Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (31)

31

Богаташкият дом се открояваше на все още светлото привечерно небе, тъмна загадъчна постройка, криеща безброй тайни.

Придружиха ме до библиотеката. Пресичайки вестибюла, не се стърпях и надникнах за миг в салона, в който бях видял разголената млада жена, излегната на рояла. Той стоеше, тъжно изоставен в мрака на огромното помещение, без муза и без музикант, които да му вдъхнат живот.

Когато стигнах до библиотеката, видях Дюбрьой, който пушеше, удобно настанен в един от дълбоките кожени фотьойли. Сигурен бях, че не ме е проследил в онова затънтено селце Лакост. Мисията беше невъзможна. Следователно нямаше откъде да узнае, че съм си развързал езика пред полицията.

Насреща му седеше Катрин, която ме поздрави. На ниската масичка пред тях видях портфейла ми и другите ми лични вещи.

— Както сам си се убедил, парите не служат за нищо, човек може отлично да се справи и без пари! — заяви ми той, стиснал между устните си огромна скъпа пура.

Какво ли криеше зад усмивката си? Какво искаше всъщност да получи от мен този загадъчен мъж? Ами ако инспекторът е прав? Може би е гуру на някаква секта, или пък оттеглил се вече гуру, натъпкан с пари, измъкнати от последователите, който сега се ожесточава срещу една беззащитна заблудена овчица, за да си запълва времето…

— Всъщност — подзе той — ти така и не ми разказа как е преминал разговорът ти с твоя шеф.

Толкова събития се бяха случили оттогава, че това ми изглеждаше много далечно…

— Не беше зле.

От ден и половина насам стомахът ми бе залепнал за гърба, но Дюбрьой, изглежда, никак не бързаше да седне на масата.

— Успя ли да потиснеш желанието си да се оправдаваш и сам да му задаваш неудобни въпроси?

— Да, напълно. Обаче не успях да постигна кой знае какво. Исках да се спазаря с него да отпусне повече средства за нашия отдел. Но останах с пръст в устата.

— Направи ли необходимото усилие да проникнеш в неговия вътрешен мир и да напипаш начина му на мислене, преди да се опиташ да го убеждаваш?

— В общи линии. Опитах се да му докажа, че идеите ми обслужват неговите лични критерии за ефикасност и рентабилност. Но според мен нашите ценности толкова се разминават, че за мен е невъзможно да споделям вижданията му, нито да се преструвам, че го правя… Знаете колко е трудно да приемеш ценностната система на противника…

Дюбрьой дръпна от пурата си.

— Идеята не е да възприемеш неговата ценностна система. Невъзможно е, ако не се припокрива с твоята. От полза е обаче мислено да направиш разлика между личността и нейните ценности. Дори когато ценностите й са отвратителни, личността винаги може да бъде… спасена. Следователно важното е да се откажеш да осъждаш конкретните ценности, да си кажеш, че дори да те шокират, единствената надежда да накараш въпросната личност да претърпи развитие във възгледите си е да не я отхвърляш изцяло заедно с идеите й. В такъв случай да проникнеш в нейния свят е равносилно да се поставиш на нейно място, все едно си влязъл в нейната кожа, за да опиташ отвътре какво означава да вярваш в това, в което тя вярва, да мислиш онова, което тя мисли, да изпитваш нейните чувства, преди да се върнеш на собственото си място. Само такова поведение ти позволява действително да разбереш какво движи тази личност, без да я съдиш, както и кое я кара да греши, ако случаят е такъв.

— Мм-даа…

— Има разлика между приемане и разбиране. Ако се поставиш в нужната степен на мястото на шефа си, за да разбереш начина му на мислене, без да го съдиш, ще станеш по-толерантен към него и той ще го почувства. Едва от този момент нататък ще можеш да храниш надежди, че ще се промени…

— Не съм убеден, че той изобщо забелязва мненията на околните за него! Но добре, да приемем, че случаят е такъв и аз успея да вляза в неговия свят в достатъчна степен, за да престане да се чувства съден или отхвърлен, какво би го накарало да помръдне от сегашната си позиция? Дали, тъкмо напротив, няма да го накарам да се окопае по-дълбоко?

— Спомняш ли си онзи ден, когато се упражнявахме в синхронизиране на жестовете? Тогава ти казах, че ако го правиш достатъчно продължително време с искреното желание да влезеш в света на дадената личност и ако впоследствие леко започнеш да променяш позата си, същата тази личност ще започне несъзнателно да ти подражава.

— Да, спомням си.

— Според мен това се обяснява с факта, че се получава някакво сливане на психиките на несъзнавано, дълбинно ниво, без дори да е имало размяна на думи. Това сливане се долавя по един или друг начин и е толкова рядко срещано, че когато се случи, човек иска да го запази, да го продължи.

— Разбирам…

— Затова, за да отговоря на предходния ти въпрос, бих казал, че ако успееш, влизайки в света на противника си, без да го съдиш, вмъквайки се под кожата му, в начина му на мислене и на чувстване, да изградиш това изключително рядко качество на човешка връзка, каквото той вероятно никога не е изживявал преди, в дъното на душата си той толкова силно ще пожелае да го запази, че ще е достатъчно да си възвърнеш постепенно собствения Аз в негово присъствие, да изразиш естествено собствените си ценности, за да пожелае на свой ред и той да прояви интерес към тях. Тогава вече няма да ти се налага да го молиш да се променя, нито да му четеш уроци по морал. Ще е достатъчно да бъдеш такъв, какъвто си, благодарение на сливането, което си индуцирал. Несъзнателно ще си му вдъхнал желание да се отвори пред теб, пред твоята различност, да открие и той на свой ред твоите ценности и в края на краищата да се остави да бъде леко повлиян, да претърпи развитие в разбиранията си, да се промени.

— Искате да кажете, че след като съм го „посетил“ на неговия терен, ще породя у него желание и той да дойде да опознае моя, така ли?

— Нещо такова. И в този случай, бидейки такъв, какъвто си, ти му представяш друг модел на света, друга представа за нещата, друг начин на поведение и на действие, към които ще прояви интерес, без да се налага да го укоряваш или да отправяш разни искания към него.

— Това ми напомня разговора ни за Ганди…

— Да. Ние трябва да бъдем промяната, която искаме да видим в света…

Замислих се. Тази перспектива ми изглеждаше много красива, достойна за възхищение, но в същото време труднопостижима. Щях ли да имам нужното желание, търпение и смелост, за да изградя връзката, която Дюбрьой описваше като необходимо условие за промяна у другия?

— Знаете ли, ужасно трудно ми е да се поставя на неговото място, чувствам се толкова различен, на светлинни години разстояние от неговите грижи и занимания… Да ви призная, дори не разбирам какво кара хората като него да се сражават от зори до мрак, за да спечелят някоя и друга ниша на пазара или да повишат с няколко части от процента рентабилността на предприятието. За какво ни е всичко това? Когато погледнем тези неща отстрани или на фона на човешкия живот, какво всъщност печелим? Как е възможно човек с неговия интелект да се хвърля телом и духом в луда надпревара в името на развитието на някакво си предприятие? Не е ли безсмислено? Да живееш за… бачкането си. Струва ми се толкова нищожно. Когато бях в Щатите, се запознах с един тип, Браян, който обичаше да казва: „Искате да развеселите Господ? Настина ли? Ами тогава вземете и му разкажете всичките си планове!“.

Катрин се разсмя. Бях забравил за нея. Дюбрьой отпи глътка бърбън.

— Може би за твоя шеф това е начин да забрави драмата на живота си.

— Драмата на живота си?

— Виждаш ли, аз съм убеден, че неслучайно на ръководни постове в предприятията има повече мъже, отколкото жени. Вярвам, че тези, които изобличават дискриминацията на жените, са в грешка. Още повече че на финансистите, в чиито ръце е съсредоточена икономиката ни, не им пука нито за пола, нито за личността на онези, които поставят начело на предприятията, в които инвестират капиталите си. За тях са от значение единствено резултатите. Не, според мен причината, поради която жените заемат ръководни постове изключително рядко, е съвсем друга.

Катрин вдигна очи от бележника си и се взря в Дюбрьой.

— И коя е тази причина? — попитах аз.

— Жените притежават дарба, дадена им свише, дар от боговете, който ги прави толкова облагодетелствани, че не изпитват потребност да се борят за дреболии…

— Искате да кажете…

— Когато си способен да сътвориш душа, да дариш живот, да го носиш в себе си и да го подариш на цялата Вселена, искрено ли вярваш, че изведнъж ще започнеш да се вълнуваш от котировките на някакви си акции на борсата?

Да сътвориш душа… Наистина това е нещо изключително, ако се замислиш… Появата на бял свят на децата е нещо толкова обикновено в заобикалящия ни пейзаж, че понякога забравяме величието, мащаба, невероятната магия на това изключително събитие. Да сътвориш душа…

Верен на навика си, Дюбрьой леко върти чашата с бърбън между пръстите си.

Думите му ми подействаха успокояващо, след като толкова се бях разтревожил след прочетеното в тайния му тефтер. Дали човек, който до такава степен се удивляваше от живота, бе способен реално да застраши нечий чужд живот?

Катрин гледаше в празното пространство, потънала в мислите си.

— Ние, мъжете — продължи той, — дълбоко в душата си се чувстваме ощетени от неспособността ни да износваме плода и да раждаме. Убеден съм, че амбицията в областта на професионалната ни реализация, така често срещана при повечето от нас, идва от невъзможността да се компенсира тази неспособност, да се запълни тази екзистенциална празнина.

— Наистина ли го вярвате?

— За да се убедим, достатъчно е внимателно да се вслушаме в разговорите, които ръководните кадри водят на работното си място. Изразите, които употребяваме, никога не са случайни. Те са огледалото на душата… Слушай внимателно тези хора и ще видиш колко често употребяват метафори, свързани с бременността и раждането. Нали в предприятието, когато става дума за някой труден проект, казват, че „бил роден с мъка“, както и че „дълго бил носен“. Ако се провали, казваме, че бил „мъртвороден“. Ако се проточва до безкрайност и се налагат финансови инжекции и безконечни помощи, заявяваме, че „се е родил с форцепс“. Понякога многообещаващата отначало програма носи само разочарования. Тогава говорим за „планината, която родила мишка“. Планът за действие скоро приключва? Значи „му е дошъл терминът“. Някаква идея се конкретизира? Проектът „се появява на бял свят“…

Седях безмълвен, шашнат. През ума ми не беше минавала подобна мисъл, никога досега не бях правил връзката. За мен необузданата надпревара беше резултат от агресивност и състезателна енергия, присъщи най-вече на мъжете…

Странно беше да слушаш подобни приказки от устата на Дюбрьой, у когото определено долавях известно влечение към властта. Дотолкова ли беше наясно със себе си?

В края на краищата ненавистта към жените при някои мъже може би парадоксално прикрива комплекс за малоценност…

— Да се върнем на положението ми в работата, не зная дали шефът ревнува от жена си, или тестостеронът му е малко в повече, но така или иначе нищо не мога да изкопча от него.

Дюбрьой придоби леко раздразнен вид. Дали се сърдеше на мен, че не бях успял да приложа уроците му, или на себе си, че не ми ги е предал толкова успешно, колкото му се е искало?

Хвърли пурата си в огромен пепелник от кована мед.

— Вече притежаваш нужните възможности, за да вземеш живота си в ръце, без да се налага да търпиш неща, наложени ти от другите хора.

Той глътна остатъка от бърбъна, грубо тресна чашата на масичката и стана.

Катрин не вдигаше нос от записките си.

— Ето как ще постъпиш — каза той с лукава усмивка, разхождайки се пред библиотечните рафтове. — Ще ти възложа за изпълнение нова задача.

— Така ли?

Въздухът силно миришеше на пура.

— Смяташ, че твоят шеф е в грешка, че решенията му са вредни за предприятието?

— Според мен е очевидно.

— Имаш чувството, че то се нуждае от друг начин на ръководене, който да отчита не само финансовите параметри…

— Точно така.

— Тогава ти ще седнеш на неговото място.

— Много смешно!

Той ме погледна в очите.

— Не се шегувам, Алън.

— Напротив!

Той смръщи вежди.

— Ни най-малко, уверявам те.

Изведнъж се усъмних. Дали наистина беше сериозен?

Той ме изгледа продължително, понеже си личеше колко съм объркан.

— Какво ти пречи? — попита ме престорено любезно.

Въпросът ме свари неподготвен, толкова ми се стори неуместен. Какво да отговорите на някой близък, който мило ви пита какво ви пречи да станете министър или международна звезда?

— Ами… струва ми се… очевидно. Нека бъдем реалисти, все пак възможностите ни имат някакви граници…

— Единствените граници са тези, които сами си поставяме.

Чувствах как гневът се надига в мен. Познавах го твърде добре, за да знам, че няма да се откаже толкова лесно… Бях се насадил яко. В поведението на този тип наистина се редуваха моменти на изключителна прозорливост и тънък анализ с моменти на безумни отклонения.

— Давате ли си сметка, че той дори не ми е шеф? Той е шеф на шефа на моя шеф! Между нас има цели три йерархични нива!

Сега Катрин беше вдигнала очи и фиксираше Дюбрьой.

— Този, който иска да покори планината, не трябва да се впечатлява от височината й.

— Случвало ли ви се е да стъпите в някое предприятие? Субординацията не може да се нарушава! Съществуват правила!

— Този, който винаги се съобразява с правилата, избягва да мисли. Ако разсъждаваш, без да излизаш от установените рамки, никога няма да откриеш решение, различно от вече откритото от другите… Нужно е да се прекрачат рамките…

— Това са само красиви думи, но конкретно, как бихте постъпили, ако бяхте на мое място?

Той седна на подлакътника на фотьойла и ме изгледа с усмивка.

— Оправяй се, Алън. Имаш достатъчно възможности.

Изправих се, решен да си тръгна. Нямаше да остана да вечерям с някакъв луд.

— Няма начин да се справя.

Той произнесе бавно, със сериозен тон:

— Това е последната ти задача. Изпълни я и ще ти върна… свободата.

Свободата ми… Свободата ми… Вдигнах очи към него. Той спокойно се усмихваше, очевидно решен да го стори.

— Не можете да обвързвате с условия свободата ми, предлагайки ми подобни неизпълними задачи. Не мога да приема.

— Но… ти нямаш избор, скъпи Алън. Нужно ли е да ти припомням… поетия ангажимент?

— Как бих могъл да изпълня поетия ангажимент, след като го правите невъзможен за изпълнение?

Той впи в мен властния си, взискателен, безмилостен поглед.

— Заповядвам ти да станеш председател на „Дюнкер Консултинг“.

Нравоучителният му тон отекна в просторната стая. Издържах погледа му, без да се огъна.

— Имаш на разположение три седмици — обяви той.

— Невъзможно е.

— Това е заповед. Каквото и да се случи, среща на 29 август. Ще те чакам в 20 часа… в „Жюл Верн“.

Сърцето ми се сви. „Жюл Верн“, ресторантът на Айфеловата кула… Беше произнесъл името много бавно, понижавайки глас, без да откъсва поглед от мен. Заплахата беше неприкрита, ужасна. Усетих как краката ми омекват. Напразно се бях надявал. Наистина бях в ръцете на един луд.

Останахме така дълго, неподвижни и безмълвни, после аз му обърнах гръб. Докато вървях към вратата, срещнах погледа на Катрин. Тя беше също толкова втрещена, колкото бях и аз.