Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (7)

7

— Защо искате да бъдете счетоводител?

Очите на кандидата ми бързо се въртяха във всички посоки, докато търсеше възможно най-доброто обяснение.

— Ами… как да кажа… харесвам цифрите.

Усещаше се, че самият той е разочарован от отговора си. Искаше му се да бе измислил нещо по̀ така, но нищо друго не му идваше на ум.

— Какво харесвате в цифрите?

Имах чувството, че съм пуснал нова монета в процепа — топчетата на томболата започнаха да се въртят, бузите малко по малко се зачервяваха. Очевидно се бе постарал да облече дрехи, подходящи за интервюто. Усещаше се, че не е свикнал със сивия костюм и съвсем семплата вратовръзка на райе, и това допринасяше за неудобството му. Белите му чорапи до такава степен контрастираха със строгостта на облеклото, че изглеждаха флуоресцентни.

— Ами… харесва ми… когато са точни… искам да кажа, когато сметките излизат и съм сигурен, че съм се справил. Изпитвам голямо удовлетворение, нали разбирате. Всъщност обичам нещата да са ясни. Впрочем, когато има грешка, мога да я търся с часове, докато всичко си дойде на мястото. Така де… не чак часове… искам да кажа, не си губя безсмислено времето, умея да улавям най-важното. Но искам да кажа, че съм много точен.

Бедният. Бореше се да докаже, че е идеалният кандидат.

— Считате ли се за самостоятелен?

Налагаше се да се съсредоточа върху лицето му, за да не бъде погледът ми завладян от чорапите.

— Да, да, напълно съм самостоятелен. Няма проблем. Мога да се оправям сам и на никого не досаждам.

— Можете ли да ми дадете пример за случай, когато сте показали самостоятелност?

Това бе добре позната техника на мнозина вербовчици. Когато някой твърди, че притежава определено качество, трябва да е в състояние да даде примери, да опише обстоятелствата, при които го е проявявал, възприетото поведение и получения резултат. Ако нещо от тези три неща липсва, значи със сигурност лъже. Логично е: ако наистина притежава това качество, то той може да каже при какви обстоятелства какво точно е направил и какво е постигнал.

— Ами… да, разбира се.

— При какви обстоятелства?

Топчетата от томболата бясно се завъртяха, докато се опитваше да си спомни — или измисли — някакво събитие. Леката червенина по страните му се засили и ми се стори, че видях капки пот по челото му. Мразя да поставям кандидатите в неудобно положение и нямах намерение да го правя със седналия пред мен. Но бях длъжен да преценя дали отговаря на изискванията.

— Ами… вижте, постоянно показвам самостоятелност, няма никакво съмнение, можете да ми вярвате.

Разтвори крака, повъртя се малко на стола, отново кръстоса крака. Чорапите му наистина можеха да послужат за реклама на „Ариел“.

— Искам просто да ми дадете пример, да речем, за последния път, когато това ви се е случило. Къде, при какви обстоятелства, по какъв повод? Припомнете си го спокойно. Отпуснете се, за никъде не бързаме.

Продължи да се върти на стола, изтривайки вероятно потните си длани в панталона. Изминаха дълги секунди, които ми се сториха часове, а той все не можеше да отговори. Усещах как притеснението постепенно го завладява. Сигурно ме мразеше.

— Добре — прекъснах го, за да сложа край на мъчението, — ще ви обясня защо задавам този въпрос. Вакантното място е в малко предприятие, чийто счетоводител е напуснал. Натрупал толкова неползван отпуск, че не се налагало да представя предизвестие. Просто не се явил на работа. Никой от предприятието не би могъл да обучи заместника му. Ако заемете мястото, ще трябва да се оправяте сам, ровейки се из папките и файловете в компютъра му. Ако не сте наистина самостоятелен, това може да се превърне в кошмар за вас и мое задължение е да не ви поставям в подобна ситуация. Така че не се опитвам да ви поставям капани, просто искам да разбера дали сте способен да изпълните поставената задача. Разбирате ли, от тази гледна точка вашият интерес съвпада с този на предприятието, което предлага работното място.

Изслуша ме внимателно и накрая си призна, че би предпочел да работи при една по-стройна организация, където да знае точно какво се очаква от него и където би получил отговор на въпросите, ако изпитва някакво колебание. До края на интервюто уточнявахме неговите професионални очаквания и определяхме типа място, което би подхождало най-добре на личността, опита и уменията му. Обещах му, че старателно ще пазя досието му и ще му се обадя, щом се получи предложение, отговарящо на профила му.

Изпратих го до асансьора и му пожелах успех за в бъдеще.

Когато се върнах обратно, прегледах получените обаждания. Имах есемес от Дюбрьой:

Ела в бара на хотел „Джордж V“. Вземи такси. По пътя трябва да противоречиш на ВСИЧКО, което ще ти каже шофьорът. НА ВСИЧКО. Очаквам те.

И.Д.

Препрочетох го два пъти и не можах да не се навъся при представата за това, което ме очакваше. Всичко зависеше от приказките на шофьора. Пътуването много бързо можеше да се превърне в мъчение.

Погледнах часовника си: 17,40. Нямах повече срещи, но никога не напусках службата преди 19 часа — в най-добрия случай.

Прегледах имейлите — около дузина, но нищо спешно. Е, хайде, няма да ми се разсърдят за веднъж.

Взех шлифера и надникнах в коридора. Не се мяркаше никой. Излязох бързешком и се втурнах към аварийното стълбище. Нямаше защо да се мотая пред асансьора. Бях стигнал почти до края на коридора, когато Грегоар Ларше се появи от кабинета си. Сигурно за хилядна част от секундата бе доловил притеснението ми.

— Освобождаваш си следобеда ли? — каза ми с лукава усмивка.

— Аз… трябва да тръгвам… спешно е.

Отдалечи се, без да ми отговори, несъмнено доволен, че ме е хванал в крачка. Спуснах се по стълбището, леко отвратен от обрата на събитията. По дяволите, всеки ден работех извънредно и точно в деня, когато си тръгвах по-рано, ме хванаха.

Излязох на булевард „Опера“ твърде изнервен, но свежият въздух ми помогна да се поотпусна. Само да не беше очакващата ме задача, по-смущаваща от случилото ми се. Тръгнах към Лувъра, където имаше стоянка на таксита. Нямаше никого. Възползвах се от отсрочката и почувствах известно облекчение. Запалих цигара и нервно си дръпнах. Изпаднех ли под напрежение, имах нужда от една. Каква свинщина! Никога няма да успея да ги откажа.

Докато вървях, изпитах странно усещане. Струваше ми се, че ме… следят. Обърнах се, но наоколо имаше голяма тълпа. Трудно можех да разбера… Продължих пътя си. Неприятното усещане не изчезваше.

Припомних си последните случаи, в които бях вземал такси. Повечето шофьори са закоравели бъбривци, изразяващи без всякакви задръжки мнението си за последните новини, и трябва да си призная, че се старая да не им противореча. Дюбрьой го бе схванал. Добре де, може просто да е форма на леност. В крайна сметка няма никакъв смисъл да споря с хората. Така или иначе няма да успея да ги убедя.

Погледнах в далечината. Доста натоварено движение. Беше час пик, сигурно щеше да се наложи доста да почакам.

А ако беше по-скоро… малодушие, а не леност? Впрочем да мълчиш е също толкова натоварващо. Често ми се е случвало да кипя вътрешно. Но от какво точно се страхувах? Да не би да не се харесам? Да предизвикам непредвидена реакция у другия? Не знаех.

— Закъде сте?

Парижкият му акцент ме изкара от вцепенението. Потънал в мислите си, дори не го бях видял да пристига. Показал глава от прозореца, шофьорът ме оглеждаше нетърпеливо. Около петдесетгодишен, набит, плешив, с черни мустаци и лош поглед. Защо трябваше точно на мен да ми се падне?

— Ей, ще решите ли? Нямам цял ден на разположение!

— Към „Джордж V“ — измънках, отваряйки вратата. Лошо начало, трябваше бързо да взема преднина. Хайде, смелост, обратното на всичко, което каже. На всичко.

Седнах и веднага ми се повдигна — застояла миризма на цигари, примесена с евтин дезодорант за кола. Жестоко!

— Веднага ви предупреждавам, може да не е далече, но не значи, че скоро ще стигнем! Казвам ви го! Не знам накъде са тръгнали всички, но днес има страшно задръстване!

Хм… трудно е да кажа обратното… Какво да възразя?

— С малко късмет задръстването ще намалее и ще стигнем по-бързо, отколкото предполагате!

— Да бе, да, някои вярват и в Дядо Коледа! — каза с резкия си парижки акцент. — От двайсет и осем години съм в професията, знам какво говоря. Мамка им, сигурен съм, че поне половината нямат нужда от таратайките си.

Говореше силно, все едно седях в дъното на автобус.

— Може и да са им необходими, не се знае.

— Да бе, да! Повечето няма да изминат и петстотин метра с щайгите си! Само че ги мързи да вървят, а се стискат за такси! Няма по-стиснат от парижанина!

Имах чувството, че дори не забелязва несъгласието ми. То просто подхранваше разговора. Всъщност май задачата ми не бе толкова трудна.

— Аз пък мисля, че парижани са по-скоро любезни.

— А, така ли? Е, явно въобще не ги познавате! Аз от двайсет и осем години ги наблюдавам, така че добре ги познавам тези тарикати. И ще ви кажа нещо: с всяка година стават все по-гадни. Не мога да ги понасям повече. Лазят ми по нервите.

Огромните му космати ръце стиснаха силно покрития с изкуствена кожа волан и ясно се виждаше как напрежението се предава на мускулите. Под черните косми прозираше татуировка, която ми приличаше на голям пържен картоф от „Вежеталин“. Когато бях дете, по американската телевизия имаше анимационна реклама, в която се виждаха пържени картофки, представящи различни кълчещи се персонажи. През целия си живот не бях виждал толкова абсурдна татуировка.

— Мисля, че грешите. Хората просто ни отговарят така, както ние им говорим.

Рязко наби спирачки и се извърна към мен с кървясали от ярост очи.

— Хайде бе, какво намеквате?

Въобще не очаквах толкова бурна реакция. Отдръпнах се назад, което не ме предпази от отвратителния му дъх. Дали не бе на алкохол? Трябваше да обезвредя бомбата, да вляза в ролята на миночистач.

— Исках да кажа, че хората може и да са затворени, но ако си дадем труда, ако приемем, че сигурно има причини да са стресирани, ако им говорим внимателно — наблегнах на думата, — те също може да се отворят към нас и да станат по-приятни. Достатъчно е да усетят, че някой се интересува от тях.

Изгледа ме, без нищо да каже, с погледа си на злобен глиган, после се обърна и потегли. В купето внезапно бе настъпила тишина, тежка като оловен похлупак. Опитах се да се отпусна, за да намаля силното напрежение в тялото си, и поех дълбоко въздух. Бре, какъв докачлив чичко! Ще се наложи май да бъда по-внимателен. Продължихме бавно напред, но мълчанието бързо стана потискащо. Силно потискащо. Трябваше да го наруша.

— Какво представлява татуировката ви? — казах в напразно усилие да се възползвам от идеята, която току-що му бях изложил.

— А, това ли… — отговори ми почти меко, което ми показа, че съм улучил. — Спомен от младостта. Представлява отмъщението.

Последното го каза назидателно. Изгарях от желание да го попитам с какво един пържен картоф „Вежеталин“ символизира отмъщението, но не бях чак такъв самоубиец и сподавих усмивката си.

Стигнахме площад „Конкорд“.

— Няма да минем по „Шанз-Елизе“. Много е задръстено. Ще минем по кея, до „Алма“, и ще излезем от долната страна на булевард „Джордж V“.

— Ъъ… Все пак бих предпочел по „Шанз-Елизе“.

Не каза нищо, въздъхна и продължи разговора.

— Много обичам татуировки. Няма две еднакви. И трябва да си ербап, за да си направиш. Защото няма изтриване. Остава за цял живот. Така че изисква се смелост, да. И на жените много им харесва. Виждате ли, няма нищо по-възбуждащо от неочаквана татуировка на тайни места, ако разбирате какво искам да кажа.

Виждах най-вече похотливия му поглед в огледалото. Спокойно, чичка! Спокойно. Събрах цялата си смелост.

— Аз не харесвам особено татуировките.

— Да, днес младите не си падат много, защото искат всички да са еднакви. Даже не знаят как да се забавляват! Пфу! Тарикатчета.

— Не… Просто може би нямат нужда от това, за да бъдат различни.

— Различни, различни! Въобще не ни пукаше, искахме само да се забавляваме. Свивахме мотопедите или таратайките на нашите старци и давахме пълна газ. Нямаше задръствания тогава!

Този можеше единствено да мърмори. Непоносимо, но и обезпокоително. И тази миризма. Хайде, още малко усилие!

— Да, но днес младите знаят, че не можем повече да замърсяваме планетата за собствено забавление.

— А, дойдохме си на думата! Пак глупостите на тъпите еколози! Глобалното затопляне — егаси простотиите! Това са идеи на нещастници, които искат да продават акъл, а от нищо си нямат понятие!

— Какво пък знаете вие?

Изплъзна ми се неволно, отведнъж. Той наби рязко спирачки и колата се закова на място. Бях запратен в облегалката на предната седалка, после обратно. Избухна:

— Разкарайте се! Чувате ли? Разкарайте се! Писна ми недорасли тъпанари да ми дават акъл! Изчезвайте!

Отдръпнах се толкова назад, че тялото ми потъна в износената облегалка. Изминаха две секунди, две секунди тишина, после отворих вратата и бързо се измъкнах навън. Хукнах като стрела, преди да е решил да ме догони. Беше от ония, които крият бухалка под седалката.

Промъкнах се между колите до широкия тротоар на „Шанз-Елизе“ и се заизкачвах в посока на далечната Триумфална арка, тичайки под ситния дъждец, който освежаваше лицето ми. След като страхът отмина, вече не усещах нищо, но продължавах все така да тичам, мяркайки лицата на идващите насреща ми туристи и зяпачи. Бягах, защото нищо не ме задържаше, бях разхлабил малка част от моята примка, развързал няколко ненужни възела. За първи път бях посмял да кажа всичко, което мисля, без задръжки, на един непознат, и започвах да се чувствам лек и най-вече свободен. Финият дъждец лекичко ме шибаше през лицето, като че ли за да ме събуди за живота.