Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (12)

12

Марк Дюнкер, президент и генерален директор на „Дюнкер Консултинг“, бе висок и едър мъж. Със своите метър и деветдесет и деветдесет и шест килограма той бе тежката категория на бюрата за работа във Франция.

Идваше от някакво селце в провинцията, насред Божоле. Дюнкерови бяха потомствени търговци на говеда и хората не ги обичаха особено, приемайки професията им за необходимо зло. Семейството имаше повече пари от животновъдите в околността, които често имаха чувството, че тези пари са направени на техен гръб и че Дюнкерови не бяха страдали като тях през трудните години, когато цената на говеждото бе рухнала.

Малкият Марк ходеше на училище с местните деца. От една страна, беше горд, че е син на най-богатия човек в селото, от друга — чувстваше се отхвърлен именно заради това. Но не изпадна в униние, а напротив, стана агресивен. Предизвикваше на бой всяко дете, което му направеше и най-малката забележка.

За сметка на това майка му страдаше много повече. Мъжът й се радваше на завидно положение, а тя поемаше отрицателните му последствия. Социалният й живот се свеждаше до определено враждебните погледи на жените в селото и натрупването на тежки недомлъвки. След години на огорчение и озлобление тя се предаде и скъсвайки с наложената от поколения традиция, семейството се премести в града, далеч от одумките и злословията. Дюнкерови се настаниха в Лион, принуждавайки господина всеки ден да изминава километри, за да отиде в селото. Марк изживя изселването като капитулация, заради която презря баща си.

Задоволството на майка му трая кратко време — съвсем скоро тя си даде сметка, че със семейството й са смятани за селяни от съседите, които бяха бели якички — чиновници или дори служители във фирми. Марк, който предпочиташе да бъде отхвърлян поради завист, а не поради презрение, истински страдаше и постепенно в него се зароди желание за мъст.

Нормално си взе матурата, а после, на двайсет години, и търговска диплома от двугодишен курс. Почти десет години работи като представител на селскостопански продукти, показвайки известен талант на търговец, вероятно заложен в гените му. Смени местоработата си три или четири пъти, възползвайки се от всяка промяна, за да увеличи значително заплащането си — всеки път разиграваше един и същ сценарий, заблуждавайки консултанта по наемането за значимостта на поста, който напускаше, приписвайки си отговорности, каквито невинаги бе имал официално, но каквито понякога сам си бе възлагал.

Твърде скоро заключи, че консултантите въобще не познават работата си и могат лесно да бъдат преметнати. Един ден тогавашният му работодател сподели какъв хонорар им е изплатил за неговото наемане и Марк не можа да повярва на ушите си. Сумата му се стори астрономическа за работа, която в крайна сметка не му изглеждаше много по-различна от тази на баща му. Според него по-лесно бе да се убеди някое предприятие в интелектуалните качества на даден кандидат, отколкото някой фермер във физическите качества на крава, които самият той може лесно да провери.

След шест месеца Марк заработи за своя сметка. Изкара кратък курс по набиране на работна ръка, след което нае едностаен офис в центъра на Лион и сложи табела „Марк Дюнкер, консултации и набиране“. Запомни най-вече, че нюхът му бе много по-важен от която и да било преподавана техника за подбор на кандидати. Истината е, че впоследствие имаше твърде малко провали. Водеше се от инстинкта си. Усещаше хората, предприятията, усещаше кандидатите и кои ще са подходящи за мястото.

Най-трудни бяха първите клиенти. Без истински препоръки трудно можеше да вдъхне доверие. Когато му го напомняха, ставаше странно агресивен. Много скоро започна да лъже, измисляйки си престижни клиенти и най-вече споменавайки поименно средни и малки предприятия, на които отказал договори, защото му се стрували недостойни за неговите услуги. Тази тактика се оказа печеливша и скоро получи първите си договори, последвани бързо от други, тъй като успехът води до успех.

Новата професия му пасна като ръкавица. Имаше чувството, че същите надути дребни буржоа, които преди не общуваха със семейството му, сега зависеха от него за работата си. Чувстваше, че се страхуват от него и го уважават. Тези хора ядяха от ръката му. Искаше му се да контролира целия пазар за набиране на работна ръка в града само и само за да увеличи тяхната зависимост от него.

Но новият му статут не бе достатъчен да възстанови нараненото му его. Нещо в него постоянно го тласкаше да продължава напред, да развива повече бизнеса си, да се сдобива с повече власт, да печели повече влияние в своята област. С присъщото си трудолюбие заработи още по-усилено, за да затвърди положението на предприятието си.

Година по-късно вече имаше трима консултанти. Това силно го радваше, но вместо да го удовлетвори, го подтикваше да продължава нататък. След шест месеца отвори офис в Париж, столицата Париж, великолепния Париж, и веднага се премести там. По този случай фирмата бе преименувана на „Дюнкер Консултинг“. През следващите години отваряше средно по едно бюро на три месеца в някой провинциален град.

Измерваше успеха си с броя на своите сътрудници, като маниакално се стремеше непрекъснато да го умножава. Наистина изпитваше огромно удоволствие да „увеличава стадото“, за да използваме една от селските метафори, които щедро употребяваше, несъзнателно разкривайки иначе старателно скривания си произход. Сякаш личното му достойнство бе дълбоко свързано с броя хора, които работеха под неговите заповеди. Впрочем никога не пропускаше случай да припомни броя на работниците, особено когато се представяше на непознати.

Мълниеносният успех на дружеството го подтикна да погледне към чужбина и когато отвори първия си офис в европейска столица, се почувства като истински завоевател.

Две години по-късно, най-сетне — върховно утвърждаване, мъжкарски екстаз, изразен дори с термина, обозначаващ действието — реши да „вкара“ бизнеса си на борсата.