше от желание да изпрати брат ти в Хънтсвил.

— Макар да не е направил нищо?

Руп въздъхна.

— Муди не можа да обвини Дентън Картър. Нямаше на кого другиго да припише това престъпление, така че…

Той направи безпомощен жест и остави изречението незавършено. Набръчканото чело на Рей показваше, че пилешкият му мозък се опитва да го проумее. Най-накрая той стигна до заключението, на което Руп се надяваше.

— Значи Муди е виновен, че Алън е убит.

Руп възрази, но не особено енергично.

— Все пак и аз трябва да поема някаква отговорност. Затова съм тук. Не мога да върна брат ти, но мога да направя живота ти по-лесен. Иначе никога няма да мога да се примиря.

Рей прие аргумента. Щеше да работи за Руп, да живее в апартамент под наем, плащан от Руп, да кара нов пикап на всеки две-три години и да не казва на абсолютно никого за благодетеля си.

— Искам да остана анонимен. Знаеш какво означава това, нали, Рей? — След като му обясни концепцията за анонимност, той каза: — Това означава, че ще бъда като невидим приятел. Никой няма да знае за приятелството ни. Само ние.

— Защо не искаш някой да знае?

— Защото благотворителността не е истинска благотворителност, ако се афишира.

Ако Рей се беше позамислил над това, можеше да се зачуди защо Руп бива често фотографиран с чекове за солидни суми на местни благотворителни събития. Парите идваха от неговите служители, които бяха окуражавани, дори насилвани да участват. Дори пени не излизаше от собствения джоб на Руп, но той получаваше признанието за щедростта на „Колиър Мотърс“.

Рей направи каквото Руп му нареди и получи пощенска кутия, така че нищо да не му се изпраща в апартамента. Използваше мобилен телефон, а не стационарен. Контрольорите на Руп плащаха всички негови режийни сметки и сравнително незначителните суми бяха така дълбоко скрити в счетоводните книги на корпоративните единици, че един одитор никога не би открил връзка между двамата мъже.

Единственото нещо, което Руп накара Рей да регистрира лично на свое име, беше пикапът.

— Ако нарушиш закона, докато шофираш тази кола, не искам да подгонят мен — беше казал Руп с усмивка, намигване и потупване по гърба, което накара Рей да си мисли, че са приятели.

Не бяха. Докато споразумението беше неоспоримо изгодно за Рей, то служеше да го държи на къса каишка, която Руп дърпаше здраво. Освен това осигуряваше на Руп помощник, който беше колкото тъп, толкова и силен, а двете качества се бяха оказвали много пъти полезни. В спор Руп често бе разчитал на раздразнителността му, за да накара другата страна да мисли по съответния начин.

Рей беше глупав, покорен, лишен от любопитство и отстъпчив. Откакто бяха сключили споразумението, нито веднъж не постави под въпрос инструкциите на Руп, нито пък се заинати, когато му се наредеше да направи нещо.

До тази седмица. Ето защо сега Руп стоеше в кухнята му, гледайки с отвращение как Рей пъхва едно парче студена пушена наденица в устата си. Като го дъвчеше, той попита:

— Какво се е случило на лицето ти?

— Ще стигнем и до това. Първо искам да знам къде беше и защо игнорираше обажданията ми.

— Зает бях.

— Но не на работа. Шефът ти ми каза, че не си се показвал от няколко дена.

— Следях Белами Прайс. Помислих си, че ще искаш да продължа да го правя.

— Направи ми услуга, Рей. Недей да мислиш вместо мен, става ли?

Нейната публична светкавична война бе раздразнила и обезпокоила Руп. По щастлива случайност един от неговите най-надеждни доносници имаше познат, който на свой ред имаше братовчед в Бруклин, който пък познаваше някакъв тип, който срещу нищожно възнаграждение можеше да изпрати „послание с въздействие“. Руп се беше свързал с него по телефона и след като получи меню с опции, избра трика с плъха, който всъщност изпрати студени тръпки по собствения му гръб.

Скоро след това, когато научи, че Белами Прайс се е върнала в Остин, че не е била изплашена чак до там, че да замлъкне, а само толкова, че да премести медийния си карнавал право в задния му двор. Точно тогава бе инструктирал Рей да я следи няколко дни и да разбере какво крои.

Явно нищо. Беше прекарала времето с родителите си в тяхната къща, после си беше наела своя собствена, но стоеше в сянка. Никакви интервюта, никакви лекции, никакви събития за даване на автографи. Облекчен, той каза на Рей да прекрати. Но Рей явно беше развил свои собствени идеи.

— Добре е, че я проследих. Знаеш ли защо? Познай с кого се мъкне?

— С Дентън Картър. А причината да го знам, е, че дойдоха у дома снощи по залез.

— Какво?

— Точно така.

Ентусиазмът на Рей се поизпари, но той отвърна с недоволство и явно безразличие:

— И какво искаха?

— Не, аз пръв те попитах нещо. Кажи ми какво си правил през последните няколко дена.

— Казах ти.

— Какво друго?

— Нищо.

— Знам, Рей. Едно от нещата, които си направил, е, че си пребил Дент Картър.

Той оголи горната си челюст.

— И какво, ако съм?

— Къде? — Руп го попита, за да сравни версията на Рей с тази на Дент. Горе-долу съвпадаха.

— Но той не ме позна. Не каза името ми или нещо друго.

— Е, грешиш. На мен ми каза, че ти си го нападнал.

Руп го видя, че се разтревожи, но Рей каза само:

— Моята дума срещу неговата.

— По-добре се моли. Какво направи, след като напусна паркинга на онзи ресторант?

— Ометох се оттам. — Той разказа на Руп как ги е проследил, изгубил ги, хванал отново следите им в апартамента на Дент, в нейната къща, докато накрая и самият Руп се обърка. Беше ясно, че Рей не може точно да си спомни последователността.

— Но той винаги се връща на онази стара писта… рано или късно. Те излетяха оттам няколко пъти през последните два-три дни.

— С неговия самолет?

— Не. С един по-голям. Неговият е счупен. Старецът ремонтираше…

Внезапно Рей стисна уста и млъкна, отмествайки поглед. Прокара едрата си ръка по онази отвратителна татуировка, сякаш галеше змията.

Руп наклони глава на една страна.

— Старецът? Гал Хатауей? Ремонтираше…? — Той завърши с намек за въпрос. — Рей? Откъде знаеш какво е правил?

Рей си замълча. Огледа се, сякаш търсеше най-близкия изход.

Руп въздъхна. Като се стараеше да не докосва нищо, той се облегна на плота, сгъна ръце и кръстоса глезени.

— И за какво точно си ходил там? Гледай да не ме лъжеш.

Рей се размърда нерешително, но накрая заяви твърдо:

— Тя стана богата и известна. Не е правилно.

После продължи разпалено, пръскайки слюнки и парченца наденица при всяка дума. Руп слушаше, без да го прекъсва. Пресяваше онова, което смяташе за откровени лъжи или полуистини, и запълваше пропуските, като накрая се замисли как може да обърне дързостта на Рей в своя полза.

И когато измисли начин, положи всички усилия, за да не разтегне уста в широка усмивка. Вместо това се престори на разочарован от протежето си, ядосан заради необмислените му действия и силно притеснен от последствията, до които можеха да доведат.

Колкото до Рей, в хода на монолога той се разпалваше все повече. Потеше се обилно. Дори скалпът му бе осеян с пот, чиято кисела миризма се смесваше с вонята на тялото му. Той стегна и отпусна няколко пъти бицепса на лявата си ръка по навик. И произнесе през стиснати зъби:

— Тя беше само на няколко крачки от дрешника. Можех да я подуша. После телефонът й иззвъня. — Рей обикаляше кухнята като мечка в клетка. След това внезапно спря и плесна челото си с длан. — Толкова близко.

Руп изцъка с език.

— Толкова близко да получи правосъдие заради Алън.

Рей избърса с ръка потното си чело.

— Дяволски си прав. Око за око. — Той взе друга бутилка бира от хладилника, разви капачката с резки движения, отпи дълга глътка, след което погледна Руп и размърда рамене, сякаш се готвеше да се бие. — Сега, когато знаеш какво съм направил, ще ме уволниш ли? Изритваш ли ме оттук? Давай, виж дали ме е грижа.

— Би трябвало да го направя. Но факт е, че не знам какво да правя с теб, Рей. Разкъсан съм.

— Разкъсан?

— Между дълга и моралния ангажимент. Между закона и справедливостта.

— Не схващам.

Руп замислено подръпна долната си устна.

— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса?

Рей, доволен, че му се дава шанс, закачи крак около крака на един стол и го измъкна от масата, след което се отпусна тежко върху него.

— Казвай. — Той сръбна от бирата.

— Преди Гал да изключи лампите в хангара видя ли те?

— Не можа. С изключение на работната лампа под самолета вътре беше тъмно. Затова не забелязах, че това не е истински човек.

Основателно предположение, помисли си Руп. Дори Гал Хатауей да се закълнеше в Библията, че нападателят му е бил Рей Стрикланд, можеше да се възрази, че вътре е било прекалено тъмно, за да бъде установена със сигурност самоличността.

— Не си оставил нещо след себе си, нали? Нито пък си взел?

Той поклати глава, но Руп усети, че лъже. Остави го да мине. Всъщност, щеше да е по-добре, ако Рей е направил нещо, което можеше да потвърди присъствието му в хангара онази нощ. Но Руп все още не искаше да го види арестуван.

— Сменил си табелките с номерата на пикапа си?

— Пет пъти — каза Рей. — Но старецът и без това не е могъл да ги види, ’щото паркирах надалеч.

Известно време Руп се преструваше, че се бори с вземането на някакво решение, но накрая си пое дълбоко въздух.

— Трябваше да ми се обадиш, преди да предприемеш тези действия. Но не го направи, така че сега Дент Картър, и може би Гал Хатауей, те търсят.

— Не ме е страх от тях.

— Ами ако са се обадили в полицията? Не те ли е страх от нея? Искаш ли да отидеш в затвора и да свършиш като Алън?

Това го усмири.

— Извършил си углавно престъпление, Рей. Не мога да те защитя. Всъщност, би трябвало да ти обърна гръб.

— След всичко, което съм направил за теб? Мамка му.

Той имаше пълно право. Но Руп не му даде време да го осъзнае.

— Отпусни се. Приятели сме, а аз не бих предал приятел. Освен това разбрах защо искаш да отмъстиш на Белами Прайс за написването на тази книга и да изчистиш името на брат си от калта. — След стратегическа пауза той добави: — Но тя не би трябвало да е първата ти мишена. Тя не е тази, която разби живота на брат ти. И твоя.

Той се дръпна от плота и отиде до Рей, слагайки ръка на рамото му.

— По-рано ме попита кой е подредил така лицето ми? Давам ти да познаеш от три пъти, като първите два не се броят. Беше същият човек, който изпрати брат ти в затвора, към смъртта.

Рей изръмжа:

— Муди.

Руп стисна месестото му рамо.

— Муди.

* * *

Пътуването до Хюстън отне на Белами почти четири часа.

Секунди след обаждането на Оливия тя беше излязла от къщи и пътуваше. Нямаше време дори да смени дрехите, с които беше спала, докато беше в Маршал.

С които беше спала с Дент, докато беше в Маршал.

Забранявайки си да мисли за него и за шокиращото откритие по време на последния им спор, тя се насили да се концентрира върху шофирането. Спря два пъти за кафе, въпреки че съзнанието й беше прекалено натоварено, за да има някаква опасност да заспи на волана. Истинският риск бяха сълзите, които продължаваха да пълнят очите й и да размазват погледа й.

Баща й беше мъртъв. Не беше успяла да изпълни предсмъртната му молба. И изглеждаше вероятно, дори напълно възможно, да е убила първородната му дъщеря. Беше умрял може би с мисълта, че го е направила.

Когато пристигна в болницата, отиде направо в стаята, където беше починал. Осветлението беше намалено, но достатъчно, за да разкрие скръбта на мащехата й. Дълбоки бръчки от мъка се бяха врязали в лицето на Оливия, състарявайки я драстично.

В продължение на няколко минути двете жени се притискаха една към друга и ридаеха. Сърдечната им мъка правеше думите излишни.

Накрая Оливия се отдръпна и попи очите си.

— Директорът на погребалната агенция дойде малко преди теб, но няма да му разреша да го отнесе. Знам, че искаш да прекараш известно време с баща си. Остани колкото ти е необходимо. — Тя докосна внимателно ръката на Белами, после излезе от стаята.

Белами отиде до леглото и погледна тялото на баща си за първи път след влизането си в стаята. Хората казваха мили неща за починалите. Колко умиротворени изглеждат, как имат вид на просто заспали.

Това бяха лъжи. Изречени от съчувствие, може би, но все пак лъжи. Баща й не изглеждаше заспал; изглеждаше мъртъв.

За няколкото часа, откак бе изпуснал последния си дъх, всички следи на живот бяха напуснали напълно тялото му. Кожата му вече приличаше на восъчна. Той сякаш не бе направен от плът и кръв или от органичен материал, а от нещо изкуствено.

Вместо това да я разстрои, тя се успокои, съзнавайки, че това, което е останало от него, съвсем не е той. Не се застави да прегръща неподвижното тяло или да целува безкръвните устни, а се опита да си припомни всичките пъти, когато го беше прегръщала и целувала, докато беше жив и топъл, и в състояние да й отвърне.

Затова не се обърна към тялото. Заговори на духа, който знаеше, че е жив.

— Татко, съжалявам. Не бях тук, когато си си отишъл. И ако… ако… ако аз съм убила Сюзан, прости ми. Моля те. Прости ми.

Тя шепнеше тази молба отново и отново, превръщайки я в монотонен напев, придружен от дрезгави ридания, които разтърсваха цялото й тяло. В един момент станаха толкова силни, че Оливия се върна в стаята.

— Миличката ми, недей. — Тя обви ръце около Белами. — Той не би искал да плачеш за него. Това е последното нещо, което би искал. Сега не го боли и е в мир.

Белами знаеше, че това не е истина, но позволи на Оливия да я изведе от стаята и да я успокои, докато се опитваха да се справят с практическите задачи, свързани с транспортирането на останките му до Остин.

Белами се зае с документите, доволна, че отвличат вниманието й. Беше прекалено разбита емоционално, за да размишлява над това, че престъпникът, когото търсеше, онзи индивид, причинил толкова вълнения и нещастия, човекът, който баща й се беше надявал да бъде идентифициран, преди да си замине, беше тя самата.

* * *

Оливия й беше резервирала стая в хотела към болницата. Беше четири след полунощ, когато отиде да си легне. Изненадващо, но заспа мигновено и спа без сънища. Беше прекалено изтощена, за да е другояче.

Оливия я събуди в десет.

— Стивън и Уилям ще дойдат тук направо от летището и тръгваме за Остин веднага след пристигането им. Поръчах да ти донесат кафе и закуска. Ще бъдеш ли готова до единайсет?

Водата под душа беше чудесна. Тя използва тоалетните принадлежности, предоставени от хотела, и козметиката в чантата си, за да оправи вида си. Вчерашното отбиване в къщата на родителите й беше случайно. Тя облече костюма с панталон, който беше пъхнала в куфара. Когато поздрави доведения си брат и Уилям в лобито на първия етаж, изглеждаше напълно преобразена.

— Имаш ли тъмни очила? — попита Стивън, когато я избута през автоматичната стъклена врата и после към лимузината, паркирана зад катафалката.

— Да не би това да е любезен начин да ми кажеш, че очите ми са с тъмни кръгове и подпухнали, и че никаква козметика няма да помогне?

— За какво са братята?

Дружелюбната му забележка я стопли и тя му се усмихна, докато слагаше очилата си. Но усмивката й бързо се скри, когато видя мъжа, облегнат лениво на една колона пред хотела.

Проследявайки погледа й, Стивън попита:

— Кой е този?

— Не го ли позна от снимката във вестника? Запознай се с Роки ван Дърбин.

— Господи боже — въздъхна Оливия.

— Исусе — изсъска Уилям. — Този човек няма ли капка чувствителност?

— Нито капка — каза Белами.

— Това вече е прекалено. Стивън, извикай охраната.

— Не, Оливия — възпря я Белами. — Това само ще му осигури цирка, който иска. — И като се стегна, каза: — Аз ще се погрижа.

Преди да са успели да я спрат, тя тръгна към ван Дърбин, който се оттласна от колоната и я пресрещна по средата на пътя.

Тя изгледа остро фотографа, който вече снимаше бясно.

— Бихте ли спрели това, ако обичате?

Онзи изчака ван Дърбин да му даде знак, след което свали камерата и се дръпна. Когато се отдалечи достатъчно, ван Дърбин каза:

— Госпожице Прайс, позволете ми да ви поднеса моите съболезнования.

— Спестете си сантиментите. Единственото нещо, което смъртта на баща ми представлява за вас, е поредна провокативна статия, базирана на слухове, спекулации и собственото ви развинтено въображение.

— Но не въображението ми, а аз ви видях — вас и бившия ви враг — да излизате от неговия апартамент. Неглиже — добави той злобно.

— Дентън Картър никога не ми е бил враг.

— Ах, моля ви — подигра се ван Дърбин. — Никога не е казал и една мила дума за семейството ви. Родителите ви не можеха да го гледат още преди сестра ви да бъде убита. Трябва да признаете, че е малко извратено двамата да сте толкова гъсти.

— Няма такова нещо.

— Снимките не лъжат. Аз съм особено пристрастен към една, която е снимана на летището, където той докосва косата ви. Много сладко. Много интимно.

Внезапно тя осъзна, че ван Дърбин всъщност може да й е от помощ и побърза да извади от чантата си плика със снимки, който той бе оставил на прага й. Взе онази, на която Джери се виждаше на фона, и му я посочи.

— Познавате ли този човек?

Ван Дърбин погледна отблизо и сви рамене.

— Някакъв мъж.

— Не го ли познавате?

— Не, трябва ли? Кой е той?

— Надявах се вие да ми кажете.

Стивън я извика и когато тя се огледа, видя, че Оливия вече е вътре в лимузината. Уилям стоеше до отворената врата, а Стивън я гледаше втрещено. Той потупа циферблата на часовника си.

— Доведеният ви брат бързо пристигна — каза ван Дърбин. — Бил е целия път от Атланта дотук. Кой е с него?

— Бизнес партньорът му.

— Бизнес партньор? — Той се ухили похотливо. — Е, щом казвате.

Тя пъхна плика обратно в чантата си, свали тъмните очила и погледна колумниста с неодобрение и отвращение.

— Ако имате зрънце благоприличие, ще се държите на разстояние от мен и семейството ми. Поне докато баща ми бъде погребан.

Той го обмисли.

— Мога да го направя. В замяна на…

— Белами. — Оливия започваше да се тревожи.

Тя погледна отново към Стивън и вдигна показалец, молейки го да й отпусне само още една минута. След това се обърна към репортера:

— В замяна на какво?

— Да сте честна с мен.

— За какво, по-точно?

— За Дейл Муди.

Тя запази непроменено изражението си.

— Какво за него?

— Виждали ли сте го напоследък?

— Исках да го интервюирам, когато правех проучвания за книгата ми, но нямах късмет да го открия.

Това не беше лъжа, но не отговаряше на неговия въпрос и усмивката му й каза, че е забелязал.

— Питам, защото едно малко птиченце ми каза, че Муди може да е нарушил някои правила по време на разпитите.

— Има деликатни намеци за това в книгата ми.

— Да, но моето малко птиченце не беше толкова деликатно. Моето малко птиченце практически обвини Муди, че е знаел, че изпраща неправилния човек в затвора.

— Това малко птиченце има ли си име?

Той се намръщи комично.

— Знаете по-добре от мен кой е източникът, госпожице Прайс.

Според нея беше Руп Колиър, което се връзваше напълно с характера му.

— Белами. — Този път Стивън я извика с по-голямо раздразнение.

Тя се обърна към ван Дърбин:

— Кълна ви се в ковчега на баща си, че не знам къде е Дейл Муди. Ако знаех, аз щях да го разпитам. Бях честна с вас. Оставете мен и семейството ми да скърбим спокойно за баща ми. Ако не го направите, ще издействам ограничителна заповед срещу вас и след това ще ви осъдя — вас и мазния ви вестник.