Сандра Браун
Ниско налягане (20)

Деветнадесета глава

Тишината в хижата беше толкова дълга и пълна, че Дент си помисли, че може да чуе въртенето на прашинките в застоялия въздух.

Белами стоеше замръзнала, заковала очи в Муди, когато той се измъкна от стола си, махна към вратата, и като се извини, излезе на разнебитената си веранда.

Вдигна глава нагоре и отбеляза:

— Изглежда най-после ще имаме късмет да завали.

Дент погледна през най-близкия прозорец. На запад се събираха облаци, закривайки залязващото слънце. Вътре беше мрачно, но се дължеше повече на времето, отколкото на обезпокояващото разкритие на Муди.

Когато детективът се върна отново вътре, вратата зад него хлопна шумно и накара Белами да подскочи. Сякаш разговорът никога не е прекъсвал, тя попита дрезгаво:

— Мислите, че аз съм я убила?

Муди спря и като се залюля на пети, я изгледа отгоре до долу.

— Вие? Не.

— Но вие казахте… казахте…

— Казах, че ако сте я видели да държи в ръка чантичката си, значи сте я видели преди торнадото.

— Може да си разбрал погрешно — намеси се Дент. — Може би чантичката е била намерена на сцената на престъплението, но си бил прекалено пиян, за да си спомниш къде и кога си я видял.

Муди го изгледа с пламнали очи.

— Да, сцената на престъплението беше компрометирана, но знам много добре кога видях шибаната чантичка. Пише го в бележките ми — каза той и посочи към папката върху леглото. — С дата.

Белами се върна и седна на леглото до Дент.

— Трябва да съм видял чантичката в ръката й. Иначе защо ще го казвам? — произнесе тя с далечен глас.

— Само си си го въобразила, тъй като си я видяла да я носи през деня — предположи Дент. — За няколко дена всички научиха в каква поза е била, когато са я намерили. Това беше по всички новини.

Тя погледна замислено в очите му, сякаш искаше отчаяно да повярва на обяснението му. Само че Дент не мислеше, че вярва.

Муди се облегна в стола си.

— На шията й се виждаше синя ивица. — Той прокара пръсти по врата си. — Според мнението на медицинските следователи — което и аз споделям — е била удушена с нещо като въже. По принцип това става изотзад. Била е съборена и не се е съпротивлявала.

Дент усети как през Белами преминава лека тръпка.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Не открихме никакви следи от кожа или кръв под ноктите й. — Като се обърна към Дент, той допълни: — Първото нещо, което потърсих, когато те разпитвах, бяха следи от одрасквания по дланите и ръцете ти.

— Нямах такива. Стрикланд имаше ли?

— Не и такива, които да не могат да бъдат обяснени с изпълзяването му под „Мустанга“, за да се спаси от торнадото.

— Това би трябвало да ни елиминира като заподозрени.

— Не е задължително. Отзад на главата Сюзан имаше също така цицина, получена, преди да умре. От което съдим, че е била ударена отзад. С какво — така и не можахме да определим. Рухнала е по очи и е изпаднала в безсъзнание, или най-малкото е била прекалено зашеметена, за да се отбранява, докато нападателят я довърши.

— С бикините й — произнесе тихо Белами.

— Според вас, доведения ви брат и икономката, която се занимава с прането на семейството, тя е носела гащички само от един вид. Изработени от еластична дантела. Достатъчно здрави, за да удушат някого до смърт. Руп демонстрира в съда как може да е станало. Това бе друг от бляскавите му моменти.

— Глупостите му не подразниха ли адвоката на Стрикланд? — попита Дент. — Не обжалва ли?

— Веднага, но преди апелативният съд да има време да обсъди случая му и да постанови, Стрикланд беше убит.

— Как реагира адвокатът на убийството на клиента си? — обади се Дент.

Муди се изсмя тъжно.

— Беше преместен в офиса на прокурора. По настояване на Руп. И още е там, доколкото зная.

— Алън е умрял напразно.

— Доколкото знам.

По-късно, когато отново си помисли за това, Дент предположи, че усмивката на Муди го беше разтревожила. Той я видя и в следващия миг скъси разстоянието между леглото и стола на Муди, събаряйки с удар бившия детектив.

— Ти и Руп сте действали в екип. Той е бил мозъкът, а ти — неговото куче. Това е работело добре, защо си напуснал?

— Разкарай се.

— Не и докато не чуя от теб каквото искам да чуя. Призна, че си сигурен, че Стрикланд е невинен. Откъде знаеше?

— Казах ти. Той твърдеше, че Сюзан му се подигравала. Момчетата не…

— Чакай малко, Муди. Момчетата не признават, а след това побесняват. Ако му е отказала, той щеше да се е разгорещил. Щеше да я псува, да я нарича с какви ли не имена. Което би било разбираемо, макар и да не го оправдава. Така че тия ги разправяй на друг, защото на мен ми намирисват на глупости.

— Брат му…

— За когото ти сам каза, че е възможно да лъже. Трябва да си имал нещо друго, което да оправдае Алън. Какво беше то, Муди?

Бившият детектив погледна към Белами, която седеше на края на леглото, без да помръдва. Когато замъгленият му поглед се върна отново върху Дент, той каза:

— Когато съм готов.

— Когато си готов? Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че съм ти казал всичко, което ще ти кажа.

— Гаден пияница такъв! Тя има нужда да знае онова, което ти знаеш — извика Дент. — И то веднага, мамка ти!

— Я се виж, момче. — Муди залитна, изправяйки се, но когато застана лице в лице с Дент, Дент не отстъпи, дори когато детективът вдигна пистолета си от шкафа.

— Какво? — присмя му се Дент. — Ще ме застреляш ли?

— Само продължавай да ме притискаш и ще видиш.

— Не мисля така. Прекалено си страхлив. — Дент се наведе напред, докато дулото на пистолета не се допря до ризата му.

Белами издаде сподавен вик.

— Всичко е наред — каза Дент. Издържайки на неприязнения поглед на Муди, той каза: — Няма да дръпне спусъка.

— Не бъди толкова сигурен.

— Единственото нещо, за което съм сигурен, е, че си голям страхливец. Не ти е стискало да се опълчиш на Руп Колиър, както сега не ти стиска да си пръснеш мозъка.

— Дент!

Белами прозвуча измъчено и изплашено, но нито той, нито Муди й обърнаха внимание.

Лицето на Муди изразяваше гняв. Той дишаше тежко. Дент усети дулото на пистолета да се разколебава, сякаш ръката, която го държеше, трепереше.

— Поне заради мен е умрял само един човек — изръмжа той. — Ще мога да живея с това. А ти ще живееш с мисълта, че едва не уби цял самолет с хора.

Дент го удари. Силно. Муди пое удара с брадичка и се олюля назад, размахвайки ръце, докато се блъсна в кухненския бар. Падна на пода.

Дент се изправи над него, хвана един кичур от косата му и го дръпна нагоре. Муди го погледна с изцъклени и кървясали очи.

— Не ме мери с твоите мерки, нещастник такъв! — Той се наведе още по-ниско. — Щеше да си ме окошарил за убийство, ако можеше. Имал си почти двайсет години да оправиш нещата около вашите мръсни сделки с Руп Колиър. Не си го направил. Вместо това си се скрил в тази дупка, опитвайки се да удавиш вината с уиски. Двамата с Белами ти дадохме шанс да я изкупиш, а ти още не можеш да признаеш какво си сторил. Ти си един нещастен страхливец!

Без да крие отвращението си, той пусна Муди, върна се до леглото, взе Белами за ръката и я изправи. Когато стигнаха до вратата, спря.

— Знаеш ли Муди, Руп Колиър е толкова заслепен от собствения си образ, толкова си е навирил носа, че вече не различава правилно от грешно. Това, което те прави по-лош от него, е, че ти ги различаваш.

 

 

— Не мога да летя в това.

Дент и Белами не бяха произнесли и думичка, след като Дент взе пистолета си от разнебитения шкаф, на който стоеше телевизорът, отвори вратата и й направи знак да излезе.

Тя беше оставила папката на леглото. Когато Дент я дръпна покрай Муди, спря за миг, чувствайки, че трябва да каже нещо. Но истината беше, че се отвращаваше не по-малко от Дент. Очите й срещнаха тези на детектива миг преди той да наведе глава. После с Дент напуснаха мрачната хижа.

За двайсет минути той бе стигнал до щатската магистрала по посока на Маршал, подгонвайки взетия под наем седан, сякаш очакваше да реагира със скоростта на корвета му и проклинаше, когато нещастната кола не го правеше.

Небето ставаше все по-тъмно. По предното стъкло започнаха да падат тежки дъждовни капки. Без музика от радиото или разговор, всяко капване прозвучаваше звучно и зловещо.

Една назъбена светкавица, последвана от оглушителен гръм, я насърчи да заговори:

— Не мога да летя в това — повтори тя, тъй като Дент не беше отговорил първия път.

Той завъртя глава към нея.

— Мислиш, че аз ще го направя ли?

— Ами… — Тя посочи към табелката, сочеща летището, покрай която бяха профучали.

— Трябва да се погрижа за онзи самолет. Ако нещо му се случи, на моя гръб се пише. — После добави подигравателно: — Освен ако нямаш нищо против. Разполагаш с много пари. Може татенцето ти да ти го купи.

— Млъкни, Дент. Яд те е на самия теб.

— На мен?

— Че беше толкова груб с Муди.

— Грешиш. Ако бях толкова груб, колкото исках, щях да съм го убил.

Когато стигнаха до летището, той влезе в паркинга, движенията му говореха достатъчно красноречиво за гнева му, когато спря колата, излезе и затръшна вратата. Без да обръща внимание на дъжда, той изтича към входа на летищния терминал.

Белами се сви, когато пореден оглушителен тътен накара колата да завибрира. Не й харесваше да е вътре в купето без никаква защита от бурята, освен стъклата на прозорците и няколкото панела тънка ламарина. Но да излезе и да се изложи на мълниите не можеше и да става дума, дори и за малкото време, което й бе нужно, за да притича до терминала.

Тя измъкна телефона си и набра номера на Оливия, която отговори веднага.

— Къде си? Какъв е този трясък?

— Гръмотевица. — Но премълча къде се намира. — Как е татко?

— Всъщност се подобрява. — Съдейки по неестествената бодрост в гласа на Оливия, Белами предположи, че е до леглото му и си придава фалшиво спокойствие. — Няма търпение да говори с теб.

— И аз искам. Но първо ми кажи ти как се държиш.

— Въртя се тук. Говорих със Стивън по-рано днес. Това помогна.

— Радвам се да го чуя.

— Въпреки всичко, той се е зарадвал да те види вчера.

— Доволна съм да го чуя.

— Сега ще предам телефона на Хауард.

Белами чу баща си как увещава Оливия да използва времето и да си вземе нещо за ядене. Секунди по-късно в слушалката се чу немощният му глас.

— Здравей, татенце.

— Здравей, хубавице. Оливия няма да се бави дълго. Знае, че става нещо и това я плаши.

— Може би трябва да й кажеш.

— Това само ще я накара да се измъчва, а и без това си има вече достатъчно грижи. Опитах се да говоря днес с нея за погребалната ми служба. Така се разстрои, че не ми даде сърце да продължа.

Белами изсумтя някакво съжаление.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Казах ти какво можеш да направиш. Някакъв напредък?

Това, че Дент беше нападнат с нож, не беше точно напредък. Нито пък, че ван Дърбин и фотографът му им бяха направили компроматни снимки на летището и пред апартамента на Дент. Но експлоатацията на фактите от живота й от таблоидите сега изглеждаше незначителна, сравнена със сериозността на самите факти.

— Спомняш ли си брата на Алън Стрикланд, Рей?

— Да — отвърна баща й. — Държа се доста грубо с нас на делото, и след като Алън беше убит, дойде и се опита да нахлуе в офиса, въпреки гардовете. Беше укротен и изгонен от там. Това е последното, което съм чувал за него. Защо?

— Беше споменат в един разговор, който проведох днес с Дейл Муди.

— Значи се срещна с него? Толкова скоро?

Тя не губи време да обяснява как е преминала срещата с бившия детектив.

— Той е отчаян пушач и алкохолик, живее сам в една съборетина. Призна, че никога не е смятал Алън Стрикланд за виновен, но спря, преди да обясни как той и Руп Колиър са изобретили обвинението му.

— Изненадан съм, че е казал толкова много.

— Той е съсипан човек. Този случай е разрушил кариерата и живота му. Твърди, че още не знае кой е убил Сюзан. — Тя се поколеба дали трябва да му разкрива и останалото, но си спомни колко важно е то за него и му каза как е успяла да опише сцената на престъплението.

— Но ти никога не си била там! — възкликна той.

— Явно съм била. Просто не си спомням.

Имаше много за обясняване и съвсем малко време за това. Като се свиваше при всяка гръмотевица, тя се опита да преразкаже колкото може по-бързо посещението при Муди.

— Когато споменах за чантичката на Сюзан, Муди се хвана веднага за това. Истина ли е, че ви я е донесъл няколко дни по-късно?

— Да — дрезгаво потвърди той. — Казаха ни, че е била намерена в клоните на някакво дърво.

Тя въздъхна.

— Тогава излиза, че или съм била свидетел на престъплението, или съм се натъкнала на тялото на Сюзан, малко след като е била убита. Във всеки случай видяла съм го преди торнадото да опустоши района.

— Боже мой, Белами.

Тя очакваше бързо и категорично отричане, че е била някъде близо до мястото. Но той прозвуча сякаш най-лошият му кошмар се е сбъднал.

— Татко, какво има? — Когато баща не каза нищо, тя го притисна: — Мислиш ли, че умишлено съм задържала информация?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава хрумвало ли ти е някога, че може да имам загуба на памет?

— Не. Бих ти помогнал.

— Би ли?

Вместо да отговори, той каза:

— А, ето че Оливия се върна и носи… Какво е това? Супа с телешко и зеленчуци. По-добре сега да свършвам, скъпа, и да се уверя, че ще изяде всичко. Благодаря ти, че се обади.

След това той затвори и внезапното му прекъсване я изненада.

Целият разговор изглеждаше нереален. Трябваше да го премисли и да определи какво означава. Но точно тогава Дент се върна. Той влезе и бързо затвори вратата пред порива на вятъра.

— По дяволите, страшно духа.

— Какво става със самолета?

— Управителят на хангара предположил, че сигурно принадлежи на някоя важна персона и вече го беше вкарал вътре. Дадох му една двайсетачка. — Той й хвърли дълъг поглед. — Ти добре ли си?

Тя кимна.

— Проверих освен това времето — продължих той. — Това е само водещият край на широк фронт буря, която не се предвижда да се премести до преди полунощ или по-нататък, така че се отбих в офиса на фирмата за коли под наем и им казах, че ще задържим колата за през нощта. — Той завъртя ключа за запалване. — Обадих се в един хотел на няколко мили оттук.

 

 

Пътуването беше кратко, но когато спряха пред хотела, той можеше да се закълне, че Белами се държеше само със силата на волята. Беше затворила очи и не беше издала звук. Беше напрегната като струна и устните й бяха толкова здраво стиснати, че направо бяха побелели.

Той паркира колата на място, където да не бъде блокирана, излезе и отиде да отвори вратата на Белами. Хвана я за лакътя, издърпа я от колата и я прегърна през раменете, повеждайки я към входа.

Хотелът беше от верига със средни цени, имаше типичното лоби в морскосин и бургундски цвят, излъскани месингови лампи и изкуствени цветя. Тъй като Белами изглеждаше неспособна да се движи, той взе стая със собствената си кредитна карта.

Минути след влизането в лобито отключи вратата на стая на третия етаж и побутна Белами да влезе вътре. След това отиде право до широките прозорци и дръпна завесите, взе дистанционното върху нощното шкафче и включи телевизора, който щеше да заглуши шума от бурята навън. Светна всички лампи.

Белами не се беше помръднала от мястото, където я бе оставил. Той отиде при нея и я прегърна през раменете.

— Винаги ли ставаш такава, когато има буря?

— След торнадото.

— Ходила ли си някой да те види?

Тя се засмя през стиснати зъби, но не защото казаното от него беше смешно.

— Този някой струваше хиляди долари. Опитах всевъзможни терапии. Нищо не помогна.

— Вземаш ли някакви медикаменти?

— Спрях да пия успокоителни.

— Как така?

— Не помогнаха. Само ме замайваха, в допълнение към това, че се чувствах като зомби.

— Може би трябва да опиташ лекарството на д-р Дентън Картър. — Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха по-близо.

Но когато наведе глава да зарови лице в шията й, тя го отблъсна.

— Това е твоето лекарство за всичко.

— Помага за всичко.

Въпреки че се беше извъртяла от прегръдката му, тя не беше съвсем неуспешна. В ъгълчетата на устните на Белами заигра усмивка, която върна цвета им.

— Отивам да преместя колата — каза той. — Нали няма проблем да те оставя за малко сама?

— Обикновено съм сама, когато това се случва. Научих се да се паникьосвам насаме.

Той приклекна, за да се изравни с нивото на очите й и наклони глава.

— Нали ще си добре?

— Да. Щом съм вътре, завесите са спуснати и лампите са включени, е по-добре. Ще си взема горещ душ. Това също успокоява.

— Добре тогава. — Той тръгна към вратата, но тя го спря.

— Но ти не си взе стая.

Той вдигна картата за отключване.

— Напротив, взех си. Не източвай всичката гореща вода.

Дент намери празно място на паркинга недалеч от сградата и остави колата. На връщане трябваше да се наведе срещу силните пориви на вятъра, понесли боклуци и дребни камъчета, които го засипваха. Светкавиците бяха ослепителни. Но не валеше много силно, така че когато се върна в лобито, беше сравнително сух. И умираше от глад.

От телефона на регистратурата звънна в тяхната стая. Когато Белами вдигна, я попита дали не иска да се присъедини към него в ресторанта.

— Или предпочиташ да взема нещо в кутии и да се храним в стаята?

— Така предпочитам.

— Имаш ли нужда от мен да дойда да ти изтъркам гърба?

Тя му затвори.

Ръцете му бяха пълни, когато му отвори вратата двайсет минути по-късно напълно облечена, но все още с мокра коса, миришеща на шампоан.

— Какво е това?

— От автомата за продажба на четки за зъби. И пасти — добави той натъртено. — Два чийзбургера, две бири за мен, чаша бяло вино за теб. Ще хвърляме чоп за сладкиша от праскови. Беше последното парче.

Докато тя подреждаше вечерята на кръглата маса, той си взе душ набързо, върна се в дневната облечен, но без мокрите си обувки.

Белами се оказа не по-малко гладна от него и двамата започнаха да ядат бързо, решавайки да оставят сладкиша за по-късно. Той занесе втората си бира до леглото, сви възглавницата на топка и облегна глава на нея, отпускайки се.

— Приятно е — потупа той мястото до себе си. — Може да стане дори още по-приятно.

— Стига, Дент. Няма да спя с теб.

— Спането беше последното в дневния ред. Не това имах наум за тази вечер.

Тя решително натисна бутона за изключване звука на телевизора. После, свивайки се на креслото, притисна длани една в друга и ги пъхна между коленете си, сякаш да ги стопли. Но това беше също и леко защитен жест, който трябваше да му даде сигнал за предстоящото.

— Това, което Муди каза…

Той я прекъсна с дълъг, провлачен стон.

— Приказки за убиване на настроението.

— Това, което той каза… че живееш с мисълта за катастрофата, която едва не се случила.

— Но не се случи.

— И все пак сигурно не е лесно като знаеш колко близко си бил да…

— Да погубя сто трийсет и седем души? — Като я гледаше, той отпи глътка от бутилката с бира, след това я остави на нощното шкафче и стана от леглото с едно движение. — Благодаря много. Сега вече напълно си загубих настроението. — Той отиде до скрина и се наведе към огледалото над него, за да инспектира раните по лицето си.

— Защо доброволно си напуснал авиолиниите след инцидента?

— Много лошо, че не е Хелоуин. Можех да направя някой фокус, вместо да давам бонбони на хлапетата, които обикалят къщите.

— Защо не искаш да говорим за това?

— Дори нямаше да имам нужда от маска.

— Може да ти помогне, ако разговаряш открито за това.

— Но като гледам колко зле изглеждат тези синини, може още да не са изчезнали до Хелоуин.

— Дент?

— Какво? — Той се обърна толкова бързо, че тя отскочи. Но не се отказа и продължи да го притиска.

— Защо не искаш да говориш за това, все пак?

— А ти защо си толкова любопитна? Нездрав интерес? Да не би да си от ония, които влизат в Интернет да гледат кадри от самолетни катастрофи, скачащи от сградите хора, верижни сблъсъци на коли?

— Не прави така.

— Какво правя?

— Затръшваш вратата. Започваш да се отбраняваш. Така ли си се държал с разследващите?

— Не, всички станахме приятели. Коледни картички. Поздравления за рождени дни. Те кръстиха бебетата си на мен.

Тя се намръщи.

— Казваш ми, че единственият начин, по който можеш да общуваш с жена, е сексуално.

— А-а, защо? Всички доказателства сочат обратното.

— Това е шансът ти да общуваш с една — с мен — по друг начин.

— Този начин не е забавен. Не е шибано забавен.

Той се върна до нощното шкафче, взе бирата и я надигна. Дотук с концентрацията му върху разговора. Но Белами продължи да го гледа с тези нейни проклети сантиментални очи, които го питаха, и преди да го е помислил, той се чу да произнася:

— Какво искаш да знаеш?

— Ти ли си бил вторият пилот?

— Да.

— Ти си разлял кафето?

— Не ти ли казах точно това?

— Механикът, който е сменил електрическото табло…

— Всичко е истина.

— Времето?

— Също беше фактор, но не достатъчно сериозен, за да ни свали.

— Но когато сте излитали…

— Най-критичният момент във всеки полет.

— … си бил инструктиран да завиеш наляво, за да избегнеш гръмотевична буря.

— Което беше правилната препоръка.

— Самолетът е бил ударен от мълния.

— Засегна няколко електрически прекъсвача, включително онзи, който контролираше черната кутия. Която не работеше чак до края.

— Предупреждението за пожар се е отнасяло за левия двигател, но там не е имало пожар.

— Точно както ти казах. Фалшива тревога.

— Но капитанът е изключил левия двигател.

— Правилно.

— Но той е бил човекът, който го е направил.

— Да.

— Ти какво си направил?

— Управлявах проклетия самолет!

Викът му беше последван от внезапна, напрегната тишина. Белами се изправи в стола си. А той се прокле и се върна до леглото, където седна тежко и притисна очи. Остана така няколко минути, после бавно отпусна ръце и я погледна.

— Капитанът не ме обичаше и чувствата ни бяха взаимни. Беше човек, който прави всичко по книга, такъв беше и като пилот. Гледаше на мен като на неподходящ, който не съвпада с неговата представа и не заслужава да носи униформата. При един съвършен сценарий не би трябвало да бъдем разпределени да летим заедно. Но бяхме. Това беше дупката в първото парче швейцарско сирене.

Той спря да събере мислите си, да съживи онзи миг, и тогава осъзна, че капитанът беше направил колосална грешка.

— Казах ти по-рано, че той реагира както е бил обучаван да реагира на един 727. Проблемът е, че не летяхме на такъв. Летяхме на MD80. Той беше трениран, разбира се, и за този, но беше минал курса наскоро и нямаше голям опит. Когато се случи събитието, се е задействал по-стар рефлекс. Реагирал е на предупреждението за пожар, без да провери приборите за допълнителни индикации за пожар. Температура на маслото. Налягане на маслото. ТОГ. Температура на отработените газове.

Той си пое дълбоко дъх.

— Инстинктивно погледнах приборите. Нищо не показваше пожар или повреда. Осъзнах, че проклетата аларма е фалшива. В този момент бяхме в стръмен ляв крен и самолетът ни се снижаваше. Десният двигател продължи да изтласква самолета още наляво. Шумът намаля, дясното крило се вдигна нагоре. Самолетът беше готов да се преобърне.

— И ти си реагирал на това.

— Да. Натиснах стабилизатора надясно, за да опитам да изляза от крена. Дръпнах назад ръчката, за да вдигна носа нагоре и да хоризонтирам машината, докато в същото време завивам обратно надясно, за да се върнем в прав курс. Всичко това трябваше да бъде направено незабавно и едновременно. Нямаше време да се мисли или да се говори. Не съществуваха опции. Това отнема секунди. Секунди. А през това време двамата си крещяхме един на друг. Той ми крещеше, че това е неговият самолет, а аз му казвах, че правя това, което трябва да се направи. Обиждахме се. Беше дяволски добре, че черната кутия беше излязла от строя. По-късно ни спести и на двамата известни неудобства.

В този миг силен гръмотевичен тътен разтърси стаята и той млъкна. Белами сякаш не беше чула нищо, гледаше го, без да мига. Той се размърда на леглото и тръсна глава.

— Както и да е, успях да ни измъкна от това. Капитанът спря да крещи. За осем-девет секунди беше дошъл на себе си, осъзна грешката си и колко близо сме били до катастрофа. Дори ми благодари, струва ми се. В този момент и двамата бяхме адски заети.

— А пътниците?

— Пътниците пищяха. Стюардесите се опитваха да възстановят спокойствието. Нямаше начин да разберем степента на наранявания или повреди в салоните. Продължавахме да летим в умерена до силна турбуленция с един двигател. Попитах го дали иска да рестартира левия двигател, след като очевидно си беше напълно наред. Той реши да го остави изключен. Пое отново контрола и се върнахме на летището. Бедата беше избегната.

Дент се загледа в шарките на килима между краката си.

— Никой не умря, но имаше много ранени, когато кацнахме. Едно бебе, което е било в скута на майка си и не е било обезопасено с колан. Съдилищата бяха пълни и авиолиниите платиха милиони обезщетения. — Той погледна към Белами и произнесе с дълбока горчивина: — Останалото го знаеш. Превърна се в голяма новина.

Той стана и отиде до прозореца. Дръпна завесите и погледна навън.

— Спря да се святка.

— Твоята реакция ги е спасила.

— Извадих късмет.

— Знаеш добре. Защо не си бил поздравен като герой?

Той въздъхна.

— Защото не можеш да прескочиш командир и да наградиш втори пилот, който е управлявал самолета. Той имаше двайсет години опит. Беше златното момче на авиолиниите. Ако имаше още няколко секунди, щеше сам да осъзнае какво се е случило и как е трябвало да се реагира, за да се оправят нещата. И щеше да направи точно това, което направих аз.

— Но ти не си имал нужда от тези секунди.

Той поклати глава.

— Щяхме да се разбием, и е чудо, че не се разбихме, въпреки това, което направих.

— Капитанът беше ли държан отговорен за грешката?

— Да, но също така му беше отдадено дължимото за това, че я е поправил и е спасил всички.

— Ти не им ли каза как всъщност е било?

— Не, защитихме се един друг. Нямаше черна кутия, която да ни опровергае.

— Тогава защо напусна работата си?

— Докато Националната агенция по безопасност на транспорта продължаваше да разследва инцидента, един репортер от кабеларките започна да копае в миналото ми и откри, че в младостта си, когато приятелката ми била убита, съм бил първи заподозрян от полицията. „По-късно всички подозрения от него са отпаднали“ — цитира той подигравателно.

— И все пак…

— По дяволите, чувствах се отвратително. Намеците бяха, че въпреки изтупаната униформа съм си все същият съмнителен субект. Историята не се прие добре от авиолиниите. Дори след като докладът за инцидента бе завършен, бях помолен да удължа отпуската си. Което беше все едно да ми кажат да вървя по дяволите. И аз отидох по дяволите.

— И остави всички да мислят…

— Да мислят каквото искат — озъби се той.

— Не те е било грижа?

— Не. — Той отиде до нощното шкафче, взе бирата и я пресуши.

— Не ти ли беше мъчително да се махнеш оттам?

— Не.

— Изобщо не ти вярвам.

Той се обърна към нея в поза за бой, готов да спори, но изражението й беше толкова меко, а очите — пълни със сълзи, че го отказа напълно. Той се отпусна на матрака, наведе глава и известно време не каза нищо. След това прочисти гърлото си и произнесе:

— Авиолиниите си имат правила и наредби за всяко нещо. От чорапите на членовете на екипажа до това как да управляват самолетите; има стандарти, към които всички трябва да се придържат. Те отговарят за живота на хиляди хора всеки ден. За да си добър в превозването на тези хора, за да е резултатно и безопасно, всичко трябва да се прави винаги по еднакъв начин.

Той поклати глава замислено, сякаш се върна в онези години. Гласът му прозвуча с огорчение:

— Само че когато тръгнаха всички тези приказки… Търпях, докато бях във въздушните сили. Бяхме във война. Разбирах го. Заповедите трябва да се спазват. Но в корпоративния свят? Наредби за чорапи? — Той тръсна глава. — Капитанът беше прав: не бях подходящ. Така че нямах нищо против да напусна структурата. — И като я изгледа, той додаде мрачно: — Но да се отдалеча от летенето беше трудно. Това беше лошо.

— Ти продължаваш да летиш.

— И обичам самолета си. Но ми липсват големите. Липсва ми двигателят на джета.

— Можеш винаги да се върнеш.

— Не. Дори от авиолиниите да решат да ме наемат, което е малко вероятно, аз си имам позиция. И се придържам към нея.

— Можеш да управляваш корпоративни джетове.

Той замълча за миг, после, реагирайки по импулс, се пресегна. Провря ръка под ризата й и пъхна пръсти под колана на дънките й. Издърпа я от стола към себе си и каза:

— Купи един. Ще те возя на него.

Нагласи я между коленете си, повдигна края на ризата й, разкопча копчетата на дънките и разтегна двата края на колана с палци.

— Дент…

— Дотук общувахме на твоето ниво, Белами. Време е да слезем до моето.

После притисна отворената си уста към бледата й нежна кожа.