Сандра Браун
Ниско налягане (2)

Първа глава

Дент вдигна телефона недоволно.

— Какво?

— Още ли си в кревата?

— Кое време е?

— Звучиш ми като пиян.

— Трябва ли да съм трезвен?

— Ако искаш работата.

— Днес?

— Веднага щом можеш да дойдеш.

— Боях се, че ще го кажеш. Струва ли си да се напъвам?

— Откога можеш да си позволиш да откажеш един наем?

— Окей, окей. Колко?

— Две хиляди, отиване и връщане.

— До?

— Хюстън Хоби.

— С преспиване?

— Не.

Дент седна и стъпи с единия си крак на пода, проверявайки степента си на трезвеност. Прокара пръсти през косата си няколко пъти, след това остави ръката си там, хванал с длани замаяната си глава.

— Две хиляди и петстотин, плюс разходите за гориво.

— Човекът е болен. Отива на химиотерапия.

— Две хиляди и петстотин, плюс разходите за гориво.

Последва неразбираемо мърморене за алчност, след което:

— Мисля, че мога да вдигна малко.

— Вдигаш и се разбираме. Какво е времето?

— Горещо, задушно, Тексас през май.

— Прогноза?

— Възможни гръмотевични бури късно тази вечер. Нищо, с което да не можеш да се справиш, нищо страшно. — След кратко колебание: — Сигурен ли си, че си в състояние да летиш?

— Зареждай самолета.

На път за банята босият му крак закачи електрическия кабел на лампиона и го събори от нощното шкафче. Той падна глухо, но за щастие крушката не се счупи. Изрита лампата и разхвърляните дрехи от пътя си и влезе в банята, проклинайки студената светлина, когато натисна електрическия ключ.

Избръсна се опипом под душа, изми зъбите си, наведен над умивалника, и реши да остави косата си да изсъхне на въздуха, вместо да използва сешоара. Нямаше какво толкова да се гласи и да се гледа в огледалото.

Влезе в спалнята и облече униформата си за летене: джинси, бяла риза от Оксфорд, черна вратовръзка, която върза, но остави разхлабена под отворената яка. Пъхна крака в обувките, след което взе портфейла, ключовете и авиаторските очила от гардероба. На вратата спря да погледне голата жена в леглото си. Тя, както и да се казваше, не помръдна. Запита се дали да не й остави бележка и да я помоли да заключи вратата, когато излезе от апартамента.

Но след това кървясалите му очи обходиха мястото и си помисли, че няма защо да си дава труд. Тук нямаше нищо, което един крадец би поискал.

 

 

Сутрешният час пик беше минал, така че трафикът беше сравнително спокоен. Единственият остатък от предишния живот на Дент беше червен корвет, оборудван с двигател 530 конски сили, шестскоростна трансмисия, дълги, издадени напред фарове и титаниев ауспух на „Корса“. Увеличавайки скоростта до сто и четирийсет километра всеки път, когато бе разрешено, той изкара колата от северната част на Остин и се насочи към частното летище.

Можеше да държи самолета си в по-модерен хангар, но трябваше да се съобразява и с такива неща като лоялност и т.н. Освен това този му подхождаше повече.

Самолетът му беше паркиран на пистата, която образуваше бетонен плац пред хангара от гофриран метал. Той беше виждал и по-добри дни преди двайсет години, когато Дент за пръв път беше започнал да се навърта тук.

Покрай външните стени на хангара растеше кантарион, оформяйки своеобразен бордюр. Избелелият оранжев ветропоказател беше същият, който Дент помнеше, и той предположи, че е бил сложен не дълго след Втората световна война.

Паркиран отзад, да не бие на очи пред запуснатата сграда и раздрънкания пикап на Гал, стоеше лъскав черен „Ескалейд“ със затъмнени прозорци.

Дент вкара ветерана в хангара и той спря със скърцане на гуми, изключи двигателя и излезе. Гал седеше зад разхвърляното бюро в офиса на хангара, който се намираше до една замъглена стъклена стена и три други стени, направени от талашит. Ограждението беше три на три и натъпкано с какво ли не.

Папки, диаграми, топографски таблици и пожълтели вестникарски изрезки с авиаторски истории, прикрепени с кабарчета към стените, нашарени от многобройни дупки. Остарели списания със смачкани и извити в ъглите корици бяха струпани върху всяка достъпна повърхност. Върху ръждясала, вдлъбната кантонерка с папки се мъдреше препарирана миеща мечка, чиито стъклени очи и плешивини по козината бяха покрити с паяжини. Календарът над нея беше от 1978 година, разтворен на мис Март, върху която нямаше нищо, освен подканяща усмивка и стратегически разположена пеперуда.

При влизането на Дент Гал се изправи. Подпрял юмруци на кръста си, той изгледа Дент отгоре до долу, после изхъмка с явно неодобрение и завъртя незапалената си цигара от едната страна на устните си към другата.

— Изглеждаш отвратително.

— У теб ли са парите ми?

— Аха.

— Тогава ми спести обидите и ги давай.

— Не бързай толкова, шампионе. Аз посредничих за този чартър и носих отговорността за сигурността на тримата пасажери.

— Мога да пилотирам шибания самолет.

Гал Хатауей не се развълнува от тона на Дент. Той беше единственият човек на земята, на когото Дент би тръгнал да възразява, защото мнението на Гал беше единственото, което имаше значение за него. Старият мъж го изгледа свирепо и той отстъпи назад.

— Хайде, Гал. Щях ли да летя, ако не ставах за това?

Гал се поколеба още няколко мига, след това извади сгънат чек от джоба на омазания си работен комбинезон и го подаде на Дент.

— Чек?

— Няма лошо. Вече се обадих на банката.

Дент разгъна чека, видя, че е издаден в банка в Джорджтаун за две хиляди и петстотин долара, платими на негово име, и подписа. Изглеждаше, че всичко е наред. Той го прибра в портфейла си.

— Заредих деветдесет галона гориво — каза Гал. — Тя ще покрие разходите по сметката за гориво, когато се върнеш.

Дент го изгледа сурово.

— Вярвам й. Остави кредитната си карта като гаранция. — Гал отвори чекмеджето на металното си бюро. Вътре имаше изписани моливи, огънати кламери, изоставени ключове, евтина химикалки „Бик“ и платинена карта „Американ Експрес“. — Увери ме, че е валидна. Въпреки всичко проверих. Така е. В продължение на още две години. Кой наземен оператор искаш да използваш? Тя остави ти да решиш.

Дент каза този, който предпочиташе.

— По-евтино гориво ли? — попита Гал.

— По-пресни пуканки. Сухопътният превоз?

— Тя ми поръча да се погрижа да чака лимузина. Уредено е.

— В „Ескалейд“-а ли чакат?

— Каза ми, че било прекалено горещо и задушно в хангара.

— Явно тя ръководи шоуто.

— Предполагам, че може да се каже. — Гал внезапно изпита трудност да го гледа в очите. — Старецът бил ужасно болен. Бъди любезен.

— Винаги съм любезен.

Гал изсумтя.

— Само не забравяй: „На харизан кон зъбите не се гледат“.

— Нещо друго? Майко! — Гал се озъби, но Дент му попречи да каже онова, което се канеше, като попита за кафе.

— Още ли е горещо?

— Кога не е било?

— Кажи им, че ми трябват още двайсет минути, след което излитаме. Междувременно могат да отидат до тоалетната…

— Знам какво се прави. — Гал промърмори нещо, което Дент не чу, може би за добро, после добави: — Преди да те видят, махни ония неща от очните си ябълки. Приличат на пътни карти.

Дент отиде в съответния хангар и седна на една маса, на която имаше компютър, свързан с любимия му метеорологичен сайт. Той си отбеляза прогнозата за буря за тази вечер, но небето в момента беше ясно.

Беше летял до Хюстън Хоби много пъти. Въпреки това разгледа информацията, която му бе нужна за полета, а така също и за летището. Справочникът за летищните съоръжения за всеки щат плюс данните за наземния контрол бяха свалени на айпода му, до който щеше да има достъп в кабината. Но като предпазна мярка той винаги принтираше и носеше със себе си информация, отнасяща се до излитане, летище на дестинацията и алтернативно летище. Най-накрая се обади в телефонната централа и попълни летателен план.

Отвън мина през предлетищната проверка на самолета си, макар да знаеше, че Гал вече го е направил. Отиде под крилата, за да подсуши горивото от пет различни места, проверявайки стъклената тръба, за да се увери, че не се е събрала вода в резервоара за гориво. Беше досадна, времеемка работа, но навремето познаваше един тип, който беше пропуснал да я направи. Беше се разбил и умрял.

Доволен, че самолетът му е вече готов, той сигнализира на Гал с вдигане на палец.

— Добре е да тръгваме, ако са тук.

След това се отби в тоалетната, където наплиска лицето си със студена вода и глътна три таблетки аспирин с остатъка от кафето, което не беше толкова горещо, колкото Гал се хвалеше, но пък беше двойно по-силно от препоръчаното. И според наставленията капна капки за очи, за да не се зачервяват. Също така си сложи слънчевите очила.

Когато излезе от сградата, тримата му пътници го чакаха на пистата, застанали рамо до рамо.

Беше лесно да идентифицира пациента. Мъжът беше висок и с благородна осанка, но с жълтеникавосивия тен на страдащ от рак и подложен на тежка химиотерапия. Беше облечен във всекидневни панталони и спортно сако, които изглеждаха с няколко номера по-големи. Бейзболна шапка покриваше голата му глава.

В средата на триото стоеше привлекателна жена, малко по-млада от мъжа, но доста добре изглеждаща като за шейсетгодишна. Нещо в нея…

Стъпките на Дент се поколебаха, след това той спря. Очите му се извиха отново към мъжа и той се опита да възстанови в съзнанието си здравата му версия. Кучи син. Това беше Хауард Листън.

Не можеше да има грешка, защото до него стоеше съпругата му, Оливия, която изглеждаше все така овладяна, както Дент си я спомняше. Беше красива жена, която отделяше време и усилия, за да остава по такъв начин. Все още бе в отлична форма, въпреки че килограмите й сега бяха разпределени по различен начин, малко повече около талията. Косата й беше по-светла. Кожата около устата и под брадичката й беше по-отпусната, отколкото преди двайсет години. Но надменното й изражение си беше все същото.

Дент ги гледа в продължение на няколко мига, след това извърна глава. Гал се криеше на входа на офиса си, явно чакаше да види каква сценка ще се разиграе. Под погледна на Дент той се оттегли вътре в офиса и затвори вратата. Дент имаше няколко хубавички думи за него, но те можеха да почакат.

Той се завъртя обратно и изгледа семейство Листън с презрение.

— Това да не е някаква шега? Защото ако е така, нямам търпение да видя хумора.

Оливия се изви и заговори на по-младата жена, която стоеше от другата й страна.

— Казах ти, че това е ужасна грешка.

По-младата пристъпи две крачки напред към него.

— Не е шега, господин Картър. Трябва да стигнем до Хюстън.

— Има магистрала за ускорен трафик оттук до там.

— Татко не може да пътува толкова дълго с кола.

— Татко!

Тя свали големите, тъмни слънчеви очила, които покриваха почти една трета от лицето й.

— Аз съм Белами. Спомняш ли си?

Да, разбира се, че си спомняше, но това беше Белами! Малката сестра на Сюзан? Като дразнещо коте, което винаги се криеше, когато той се появеше наблизо. Кльощава, непохватна, със скоби на зъбите и пъпки по лицето. И това беше тя?

Кокалестата й фигура се бе наляла на правилните места. Тенът й сега беше безупречен, зъбите й — прави и равни. Беше облечена небрежно, но скъпо, и в лъскавата й, вързана на коса опашка, нямаше и един раздвоен връх. Красива опаковка отгоре до долу.

Но не би могъл да разтопиш едно кубче лед на задника й.

Тя излъчваше същото високомерно отношение като родителите си. Насочено специално към Дент Картър. Оливия го гледаше така, сякаш не се бе къпал тази сутрин. Възрастният мъж беше или прекалено болен, или прекалено безразличен, за да говори. Колкото до Белами, тя имаше властен маниер, който го дразнеше по неприятен начин и те размениха само няколко думи.

Не, този път нямаше да им яде лайната. Не и втори път.

— Има пътническо летище на югоизток от града — каза той, обръщайки се към Белами. — Може би сте чували за него? Големи, блестящи самолети? Летят по седем пъти дневно до Хюстън и обратно.

Тя отвърна на сарказма му с язвителна усмивка.

— Да, ами… благодаря ви за предложението. Но за татко е мъчение да преминава през летищната охрана и всички онези изисквания. Казаха ми — тя погледна зад него към хангара, където Гал си играеше на криеница, — казаха ми, че имате самолет за чартърни полети. Съгласих се с финансовите ви изисквания и платих предварително за услугите ви.

По дяволите, парите му трябваха.

Два и половина бона бяха джобни пари за семейство Листън. За него това означаваше ток, хранителни продукти и плащане на вноски по заем за самолета му. Идеше му да се срита, че не им е поискал повече. Идеше му да срита Гал дори още по-силно, че не му е казал кои ще са пътниците. Да му спретне зад гърба такова нещо, какво си мислеше старият негодник?

Всъщност, какво си мислеха Листън? Защо бяха избрали точно него измежду всички опции за чартър, включително частен джет, какъвто спокойно можеха да си позволят? Съмняваше се, че искат да се сприятелят.

Той със сигурност не искаше да има нищо общо с тях.

Но, за съжаление, онова, което Гал беше казал за харизаните коне, беше напълно приложимо в случая. Щом те можеха да понесат компанията му, и той щеше да понесе тяхната. Хюстън беше кратък полет.

Дент се обърна към Хауард Листън, принуждавайки го да приеме неговото съществуване.

— По кое време имате час при лекаря?

— В два часа.

— Ще ви закарам навреме.

— Добре — кимна Белами. — Ако няма друго, дали не можем да тръгваме?

Снизхождението й беше толкова фамилиарно, че на Дент му се прииска да изскърца със зъби. Вместо това обаче той се усмихна и посочи стълбичката, която водеше в кабината на самолета му.

— След вас.

 

 

Полетът вървеше гладко. Единствената трудност, с която се сблъскаха, беше да вкарат и да изкарат Хауард Листън от самолета. Той не само беше толкова слаб, че едва събираше сили да върви, но според Дент изпитваше и болка. Когато се настани на задната седалка на лимузината, която ги чакаше, когато пристигнаха, той сякаш изпитваше облекчение, че е стигнал толкова далече. Оливия се плъзна до него, грижовна и внимателна, точно каквато винаги е била.

Белами се забави отзад с Дент, опитвайки се да надвика шума от двигателите на самолета и острия вятър от залива.

— Персоналът и докторите винаги закъсняват с графика, така че не мога да предвидя колко ще се забавим.

Непрозрачните слънчеви очила бяха отново на мястото си, но долната част на лицето й беше напрегната, което, предположи Дент, можеше да е признак на притеснение за баща й. Или пък имаше същото ниско мнение за него като родителите си. Един Господ знае само, какво беше чула да се говори за него през изминалите осемнайсет години.

— Аз ще съм тук, когато и да се върнете. — Той й подаде една от визитните си картички. — Тук е написан мобилният ми телефон. Ако ми звъннете, когато излизате от болницата, ще подготвя самолета, така че да можем да излетим веднага.

— Благодаря. — Тя се поколеба за миг, после отвори дълбоката чанта, която бе преметнала през рамо, извади една книга с твърди корици и му я подаде.

— Чел ли си я?

Той пое книгата.

— „Ниско налягане“. Т. Джей Дейвис.

— С други думи Белами Листън Прайс. Знаеше ли, че съм написала роман?

— Не. — Прииска му се да добави: — Освен това не ми пука.

Но се въздържа, защото тя погледна нагоре към него, главата й беше наклонена любопитно.

Не можеше да види очите й през стъклата на очилата, но му се стори, че внимателно преценява отговора му.

— Не — повтори той. — Не знаех, че си станала писателка. Прайс, казваш?

— Името ми по съпруг.

— Значи Т. Джей някой си?

— Избрах го от телефонния указател.

— Как така?

Оливия се провикна през отворената врата на лимузината.

— Белами? Идваш ли?

На Дент Белами каза:

— С книгата времето ти ще мине по-бързо, докато ни чакаш.

След това се обърна и се присъедини към родителите си в колата.

Докато се отдалечаваха, Дент се взираше след тях, проклинайки под нос. Влизайки в сградата той извади мобилния си телефон и набра Гал.

— Давай бързо, че съм зает — опита се да се измъкне старецът.

— Какво е това, по дяволите?

— Можеш да си позволиш да си придирчив към пътниците ли? При тази криза?

— Трябваше да ми кажеш кого ще возя! Ако знаех, че са те, щях да си остана в леглото.

— Страх те е било от тях.

— Защо се опитваш да ме ядосаш повече, отколкото, мамка му, вече съм?

— Нуждаеше се от чартъра. Парите им са добри. Кажи ми къде греша. — След кратка тишина той изсумтя доволно, после каза: — Отивам да работя. — След което затвори.

Навремето Дент обичаше да се мотае из всякакви летища, големи или малки, с окосена трева за кацане, използвани главно от селскостопански самолети за пръскане. Нямаше нещо, което да обича повече от разговорите с други пилоти.

Сега избягваше да говори с тях. Нито пък някой от тях искаше да говори с него, след като се представеше по име. Той отиде в пилотския салон, взе няколко вестника и се разположи удобно в едно кресло в отдалечения ъгъл на главното лоби. Прочете две спортни секции. Опита се да реши една кръстословица, но не напредна кой знае колко. След това се загледа лениво в един мач на петгодишни футболисти, който предаваха по телевизията.

Когато дойде обяд, си взе един чийзбургер на грил и излезе да го изяде на някоя от масичките отвън. Ядеше бургера, докато гледаше как самолети излитат от Хоби. Всеки път, когато някой се издигнеше над пистата, усещаше онази позната и вълнуваща тръпка дълбоко във вътрешностите си. Повече от всичко му липсваше приливът на адреналин от задвижването на джета, почти сексуалния тласък. Сякаш е бил на дрога, която внезапно са му спрели.

Накрая хюстънската знойна жега го накара да се върне обратно в климатизираната сграда. Той седна на предишното си място и от скука отвори романа на Белами Прайс; започна да чете.

Прологът го накара да се вцепени от невяра. След пет глави беше ядосан. Но когато стигна до последната глава вече бе напълно побеснял.