Сандра Браун
Ниско налягане (27)

Двадесет и шеста глава

Хауард беше упоменал изрично, че посещението в погребалния дом трябва да бъде интимно, ограничено до изпълнителните директори на компанията и близките му приятели.

Самото погребение беше по-общодостъпно. Белами не беше осъзнала до каква степен, докато семейната лимузина не се приближи до църквата, където бяха нужни моторизирани полицаи, за да насочват трафика към околните паркинги, които бяха вече препълнени. Докато множеството отдаваше почит на баща й, Белами се ужаси как ще издържи ритуала и всичко, което следва.

Тя, Оливия, Стивън и Уилям бяха вкарани в църквата през един страничен вход и придружени до салон, където изчакаха, докато църковната камбана извести два часа, след което влязоха и заеха местата си на първия ред.

По време на службата тя се опита да се концентрира върху химните, които се пееха, цитатите от Библията и онова, което се казваше за баща й и забележителния живот, който е водил, но всичко се смеси. И беше изместено от факта, че баща й е починал и че тя не е изпълнила молбата му.

И ако беше убила Сюзан, бе извършила огромен грях.

След службата четиримата бяха изведени от храма преди всички. Докато се качваха в лимузината, Стивън забеляза новинарските камери и репортери, удържани зад една бариера отвъд улицата.

— Виждам ван Дърбин сред тълпата.

Белами го забеляза — него и верния му фотограф.

— Стига да стои на дистанция.

— Предполагам, че никакви заплахи не биха го удържали.

В първия момент Белами помисли, че Оливия говори за ван Дърбин, но после видя, че мащеха й гледа към главния вход на църквата, където хората излизаха и си проправяха път надолу по стъпалата.

Той би се откроил във всяка тълпа, но сега изглеждаше особено привлекателен в тъмния си костюм и кремава риза. Разбира се, никога не би се подчинил напълно на условностите, иначе нямаше да е той. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен под разкопчаната яка, а косата му бе оставена на себе си, което означаваше рошава.

Видът му накара сърцето на Белами да изпърха.

Устните му бяха свити в мрачна черта, докато слизаше по стъпалата. Когато стигна до долу, той спря и остана така, загледан в задния прозорец на лимузината, макар тя да знаеше, че не е възможно да я вижда през затъмнените стъкла.

Тя отвърна очи и погледна през отсрещния прозорец. Но няколко минути по-късно, когато колата най-после потегли от тротоара, не се сдържа и погледна назад. Дент още беше там и гледаше след тях.

* * *

Над петстотин души дойдоха на приема в кънтри клуба след упокойната служба. Хауард беше предвидил всички, които искат да дойдат, да бъдат посрещнати, защото не желаеше да рискува някой да бъде пропуснат при изготвянето на списъка с гостите.

Никой от членовете на семейството не беше очарован от това, но оформиха една стройна редица във фоайето на клуба и приемаха дошлите. Стивън и Уилям се измъкнаха в бара веднага щом етикетът позволи. Белами остана до Оливия още дълго, но когато Оливия бе отвлечена от приятелки от клуба по бридж, и тя напусна поста.

Отиде до бара, където се присъедини към Стивън и Уилям на една маса в ъгъла. Уилям стана при приближаването й и я покани да седне.

— Вече не можех да издържам баналностите — въздъхна Стивън. — Ако се наложеше да чуя още веднъж: „Скъпа, толкова съжалявам, бог да те благослови“, щях да си преметна въжето през врата.

— Те наистина го мислят, Стивън.

— Какво ще пиеш? — намеси се Уилям.

— Бяло вино.

— Не е достатъчно силно за случая. — Стивън вдигна чашата си с водка.

— Сигурно си прав, но все пак се спирам на бялото вино.

— Ще го донеса. — Уилям ги остави, за да поръча напитката на бара.

— Харесвам го — каза тя, като го гледаше как се отдалечава. — Много е внимателен и мил. Отзивчив към нуждите на всекиго. Беше фантастичен с Оливия.

— Опитах се да го разубедя да идва. Но настояваше.

— Той е твоето семейство и се радвам, че е тук заради теб. Знам, че ти е било много трудно да се върнеш. — Стивън нервно си играеше с пластмасовата бъркалка. Тя се пресегна и покри ръката му със своята. — Ако можеш да издържиш малко по-дълго, ти… — Тя прекъсна, когато видя изражението му да се променя рязко. Завъртя глава и видя причината за тревогата му.

Дейл Муди тъкмо влизаше в бара от външната тераса. Очите им се срещнаха. Той я позна и вдигна брадичка. Стивън, забелязвайки жеста, я погледна невярващо.

— Двамата да не сте приятели?

— Не. Но се запознах с него след срещата с теб в Атланта.

— Белами — каза той задъхано. — За какво, по дяволите?

— Отговори. — Тя не можеше да разбере неодобрението на доведения си брат сега. Муди беше излязъл отново и не се виждаше. — Извини ме.

Тя притича през стаята и излезе на терасата. Муди стоеше в сянката на един стълб, обвит с глициния, и палеше цигара напук на забраните срещу пушенето.

— Моите съболезнования — каза той и щракна със запалката си. След това посочи с нея към бара. — Изглежда доведеният ви брат е доволен от себе си. Има вид на преуспял човек.

— Изпитва силна омраза към вас.

— О, това разбива сърцето ми.

— Когато го разпитвахте, знаехте ли, че е гей?

Той сви рамене.

— Предполагах.

Той изтръска пепелта от цигарата си.

— Само си вършех работата.

— Не, не сте си я вършели. Тормозили сте едно непълнолетно момче.

Очите му се присвиха гневно.

— Не ме карайте да съжалявам, че съм дошъл да се срещнем. Още ли търсите отговори, или не?

Тя потисна възмущението си.

— Определено.

— Тогава ме слушайте. Оставих онази папка при Хеймейкър. Идете при него. Той ще ви осведоми.

След което се опита да се отдалечи, но тя протегна ръка и го хвана за ръкава на сакото.

— За кое?

— За всичко, което ви трябва. Всичко е вътре, включително свидетелско показание от мен, в което си признавам за машинациите, както и за тези на Руп.

— Подписано самопризнание?

— Да. И за да се елиминират всякакви съмнения и дебати дали е законно, оставих отпечатък от палеца си. Няма да имате никакви затруднения с Хеймейкър. Казах му, че ще отидете. — Той се опита да се освободи, но тя отново го задържа.

— Две неща — каза Белами. — Моля ви.

— Давайте бързо.

— Аз и Дент се върнахме в хижата ви, за да ви предупредим за Рей Стрикланд. — Тя описа нападението над Гал в хангара му. — Стрикланд е искал да го убие.

— Изглежда се старае доста.

— Така изглежда.

— Предупреждението се взема предвид — каза Муди. — А какво е второто нещо?

Тя навлажни устните си.

— След като говорих с вас, си спомних още нещо за онзи ден.

Вниманието му се изостри.

— Да?

— Чух тогава Сюзан да казва нещо за мен. Нещо отвратително. — Тя преглътна с усилие и сърцето й заби силно. — По време на разследването си открихте ли нещо, което да свидетелства за някаква вероятност аз да съм я убила?

— Не.

— Но бихте отхвърлили такава мисъл заради възрастта и ръста ми. Минавало ли ви е някога през ума, че може да съм аз? Сега знаете, че съм я видяла да лежи мъртва още преди бурята.

Муди я изучава една-две секунди, после й подхвърли запалката си. Тя инстинктивно я хвана и я притисна към гърдите си.

— Какво правите?

— Левичарка сте. — Той кимна към ръката й, която стискаше запалката. — След като описахте сцената на престъплението на другия ден, проверих, просто за да съм сигурен. Може да сте видели сестра си мъртва, но не сте я убили. Който я е ударил, го е направил откъм тила й с дясната ръка.

Напрежението в гърдите й започна да намалява. Тя остана без дъх от облекчение.

— Сигурен ли сте?

Той хвърли цигарата си на терасата и я смачка.

— Още не знам кой е убил сестра ви, но знам кой не е.

След което си взе запалката от нея, обърна се рязко и се отдалечи. Белами се затича след него, но бе направила едва няколко стъпки, когато един от най-старите приятели на баща й излезе иззад бара и я извика. Тя нямаше друг избор, освен да се спре и да заговори с него.

Докато мъжът изказваше съчувствията си, Дейл Муди отново бе изчезнал.

 

 

Дент не се нареди да поднесе съболезнования. Влезе в клуба през друга врата и после се смеси с тълпата. Не яде, не пи, не говори с никого и стоеше на разстояние от семейството, въпреки че не изпускаше Белами от поглед, когато беше възможно. Ако го беше забелязала, то не го показа.

Изглеждаше уморена и съкрушена. И величествена по някакъв трагичен начин. Черното й отиваше. Дори сенките под очите й изглеждаха изтънчени.

Когато членовете на семейството се пръснаха, той я последва до двойната врата на бара. Не влезе, но я видя да сяда на една маса със Стивън. Разходи се в коридора и следващия път, когато надникна, я видя да става и да тръгва към терасата.

Съзирайки възможност да поговори с нея насаме, Дент се измъкна през най-близкия изход, заобиколи плувния басейн и зави зад ъгъла на сградата, която го изведе до сенчеста тераса. Видя я да говори с възрастен мъж, който притискаше ръката й между своите.

Веднага щом двамата се разделиха и преди тя да се върне в бара, Дент я извика по име. Предположи, че може да се измъкне, когато го види. Но тя не го направи. Изчака го да я приближи.

Отблизо можеше да види, че очите й са насълзени. Може и да беше пропуснала няколко хранения. Винаги слаба, сега изглеждаше направо чуплива. След няколко мига на взиране той зададе въпроса, който го измъчваше от дни.

— Защо не ми се обади?

Баща й, човекът, когото бе казала, че обича най-много на света, беше умрял. Но тя дори не му каза. Беше изненадан колко много го заболя. Не беше отговорила и на безбройните му гласови съобщения. Беше си помислил… По дяволите, не знаеше какво си мисли. Или какво да мисли сега, защото тя продължаваше да не казва нищо.

— Трябваше да го чуя от Гал — каза той, — който е разбрал от новините. Защо не ми се обади да ми кажеш?

— Не се разделихме по най-добрия начин.

— Но баща ти е починал. — Произнесе го както се изтъква важен аргумент в спор, сякаш нямаше нужда да се казва друго.

— Защо да те занимавам с това?

— Да ме занимаваш? — Той я гледа смаяно няколко секунди, после обърна глава и се загледа към разкриващото се голф игрище. — Уау! Това говори много, нали? Говори за мнението ти за мен. Изглежда, че си Листън дори повече от тях.

След малко отново се обърна и я погледна в очите. Изсумтя невярващо, мина покрай нея и влезе в бара през вратата на терасата. Хвърли поглед към масата, където седяха Стивън и Уилям. Те бяха погълнати от разговор.

Оливия стоеше с група добре облечени мъже и жени като нея. Изглеждаше сякаш слуша онова, което говореше един среброкос джентълмен, но очите й бяха празни.

Дент си помисли да остане и да си поръча питие. Присъствието му щеше да развали партито им, да направи ситуацията неловка, а той се чувстваше достатъчно свадлив, за да го направи. Дори погледна дали няма някой свободен стол на бара. И точно тогава го видя.

Джери.

Седеше на бара, наведен над една бира. Но погледът му беше фиксиран върху Белами, когато тя влезе през вратата с разстроено изражение, попивайки очите си с кърпичка.

Джери бързо се наведе за нещо под бара.

Всичко това Дент регистрира за части от секундата. Анализира потенциално опасната ситуация и реагира със светкавична, единствена мисъл: да спаси Белами.

— Хей! — извика той.

Джери направи това, което и всички останали в бара. Изненаданият му поглед се обърна към Дент и виждайки, че той е човекът, към когото се обръщат, замръзна. Но само за миг. След това хукна.

Дент се втурна след него. Джери тичаше така, сякаш го гонеше дяволът. В бързината си не виждаше съвсем ясно пътя и се блъсна в двойната врата, счупвайки стъклото.

Жените се разпищяха. Мъжете отскочиха.

Джери, препъвайки се, се опита да избяга, но Дент го хвана за яката, издърпа го към бара и блъсна лицето му в стената. Мъжът извика от страх и болка, когато Дент го притисна отзад.

— Каква е историята ти, Джери?

— Пусни го!

Дент не обърна внимание на вика. Той искаше обяснение от мъжа, който бе проследил Белами от Ню Йорк до Тексас.

— За какво се пресягаше под бара?

— За к-к-книгата — смотолеви Джери.

— Дент. — Белами го хвана за лакътя и се опита да го издърпа. — Няма нищо. Той наистина има книга. Виж, ето я. Беше под стола му.

Дент примига при вида на екземпляра на „Ниско налягане“. Постепенно разхлаби хватката си и освободи нещастника. Джери се обърна. Кървеше на няколко места от счупените стъкла на вратата. От разбития му в стената нос също капеше кръв.

Дент го притисна към стената.

— Защо непрекъснато я следиш?

Джери мълчеше уплашено.

— Пусни го.

Дент позна гласа, беше същият, който преди малко бе извикал. Той обърна глава в посоката, от която беше дошъл. Там стоеше Стивън.

Той направи знак на Дент да свали ръката си от гърдите на мъжа.

— Следеше Белами, защото му платих да го направи.

Дент изгледа Стивън невярващо. Отпусна ръка и Джери се свлече на пода. След което направи жест на върховно отвращение, който обхващаше всички в стаята.

— Вие сте пълна скръб.

И като прескочи Джери, излезе, хрущейки с обувки по натрошените стъкла.

 

 

Десетминутното пътуване в лимузината премина в пълно мълчание.

Белами влезе първа в къщата. Хелена се приближи, но Белами поклати глава и икономката тактично се оттегли.

— Името му е Саймън Дауд — каза Стивън, още преди да му е поискала обяснение. — Частен детектив.

— О, боже — изохка Оливия. — Стивън, какво, по дяволите…

Белами махна с ръка, прекъсвайки мащехата си. Искаше да чуе само какво Стивън ще каже в свое оправдание.

— Защо си наел частен детектив да ме следи? Мислех си, че ме преследва!

— За твоя защита. — Гласът му прие гневна нотка, съответстваща на нейната. — Ти написа книга за истинско престъпление, но остави финала отворен за интерпретации. После започна да я рекламираш, правейки сама себе си мишена за всички замесени, които са имали някакви проблеми с това.

— Като например?

— Като например Дент Картър. Който доказа преди по-малко от час, че е разбойник. Не че в това има нещо изненадващо.

— Скандално поведение — каза Оливия полугласно. — Никога няма да смея да погледна хората от клуба в очите.

Белами извика:

— Мислел е, че ме предпазва.

— Естествено, скачаш веднага в негова защита — изсумтя Стивън. — Получил е тези рани и синини по лицето, след като го видях в Атланта. Кой го е подредил така?

— Не се опитвай да сменяш темата. Кажи ми защо си пуснал този… този Саймън Дауд след мен.

— В книгата си ти едва ли не обявяваш Дейл Муди за нечестно ченге. В най-добрия случай за некомпетентен. Можеше да иска да ти отмъсти. Както и Руп Колиър. Така или иначе, разтревожих се за безопасността ти. Ето, Уилям ще ти каже.

— Мотивите му бяха благородни. Той беше ужасно притеснен за теб.

— Затова ангажирах Дауд — каза Стивън, връщайки вниманието й отново към себе си. — Първата му любов е театърът. Изживява се като актьор. Увери ме, че ще е идеалният, че може да изиграе предан фен. Така че да е близо до теб, когато се появяваш на публични места. И преди да се впуснеш в обвинителна тирада, позволи ми да изтъкна, че го наех, едва след като ти ми каза за онзи плъх, за вандалщината в къщата ти и за самолета на Дент.

Оливия местеше поглед от единия към другия.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Това сега няма значение. — Белами безсилно се отпусна на ръкохватката на един стол и разтърка чело. Когато си припомни последните няколко дни, разбра защо Стивън изобщо не беше изненадан, когато видя нея и Дент в „Макси’с“. Джери — Дауд или какъвто и да е — ги беше последвал от парка в Джорджтаун до летището в Остин. Беше предупредил Стивън за пътуването им към Атланта.

— И така до днес — каза той. — Знаех, че ще има тълпа на погребението и се безпокоях за твоята безопасност. За безопасността на всички ни. Така че помолих Дауд да дойде, да ни пази гърбовете и — както се оказа — съм имал пълното право да го направя. Погребението ги накара да изскочат от дупките си. Муди. Руп. Колиър.

— И той ли беше там? — попита Белами, вдигайки глава. — Не го видях.

— Седеше два реда зад нас в църквата.

— И се навърташе в салона на кънтри клуба — обади се Оливия. — Като най-скъп приятел на семейството.

— Да не забравяме Дент — продължи Стивън. — Вие двамата с него практически бяхте неразделни напоследък. Изненадан съм, че не си изгуби ума и не хукна подире му, както когато беше дванайсетгодишна; първо увлечение, все пак.

Бузите на Белами пламнаха, сякаш я беше зашлевил. Тя се изправи и тръгна към него.

— Защо казваш такива неща?

— Какви?

— Неща, които нараняват. Омразни неща.

— Белами — въздъхна Оливия, — моля те, не започвай. Не днес.

Игнорирайки молбата на мащеха си, тя задържа неподвижния си поглед върху Стивън.

— Какво ти става? Когато беше по-млад, проявяваше по-голяма чувствителност към емоциите на другите.

— Пораснах.

— Не, станал си подъл. Злонамерен, надменен и низък като хората, които някога презираше. — Тя поклати глава в недоумение. — Не те разбирам. Наистина.

— Не съм те молил да ме разбираш.

— Но аз искам! — Тя се пресегна към ръката му. — Стивън — призова го тя, — винаги съм гледала на теб като на роден брат. Обичам те. Искам и ти да ме обичаш.

— Вече не сме деца. — Той отдръпна ръката си от нейната. — Време е и ти да пораснеш и да осъзнаеш, че животът рядко ни дава каквото искаме.

Тя потърси очите му, видя колко недостижимо е сърцето му и в този момент го съжали. Физически той беше красив, но бе емоционално деформиран. Оскърбленията на Сюзан бяха оставили трагичен отпечатък върху живота му.

Но отказвайки да говори по този въпрос, той бе попречил на изцелението си. Беше позволил на омразата и обидата да се задълбочат, правейки го критичен, циничен и неспособен да прощава. Имаше майка, която го обичаше с цялото си сърце. Беше обожаван от търпелив и предан партньор, чиято любов се долавяше във всеки жест. Но Стивън бе изолирал една част от себе си дори от него. Отказваше да приеме напълно тяхната любов и да даде своята в замяна.

В което беше истинската трагедия.