Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (43)

43

Звънът на телефона ме изтръгна от мислите ми. Вдигнах слушалката.

— Изчакайте, давам ви моя съпруг…

Дълга пауза.

— Ало? Господин Грийнмор?

Не можех да сбъркам, разпознах веднага провлечения говор.

— Самият той.

— На телефона е Ремон Верже. Бившият главен редактор на „Льо Монд“, ако си спомняте…

— Да, да, разбира се, как сте?

— Много добре, благодаря ви, уважаеми господине. Обаждам ви се, защото ми се струва, че открих името на човека, който се криеше зад псевдонима Жан Калюзак…

Късметът беше с мен. Най-после щях да мога да разговарям с автора на статията за Игор Дубровски, наистина убийствена, но пък толкова точна, че беше невъзможно този човек да не го е познавал лично.

— Точно както си мислех — продължи той, — става дума за прочута личност. Това обяснява защо името му не фигурира в списъка ми на псевдонимите.

Почувствах как сърцето ми затупка по-бързо.

— Кажете ми всичко. Как се казва той?

— Моля?

Бях забравил, че е глух. Повторих, произнасяйки ясно и отчетливо думите:

— Как се казва той?

— Е добре, първо ще ви помоля да си запишете, че спазвам правилата, уважаеми господине. Разкривам самоличността му само защото е отдавна покойник, иначе щях да запазя анонимността му. Но в този случай имаме вече давност…

Кръвта ми се смрази. Пълен провал.

— Намерих фамилното му име, понеже си припомних, че някои се забавляваха да си измислят псевдоними, които се оказваха анаграми на истинските им имена. Нужен ми беше цял един час, за да се сетя, че зад Жан Калюзак се криеше Жак Лакан.

— Лакан, известният психоаналитик?

— Самият той.

Бях смаян. Защо Лакан е бил толкова сърдит на Дубровски, до степен да напише за него такава убийствена статия?

Зададох този въпрос на събеседника ми.

— Не мога да ви отговоря, уважаеми господине. Единствено специалист би могъл да го стори може би… За всеки случай, можете да попитате Кристин Вепал.

— Кой?

— Кристин Вепал, бивша журналистка от списанието „Сианс Юмен“. Психоанализата и всички такива неща са нейна страст. За нея ще бъде страхотно удоволствие да отговори на вашите въпроси. Няма да ви е трудно да я откриете. Откакто се пенсионира, всеки следобед е в кафенето „Дьо Маго“.

— Онова на „Сен Жермен де Пре“?

— Моля?

Повторих сричка по сричка.

— Точно така. Може да отидете да се срещнете с нея. Лесно ще я познаете, винаги носи екстравагантни шапки. Сега вече не се носят шапки, както преди… Тя е много открит човек, ще се убедите, лесно ще я заприказвате. Ще й звънна, за да й кажа за вас.

* * *

Трудно намерих улицата, изгубена някъде зад площад „Бастий“, в посока към „Репюблик“, в един от ония стари квартали, запазили овехтелия чар на едновремешните места, приютявали обикновените парижани. В повечето сгради на партера се гушеха малки магазинчета или занаятчийски ателиета. Вратите им бяха отворени и обитателите им се изсипваха навън, на тротоара, където весело обсъждаха кварталните клюки. Доставчиците разтоварваха стоката насред шосето, подвиквайки към многобройните познати физиономии, намесвайки се в оживените разговори, надвиквайки останалите събеседници. Шумно тътреха количките с натрупана догоре стока, случваше се някой пакет да изпадне, което предизвикваше бурен смях сред зяпачите.

Можеше да се види обущар, който кърпи, приведен над машината си, а около него се носи миризма на затоплена кожа. Съседът му, дрогерист, беше окачил поетична табела, представяйки се като „търговец на цветове“. Един поглед върху тезгяха му бе достатъчен, да се убедите, че обещаната шарения е налице — в дюкянчето цареше неописуем хаос от всевъзможни предмети на бита, за чието съществуване и разнообразие човек дори не подозира. Закачалки за дрехи, пъстроцветни щипки за пране, гъби, кухненски кърпи на малки квадратчета, зелени, жълти, сини престилки, пълен комплект легени и кофи от червена, жълта, бежова пластмаса… Всичко това нехайно и весело се разпростираше чак до тротоара. Някакъв зарзаватчия подканяше клиентите, обявявайки цените на плодовете и зеленчуците с гръмовен глас. Малко по-нататък препречваше движението стойката на продавач на вестници и списания, поставена насред тротоара, за да привлича вниманието с напечатаните с тлъсти букви скандални заглавия и сензации. До слуха достигаше свистенето на парата от съседното химическо чистене и характерният й мирис изпълваше въздуха. Отсреща привличаше погледите омайващата витрина на колбасаря с огромните наденици от Морто, от Корсика, провесени на железни куки, с все още парещите пирожки с пълнеж от зеле и сирене и хиляди други лакомства, едни от други по-примамливи.

Отлично познавах американските търговски центрове, безлични и студени, и затова си давах сметка за невероятния късмет на французите, че все още се намираха тук-там подобни малки магазинчета в квартали, изпълнени с живот и настроение. Дали си даваха сметка за това, или щяха да оставят да умрат тези малки оазиси, скрити в големия град и излъчващи неповторима човешка топлина? Какъв смисъл имаше да пазаруваш по-евтино в хипермаркетите и да се затваряш след това в огромните спални, в каквито се бяха превърнали предградията, откъдето тези дюкянчета, душата на града, отдавна бяха изчезнали?

На номер 51 имаше сграда с патинирана от времето фасада. До входа красива табелка, очевидно ръчно направена, гордо оповестяваше:

„Асоциация Спийч Мастърс“, вход от стълбата в двора.

Минах под козирката и се озовах във вътрешен двор. Насреща — втора сграда със затворена врата. Влизаше се с код. Никаква табелка, никакъв знак на асоциацията. Странно… Върнах се по стъпките си и забелязах пътем стълба, виеща се по страничната стена, свързваща двете сгради. Малка табелка бе прикачена с тел на парапета. За всеки случай отидох да проверя, без да влагам прекалено много надежди — такава стълба може да води само към мазетата. Приближавайки се, видях името на асоциацията, написано на ръка, и стрелка, сочеща надолу. Надвесих се над парапета. Само първите няколко стъпала бяха осветени от дневната светлина, останалите бяха потънали в здрач, а най-долните в пълен мрак. Не беше особено привлекателно…

Въпреки това заслизах с чувството, че потъвам в недрата на квартала. Най-долу имаше желязна врата и звънец. Натиснах го и зачаках. Беше студено и влажно. Вратата се отвори. Посрещна ме трийсетинагодишен рижав мъж.

— Добър ден. Казвам се Ерик.

— Алън. Приятно ми е.

Беше много сериозен, въпреки че се усмихваше. Влязох.

Мястото веднага ме грабна. Учудващо просторно, прекрасен сводест каменен таван. Във всеки ъгъл — осветителни тела във формата на квадратни блокчета. Осветлението се допълваше от евтини халогенни крушки. Подът беше износен, на места направо изровен. Историческа находка. В другия край на помещението — дървен подиум, каквито имаше едно време в училищата и който придаваше на обстановката неподозирано очарование. Отпред, запълнили практически цялото пространство, бяха наредени няколко десетки табуретки, бих казал може би стотина. До входа, близо до нас — кухненска маса с кафеник и впечатляващ брой пластмасови чашки, захлупени една върху друга. Отдолу под масата безметежно мъркаше малък хладилник.

— Преди това е било… подземие?

— Намирате се в стария склад на семейство мебелисти. Тук са работили поколения наред бащи и синове до 1975 г., след което последният майстор се оттеглил, без да намери кой да продължи занаята.

Представях си как занаятчиите са обработвали дървесината с чукчета, резци и длета, след което са нареждали тук творбите си и всичко наоколо е ухаело омайващо на бор, дъб, бук, орех, палисандър и махагон.

— Кажете ми, какво ви накара да се запишете при нас? — обърна се той към мен изключително сериозно.

Уверен, но без капка самонадеяност, той се изразяваше спокойно и гласът му звучеше предразполагащо. Обаче ме гледаше строго, сякаш ме преценяваше. Имах усещането, че трябва да се оправдавам, докато всъщност бях очаквал да се втурне да хвали асоциацията си.

— Какво ме накара? Ами, да ви призная, не мога да говоря пред хора, оплитам се ужасно и от вълнение губя дар слово. И понеже скоро ще се наложи вероятно да говоря пред доста внушителна група хора, бих искал да потренирам, за да предотвратя провала, който ме очаква…

— Разбирам.

— Как се провеждат заниманията?

— Това не са занимания.

— Така ли?

— Всеки член се упражнява, хвърляйки се направо в дълбокото, като говори десетина минути на тема по личен избор. Накрая останалите написват на листче впечатленията си и му предават листчетата. С една дума, това е обратната връзка.

— Обратната връзка…?

— Да, нещо като връщане на информация, отговор на неговата изява. Коментари, които го мотивират да върви напред, изтъкват важни за него неща: дребни грешки, словесни тикове, недостатъци, накратко казано — всичко, което подлежи на усъвършенстване, например гласът, стойката, постройката на речта.

— Ясно.

— Ако сме трийсет, ще получите трийсет листчета. Вие сами ще видите какво се среща най-често в коментарите и следващия път ще се съобразите с направените забележки, за да се поправите и да опитате да станете по-добър.

Ерик беше наблегнал на „поправям“ и „по-добър“, смръщвайки леко вежди като учител. Въпреки това методът ми изглеждаше небезинтересен.

— Кога мога да започна?

— Подновяваме заниманията на 22 август. След това сеансите са ежеседмични.

— Едва на 22 август? Не по-рано?

— Не, сега всички са във ваканция.

Спукана ми беше работата… Общото събрание, при положение че щях да присъствам, беше насрочено за 28. Щях да се възползвам от един-единствен сеанс, което ми се струваше твърде лековато, ненадеждно… Разказах му как стояха нещата с мен.

— Не е най-доброто, съгласен съм. Ние залагаме на продължителните упражнения. При всички положения обаче ще получите от присъстващите техните коментари и забележки, които ще ви помогнат до известна степен, когато се изправите пред публиката и вземете думата… Трябвало е да предприемете тази стъпка преди време.

Долових нотки на укор в последното изречение.