Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (20)

20

Последвалата нощ бе бурна. На четири пъти бях събуждан със заповед да изпуша една цигара. Най-ужасната бе в 5 сутринта. Изпуших я на прозореца, полузаспал и треперещ от студ, за да не умириша апартамента. Напълно ме отврати. Дюбрьой ми нареждаше да пуша около трийсетина пъти дневно и това започваше да не ми понася. Случваше се да очаквам със страх поредния есемес. С изненада установих, че вече се храня все по-бързо, за да не се налага да прекъсвам яденето за пушене. Когато забръмчеше краткият, предизвестяващ тежкото задължение сигнал, веднага започваше да ми се повдига, преди ръката ми неохотно да бръкне в джоба за проклетия пакет.

Тъй като бе събота, останах в леглото до 11 часа, наваксвайки си малко сън. След ободряващ душ изпих кафето си с притоплени виенски кифлички, които бях купил предния ден. Апартаментът бе изпълнен с аромата на топли кроасани. При нормални обстоятелства това би възбудило апетита ми.

Винаги съм обичал съботите. Единственият ден за почивка, който предвещава друг. Но днес бе особен ден. Тресеше ме от притеснение. Скрито, дълбоко притеснение, което, дори когато не мислех за неговата причина, си оставаше някъде отдолу и продължаваше да свива стомаха ми. Днес бе денят, който бях избрал, за да осъществя задачата, свързана с госпожа Бланшар. Трябваше да се освободя от нея и колкото по-бързо, толкова по-добре. След час вече нямаше да мисля за това. Но дотогава трябваше да събера цялата си смелост.

Така че дъвчех кроасаните, по-скоро изпълнен с тревога, и единствено разливащата се по гърлото ми топлина на кафето успяваше да ме поуспокои. Изпих го до последната капка, не толкова за да му се насладя, колкото за да отложа неизбежното.

Накрая се изправих и бос прекосих стаята до моята миниуредба. За малко не измъкнах постоянно включените слушалки, но се осъзнах. В никакъв случай не исках да й предоставя повод за оплакване. Можех да мина и въобще без музика, но имах нужда от нея, за да постигна добро състояние на духа. Дори ми трябваше нещо… по-откачено. Я да видим… Какво да си пусна… Не, не това… не това… А, ето: кавър на „Моят начин“ от бившия басист на „Секс Пистълс“. Франк Синатра, препрочетен и поправен от пънк рокери. Взех големите, обгръщащи ушите слушалки, които ви изолират и ви карат да се чувствате сам на света. Ниският глас на Сид Вишъс избликна от отвъдното, кротко начевайки първия куплет. Увеличих звука и се отдалечих, държейки кабела на слушалките в ръка като певец — микрофона. Внезапно електрическите китари яростно ускориха темпото си. Започнах да се полюлявам в ритъм, без да откъсвам босите си крака от пода. Певецът сякаш бе изгубил контрол над гласа си, който се изливаше във всички посоки. Да забравя съседката. Да увелича още звука. По-силно. Да се отпусна. Да затворя очи. Хайде! Да потъна в музиката. Музиката да е в мен, в тялото ми. Да се поклащам, да се треса, да танцувам. До дупка. Да се освободя от всичко. Да се отпусна, да се отдам на чувствата си…

Всичко това продължи няколко минути, преди да си дам сметка, че май не барабаните биеха в такт. Ударите идваха от другаде и въпреки транса, в който бях изпаднал, добре знаех откъде.

Свалих слушалките и потънах в оглушителната тишина на стаята, а ушите ми продължаваха да бучат от това, на което ги бях подложил.

Внезапно ударите по вратата ми се възобновиха с нова сила. Госпожата вече не чукаше, а блъскаше.

— Господин Грийнмор!

Моментът просто бе настъпил.

Притискаш ли го, той те отблъсква… и обратното е вярно, бе казал Дюбрьой: Колкото повече го отблъскваш, толкова по-настоятелен става.

— Господин Грийнмор! Отворете!

Стоях неподвижен, внезапно обхванат от съмнение. Ами ако Дюбрьой грешеше?

Ударите се удвоиха. Как може някой да е толкова противен? Сигурно бях подскочил пет-шест пъти, танцувайки. Едва ли се бе чуло нещо особено у тях. Наистина искаше да ми съсипе живота. Каква гадна женица!

Гневът ме тласна към действие. Със замах съблякох пуловера и тениската. Останах гол до кръста, по джинси, с боси крака.

— Господин Грийнмор, знам, че сте там!

Направих крачка към вратата и се спрях. Сърцето ми биеше лудо.

Хайде.

Събух и джинсите и ги оставих да се свлекат на пода. Дюбрьой бе наистина луд…

— Отворете вратата!

Гласът й беше едновременно властен и злобен. Изминах няколкото крачки до вратата. Изпитвах чудовищно притеснение.

Сега.

Задържах дъха си, смъкнах гащетата си и ги запратих надалече. Ужасно бе да съм гол при такива обстоятелства.

— Знам, че ме чувате, господин Грийнмор!

Смелост.

Посегнах към бравата. Не можех да повярвам какво правя. Не бях напълно на себе си.

Блъсна за последно още три пъти, докато натисках надолу дръжката. Имах чувството, че задействам собствената си гилотина. Отворих вратата към себе си и веднага хладен въздух погъделичка тестисите ми, за да ми напомни, че съм гол. Мъчение.

Изречението. Трябваше да кажа изречението. Радостно. Хайде, вече бе твърде късно за отстъпление!

Отворих широко вратата.

— Госпожо Бланшар! Какво удоволствие е да ви видя!

Госпожата очевидно изживя шока на живота си. Облечена изцяло в черно, със стегнати в кок пепеляви коси, явно се бе подпряла на вратата, за да може по-добре да блъска, защото когато я отворих, за малко не загуби равновесие. Понечи да отстъпи, преди да замръзне на мястото си, облещвайки очи, докато лицето й силно почервеняваше. Устата й се отвори, но не излезе никакъв звук.

— Но влизайте, заповядайте!

Остана вцепенена, с широко отворена уста, впила очи в голотата ми, неспособна да каже каквото и да било.

Бе отвратително да се озова гол пред възрастната си съседка, но нейната реакция ми даваше сили. Дори ми се искаше да добавя още нещо.

— Елате, ще изпием по чашка заедно!

— Аз… аз… не… аз… ама… го… го… господине… аз… ама… аз…

Стоеше като вкаменена, с поаленяло лице, и издаваше нечленоразделни звуци, впила поглед в члена ми.

Мина доста време, преди да дойде на себе си, да измънка някакво извинение и да отстъпи заднешком. Повече никога не се оплака от шум.