Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (55)

55

Мъжът се настани удобно в беседката и постави до себе си чашата димящо кафе, която носеше. Извади цигара от пакета и я постави между устните си. Драсна клечка кибрит по страничната повърхност на кутийката, прекърши я, изруга и хвърли счупения край на земята. Втората пламна веднага и той запали първата си сутрешна цигара.

Това беше най-приятният момент на деня. Малкият природен кът пред къщата още спеше, а цветята излъчваха деликатния аромат на росата, чиито капчици още личаха като миниатюрни лупи върху изтръпналите розови, бели или жълти венчелистчета. Слънцето едва започваше да се надига по още бледосиньото небе. Денят обещаваше да бъде топъл.

Мъжът отвори вестник „Ла Прованс“ и прехвърли заглавията на първа страница. Нямаше изобилие от новини в края на август. Пак горски пожар, бързо овладян от марсилските пожарникари с помощта на самолети цистерни „Канадер“. Вероятно някой пироман или безразсъдни туристи на пикник в природата, въпреки забраната. Една статия отчиташе повишената посещаемост на летните фестивали, макар че приходите все още не можели да покрият разходите. Пак ние с нашите местни данъци ще плащаме концертите за парижаните, помисли си мъжът.

Отпи глътка кафе и разгърна вестника, за да прегледа вътрешните страници.

Снимката се наби в очите му. Отдолу заглавие с едри букви гласеше: „Двайсет и четири годишен младеж избран за президент и генерален директор на най-голямата френска фирма за набиране на работна ръка“.

От изумление цигарата изпадна от устата му.

— Да му се не види! Жозет! Ела да видиш!

* * *

По дрехата не изпращат и не длъжността прави човека. Но тя неумолимо променя начина, по който другите се отнасят към вас. Отиването ми на работа на по-следващия ден след избирането ми бе доста объркващо. На входа на предприятието се получи нещо като митинг в момента на пристигането ми. Като че колегите бяха възприели с недоверие съобщението за избирането ми и искаха лично да проверят информацията. Всеки ме поздрави посвоему, но всички се обръщаха към мен по необичаен начин. Веднага се усещаше, че в отношението им се намесва личен интерес. Не можех да им се сърдя, но видно беше, че някои проявяват предпазливост, а други са водени от желанието да създадат близост с цел да се възползват от нея рано или късно. От всички най-хвалебствен бе Тома, което не ме изненада. Единствено Алис реагира с присъщото си добродушие и почувствах, че задоволството й е искрено.

Не се застоях много и се качих в кабинета. Не бяха минали и петнайсет минути, когато при мен нахълта самият Марк Дюнкер.

— Излишно е да го усукваме — каза той, без дори да ме поздрави. — След като ще ме гоните, по-добре го направете веднага. Подпишете това и няма какво повече да говорим!

Подаде ми бланка на дружеството. Прочетох написаното, без да го взема в ръка. Беше писмо, отправено до него, което му съобщаваше, че е отстранен от длъжност. Под празното място за подпис пишеше: Алън Грийнмор — президент и генерален директор.

Този тип беше тъй привикнал еднолично да управлява всичко, че сам си съобщаваше за уволнението си! Взех писмото и го скъсах на две, преди да го изхвърля в кошчето. Той ме изгледа, видимо изумен.

— Дълго мислих — казах му. — Реших да запазя само президентството на дружеството и да назнача отделен генерален директор, вместо да съвместявам и двете функции. Предлагам ви тази длъжност. Вие издигате ефикасността в култ и сте пристрастен към резултатите. Ще поставим тези качества в услуга на една благородна кауза. Отсега нататък вашата мисия, ако приемете, е да превърнете това дружество в по-хуманно предприятие, което ще извършва услуги, като уважава всички, от клиентите до служителите, като се мине през доставчиците. Както знаете, аз заложих на принципа, че когато са доволни, сътрудниците ще дадат най-доброто от себе си, че доставчици, към които се отнасяме като към партньори, ще бъдат на висотата на оказаното им доверие, и че нашите клиенти ще възприемат положително ценностите, които ще им предложим.

— Това няма да издържи. Видяхте ли курса? Още на следващия ден след общото събрание спадна с 11%!

— В това няма нищо обезпокоително. Просто вторият едър акционер продаде своя дял. Отсега нататък дружеството е съставено изключително от дребни носители, които подкрепят новата визия за дейността на фирмата. Край на големите инвеститори, които диктуват закона! Сега сме като едно семейство.

— Ще ни налапат на един залък. Няма да минат и шест месеца и някой конкурент ще публикува публична оферта за продажба! За по-малко от две седмици ще се превърне в мажоритарен собственик и ще ви отстрани.

— Няма да успее. ПОП не е нищо друго освен оферта, с която на акционерите се предлага да продадат акциите си на цена, по-висока от котировката на борсата. Но ви напомням, че те гласуваха за мен, след като им казах, че цената на акциите ще нарасне по-бавно, отколкото при вас. Следователно те приеха моята идея, като се отказаха от надеждите за краткосрочна финансова печалба. Обзалагам се, че ще останат верни и няма да се изкушат от песента на сирените.

— Затваряте си очите. Ще отстъпят. Когато се предлагат пари, волята отслабва.

— Не сте разбрали, че ситуацията е променена. Вашите акционери не ги беше грижа за предприятието ви. Единствената им мотивация беше желанието за печалба. Именно затова робувахте на рентабилността на техните инвестиции. Тези, които останаха на моя страна, са обединени около една идея, един проект, основан на философия и ценности. Няма причина сега да отхвърлят тези ценности. Ще издържат.

Дюнкер ме изгледа разколебан. Отворих папката пред себе си, извадих един лист и му го подадох.

— Ето новия ви трудов договор. Съдържанието е същото като преди, освен че вече сте генерален директор, а не президент и генерален директор.

Той ме изгледа като вцепенен за известно време. После долових, струва ми се, да проблясва хитрина в очите му. Извади писалка от джоба си, наведе се над бюрото ми и подписа договора.

— Съгласен съм. Приемам.

В този момент телефонът ми иззвъня.

— Да, Ванеса?

Обажда се един журналист, да ви свържа ли?

— Добре, дай го.

Дюнкер ми кимна с глава и се оттегли.

— Господин Грийнмор?

— Същият.

— Емануел Валдаго от BFM TV. Искам да ви поканя в сутрешното ни предаване. Бихме желали да ни разкажете какво се крие зад вашето поемане на властта в „Дюнкер Консултинг“.

— Всъщност не смятам това за поемане на властта.

— Именно това ни интересува. Записът ще се състои в понеделник в 14 часа. Ще можете ли да дойдете?

— Ами… само още нещо. Ще присъства ли публика?

— Най-много двайсетина души. Защо?

— Може ли да поканя един или двама души? Трябва да изпълня едно старо обещание.

— Никакъв проблем.

* * *

Марк Дюнкер напусна бюрото на Алън Грийнмор с лека усмивка на уста. Младият фукльо беше проявил каприз за власт, но му липсваше дупе, за да поеме сам отговорността. Затова го бе задържал на поста генерален директор. Беше неспособен да ръководи фирмата и добре си даваше сметка за това.

Бившият президент и генерален директор вече потриваше ръце, изкачвайки на един дъх стъпалата, водещи към кабинета му. Лесно щеше да пребори този хлапак, тъй наивен, че не проявяваше и най-малка предпазливост. Никакъв усет за власт, наистина! Нищо всъщност нямаше да се промени. Пак той, Марк Дюнкер, щеше да управлява фирмата като генерален директор. Президентът ще го следва най-покорно. След година ще представи доклада си на общото събрание и когато съобщи, че сам е свършил цялата работа, с лекота ще бъде преизбран.

Стигна до вратата на бюрото си, когато лицето му изведнъж се смръщи, а после пламна, докато една мисъл завладяваше съзнанието му. Парашута… златния му парашут от три милиона евро, който му дължаха в случай на прекратяване на договора. Това беше причината, разбира се! Затова Грийнмор го бе поканил да остане! И… той беше подписал!

Прекрачи прага и мина покрай Андрю, без дори да го види. Думите сами излязоха от устата му.

— Тоя пикльо току-що ме прекара за втори път!

Секретарят му повдигна вежди.

— Моля, господине?