Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (54)

54

Колкото повече се доближавах до нея, пресичайки ухаещите алеи на Марсово поле, толкова повече Айфеловата кула ми изглеждаше гигантска и надменна. Обляна в пурпурна светлина от залязващото слънце, тя внушаваше едновременно възхищение и страхопочитание. Вече нямаше никаква обективна причина да изпитвам боязън. Предната вечер бях преодолял последното изпитание и това ме освобождаваше от хватката на Игор. Вече спокойно можехме да отпразнуваме победата ми. Въпреки това за мен кулата все още беше капанът на стария лъв. Имах чувството, че се завръщам в клетката, след като съм се освободил от нея.

Стигнал до подножието на Желязната дама, вдигнах глава към върха. Световъртежът ми създаде илюзията, че всичко се клати. Почувствах се микроскопичен и уязвим. Разкайващ се грешник, коленичил в краката на гигантското изображение на своя бог и молещ за милост.

Упътих се към южния стълб, промъквайки се между туристите, и се представих на мъжа, който контролираше достъпа до частния асансьор на „Жюл Верн“.

— На чие име сте резервирали? — попита той и понечи да провери в списъка, който държеше в ръката си.

— Отивам при господин Игор Дубровски.

— Добре, последвайте ме, господине — незабавно отвърна мъжът, без дори да погледне листа.

Последвах го в пространството, образувано в средата на стълба. Той кимна дискретно на колегата си, който чакаше с клиенти. Промъкнахме се между тях и влязохме в стария тесен асансьор с остъклена метална кабина. Решетката шумно се затръшна след нас, като врата на карцер. Поехме нагоре в плетеницата от метал, образуваща стълба.

— Господин Дубровски още не е дошъл. Вие сте пръв. Асансьорът летеше към небето, притеглян от невидими звезди, напускайки града, който се разкриваше в краката ни в цялата си широта.

Когато стигнахме до втория етаж, сърцето ми се сви при вида на голямото колело, което тегли кабела. Почувствах как ръцете ми се навлажняват. Мъжът ме заведе при един разпоредител, който ме посрещна много уважително. Последвах го през ресторанта до нашата маса, разположена редом с остъклената преграда. Предложи ми аперитив, докато чакам пристигането на Игор. Поръчах едно „Перие“.

Наоколо цареше спокойна и приятна атмосфера. Декорът беше непретенциозен, в черно и бяло. Хоризонталната светлина на слънцето проникваше до най-малките кътчета, подчертавайки чувството, че помещението виси във въздуха. Няколко маси бяха вече заети. Дочух говор на чужди езици.

Поглеждайки навън, не можах да се въздържа да не потрепна. Металните греди ми бяха добре познати. Безсрамно ме предизвикваха, напомняйки ми за миналата безнадеждност и страдание. Бездната под мен създаваше главозамайващото чувство, че вися на облаците.

Беше в крайна сметка здравословно да дойда на мястото на преживяната травма. Преживявах го като възможност не толкова да залича миналото, колкото да го препокрия с друга история. Нов запис върху стара филмова лента, който не изтрива изцяло предишния, но плътно се наслагва върху него.

Колко път изминах оттогава… Колко вълнения, напрежения, тревоги, но и колко надежди, постижения, напредък… В личностен план не бях се променил. Бях все същият и не можеше да се очаква друго. Но имах чувството, че съм се освободил от веригите си, като кораб, откачил въжетата, придържащи го към кея. Бях осъзнал, че повечето от страховете ми не са нищо друго освен творения на собствения ми мозък. Реалността понякога приема формата на страховита ламя, която изчезва, щом посмееш да я погледнеш право в лицето. Под въздействието на Игор бях опитомил ламята, която ме преследваше, и животът ми вече изглеждаше населен с доброжелателни ангели.

Игор… Игор Дубровски. Ив Дюбрьой. Ще освети ли той сега, когато нашето споразумение изтича, сенчестите зони, които все още остават между нас? Ще разбера ли най-сетне мотивите му, или ще продължавам да го смятам за налудничав психоаналитик?

Времето минаваше, а Игор не идваше. Ресторантът постепенно се изпълваше, а танцът на сервитьорите, разпоредителите и сомелиерите влизаше в ритъма на плавна и безшумна хореография. Поръчах още една чаша. Този път — бърбън. Макар да не употребявах алкохол, сега ми се припи.

Небето порозовя, слънцето залезе над града — мека и топла розова багра, разливаща невероятно чувство за спокойствие. Нямаше какво да правя, нито какво да говоря, а само да чакам, като се наслаждавам на мига. Времето беше спряло, настоящето се проточваше с приятна леност.

Поех чашата и леко, съвсем леко я разклатих. Бучките лед постепенно заиграха и започваха слабо да почукват по тънките стени с кристален, почти недоловим звън.

Игор нямаше да дойде. Бях вътрешно убеден. Смътно го чувствах.

Оставих погледа ми да се рее в далечината и сякаш цялото ми същество се разтапяше в красивото небе. Глътката алкохол опари небцето ми с нежния си аромат, преди да обхване тялото ми с лъчистата си топлина и да го подкани да се отпусне.

Нощта падна над Париж и хилядите лампички на бляскавата украса заляха ресторанта сред опияняващата атмосфера на вечерта.

Вечерях сам, окъпан в нежната нощ, унесен в чувствените акорди на джаз пианиста. Високо в небето звездите спокойно светеха.