Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

24

Стоях като вкаменен с тефтера в ръка, когато долових леко скърцане зад гърба си. Обърнах се и с ужас видях как дръжката на вратата помръдва.

Кръвта нахлу в главата ми. Пуснах тефтера на бюрото и се притаих зад дебелата завеса, опасявайки се, че ще се окаже безсмислено, че присъствието ми така или иначе е разкрито.

Платът на завесата имаше относително рехава текстура и можех да виждам през него, което пък ме уплаши, че и аз мога да бъда видян.

Вратата се открехна и едно лице надникна вътре, взирайки се в мрака. Беше младата жена. Сърцето ми се сви. Гледката вероятно отговаряше на очакванията й, защото отвори вратата и влезе, все така съвършено гола. Красивите й крака потъваха в дебелия килим.

Пристъпи напред, право към мен, и аз затаих дъх. Спря пред бюрото и аз отново започнах да дишам, едновременно успокоен и разочарован. Очите й шареха в мрака, търсейки нещо. Делеше ни по-малко от метър. Тя се приведе над бюрото, гърдите й се люшнаха примамливо и протегна ръка към тефтера. Чувственият й парфюм ме обви в сладостен облак, усетих, че се топя от желание. Трябваше само да протегна ръка, за да докосна кожата й, да се наведа и да я погаля с устни…

Тя бутна настрана тефтера и се наведе още повече, за да стигне до една правоъгълна кутия. Отвори я и извади огромна пура.

Остави кутията отворена и за голямо мое съжаление мигом се отправи към вратата, деликатно стискайки в тънките си пръсти пурата, предназначена за домакина на дома.

Изчаках двайсет секунди, преди да се размърдам. 22,29. Ами ако Дюбрьой се бе възползвал от отсъствието на дамата, за да отвърже кучето пазач? Как да постъпя? Да си опитам късмета, или да прекарам нощта в замъка и да си тръгна на сутринта, когато ще вържат кучето?

Пианото отново прозвуча. Въздъхнах с облекчение. Живо, да не губя време. Ще мина през прозореца. Отворих го и бързо се измъкнах. В сравнение със застоялия въздух в кабинета навън ми се стори приятно свежо. Бях на първия етаж, но таванът на партерния беше толкова висок, че на тесния перваз, където стоях с разперени ръце, за да запазя равновесие, бях на четири метра от земята и се мъчех да прогоня от съзнанието си болезнения спомен, изплувал в ума ми. Насилих се да стигна до ъгъла на сградата, хванах се за перваза и се спуснах по улука. Отново обиколих градината с бърза стъпка, прикривайки се зад храстите. Като стигнах до кучешките колиби, въздъхнах с облекчение — Сталин все още беше вързан и се занимаваше с кокала. Забеляза ме да излизам от храстите и веднага се изправи на четири лапи, с щръкнали уши. Повиках го тихо по име, опитвайки се да му вдъхна спокойствие, та да не се разлае и да вдигне квартала на бойна нога. Той злобно изръмжа с разтреперана муцуна, откривайки страшни зъби, сетне седна на задницата си пред кокала, без да ме изпуска от поглед. Грозен неблагодарник.

В замъка се появи светлина. Бързо! Втурнах се към малката вратичка, дръпнах я и… Дори не помръдна! Беше плътно затворена. Металната пластина лежеше на земята, точно отпред. На влизане мисълта ми беше заета с кучето и втория път бях пуснал вратата невнимателно.

Бях попаднал в капан. Като плъх. Щяха да ме открият, беше въпрос на секунди. Тревогата жестоко ме стисна за гърлото. Към нея се прибави и безсилният гняв. Не виждах отникъде изход! Градината беше опасана с непревземаема ограда, над три метра висока, завършваща с остри шипове. Никакво дърво наблизо, на което да се покатеря, никаква стена… нищо. Погледнах Сталин. Той клатеше глава, стиснал в муцуната си кокала, от време на време зъбите му проблясваха в мрака. Отзад четирите големи кучешки колиби бяха педантично подредени в права линия точно… до оградата.

Преглътнах.

Дюбрьой твърдеше, че в света на бизнеса преследвачите не избират случайно жертвите си. А как ли беше при… кучетата? Сталин щеше ли да ме нападне, ако не се поддавах на страха всеки път, когато го виждах? Как ли щеше да реагира, ако бях напълно отпуснат, спокоен, дори… изпълнен с увереност?

Това беше единственият изход…

Вътре в мен прозвуча тъничък гласец, едва доловим шепот, подсказвайки ми, че трябва да отвърна на предизвикателството. Ясно беше, че металната пластина е паднала случайно, но случайността, е казал Айнщайн, това е Бог, който се разхожда инкогнито. Имах предчувствието, че животът ми изпраща това изпитание, за да ми даде шанс да се развия, и че ако не се възползвам от предоставената ми възможност, така и ще продължа да бъда роб на страховете си.

Моите страхове… Сталин ме тероризираше. До каква ли степен злобата му беше предизвикана от представата ми за него? Беше ли страхът ми плод на неговата агресивност, или по-скоро я отключваше? Щях ли да придобия смелост да посрещна страха си открито, да го овладея, дори да се науча да не го избягвам? Смелчакът умира веднъж, казва поговорката, а страхливецът — хиляда пъти.

Поех дълбоко свежия нощен въздух, после бавно го издишах до дъно. Отново вдишах и издишах, като се отпусках, започвайки от раменете, минавайки през мускулите, освобождавайки се от напрежението. След всяко издишване се отпусках все повече и повече, спокойствието се разливаше по цялото ми същество. След известно време усетих как сърдечният ми ритъм се забавя.

Сталин е приятел, добро куче… Добре съм… чувствам се добре… вярвам в себе си… вярвам в него… Харесвам го и той ме харесва… Всичко е наред…

Поех напред, бавно, с поглед, зареян към първата колиба, дишайки спокойно, отпускайки се все повече. Всичко беше точно.

Продължих да вървя, без да обръщам внимание на кучето, насочил мисълта си към цвета на кучешката колиба, към топлата вечер, към спокойствието, царящо в градината.

Нито за миг не погледнах към него, но с периферното си зрение забелязах как вдига глава. Продължих да напредвам, насочвайки вниманието и мислите си към незначителните подробности наоколо, все така спокоен и уверен в себе си. Покатерих се бавно по колибата, после и по оградата, спуснах се от външната страна и потънах в нощния мрак.