Кейт Мортън
Изплъзване от времето (9)

Всички добри неща

Нямах представа, че в залата ще е толкова тъмно. Като изключим част от едно улично представление на Пънч и Джуди, което ми позволиха да погледам, когато двете с мама отидохме на гости на сестра й Дий в Брайтън, не бях присъствала на такова нещо. Пред прозорците бяха окачени черни завеси и единствената светлина в залата идваше от четири фенера, свалени очевидно от тавана. Жълтеникавите им лъчи огряваха предната част на сцената и актьорите отдолу нагоре и ги правеха някак призрачни.

В момента Фани с енергично потрепване на гласа и миглите си завършваше финалните ноти на „Сватбен танц“. Публиката я изпрати с любезни ръкопляскания. Тя се усмихна кокетно и се поклони, но така и не успя да се наслади на овациите, тъй като бе принудена да напусне сцената сред суетнята и шума, свързани с подготовката на следващите изпълнители.

Докато тя слизаше от дясната страна на импровизираната сцена, от лявата страна, облечени в нещо като тоги, се появиха Емелин и Дейвид. Стискаха в ръце три дълги дървени пръчки и чаршаф, които бързо се превърнаха в нещо като леко килната палатка. Пролазиха вътре и стояха там на колене, докато шумът в залата не стихна.

— Дами и господа — долетя глас от задната част на сцената, — ще видите епизод от книгата на Стария завет „Числа“.

Одобрителен шум от страна на публиката.

— В древни времена семейство се готви да пренощува в планината. Брат и сестра разговарят за скорошната сватба на своя брат.

Нови, доста немощни аплодисменти.

— Но, братко — с важен глас подхвана Емелин, — какво е направил Мойсей?

— Взел си е жена — доста иронично отговори Дейвид.

— Но тя не е от нашите — рече Емелин и обърна лице към публиката.

— Така е, сестро. Етиопка е.

Емелин заклати глава, а на лицето й се изписа прекомерна загриженост.

— Оженил се е извън племето. Какво ще стане с него сега?

Изведнъж от дъното на сцената се разнесе ясен глас, който кънтеше така, сякаш говорителят бе поставил пред устата си картонена тръба.

— Аарон! Мириам!

Емелин демонстрира най-доброто, на което бе способна, за да покаже колко е изплашена, и в същото време цялото й внимание бе насочено към това, което щеше да последва.

— Говори Бог. Вашият баща. Излезте навън в лагера на събратята си.

Емелин и Дейвид се подчиниха, пролазиха навън от палатката и се изправиха в предната част на сцената. Потрепващото осветление хвърляше безброй сенки върху чаршафа зад тях.

Очите ми бяха привикнали към мрака и най-сетне успях да позная лицата и фигурите на част от присъстващите. На първия ред в официални рокли бяха дамите — различих увисналата челюст на лейди Клементайн и шапката с пера на лейди Вайълет. Няколко реда по назад бе майорът с жена си. Близо до мен с кръстосани крака и вирнато нагоре лице седеше господин Фредерик. Загледах се в профила му. Видя ми се някак различен. На проблясващата светлина на фенерите с тези високи скули и вперени напред очи ми заприлича на труп. Имаше нещо необичайно в очите му. Ами да! Не носеше очила. Не бях го виждала без тях.

В този момент Господ започна да дава своите нареждания и отново насочих вниманието си към сцената.

— Защо вие, Мириам и Аарон, дръзвате да говорите против моя слуга Мойсей?

— Прости ни, татко — обади се Емелин, — ние просто…

— Достатъчно! Събудихте гнева ми!

Последваха няколко шумни удара, наподобяващи гръмотевици (вероятно биеха барабан), и всички подскочиха. Струя дим се показа иззад завесата в дъното и пропълзя към авансцената.

Лейди Вайълет изписка, но Дейвид прошепна високо от мястото си:

— Няма страшно, бабо. Това е част от сценария.

Последва весел смях сред публиката.

— Вие ме разгневихте! — яростно кънтеше гласът на Хана в притихналата зала. — Дъще — продължи тя и Емелин извърна лице от публиката по посока на разнасящия се във въздуха облак, — да те покоси проказа!

— Не! — отчаяно извика Емелин и покри лицето си с длани. Поседя така минута-две и едва тогава се извърна към залата, за да покаже резултата от клетвата.

Всички ахнахме. Актьорите в сценката, след известно колебание дали да използват маска или мармалад и сметана, в крайна сметка се бяха спрели на второто.

— Калпазани — отрони се от гърдите на госпожа Таунсенд. — Уверяваха ме, че им трябва мармалад за кифлите.

— Сине — продължи да нарежда гласът след подходящо дълго драматично мълчание. — Твоят грях е не по-малък, но на теб не съм ти така сърдит.

— Благодаря ти, татко! — рече Дейвид.

— Но запомни, никога повече не обсъждай съпругата на своя брат.

— Да, господарю!

— Сега можете да си вървите.

— Господарю — протегна към Емелин ръка Дейвид, който едва сдържаше вече смеха си, — умолявам те да излекуваш сега сестра ми.

Цялата публика притихна в очакване на отговора на Бог.

— Не — гласеше той. — Не мисля, че мога сега. Тя трябва да прекара седем дни извън лагера. Едва тогава ще бъде приета отново. — В този момент Емелин падна на колене и докато Дейвид отпускаше ръка на рамото й, иззад завесите в лявата страна на сцената се подаде Хана. Публиката ахна. Беше облечена в безупречен мъжки костюм — сако с панталон, цилиндър, бастунче, от жилетката под сакото се подаваше ланецът на бутафорен часовник, а на носа й се мъдреха очилата на господин Фредерик. С бавни стъпки стигна до центъра на сцената, като не спираше да върти закачливо бастуна в ръка. Когато заговори отново, тя съвършено имитираше интонацията на баща си. — Дъщеря ми трябва да разбере, че има едни правила за момчетата и други за момичетата. — Поредно мълчание. — За да се промени това, трябва да поеме по хлъзгавия път на борба за правата на жените.

Всички в залата се вцепениха със зяпнали уста.

Слугите бяха не по-малко скандализирани. Дори в тъмното усетих как кръвта от лицето на господин Хамилтън се стече надолу. За първи път, откакто го познавах, той не знаеше какво предвижда протоколът за подобна ситуация и задоволи неумолимото си чувство за дълг, като насочи вниманието си към госпожа Таунсенд, която, едва съвзела се от удара, че са се възползвали от скъпоценния й мармалад, се люшна напред и се строполи на колене.

Потърсих с поглед господин Фредерик. Все още на своя стол, той стоеше с изпънат гръб и съдейки по потрепването на раменете, реших, че всеки миг ще изпадне в един от неговите пристъпи на ярост, за които бе намекнала Нанси. На сцената децата стояха като фигури от картонена къщичка за кукли, вперили очи в публиката, която на свой ред не откъсваше очи от тях.

Хана бе еталон за хладнокръвие и на самата невинност. Стори ми се, че за част от секундата очите ни се срещнаха и в нейните проблесна смях. Не се сдържах и се усмихнах в отговор, миг по-късно усетих как Нанси косо ме погледна и ощипа силно ръката ми.

С вече грейнало лице, Хана улови ръцете на Емелин и Дейвид и тримата пристъпиха напред, за да се поклонят. При движението на главите им надолу част от мармалада върху лицето на Емелин се плъзна и падна върху една от лампите — чу се леко цвъртене при докосването му до нажеженото стъкло.

— Точно така стана и с един мой познат с проказа — прозвуча пискливият глас на лейди Клементайн. — Носът му падна в легенчето с пяната за бръснене.

Тук вече Фредерик не издържа. Погледът му срещна този на Хана и той избухна в смях. Никога до този момент не бях чувала толкова искрен и заразителен смях. Един по един останалите в залата се присъединиха, макар лейди Вайълет да не бе сред тях.

Аз също се разсмях от сърце и облекчение, докато в един момент Нанси не изсъска в ухото ми:

— Престани, госпожичке. Трябва да дойдеш с мен да ми помогнеш за вечерята.

Щях да пропусна останалите номера, но бях видяла и чула онова, което исках. Докато напускахме залата и вървяхме по коридора, чувах как ръкоплясканията стихват и представлението продължава. Чувствах се заредена с непозната досега енергия.

 

 

Докато занесем блюдата с вечеря, приготвени от госпожа Таунсенд, и подносите с кафе в дневната, докато потупаме за последен път възглавниците на креслото, представлението приключи и гостите един по един започнаха да пристигат по реда на старшинството им в семейството. Първи бяха лейди Вайълет и майор Джонатан, следвани от лорд Ашбъри и лейди Клементайн, Джонатан с Джемайма и Фани. Децата Хартфорд вероятно още бяха на горния етаж.

Започнаха да заемат местата си и Нанси подреди чашите така, че лейди Вайълет да може да налее от топлата течност. Повечето разговаряха на незначителни теми, но лейди Вайълет се наведе към креслото на господин Фредерик и с едва забележима усмивка прошепна:

— Разглезил си децата, Фредерик.

Устните на сина й се свиха. Сигурна бях, че чува критиката й не за първи път.

Насочила поглед към кафето, което наливаше, лейди Вайълет продължи:

— Може лудориите им да ти се струват забавни, но ще дойде ден, когато ще съжаляваш за това, че си бил прекалено толерантен. Оставил си ги да се развиват безконтролно. Особено Хана. Нищо не разваля така миловидността на една млада дама, както проявите на дързък интелект.

Раздала своите наставления, лейди Вайълет изпъна рамене, придаде на лицето си любезно изражение и подаде чашата на лейди Клементайн.

Някак естествено разговорите се насочиха към събитията в Европа и вероятността Великобритания да влезе във войната.

— Ще има война — рече лейди Клементайн делово, докато поемаше предложеното кафе и се наместваше по-удобно в любимото кресло на лейди Вайълет. И без това пискливият й глас се извиси още повече. — А всички ние ще страдаме. Мъже, жени и деца. Немците не са така цивилизовани като нас. Ще съсипят природата ни, ще избият хлапетата ни в леглата, ще заробят добрата английска жена, за да им роди нови малки хуни. Помнете ми думата, рядко греша. Ще бъдем във война преди края на лятото.

— Мисля, че преувеличаваш, Клементайн — обади се лейди Вайълет. — Войната, ако наистина започне, ще бъде нещо трагично, като всяка война.

— Така си е — обади се лорд Ашбъри. — Ще бъдат военни действия на двайсети век — напълно нов вид. Да не говорим, че нито един хун няма да вдигне факел срещу един англичанин.

— Може да не подходящо — намеси се Фани, седнала на ръба на шезлонга си, буклите й се люлееха от вълнение, — но аз лично се надявам войната наистина да започне. — Тя извърна рязко глава към лейди Клементайн: — Естествено, не говоря за грабежите и за убийствата, лельо, нито правя пропаганда. Всичко това не ми харесва. Но обичам да виждам мъжете в униформи — последва бегъл поглед към майор Джонатан и едва тогава Фани насочи отново вниманието си към останалата група. — Получих днес писмо от приятелката ми Марджъри… Помниш Марджъри, нали, лельо Клем?

— За съжаление — примигна с тежките си клепачи лейди Клементайн. — Глуповато момиче с доста провинциално поведение. — Тя се приведе към лейди Вайълет и добави: — Израснала е в Дъблин, нали разбираш? Ирландска католичка.

Погледнах Нанси, която носеше в този момент купичка с бучки захар. Тя улови погледа ми и направи сърдита гримаса.

— На почивка е със семейството си на Източното крайбрежие — продължаваше Фани — и ми пише, че когато била на гарата да посрещне майка си, видяла, че там е претъпкано с войници в отпуск, които бързали за своите поделения. Толкова е вълнуващо, наистина.

— Фани, мила — намеси се лейди Вайълет и вдигна очи от каната с кафе. — Според мен проява на доста лош вкус е да искаш война единствено заради вълнението. Не си ли съгласен, Джонатан, скъпи?

Застанал до незапалената камина, майорът опъна назад рамене.

— Може да не приемам мотивите на Фани, но трябва да призная, че споделям чувствата й. Аз също се надявам да има война. На целия континент в момента цари дяволска бъркотия — прощавай за силния израз, мамо, лейди Клем, но е точно така. Има нужда добрата стара Англия да се намеси и да сложи най-сетне ред. Да раздруса добре тези хуни.

От всички страни се разнесоха одобрителни възгласи, а Джемайма стисна пръстите на съпруга си, като подобните на копчета блестящи очи го обляха с обожание.

Старият лорд Ашбъри пухтеше развълнувано с лулата си.

— Добре би било — обяви той и се облегна назад в стола си. — Единствено войната е тази, която може да отдели мъжете от момчетата.

Господин Фредерик се раздвижи на мястото си, пое чашата с кафе от лейди Вайълет и се залови да тъпче тютюн в лулата си.

— А ти, Фредерик — закачливо го попита Фани, — какво ще правиш, ако избухне война? Няма да спреш да правиш коли, нали? Ще е жалко, ако заради една глупава война вече няма да виждаме тези прекрасни возила. Много неприятно ще бъде, ако трябва да се върнем отново към каретите.

Очевидно смутен от флирта на Фани, господин Фредерик вдигна с два пръста късче тютюн, паднало върху панталона му.

— Лично аз не бих се тревожил. Моторните коли са бъдещето. — Той натъпка по-добре тютюна в лулата и продължи: — Господ да ни е на помощ, ако една война създаде неудобство на неразумните жени, които нямат какво да правят.

В този момент вратата се отвори и Хана, Емелин и Дейвид се втурнаха в стаята с все още зачервени от вълнение лица. Преоблекли се, момичетата бяха отново с бели рокли с моряшки яки.

— Много хубаво представление — посрещна ги лорд Ашбъри. — И дума не успях да чуя, но много ми хареса.

— Добре се справихте, деца — обади се и лейди Вайълет. — Все пак догодина може би няма да е зле да се посъветвате с баба си за подбора на сцената.

— А ти какво ще кажеш, па? Хареса ли ти?

Господин Фредерик се направи, че не забелязва погледите на майка си, и отговори кратко:

— Ще обсъдим по-късно творческата част.

— Дейвид, какво ще кажеш за войната? — развълнувана повече от всички надигна глас Фани при вида на децата. — Ще отидеш ли на фронта, ако Англия се включи? Според мен ще бъдеш страхотен офицер.

Момчето пое чашата с кафе от лейди Вайълет и се настани на един от столовете.

— Не съм мислил — сбърчи той нос. — Вероятно да. Чувал съм, че това е истински шанс за голямо приключение. — Погледна Хана и очите му заискриха от смях. — Но се страхувам, че взимат само момчета, Хана.

Фани се изсмя пискливо, от което клепачите на лейди Клементайн потрепериха.

— Стига, Дейвид, Хана едва ли ще иска да отиде на фронта. Ама че смешка.

— Напротив — ожесточено изстреля момичето.

— Скъпа — смаяно се намеси лейди Вайълет, — какви дрехи ще облечеш?

— Бричове и ботуши за езда — побърза да предложи Фани.

— Или мъжки костюм — додаде Емелин. — Като онзи, с който беше в пиесата. Може би без шапката.

Господин Фредерик долови предупредителния поглед на майка си и се изкашля, преди да отговори.

— Докато се реши какъв да бъде костюмът на Хана, нека ви напомня, че нейното участие във военните действия не подлежи на обсъждане. Нито Дейвид, нито тя ще се включат в армията. Момичета не взимат, а на Дейвид му предстои да завърши образованието си. Ще намери друг начин да служи на краля и родината. Ще говорим, когато завършиш „Итън“, а след това и „Сандхърст“ — обърна се той към сина си.

— Ако завърша „Итън“ и ако отида в „Сандхърст“ — вирна брадичка младежът.

В стаята бе настъпила тишина, в която някой тихо се изкашля. Господин Фредерик почука лъжичката в чашата си. След продължителна пауза той отбеляза:

— Дейвид само ни дразни. Нали, момче? — Ново дълго мълчание. — Е?

Дейвид премигна бавно и забелязах, че долната му челюст леко потрепва.

— Да — въздъхна той най-сетне. — Просто исках да разведря обстановката с този разговор за военните действия. Темата не ми се видя много забавна. Извинявам се, бабо, дядо — кимна той към всеки поотделно. Направи ми впечатление, че Хана стисна пръстите на ръката му.

— Напълно съм съгласна с теб, момчето ми — обади се лейди Вайълет. — Защо да говорим за война, която може и да не започне. Предлагам да опитате от прелестната плодова пита на госпожа Таунсенд. — И тя даде знак на Нанси да обиколи отново гостите с подноса.

Известно време отхапваха от сладкиша в мълчание и докато някой измислеше друга достатъчно интересна за всички тема, в стаята останаха да отекват единствено ударите на корабния часовник на полицата над камината.

— Като оставим настрана бойните действия — обади се първа лейди Клементайн, — истинските убийци във време на война са всъщност болестите. Окопите се превръщат в развъдник на най-различни болести. Ще видите, че и този път така ще стане — мрачно прогнозира тя. — Избухне ли войната, с нея ще дойде и едрата шарка.

— Ако изобщо избухне война.

— А как ще разберем, че е избухнала? — ококори огромни сини очи Емелин. — Някой от правителството ли ще дойде да ни каже?

Поглъщайки наведнъж цяло парче, лорд Ашбъри обясни:

— Един приятел от клуба смята, че всеки момент може да дойде съобщение.

— Чувствам се като дете преди Коледа — закърши пръсти Фани. — Копнея за сутринта на първия ден, за да отворя подаръците.

— Не бих се вълнувал толкова много — рече майорът. — Ако Великобритания влезе във войната, то това ще е след месеци, което значи, че Коледа няма да е далеч.

— И въпреки това — обади се лейди Клементайн, — ще пиша още утре на лорд Гифорд, за да дам инструкции относно погребението си. Предлагам на всички вас също да го направите. Да не стане прекалено късно.

Никога до този момент не бях чувала някой да обсъжда погребението си, най-малко пък да го планира. За майка ми това би било лош знак и щеше да ме накара да хвърля сол през рамото си, за да върна отново добрия късмет на своя страна. Гледах изумена възрастната жена.

Нанси бе споменала при един от редките ни разговори за обичая на тази жена да прави мрачни предсказания — долу сред прислугата се говореше, че се навела над люлката на току-що родената Емелин и напълно сериозно заявила, че толкова красиво бебе едва ли ще живее дълго. И въпреки това бях потресена.

Очевидно обаче членовете на семейство Хартфорд бяха свикнали и не изглеждаха разстроени.

Очите на Хана се ококориха от престорена обида.

— Да не би да се съмнявате, че ще се погрижим за вас по най-добрия възможен начин, лейди Клементайн? — Тя се усмихна сладко и улови пръстите на възрастната жена. — За мен например ще бъде чест да ви изпратя както подобава.

— Всъщност — изпухтя лейди Клементайн, — ако човек не се погрижи сам за организацията, не е ясно в чии ръце ще попадне тя. — Погледна Фани и презрително издиша въздуха през доста широките си ноздри. — А и много държа на подобни събития. Планирам своето погребение от години.

— Наистина ли? — искрено се заинтересува лейди Вайълет.

— О, да! — потвърди лейди Клементайн. — Това е едно от най-важните публични събития в живота на човек и моето погребение ще бъде истинско зрелище.

— Очаквам го с нетърпение — обади се Хана сухо.

— Имаш основание за това. В наши дни не можеш да си позволиш да разочароваш хората с лошо представление. Те отдавна не са така толерантни като едно време и не искат да се пишат за тях критични отзиви.

— Не знаех, че одобрявате писането на подобни отзиви, лейди Клементайн — подхвърли Хана, доловила предупредителния поглед на баща си.

— По принцип, не — отвърна възрастната дама. Вдигна отрупаната с бижута ръка и показалецът й се насочи поред към Хана, Емелин и се спря на Фани. — Като оставим настрана съобщението за сватбата й, съобщението за нейната смърт е единствената възможност името на една дама да се появи на страниците на някой вестник. И Бог да й е на помощ — вдигна тя драматично очи към тавана, — ако отзивите са унищожителни, защото втори шанс или следващ сезон няма да има.

 

 

След триумфа на сцената остана само вечерята, за да може посещението на семейството в средата на лятото да бъде обявено за много успешно. Очакваше се вечерята да бъде връхната точка на седмицата. Последна екстравагантност, преди гостите да отпътуват и тишината и спокойствието да се възцарят отново в „Ривъртън“. Гостите (сред които щеше да бъде и лорд Пънсънби, братовчед на краля, както издаде госпожа Таунсенд) се очакваше да пристигнат чак от Лондон, така че двете с Нанси под строгото наблюдение на господин Хамилтън прекарахме целия следобед в подреждане на масата в трапезарията.

Местата бяха двайсет и Нанси обявяваше на глас всеки пореден прибор, който поставяше: лъжица за супа, нож и вилица за риба, два ножа, две големи вилици, четири кристални чаши с различна височина. Господин Хамилтън вървеше след нас със сантиметър и мека кърпа, за да се увери, че сме спазили необходимото разстояние и че вижда разкривеното отражение на лицето си във всеки предмет. В средата на масата по цялото продължение на ленената покривка поставихме дълги стебла бръшлян, а кристалните купи с плодове обкръжихме с червени рози. Украсата ми достави голямо удоволствие. Не само бе красиво, но и съвпадаше с моите представи за красиво. Сервизът беше сватбен подарък на нейно благородие не от кого да е, а от семейство Чърчил.

Поставихме картичките с имена, изписани с красивия почерк на лейди Вайълет съгласно старателно изработения от нея план на разположение на гостите около масата. Все пак, отбеляза Нанси, не бива да се придава прекалено голямо значение на това кой до кого ще седи. Смяташе се, че успехът на една вечеря зависи до голяма степен от тази подредба. Очевидно репутацията на лейди Вайълет на „съвършена“ домакиня, а не на просто „добра“ се дължеше на първо място на таланта й да покани точно когото трябва, след което да го сложи да седи до подходящ човек, като предвидливо разпръсква остроумните и забавните гости между скучните, но важни персони.

Със съжаление научих, че нямам право да присъствам на семейната вечеря в средата на лятото на 1914-а, защото почистването на трапезарията и подготовката на масата бяха наистина привилегия, но на сервирането се гледаше като на най-висока чест, която не се полагаше на скромното ми положение. Този път, за огромно разочарование на Нанси, дори на нея бе отказано това удоволствие, тъй като се знаело, че лорд Пънсънби не обичал жени да сервират. Нанси получи някакво утешение от страна на господин Хамилтън, който съобщи, че тя, макар и скрита в съседния на трапезарията алков, ще участва, като поема чиниите, които той и Алфред ще вдигат от масата, и ще ги оставя на плота на вътрешния асансьор. Така Нанси щеше да има поне частичен достъп до разговорите около масата. Щеше да знае какво се е казало, но не и точно от кого.

Моята задача бе да стоя долу до изхода на асансьора за храна. Естествено, подчиних се, независимо от шеговитите подмятания на Алфред, че така ми се пада. Той винаги бе добронамерен и останалите прислужници знаеха кога да се смеят, но аз нямах опит с подобни приятелски закачки и предпочитах да си мълча. Всеки път, когато вниманието се насочеше към мен, неволно се свивах.

С изумление следях как едно след друго се сменяха блюдата: супа от телешка глава, риба, момици, пъдпъдъци, аспержи, картофи, сладкиш с кайсии, желирано мляко, които не след дълго биваха заменяни с мръсни чинии и празни плата.

Докато горе гостите в трапезарията редуваха светските разговори с вкусната храна, долу в кухнята госпожа Таунсенд сновеше напред-назад сред димящите съдове и подсвиркваше като лъснатите локомотиви, които съвсем наскоро минаваха близо до селото. Широките й поли свистяха забързано между огромната кухненска маса и останалите плотове, сетне към печката, където подклаждаше огъня и с престорена скромност пляскаше възхитено при вида на златистата коричка на пайовете си. Единственият човек, който, изглежда, не можеше да бъде заразен от царящото в къщата вълнение, бе клетата Кати, от чието лице не слизаше вечно скръбното й изражение. В първата част от вечерта тя обели несметни количества картофи, а през втората изми безброй много тенджери и тигани. Най-сетне, когато каните с кафе, купички със сметана и захарниците бяха изпратени горе, госпожа Таунсенд развърза престилката си — знак за нас, помощниците й, че работата е приключена. Закачи престилката на една кука, прибра изскочилите кичури посивяла коса в забележителния кок на темето си.

— Кати! — провикна се тя, докато избърсваше разгорещено чело. — Кати? — Тя поклати загрижено глава. — Това момиче винаги е наблизо и в същото време е неоткриваемо. — Залитайки, стигна масата за прислугата, стовари се на стола си и въздъхна.

— Да, госпожо Таунсенд — обади се младата жена и се показа на прага.

— Ох, Кати, какво правиш, момиче? — смръщи вежди жената и посочи пода на прага.

— Нищо, госпожо Таунсенд.

— Ама вярно нищо не правиш. Цялата си във вода. Излез от тук и намери кърпа да обършеш тази вода. Господин Хамилтън ще ти извие врата, ако види какви следи оставяш.

— Да, госпожо Таунсенд.

— Като приключиш, може да направиш за всички нас голяма кана с горещо какао.

Кати затътри крака обратно към кухнята и едва не се сблъска с Алфред, който в този момент слизаше енергично по стълбите, преливащ от жизнерадост.

— Ей, Кати! Едва не те съборих! — възкликна той и се извърна да й направи път. На лицето му изгря широка усмивка, като на малко дете. — Добър вечер, дами!

— Е, Алфред? — свали госпожа Таунсенд очилата си.

— Е, госпожо Таунсенд? — ококори той очи.

— Хайде, не ни дръж в напрежение — щракна тя с пръсти.

Седнах на мястото си до масата и изхлузих обувките, за да дам отдих на пръстите на краката си. Алфред бе около двайсетгодишен — висок, с хубави ръце и топъл глас и не бе работил другаде, освен при лорд и лейди Ашбъри. Бях убедена, че госпожа Таунсенд има особена слабост към него, макар никога да не го показваше, а и аз не смеех да попитам направо.

— Напрежение ли? — повдигна младежът вежди. — Не зная какво имате предвид, госпожо Таунсенд.

— Не знаеш, как ли пък не! — поклати тя глава. — Как мина? Казаха ли нещо, което би могло да ме интересува?

— Вижте, госпожо Таунсенд — започна Алфред, — не бива да казвам нищо, докато не дойде господин Хамилтън. Няма да е редно, нали?

— Слушай, момчето ми, питам само дали гостите на лорд и лейди Ашбъри харесаха храната. Не вярвам господин Хамилтън да има нещо против.

— Ами не знам — намигна ми Алфред и усетих как лицето ми пламва. — Във всеки случай забелязах, че лорд Пънсънби си сипа два пъти от вашите картофи.

Жената вдигна възлестите си пръсти, за да прикрие доволната усмивка, изгряла на лицето й, и промърмори тихичко:

— Госпожа Дейвис спомена веднъж пред мен, че лордът много харесвал картофи соте.

— Да ги харесва ли? Останалите едва се доредиха да си сипят.

— Алфред — укорително повиши глас госпожа Таунсенд, но очите й блестяха, — какви ги говориш? Ако господин Хамилтън те чуе…

— Ако господин Хамилтън чуе какво? — обади се от прага Нанси, която току-що бе слязла. Отправи се към стола си и едва седнала, започна да маха фибите от бонето си.

— Тъкмо разказвах колко много харесаха гостите вечерята — обясни Алфред.

— Никога не съм виждала да се връщат толкова празни чинии — възкликна на свой ред Нанси. — Грейс ще го потвърди. — Кимнах и тя продължи: — Ще видим какво ще каже господин Хамилтън, но според мен надминахте себе си, госпожо Таунсенд.

Госпожа Таунсенд приглади блузата върху едрата си гръд.

— Е — самодоволно измънка тя, — всеки от нас имаше свой принос. — Подрънкване на порцелан откъм вратата привлече вниманието ни. Кати се опитваше да вземе завоя и да влезе при нас, но при всяка крачка чашите се изплискваха и в чинийките вече имаше по една малка локва.

— Ох, Кати! — въздъхна Нанси, когато подносът се стовари на масата. — Всичко изля. Вижте, госпожо Таунсенд.

Възрастната жена вдигна драматично очи към тавана.

— Вече започвам да си мисля, че само си губя времето с това момиче.

— Толкова се старая, госпожо — промънка Кати. — Наистина много се старая. Не исках да…

— Какво не искаше, Кати? — обади се зад гърба й господин Хамилтън. — Какво направи пък сега?

— Нищо, господине. Само исках да донеса какаото.

— Вече го донесе, глупаво момиче — обади се госпожа Таунсенд. — А сега върви да довършиш чиниите. Побързай, че водата ще изстине.

Докато момичето изчезваше към коридора, госпожа Таунсенд поклати глава и обръщайки лице към господин Хамилтън, попита с грейнали очи:

— Отидоха ли си вече, господине?

— Да. Току-що изпратих до колата и последните гости — лейди и лорд Денис.

— А семейството?

— Дамите отидоха да си легнат. Негово благородие, майорът и господин Фредерик допиват шерито си в дневната и също скоро ще се оттеглят. — Господин Хамилтън опря длани в облегалката на стола си, жест, който означаваше, че ще направи важно съобщение. Чакахме мълчаливо.

— Всички вие имате право да се гордеете днес — рече той, след като се покашля, за да прочисти гърлото си. Вечерята мина при изключителен успех, господарят и съпругата му са много доволни. — Той се усмихна. — В знак на благодарност за добре свършената работа лорд Ашбъри бе любезен да разреши да отворим бутилка шампанско и да се почерпим.

Последваха развълнувани аплодисменти. Господин Хамилтън отиде в килера, за да донесе виното, а Нанси стана да вземе чаши. Много се надявах и аз да получа чаша. Всичко това бе съвсем ново за мен: двете с мама нямахме много поводи за празнуване.

Когато посегна да налее от виното и в последната чаша, господин Хамилтън ме погледна над очилата, кацнали на дългия му нос.

— Да — въздъхна той, — мисля, че и ти, малка Грейс, можеш да получиш един пръст вино тази вечер. Господарят не прави често такива жестове.

С благодарност поех чашата, докато господин Хамилтън вдигна високо своята.

— Тост — обяви той. — За всички, които обитават този дом и служат в него. — Нека живеем дълго и достойно.

Чукнахме чашите една в друга и аз се облегнах назад, за да отпия. Изпитах огромно удоволствие от лекото пощипване на мехурчета. След това през целия си дълъг живот, когато пиех шампанско, в съзнанието ми изплуваше тази вечер в трапезарията за прислугата в „Ривъртън“. Особено приповдигнато чувство обзема човек, когато участва в споделен успех. А искрящата оценка на лорд Ашбъри заля с топло чувство всички ни, стопли лицата и сърцата ни. Алфред ми се усмихна над ръба на чашата си и аз отговорих срамежливо на усмивката му. Заслушах се в разказите на останалите за събитията от вечерта: диамантите на лейди Денис, модерните възгледи на лорд Харкорт за брака, увлечението на лорд Пънсънби по картофите соте.

Пронизително иззвъняване ме извади от мислите ми. Всички около масата млъкнаха. Спогледахме се. Господин Хамилтън скочи.

— Това е телефонът — рече той и с бързи стъпки напусна трапезарията.

Лорд Ашбъри имаше в дома си един от първите телефони в Англия — факт, с който всички ние, които работехме тук, бяхме извънредно горди. Приемателната кутия бе закачена в коридора, водещ до килера на господин Хат Милтън, за да може той в случаи като този да вдига слушалката и да свързва хората на горния етаж. Въпреки че системата бе добре организирана, такива случаи се брояха на пръсти, тъй като малцина от приятелите на лорд и лейди Ашбъри имаха телефони в домовете си. Все пак на това нововъведение се гледаше с почти религиозно страхопочитание и винаги намирахме повод да покажем на допълнително наетите помощници в къщата този свят предмет, за да изтъкнем превъзходството на домакинството на „Ривъртън“.

Нямаше нищо изненадващо в това, че иззвъняването тази вечер ни накара да подскочим. Часът бе напреднал и първоначалната изненада прерасна в лошо предчувствие. Напрегнато се вслушвахме, затаили дъх.

— Ало? — стигна до нас гласът на господин Хамилтън. — Ало!

Кати влезе при нас.

— Чух някакъв особен шум — съобщи тя. — Охоо! Шампанско…

— Шшшт — посрещна я общ отговор.

Кати седна и мигом захапа нащърбените си, побелели от водата нокти.

— Да, домът на лорд Ашбъри — чухме гласът на господин Хамилтън. — Майор Хартфорд ли? Да, тук е, на посещение при родителите си. Да, сър, веднага. За кого да предам? Един момент, капитан Браун. Ще ви свържа.

Госпожа Таунсенд прошепна високо:

— Някой търси майора.

Всички продължихме да мълчим. От мястото си виждах профила на господин Хамилтън през отворената врата: стори ми се някак скован и прекалено сериозен.

— Здравейте, сър — рече той във фунията на приемника, — много съжалявам, че прекъсвам вечерта ви, но търсят майора на телефона. Обажда се капитан Браун от Лондон, сър.

Господин Хамилтън замълча, но остана така миг-два, докато се увери, че обаждането е прието и линията не е прекъснала. Видях как пръстите му стиснаха по-силно слушалката. Тялото му се стегна и дишането му се учести.

Закачи слушалката предпазливо и опъна пешовете на сакото си. С бавни стъпки се върна на мястото си начело на масата, но остана прав, стиснал здраво облегалката на стола. Обиколи бавно с поглед лицата на всички ни.

— Най-лошите ни страхове се сбъднаха — рече той мрачно. — От единайсет часа тази вечер Великобритания вече е във война. Бог да ни пази!

 

 

Плача. За първи път след всичките тези години заплаквам за тях. Горещи сълзи се стичат по набраздените ми страни, изсъхват и оставят хладни солени следи по кожата ми.

Силвия е до мен отново. Донася ми кърпичка и попива влагата. За нея тези сълзи са просто признак на проблем в отводнителната ми система. Поредното неизбежно неудобство на напредналата възраст.

Тя няма как да знае, че плача за това колко са се променили времената. Че когато препрочитам любими книги, някъде дълбоко в душата си се надявам краят да е различен от този, който познавам, надявам се войната да не беше избухнала. Че този път незнайно как ще ни отмине.

Списание „Мистери Мейкър Трейд“

зимен брой, 1998 г.

„НОВИНИТЕ НАКРАТКО:

Почина съпругата на известен писател. Романите за инспектор Адамс спират.

ЛОНДОН. Любителите на романите за инспектор Адамс, които с нетърпение очакват шестата книга за неговите приключения, ще трябва да чакат още дълго. Стана известно, че писателят Маркъс Маккорт е прекратил работа поради внезапната смърт на съпругата си Ребека Маккорт в резултат на аневризма.

Маккорт не беше открит за коментар, но източник, близък до съпрузите, заяви за нашето издание, че иначе достъпният писател отказва да говори за кончината на жена си и в резултат на внезапната й смърт се намира в творческа пауза. Английският издател на Маккорт «Реймс и Стокуел» също отказа коментар.

Съвсем наскоро правата за петте издадени досега романа за инспектор Адамс бяха продадени на американския издател «Форман Луис» за седемцифрена сума, която не се уточнява. «Престъплението говори за себе си» ще се появи на американския пазар през пролетта на 1999-а. Можете да поръчате и предплатите екземпляри в «Амазон».

Ребека Маккорт беше също писателка. Дебютната й книга «Пургаторио» е романизиран разказ за незавършената 10-а симфония на Густав Малер и бе номинирана за наградата «Ориндж» за литература през 1996 година.

Отскоро Маркъс и Ребека живееха разделени.“