Сандра Браун
Ниско налягане (32)

Епилог

Една седмица по-късно

— Трябва ми пилот.

— Сериозно? По някаква случайност съм пилот.

— Чух, че си добър.

— Правилно си чула. Къде трябва да летиш?

— Навсякъде.

— О, това звучи доста определено.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Какво имаш предвид?

— Може ли да поговорим насаме?

— Предполагам. Искам да кажа, разбира се.

— Още съм в „Четири сезона“. Имаш ли против да се срещнем там?

— Чудесно. Кога?

— След колко време можеш да дойдеш?

Един час по-късно Дент почука на вратата на апартамента й. Тя го погледна през шпионката и макар с изкривени от лещата очи, той изглеждаше превъзходно. Беше облечен по същия начин както онази сутрин, когато за първи път резервира самолета му. Джинси и боти, бяла риза, черна вратовръзка с разхлабен възел под разкопчаната яка.

Очевидно смяташе, че това е бизнес среща.

Тя си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Здравей.

— Здравей.

Той влезе в апартамента, застана в средата на салона, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и се огледа. Накрая пристъпи към нея.

— Благодаря ти, че дойде толкова скоро.

— Още се нуждая от чартърите.

— Не прие ли работата със сенатора?

— О, приех я.

— Как върви?

— Добре. Разкарвам го напред-назад от тук до ранчото му. Лесно и приятно. По-малко от час при попътен вятър. В събота водих него и съпругата му до Галвстън на среща с приятели. Прибрах се вкъщи в един след полунощ.

— Значи върви добре.

— От една седмица е, но до този момент няма проблеми.

— Радвам се. Междувременно как върви ремонтът по твоя самолет?

— Тъкмо заради него се нуждая от чартърите. Удръжките ми са големи. Въпреки че трудът е на Гал, частите са скъпи.

В момента убиваха времето, избягвайки онова, за което наистина искат да говорят, и двамата го знаеха прекрасно. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Тя му посочи едно кресло.

— Седни. Мога да ти предложа да пийнеш нещо от минибара.

Той седна. Тя се отпусна на дивана. Дент се огледа, забелязвайки колко обитавана е стаята.

— Тук си била през цялата седмица?

— Да, след като ме доведе.

Дългият й разговор с ван Дърбин се бе пренесъл от улицата вътре в къщата и трая по време на цялата вечеря. Когато най-после приключи някъде в малките часове, тя бе помолила Дент да я откара в хотела. Той го направи без възражение или коментар. Беше й пожелал лека нощ, но не беше предложил да остане с нея.

Двамата не се бяха чували оттогава, докато накрая тя не събра смелост да му се обади преди един час.

— След Оливия… не исках да оставам в къщата на родителите ми.

— Разбираемо.

— Беше ни достатъчно трудно — на мен и на Стивън — да се движим из нея, стая по стая, за да определим какво искаме да задържим. Той взе някои от нещата на Оливия. Аз запазих някои от татковите със сантиментална стойност за мен. Всичко друго, дори бижутата на Оливия, предадохме на ликвидатора на имението. Стивън и аз се разбрахме да дарим всичко от продажбата на един подслон за бездомници. Ще продадем имота.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Винаги е бил на семейството ти.

— Пази много болезнени спомени, както впрочем и хубави.

— Ами къщата в Джорджтаун?

Тя обхвана с ръце тялото си.

— Като знам, че Рей Стрикланд е бил вътре, дебнел е в дрешника ми, ровил ми е из нещата… не мога да прекарам там и една нощ. Наех я обзаведена. Късмет е, че така и не успях да си разопаковам личните вещи.

— Значи отиваш в Ню Йорк. Кога тръгваш?

Това, че й зададе въпроса толкова безстрастно беше обидно, но тя сдържа гласа си.

— Всъщност, още не съм решила къде искам да отида. Апартаментът ми там не е истински дом. Нищо повече от солидна инвестиция. Ще го запазя като временна квартира, но…

— Като какво?

Тя се усмихна.

— Като място, на което ще отсядам, когато трябва да отида в Ню Йорк по работа.

— Ще продължиш да пишеш?

— Чиста белетристика следващия път — каза тя унило. — Но мога да пиша навсякъде.

— За това ли ми се обади? Да те кача на самолета и да обикаляме, докато видиш някое място, което ти харесва?

— Не — произнесе тя бавно. — Обадих ти се, защото ти явно не се канеше да ми се обадиш. Предположих, че ако искам изобщо да те видя някога, трябва да измисля причина.

Той се размърда в креслото. Облегна глезена на единия си крак върху коляното на другия, после веднага го пусна на пода. Оправи вратовръзката си, въпреки че нямаше нужда.

Виждайки неловкостта му, тя попита:

— Няма ли да кажеш нещата, които мъжете казват в такива случаи, без всъщност да ги мислят?

— Не.

— Беше толкова уверен, докато не споделих леглото ти, Дент. Разчупи бариерите, които никой мъж не бе успял да разчупи. Какво означаваше това за теб? Трофеи ли бяха оргазмите ми?

— Исусе… — Той поклати глава. — Не.

— Тогава какво?

Той се повъртя още известно време и накрая каза:

— Не знам как да го формулирам.

— Отчасти партньорка, гадже или нещо друго, наречи го както искаш. Но не бих се осмелила да гадая, защото може изобщо да не е това, което имаш наум за мен. За нас.

— Нека ти кажа честно и открито, това ще е може би пълен провал. Не бих искал да съм негодникът, който ще те нарани. Отново. Повече, отколкото вече си наранена. Заслужаваш да бъдеш щастлива.

— А ти ще бъдеш ли щастлив?

— Ако какво?

— Ако си отчасти партньор, гадже или каквото и да е.

— На теб ли?

Тя кимна.

— Не знам как да отговоря, защото никога не съм го правил. Единственото, което знам, е, че когато те оставих тук миналата седмица и изглеждаше сякаш всичко ще се оправи и ще е наред, си помислих, че най-хубавото нещо, което бих могъл да искам за теб, е да се отдръпна и да те оставя да продължиш живота си. Кълна се в Бога, това беше жертва, защото още искам да съм върху теб. И можех да бъда. Освен това го знаех. Но не мисля, че щеше да е най-доброто за теб. Затова си тръгнах, мислейки си: Хайде, наведи глава, свети Дент. Направи едно добро дело. Никога не съм се чувствал толкова добре по отношение на някое решение. Нито толкова гадно.

Той стана от стола и отиде до прозореца, който предлагаше гледка към хотелските градини и реката отвъд.

— Но си мислех за теб всяка минута. Апартаментът ми и преди си беше дупка, но сега изобщо не можех да стоя в него, защото навсякъде, където погледнех, виждах теб. Стана ми толкова непоносимо, че последните нощи прекарах в хангара. Гал не ми говори.

— Защото си спал в хангара?

— Защото съм прекалено глупав, за да живея.

— Той ли го каза?

— Да, каза го. Той… ъ-ъ-ъ… — Минаха няколко секунди, преди той да се обърне и да я погледне. — Каза, че когато човек се влюби, оглупява. Но че аз, какъвто съм бил, съм постигнал нови нива на глупостта и съм те оставил да си заминеш.

Очите й се насълзиха.

— Не е трябвало да вбесяваш Гал.

По-късно заспориха за това кой е направил първата крачка, но важното беше, че се прегърнаха и телата и устните им се сляха. Нетърпеливите им ръце започнаха да разкопчават дрехите, но когато той я притисна към прозореца, тя го призова да прояви разум, защото някой от парка долу може да ги види.

— На кого му пука? — вдигна вежди той и когато тя отвърна, че на нея й пука, я дръпна на пода, където заедно с дрехите им паднаха и последните забрани.

Накрая се преместиха в спалнята.

— Онази сутрин… — отнесено произнесе той. — Когато ти излезе от банята, след като си беше взела душ… беше облякла ризата ми.

— Хм. Погледна ме странно.

— Почувствах се странно.

— Защо?

Той потри устни върху слепоочието й и прошепна:

— Искам да кажа, че това беше първият път, когато истински съм се радвал да видя жена на сутринта след нощ, прекарана заедно. Но имаше и нещо повече. Осъзнах също така, колко много ще ми липсва да се събуждам без теб, когато те няма.

Тя затвори очи и се остави емоциите да я изпълнят.

— Не знам докъде ще доведе това, Дент, нито какво ще се случи. Знам само, че искам да съм с теб по този начин колкото е възможно по-често и колкото е възможно по-дълго.

— Мисля, че мога да го преживея. Всъщност, искам да живея така. — Той отдръпна глава назад, за да може да я гледа в лицето. — И нямаш нищо против, че съм беден, а ти богата?

— Ти имаш ли?

— По дяволите, не. Въпреки онова, което Гал каза, не съм глупав.

— Заради парите ми ли е всичко?

— Абсолютно. Но нека караме поред.

Той я докосна по начин, който я накара да ахне, а след миг бе върху нея, движеше се в нея, не яростно като преди, а бавно и с чувство. След това леко се отдръпна, обхвана лицето й в шепи и я целуна по клепачите. Миглите й потрепнаха и тя отвори очи.

— Очите ти вече не са толкова тъжни — чу го да казва.

— Защото съм безумно щастлива.

— Значи ставаме двама.

— Значи ти е пукало дали ще ти се обадя, или не?

Като погледна дълбоко в очите й, той хвана ръцете й, сложи ги от двете страни на главата й и преплете пръсти с нейните. После отпусна чело върху нейното.

— Пукаше ми. И още как. Слава богу, че продължи само една седмица.

Тя нежно го целуна по устата.

— Една седмица и осемнайсет години.