Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (38)

38

Веднага се залових за работа.

Същия ден от сайта на Търговската камара се сдобих със статута на „Дюнкер Консултинг“, както и с публикуваните най-нови счетоводни отчети и официални доклади. Трябваше да проуча най-подробно начина на действие на фирмата.

Посветих две поредни нощи на тази изключително „еротична“ литература. Защо френските юристи използват толкова завъртени формулировки, за да изразят някои толкова прости неща? Скоро се убедих — бях учил англосаксонско счетоводство и не можех по никакъв начин да разгадая тази бъркотия. Нуждаех се от помощ.

Едно от добрите неща в занаята ми бе, че набирането на персонал дава възможност за създаване на широки връзки и много скоро човек се сдобива с внушителен списък от адреси и телефони. Свързах се с един млад финансов директор, когото бях наел преди няколко седмици от името на едно малко предприятие. Симпатичен млад мъж, който беше оставил в мен много добри впечатления. Опипах почвата с обяснението, че се нуждая от помощ. Той веднага се отзова. Същата вечер изпратих с експресна куриерска поръчка цялата документация, с която разполагах.

Срещнахме се след няколко дни в късния следобед на терасата на едно кафене, близо до Люксембургската градина. Той пристигна точно на часа. Висок, слаб, носеше елегантен бежов костюм, бяла риза с разкопчано горно копче и разхлабена вратовръзка.

Беше си дал труда да изчете всичко от край до край.

— „Дюнкер Консултинг“ е вид акционерно дружество с договор между акционерите. Най-общо казано, повечето правила на действие на този вид дружества се основават на приетия устав, а не на общото право.

— Основателите диктуват правилата, така ли да го разбирам?

— В известен смисъл, да.

— И какви са правилата в случая?

— Нищо специално, като изключим назначаването на президент.

— Точно това ме интересува…

— Президентът се избира пряко от общото събрание на акционерите, което не е често срещана практика.

— Следователно всички акционери гласуват за президент, така ли?

— Не, не съвсем. Само онези, които присъстват на събранието. По принцип всички имат право да участват, но на практика никой не се вълнува от избора… освен акционерите, които имат много акции, разбира се.

— Големите акционери…

— Да. Има двама големи акционери и десетки хиляди дребни притежатели на акции.

— Нека отгатна… Обзалагам се, че единият е Марк Дюнкер…

— Не, той държи едва 8% от акциите.

Тогава се сетих, че Алис вече ми го беше казала. Изкарвайки фирмата си на борсата, той си бе запазил много малка част от акциите. Реално властта не беше в неговите ръце… Отлично…

— А кои са другите?

— Някакъв инвестиционен фонд, представляван от шефа си, Давид Пупон, и американски пенсионен фонд „Стравекс“, представляван от някой си Розенблак, управител на френския му филиал. Те двамата притежават 34% от фирмата. Никой друг акционер, с изключение на Дюнкер, не притежава повече от 1% от акциите. Което означава, че двамата големи могат да правят каквото пожелаят…

Покрай нас минаваха все повече хора, предимно туристи или зяпачи с черни очила, далеч не толкова забързани като парижаните в края на работния ден. На отсрещния тротоар мнозина забавяха крачка, за да разгледат по-добре големите фотоси, окачени на решетките на оградата на Люксембургската градина. На съседната маса девойка нагъваше топли сладки, ухаещи на карамелизирана захар и ябълки.

В този момент изплюх камъчето и изложих замисъла си на моя събеседник.

Той прояви такта да не ме вземе на подбив, но направи лека гримаса.

— Не искам да ви обезсърчавам, но сте се заели с костелив орех…

— О, не се и съмнявам…

— Не, от математическа гледна точка просто нямате никакъв шанс. След като Дюнкер е запазил председателския пост, това означава със сигурност, че има гласовете на другите двама големи акционери.

— Как така? Те притежават едва 34, а не 50%.

— Ами поради причините, които ви изложих преди малко: дребните акционери не присъстват на общите събрания. Те не им носят нищо… Винаги има по няколко пенсионери, които се отегчават и идват с надеждата, че след събранието ще има почерпка. Те са постоянното присъствие, но нямат капка влияние и, разбира се, не могат да променят гласуването. Напомням ви, че дребните акционери са няколко хиляди и за целта би било нужно, да се изсипят всички до един, за да натежат гласовете им… Това, естествено, никога не се случва, с изключение може би когато дружеството е на ръба и те са изплашени за спестяванията си, вложени в него. В такъв случай идват да плачат хорово…

В този момент на мен ми идеше да се разплача.

— Ако преизберат Дюнкер за президент — продължи той, — това ще означава, че той има стопроцентовата подкрепа на двамата големи притежатели на акции. Те държат 34% от дяловете, което представлява поне 80% от имащите право на глас, присъстващи на събранието… Не желая да подценявам нито способностите ви, нито умението ви да убеждавате, но не виждам защо двамата ще тръгнат да променят становището си, за да подкрепят един млад консултант от дружеството…

Замислих се, обезсърчен от разумните му доводи.

Туристите в летни одежди продължаваха бавно да преминават покрай оградата на градината, наслаждавайки се на фотосите.

— Съжалявам за вас — заключи той напълно искрено. Винаги е приятно да усетиш, че хората ти съчувстват, когато нещата се объркат, аз обаче отказвах да се задоволя с това. Бях длъжен да намеря решение на въпроса, да изработя план за атака. Сигурен бях, че има такъв план…

— Как щяхте да постъпите, ако бяхте на мое място? Коя е най-правилната стъпка, която може да се предприеме при това положение?

Той отговори без колебание.

— Да се откажете. Няма какво да сторите. Във вашето положение можете да изгубите всичко и да не спечелите нищо.

Моето положение… Ако само знаеше какво е моето положение, приятел…

Платих двете минерални води и му благодарих за помощта. Разделихме се.

Поех през Люксембургската градина. Ходенето пеша винаги ми е било чудесен отдушник, винаги ми е помагало да се отпусна и да се презаредя. Бях отчаян, но не исках да се предавам. Тази битка беше единствената ми надежда да бъда отново свободен, може би дори да запазя живота си. Готов бях да се хвърля в нея с цялото си същество, дори шансовете ми за успех да бяха нулеви. Длъжен бях да направя нещо…

Завиждах на хората, които безгрижно се разхождаха по алеите. Дребни дядковци, протегнали пълни с трохи шепи, хранеха врабчетата, които кацаха по ръцете им, преди да отлетят до най-близкото дърво. Студенти си опитваха късмета, ухажвайки девойки, които преговаряха лекциите си, насядали на красиви метални столове, боядисани в зелено, замаяни от уханието на розите. Деца с цъфнали от щастие личица, яхнали понита, се движеха в индийска нишка из алеите, следвани отблизо от няколко грижовни родители.

Излязох от изхода близо до Сената и тръгнах по малките улички, които се спускаха от театър „Одеон“ надолу.

Цялата вечер обикалях улиците, прекосих цял Париж, за да се прибера вкъщи, като премислях положението, търсех слабите места на плана, съчинявах различни сценарии. Имах предчувствието, че ще успея да измисля нещо, да ми хрумне идея, която да ме подсети как да преразпределя картите, поне доколкото имам възможност. Но дали наистина ставаше дума за истинска интуиция, или беше израз на горещото ми желание да намеря решение на проблема?

Прибирайки се вкъщи, видях на дръжката на бравата закрепен някакъв хартиен плик. Влязох, занесох го в кухнята и го отворих на масата. Вътре имаше още топло ядене в чиния, увита във фолио. Отгоре се мъдреше малък лилав плик с фино назъбена прегъвка. Отворих го. Вътре имаше картичка в същия цвят, също с назъбени краища. Бележката беше с изискан почерк, думите изписани калиграфски, както вече никой не пише в наши дни. „Приятен апетит! Госпожа Бланшар.“

Вечерях с прекрасен шоколадов сладкиш.