Сандра Браун
Ниско налягане (14)

Тринадесета глава

Оливия трепна.

— Стивън?

— Двамата с Дент отидохме и се срещнахме с него.

— В Атланта?

— Летяхме дотам снощи и се видяхме с него днес.

— Как е той?

— Изглеждаше чудесно. Определено в стихията си. Ресторантът е страхотен и беше натъпкан за обяд.

Оливия потърси очите й за миг, после ги наведе към сплетените си ръце.

— Запозна ли се с Уилям?

— Оливия. — Белами изчака, докато мащеха й я гледаше в очите. — Защо аз съм последната, която трябва да разбере, че Стивън има, както изглежда, здрава и щастлива връзка?

— Попита ли го това?

— Той ми каза, че е прекъснал всички връзки с предишния си живот, включително с мен.

— Тогава имаш отговора.

— Заболя ме — прошепна Белами.

Оливия я погали по ръката.

— Не се засягай толкова. Дори аз се запознах с Уилям чак след като са били заедно повече от година.

— Не те ли заболя, че не си знаела?

— Разбира се, че ме заболя, но нямах друг избор, освен да уважа желанието на Стивън да го държи в тайна. Години преди това беше помолил да се отдели от семейството. — Тя се усмихна тъжно. — Съгласих се, защото го обичам и разбирах защо.

Изражението й стана замислено.

— Той нямаше особено щастливо детство. Гледаше как баща му умира бавно от Алцхаймер. Още не бе стигнал пубертета, когато се омъжих за Хауард. Който не би могъл да бъде по-добър втори баща — каза тя бързо и добави: — Но влизането на Стивън в новото семейство беше трудно.

Оливия нямаше и представа колко трудно.

— Той беше мил с теб — каза тя. — Двамата веднага се сприятелихте. Но със Сюзан имаха лични вражди. Стивън беше интровертен, Сюзан — пълната противоположност.

Ако Оливия мислеше, че личните вражди са били единственият проблем между Стивън и Сюзан, тогава значи Стивън е държал издевателствата на Сюзан в тайна от майка си и Хауард. Ако е искал те да знаят, щял е да им каже, така че неговата тайна щеше да остане заключена у Белами.

— Понякога си мисля… — Оливия се поколеба, но когато Белами я подтикна с любопитно накланяне на главата, тя продължи: — Мисля, че Стивън трябва да се е чувствал изоставен в някаква степен, когато аз и Хауард се оженихме. Години наред ме беше имал само за себе си, след това изведнъж трябваше да ме дели с друг мъж. А любовта ми към Хауард беше толкова страстна, толкова всепоглъщаща, че Стивън сигурно се е почувствал пренебрегнат.

Тя попи бликналите отново сълзи и заговори с дрезгав от емоциите глас:

— Хауард е моят Вълшебен принц, знаеш го. Моят рицар в блестящи доспехи. Обичах първия си съпруг силно, но онова, което изпитвах към него беше като искра на фона на пожара от чувства към баща ти. Когато се запознахме, Хауард стана за мен по-важен от живота. Представяш ли си? — Тя погледна в очите на Белами, търсейки разбиране като жена от жена.

Белами кимна. За дванайсетгодишната Белами, Дент беше също по-важен от живота. Такъв беше той и в мечтите.

— Да. Знам точно какво имаш предвид.

— Продължителната болест на първия ми съпруг ни изцеди финансово. В касичката не беше останало много след смъртта му, така че бях щастлива, когато си намерих работа в една счетоводна фирма. Не бях на милостиня, но не трябваше да си позволявам никакви излишни разходи. Бях работеща самотна майка. И тогава се появи Хауард — мъж с богатство, уважаван, с позиция в обществото. Едновременно ме развълнува и ужаси.

— Защо те е ужасил?

— Разбрах от началото, че се е влюбил в мен, разбрах, че ме иска в живота си. Каза ми го още на втората среща. И, Господ знае, аз също го исках. Но се страхувах дали ще мога да се издигна до неговите очаквания. Ами ако си мислеше, че се женя за него заради сигурността и изгодата, която ще имам? Обичах го безусловно и толкова отчаяно исках да го направя щастлив, да направя живота му пълен и завършен, както той направи моя.

Белами стисна ръката й.

— Правиш го. Няма никакво съмнение, Оливия. Ти беше неговата душа. Като негово вече единствено дете, почти ме боли да го кажа, но когато изпуска за последен път дъх, на устата му ще е твоето име.

Оливия изхълца и отпусна чело на рамото й. Известно време Белами я галеше по гърба, опитваше се да й даде малката утеха, която можеше, когато нейният Вълшебен принц се канеше да я напусне.

Най-накрая тя се изправи и избърса сълзите от очите си.

— Добре. Наплаках се. Само че се отклонихме от темата. Защо си се срещала със Стивън точно сега?

— Дори когато правех проучвания за книгата си, той отказваше да говори с мен за онзи ден. Никога не сме го обсъждали като възрастни. Исках да чуя неговата гледна точка.

Сърдечното чувство, което бяха изпитали с Оливия само миг преди това, изчезна. Оливия наведе глава и поглади набръчканото й чело.

— Белами, аз и Хауард запазихме спокойствие, докато ти пишеше книгата си. Идеята не ни хареса, но не беше наша работа да се намесваме. Но това… тази твоя мания е озадачаваща и обезпокоителна. Ужасно обезпокоителна, ако трябва да съм честна. Не я разбираме. — Като вдигна глава, тя заби поглед в очите на Белами. — Не искаш ли да оставиш този инцидент зад гърба си, да го забравиш?

— Не мога — прошепна Белами. Но се въздържа да каже на мащеха си, че не би могла да забрави нещо, което не си спомня.

Бе й спестено да каже нещо повече, тъй като една сестра излезе от стаята.

— Госпожо Листън, докторът след малко ще може да говори с вас. В момента господин Листън е в съзнание, ако искате да влезете.

Оливия побутна Белами.

— Ти иди. Ще иска да те види. — После, като стисна ръката й, добави: — Но ми обещай да не го тревожиш с разговори за смъртта на Сюзан.

 

 

Белами беше шокирана колко много се е влошил баща й за двата дни, в които не го беше виждала. Страните и очите му бяха хлътнали навътре, правейки лицето му да изглежда като череп. Той дишаше през безцветните си, леко отворени устни, макар да му подаваха кислород през малка канюла. Под лекото одеяло тялото му изглеждаше трогателно безтелесно.

Тя се приближи до леглото и взе немощната му ръка в своята. Клепачите му потрепнаха и се отвориха.

— Здравей — прошепна той.

— Здравей, красавецо. Как е положението?

Това бе специалният им поздрав, който я караше да се смее като малка, особено когато беше придружен от смушкване в ребрата. Сега тя се усмихна през сълзи.

— Извини ме, че не ставам — каза той.

— Извинен си. — Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Седни.

Без да забравя всички тръби и тръбички, които се протягаха изпод завивките към различни апарати, тя внимателно се отпусна на ръба на леглото.

— Къде е Оливия? — попита той.

— Чака да говори с доктора.

— Ще й каже, че трябва да се предаде и да си ходи. — Гласът му беше скърцащ от чувства, а очите блестяха, пълни със сълзи. — Помогни й да го преодолее, Белами.

— Знаеш, че ще го направя.

Той стисна ръката й по-силно.

— Има още нещо, което искам да направиш за мен.

— Не се тревожи за бизнеса. Той е добре смазана машина, която практически се движи сама. Но ще направя всичко, което искаш.

— Не е свързано с компанията. Става въпрос за Сюзан.

Белами погледна през рамо, почти очакваща да види Оливия, която й напомня за обещанието.

— Да не говорим за нея, татко. Това те натъжава прекалено много.

— Книгата ти…

— … те е разстроила. Знам. Съжалявам. Не съм искала…

— Поставяш въпроси.

Несигурна накъде бие той, тя замълча.

— Умишлено ли беше?

— Не. — Белами издиша бавно. — Но с развиването на историята на повърхността изникнаха и въпроси. Предполагам, че са били заровени дълбоко в подсъзнанието ми.

— Както и в моето.

— Какво?

— И аз съм крил някои въпроси в себе си.

Тя беше смаяна.

— Например?

— На първо място се запитах същото, което и онзи журналист. Алън Стрикланд отиде в затвора за убийството на Сюзан. Но дали той го е извършил? Не искам да умра, без да знам, Белами.

— Какво те кара да мислиш, че не е бил той?

— Може и да е бил. Но не искам да отида във вечността с може би. Трябва да знам със сигурност.

Посещението й при Стивън я бе оставило с чувството, че са смятали, че за малката Белами е по-добре да не знае всичко, което се случва около нея.

В онзи Ден на загиналите във войната се оказваше, че е имало силни подводни течения, нюанси, които като дванайсетгодишна тя не бе долавяла. Дори и да го беше направила, не би имала зрелостта да ги идентифицира и разбере.

Дент я беше предупредил, че всички неразкрити истини могат да се окажат ужасно грозни, дори взривоопасни, по-лоши от онази, която беше научила за Стивън и Сюзан. Почти започна да вярва, че най-сигурният начин да запази спокойствието си, ще е да остави миналото.

Но сега баща й я караше да разкопае по-надълбоко. Как можеше да откаже — или най-малкото да се опита да откаже — да изпълни предсмъртното му желание? Молбата му поднови решимостта й да продължи да се рови, независимо от грозотата, която може да открие отдолу.

— Аз също искам да знам със сигурност, татко. След като написах книгата, всъщност напоследък, изникнаха някои неща, които не знаех.

— Например?

— Сюзан се е срещала и с други момчета, не само с Дент Картър.

— Говорила си с него?

— Между другото.

— Вярваш ли му?

— Не ми дава причини да не му вярвам.

— Как ще ти дава? Ухажва ли те вече?

Тя сведе очи.

Знаейки какво означава това, той направи гримаса.

— Задай си въпроса защо се е лепнал за теб, Белами.

— Защо смяташ, че се е лепнал?

— Иска да ни смачка всичките. Какъв по-добър начин да се смее последен, от това да те вкара в леглото си? — Сякаш самата мисъл за това го караше да страда, той въздъхна и затвори очи. Мина известно време, преди да ги отвори отново. — Говори с детектива.

— С Дейл Муди?

— Започни с него. Гледах го по време на процеса срещу Стрикланд. Беше притеснен. Разбери защо. — Той й стисна ръката й. — Ще го направиш ли за мен?

Тя му обеща единственото, което можеше.

— Ще направя всичко по силите си.

— Винаги си го правила. — Той се пресегна и докосна бузата й с пръсти, които имаха цвета и структурата на пергамент. — Винаги си се старала да угодиш. Искаше всички да са щастливи. Мисля, че дори се омъжи за човек, когото не обичаше, единствено защото знаеше, че аз и Оливия ще го одобрим.

— Станалото — станало, татко.

— Не ми се изплъзвай толкова лесно. Не сме обсъждали толкова твоето щастие, колкото моето. Ти беше малко засенчена от трагедията на Сюзан, която погълна вниманието ни по време на процеса срещу Стрикланд. После пък се предадохме изцяло на опитите да изградим наново живота си; боя се, че виждахме голямата картина, но не обръщахме достатъчно внимание на онова, което беше пред очите ни.

— Татко, никога не съм се чувствала засенчена или пренебрегната. Кълна се. Бях срамежлива. Не исках да привличам вниманието върху себе си. — Тя потупа ръката му. — Ти беше винаги насреща, когато имах нужда от теб, и знаех, че ме обичаш.

Прииска й се да се хвърли върху него, да го прегърне здраво и да го помоли да не я оставя. Когато си заминеше, тя нямаше да има никакви кръвни роднини и знаеше, че това ще я изпълни с отчаяние и с ужасно чувство на безвъзвратност.

Но нямаше да си позволи детински сълзи и скръб пред лицето на неговото страдание. Той не беше избирал да умре. Не искаше да остави Оливия или нея, нито живота. Най-добрата демонстрация на любовта й щеше да е да направи умирането му колкото е възможно по-мирно и спокойно.

— Ако правя това — каза тя тихо, — няма да мога да остана при теб.

— Искам да си при мен. Но ми е по-важно да разбереш дали са наказали правилния човек, а нямаш много време.

Тя целуна челото му отново, като знак за обет.

— Разбрах, татко. Искаш мир. Имаш нужда да знаеш.

Той я задържа още малко и прошепна:

— Както и ти.

 

 

Дент отхапа малко от омлета си с халапеньо и сирене, и го прокара с глътка кафе.

— Каниш ли се да ми кажеш, или не?

Седнала срещу него, Белами сложи книжната салфетка на скута си и побутна храната в чинията си, която почти не бе докоснала. До този момент бе избягвала да срещне очите си с неговите и напрежението се чувстваше осезаемо. Той бе решил да го разсее.

— Да ти кажа какво?

— Защо ми мълчиш така. По време на полета към къщи не произнесе и три думи.

— Слушалките ми бяха неудобни.

— Това изглежда не ти пречеше по пътя за насам.

— Добре де, сега ме боляха ушите. Освен това не исках да те разсейвам. Не познаваше пилотската кабина, забрави ли?

— Благодаря. Оценявам загрижеността ти. Но след като кацнахме, всъщност, след като напуснахме болницата в Хюстън, ти определено не беше разговорлива. Разбира се, аз съм ти само шофьор. — Забележката най-накрая я застави да го погледне.

— Какво трябва да означава това?

— Досети се.

— Ти сам предложи да ме откараш дотам, Дент.

— Не, не съм. Гал предложи.

— Не трябваше да се съгласяваш.

— Но се съгласих. С готовност. Което повдига въпроса защо се държиш с мен като с прокажен, след като се прибрахме тук.

Лицето й почервеня, което му показа, че знае прекрасно защо той е засегнат. Беше излязла от интензивното с наранен и отчаян вид, и когато той се оттласна от стената на коридора, където чакаше, тя тръгна право към него.

Той инстинктивно протегна ръце да я прегърне успокояващо, но когато я докосна, тя се стегна. Ръцете му се отпуснаха, а тя го остави и се присъедини към Оливия, която стоеше наблизо и хлипаше в кърпичката си. След излизането си от болничната стая на баща си, Белами се държеше дистанцирано.

Не че го беше грижа. Но му беше писнало от все същото, особено след начина, по който му се беше умилквала предишната нощ, а после го бе оставила незадоволен. И защото продължаваше да бъде и сега. Незадоволен.

— Ако не съм мила в момента — каза тя и подсмръкна, — то е, защото съзнанието ми е някъде другаде. Мисля си, че това е може би последният път, когато виждам баща си жив. И това ме занимава най-много.

Мамка му. Сега той се почувства като мерзавец, че я провокира умишлено. Да си чувствителен и изискан мъж си беше работа, а той явно имаше да извърви дълъг път, преди да може да я върши както трябва.

— Предвид състоянието на нещата, оплакването ми беше егоистично. Съжалявам.

Тя направи игнориращо движение с рамене.

— Сбогуването ви емоционално ли беше?

Тя кимна.

— Тогава защо се сбогувахте?

— Какво?

— Ако му остава малко, защо трябваше да си тръгваш? Предположих, че ще летя дотук самичък, а ти ще останеш в Хюстън, за да можеш да си с него, когато умре. Защо това бързане да се върнеш още тази вечер в Остин?

Тя си взе едно пържено картофче, но го върна в чинията, без да го изяде.

— Имахме сериозен разговор.

Той й хвърли остър поглед.

— За лични неща.

— Хм. — Но продължи да не я изпуска от очи.

Най-накрая тя произнесе:

— Посъветва ме да не ти вярвам.

Дотук с опитите му да се прави на чувствителен и изискан. Заби вилицата си в една наденичка, изкарвайки гнева си на нея.

— Хауард Листън умира и предсмъртните му думи са за мен. Поласкан съм.

— Не бяха само за теб. Помоли ме да направя нещо за него.

— Да избереш костюма, с който ще бъде погребан?

Тя го изгледа свирепо.

— Трябва да е нещо много важно, иначе още щеше да си там.

Тя се гневи още известно време, след това се обърна и погледна през прозореца навън към паркинга на ресторанта. След малко въздъхна:

— Преди да умре, татко иска да знае със сигурност, че Алън Стрикланд е бил човекът, убил Сюзан.

Виждайки разтревоженото му изражение, тя допълни:

— Да, правилно чу. — И му предаде разговора с баща си.

Дент се намръщи.

— Съмнявал се е във вината на Стрикланд през всичките тези години?

— Така изглежда.

— И повдига въпроса сега? Сега. Когато е на смъртно легло? Исусе! — Честно казано, той си помисли, че да сложи това бреме на плещите на Белами точно в този момент, е адски гадно от страна на баща й, но се опита мнението му да прозвучи не чак толкова строго. — Възложил ти е прекалено трудна задача. Осъзнава ли го?

— Каза, че аз трябвало също да знам истината. Като се замислиш, по същество той просто ме помоли да направя онова, което и без това аз вече правя.

Да, но да не успее беше едно. А да не оправдае надеждите на умиращия си баща беше съвсем друго. Дент не изрази мнението си гласно, защото беше сигурен, че Белами вече си го е помислила. Това обясняваше защо изглеждаше, като че ли е била пребита с веригата, която сега използва, за да влачи бремето на света.

Той се опита да отмие възмущението си към Хауард Листън с глътка студена вода.

— Добре, какъв е следващият ти ход?

— Татко предложи да говоря с Дейл Муди.

— Не мога да повярвам, че поне за едно нещо с него сме на едно и също мнение, но Муди е добър избор.

— Първо трябва да го намеря. Исках да го интервюирам за книгата си. Но той не може да бъде открит.

— Ще помогна.

Тя го погледна с тревога.

— Дент, не мога да се сдържа да не те попитам за…

— Не питай. — Очите му се присвиха, когато я погледна. — О, чакай. На мен не може да се има доверие.

— Не мисля така.

— Не? Тогава защо ме гледаш сякаш се опитваш да видиш през маска?

— Знам, че искаш да изчистиш името си.

Той почака малко и когато тя не продължи, се наведе напред:

— Но?

— Но това ли е единственият ти мотив да се въртиш наоколо?

— Така ли мисли татенцето? Ти го слушаш и уважаваш мнението му. Според него, защо се навъртам наоколо?

— Не го е казвал.

— Лъжкиня. А какво ти каза?

— Нищо.

— Да, бе, точно така. — Той продължи да се опитва да измъкне отговор, но устните й оставаха упорито стиснати. — Хубаво — сви рамене той. — Истината е, че не давам пукната пара какво мисли баща ти за мен. Но ще съм пределно откровен с теб, защо искам да си поговоря тет-а-тет с Муди: уреждане на сметки.

— И се предполага, че това трябва да ме успокои? Не можеш…

— Спокойно. Физически няма да му сторя нищо. — След миг добави: — Може би. — Той посочи към чинията й. — Приключи ли?

Тя кимна и се извини, че трябва да отиде до тоалетната, а той на свой ред уреди сметката и отиде да докара колата пред входа.

Нощният въздух беше задушен и тежък, което не подобри настроението му. Противно на онова, което й беше казал, наистина го интересуваше какво е казал старецът за него. Не че го беше грижа за неговото мнение, а за това на Белами. Непосредствено след срещата с баща й тя бе станала резервирана и недосегаема, така че явно й е казал или направил нещо, което я бе накарало да застане нащрек и да внимава за Дент Картър.

Изпълнен с агресия, той си проби път към паркинга, който по това време на нощта беше доста празен. Извади ключовете от джоба на дънките си и почти стигна до колата, когато усети помръдване в задушния въздух, внезапно движение зад себе си.

Още преди да го е регистрирал, беше блъснат в корвета си. Една силна ръка стисна главата му отзад и започна да блъска лицето му в покрива на колата със страшна сила.

Горещина изпълни ушите му.

— Тя е една доста изискана мацка, нали, пилотче? Жалко, че ще умре.

Дент се опита да вдигне глава, опита се да отхвърли нападателя си, но онзи беше тежък като бала сено. Дент оцени ситуацията и осъзна, че истински е загазил, когато усети бодването на острие в основата на гърба. Престана да се съпротивлява.

— Добре си помисли. Осеминчово стоманено острие, наточено като бръснач. Може да чуеш пукането, когато ти пробива гръбнака. Сигурно ще е последното нещо, което чуваш.

— Какво искаш? — Дент се опитваше да спечели време, докато измисли начин да се освободи от хватката на непознатия.

— Бива ли я? Хлъзгава и стегната? — Навеждайки се напред, той облиза лицето на Дент от брадичката до веждата. — Човек никога не може да е сигурен за тези богати момиченца, нали? Но едно нещо знам: тя ще умре.

Обхванат от ярост и отвращение, Дент ритна назад и улучи коляното на нападателя с тока на обувката си. Онзи изпъшка и отстъпи назад, но само крачка. Дент се възползва. Завъртя се и заби лакът в лицето му, после го удари в корема, но то беше като да удряш безчувствено говедо. Така само разяри мъжа, който замахна с ножа.

Дент успя да се отърве да не бъде изкормен, завъртайки се в последната възможна секунда. Ножът остави малка дъга в долната част на гърба му. Той инстинктивно се опипа. Ножът се заби в кокалчетата му.

— Дент!

Чу вика на Белами, чу стъпките й, когато се затича към него.

— Не! — извика й той. — Стой далеч!

Но тя не спря и когато го наближи, я блъсна на земята.

— Той има нож.

— Избяга — изпъшка тя, докато се изправяше. — Кървиш!

— Хей! Какво става?

— Видях го. Този задник блъсна жената на земята.

Гостите на ресторанта, забелязали суматохата отвътре, наизлязоха от вратата и хукнаха към тях. Дент се огледа, но нападателят му бе изчезнал.

— Измъкни ни оттук, по дяволите — каза той на Белами, процеждайки думите през скърцащите си зъби.

Господ да я благослови. Тя не направи това, което правят жените. Не зададе никакви въпроси, не поиска обяснения, не изкрещя, нито го упрекна, че я е въвлякъл в тази ситуация. Не, само го прегърна през кръста и го приведе до пасажерската седалка на корвета. Отвори вратата и му помогна да седне.

После взе ключовете от него, затвори вратата и изтича от другата страна, като се провикна към зяпачите:

— Добре съм. Малко недоразумение. Това е всичко. — Седна на шофьорското място и запали двигателя.

— Можеш ли да караш на пета?

В отговор тя излезе от паркинга и в момента, в който се вля в трафика, вече беше на трета.

— Видя ли го? — попита Дент.

— Мярнах го, докато бягаше. Ограби ли те?

— Не. — Той се обърна да погледне през задния прозорец. — Забелязваш ли пикап в огледалото за обратно виждане?

Тя погледна.

— Не мога да определя. Само фарове. Възможно ли е да ни следва?

— Нямам представа. Карай в кръг.

— Ще те откарам в болницата.

— Не.

Тя му хвърли кос поглед.

— Но ти кървиш. Навсякъде.

— Да, по кожената тапицерия. Ами ти?

— Аз съм добре.

— Блъснах те. Бях…

— Знам. Искаше да ме предпазиш от него. Дланите ми са одраскани, но иначе съм добре. По-добре от теб.

Като изригна поток от ругатни, Дент разкопча всичките копчета на ризата си и използва долната й част, за да си избърше лицето, мокро от слюнка.

— Къде да отидем? — попита Белами.

— Засега просто карай.

Тя шофираше съсредоточено и изненадващо ловко, влизайки и излизайки от трафика умело, но не толкова безразсъдно, че да привлече вниманието на пътните ченгета. След десет минути и отклонение от една магистрала към друга, тя пресече две платна, за да излезе, и когато колата се разтърси и спря рязко в основата на наклонения път, те бяха единствената кола, която се виждаше.

Стиснала волана с побелели от усилието кокалчета, тя се обърна и го погледна, задавайки негласно въпроса си.

— Мисля, че бях представен на нашето дебеловрато приятелче с мощния пикап.

* * *

Рей беше бесен.

В ушите му отекваше звук, дразнещ като звук на трион. Може би чуваше кръвта си, която бушуваше във вените му. Сърцето му биеше силно и бързо от ярост и безсилие.

Беше на косъм да разпори корема на Дент Картър. На косъм. Негодникът извади страшен късмет и се спаси в последния момент, благодарение на нея и уплашените й викове, които привлякоха вниманието на хората в ресторанта. Но той не беше чакал толкова дълго, за да отмъсти заради брат си, само за да оплеска нещата в последния момент.

Картър кървеше, но не достатъчно, че да умре от това. Рей не можа да приключи с него. Беше взел тичешком двете пресечки до мястото, където бе оставил пикапа си, и се беше изнесъл с бясна скорост от района. Не от страх, както човек може да се досети, а от предпазливост.

— Знам кога да ловя риба и кога да се откажа от стръвта — му беше казал Алън.

Но нощните усилия не бяха съвсем напразни. Беше пуснал кръвчица. Беше оставил на двамцата тема за размисъл и това беше удовлетворяващо. Сега сигурно бяха притеснени, нали? Харесваше му да си ги представя как се чудят кой е той и как живеят в ужас кога ще удари отново.

В продължение на седмици Рей беше дебнал Белами като ловджийска хрътка. Когато му писна, днес по-рано бе решил да нападне при първа възможност. Но им беше изгубил следите. Цял ден беше сновал с пикапа си напред-назад между къщата й и тази на Картър, но те не се бяха показали.

Но рано или късно Картър винаги отиваше на онова отвратително летище, така че по тъмно Рей беше позиционирал пикапа си на място, където не можеше да бъде забелязан от магистралата, и беше наблюдавал пътя към и от летището.

Е, не беше ли умен? Защото към десет видя червения корвет да се носи по магистралата. Спазвайки безопасна дистанция, Рей го беше проследил до IHOP^[1]. Беше ги гледал през прозореца как ядат. И четирийсет минути по-късно, когато Дент излезе сам, Рей — неможещ да повярва на късмета си — се възползва от възможността.

Не, Картър не беше мъртъв. Но Рей беше схванал посланието му. От тази вечер той не само бе променил правилата на играта. Бе променил цялата шибана игра.