Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shifting Fog, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Давидова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кейт Мортън. Изплъзване от времето
Австралийска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2010
Редактор: Огняна Иванова
Коректор: Милка Белчева
ISBN 978-954-330-324-3
История
- — Добавяне
В очакване на представлението
Чувах как Нанси вика името ми, докато тичах презглава към голямата стая на прислугата. В подножието на стълбите спрях за миг, докато свикна със сумрака, и едва тогава се спуснах към кухнята. Медна тенджера вреше на огромната печка и вътре се носеше соленият аромат на варена шунка. Пред умивалника с празен поглед, отправен навън през замъгления от пара прозорец, Кати усърдно стържеше тигани. Предположих, че госпожа Таунсенд е отишла да си полегне, преди господарката да позвъни за следобедния чай. Нанси седеше пред масата в трапезарията на прислугата, заобиколена от сребърни вази, свещници, плата и чаши.
— Ето те най-сетне — смръщи тя лице, при което очите й се присвиха и от тях останаха само две тъмни цепки.
— Щях да тръгна те търся. — Тя посочи с пръст стола срещу нея. — Не стой така, момиче. Вземи една кърпа и ми помогни да излъскам тези съдове.
Настаних се на стола и избрах тумбеста каничка за мляко, която не беше виждала дневна светлина от миналото лято. Започнах да търкам петната по нея, но мислите ми се върнаха обратно в детската стая. Представих си как обитателите й се смеят, закачат се и играят. Имах усещането, че съм отворила красива книга с лъскави страници и потъвам в магията на историята, но внезапно е трябвало да я оставя. Схващате, нали? Вече бях попаднала в магията на децата Хартфорд.
— По-полека — рече Нанси и издърпа парчето плат от ръката ми. — Това е най-доброто сребро на господаря. Гледай господин Хамилтън да не те види как го дереш. — Тя повдигна вазата пред себе си и демонстрира кръговите движения, с които трябва да се чисти повърхността. — Ето така. Виждаш ли? По-нежно. И само в една посока.
Кимнах и отново се залових с каничката. Главата ми беше пълна с въпроси, свързани със семейство Хартфорд, на които бях сигурна, че Нанси може да отговори. Въпреки всичко не ми се искаше да питам направо. Знаех, че е в нейна власт, а и някак й идваше отвътре да ме държи настрани от детската стая, разбере ли, че освен удоволствието от добре свършената работа изпитвам и други приятни чувства, когато ме изпраща там.
Също като влюбен, който успява да насити обикновени неща с особено значение, жадувах за всяка информация, свързана с тях. Мислех си също, че в книгите ми, скътани на тавана, се говори за умението на Шерлок Холмс да накара хората да кажат последното, което искат, чрез умело задаване на въпроси. Поех си дълбоко въздух.
— Нанси…
— Кажи.
— Какво представлява синът на лорд Ашбъри?
— Майор Ашбъри ли? — светнаха тъмните й очи. — О, той е изключителен…
— Не — спрях я аз, — чувала съм вече за майор Ашбъри. — И наистина, ден не минаваше в „Ривъртън“, без да чуеш нещо за най-големия син на лорд Ашбъри, последния от дълга поредица наследници на титлата, учили в „Итън“ и „Сандхърст“. Портретът му е закачен до този на баща му (редом до още цял низ от бащи преди тях) над централното стълбище с лице към преддверието. Нарисуван е с вирната глава, окичен с лъскави медали, а сините му очи са с цвят на лед — всички го смятат за гордостта на „Ривъртън“. Герой от войната с бурите, следващият лорд Ашбъри.
Питах за Фредерик — човека, когото децата в детската стая наричаха татко или „па“ и към когото личеше, че изпитват не само обич, но и уважение. Вторият син на лорд Ашбъри, чието име обикновено караше гостите на лейди Вайълет да кимат с умиление, а лордът промърморваше нещо в чашката си с херес.
Нанси понечи да каже нещо, но очевидно се отказа и затвори уста. Заприлича на риба, понесена от бурята към брега.
— Който не задава въпроси, не го лъжат — рече тя най-сетне, докато оглеждаше на светлината вазата, която лъскаше допреди малко.
Приключих с каничката и взех един поднос. С Нанси винаги ставаше така. Беше посвоему непредвидима: в някои случаи съвсем неочаквано ти доверяваше нещо, а в други ставаше абсурдно потайна.
Не бяха минали и пет минути, когато без всякакъв повод подхвана:
— Предполагам, някой от лакеите се е разприказвал. Обзалагам се, че е бил Алфред. Какви клюкари са само тези мъже! — Тя се залови да лъска следващия съд и вдигна подозрително поглед към мен. — Майка ти не ти ли е говорила за семейството?
Поклатих отрицателно глава, а Нанси вдигна недоверчиво едната си вежда, сякаш не можеше да повярва, че хората може да си говорят за нещо друго, освен за семейството в „Ривъртън“.
Истината е, че мама категорично отказваше да обсъжда каквото и да било, свързано с голямата къща на хълма. Докато бях по-малка, се опитвах да я питам каква е тази къща. В селото се говореше какво ли не и много ми се искаше и аз да мога да разкажа нещо чуто за този дом. Тя поклащаше само глава и все повтаряше, че любопитството е вредно.
— Господин Фредерик — промълви най-сетне Нанси… — Откъде ли да започна? — Тя се съсредоточи над работата си с тежка въздишка. — Не е лош човек. Различен е от брат си, но не е лош. Истината е, че всички ние от долния етаж го харесваме. Ако се вярва на думите на госпожа Таунсенд, винаги е бил малко нещо калпазанин, готов да разказва измислици, и често със странни хрумвания. Ала с нас, прислугата, винаги е много внимателен.
— Вярно ли е, че бил златотърсач? — Струваше ми се напълно подходящо децата на семейство Хартфорд да имат интересен баща. Моят например бе голямо разочарование. Безлична фигура, изчезнала, преди да се родя, която се материализираше единствено от време на време в разгорещените шушукания на майка ми и нейната сестра.
— Да, за известно време — отвърна Нанси. — Пробвал се е в толкова много поприща, че им загубих сметката. Така и не се е задържал на нито едно, този наш господин Фредерик. Първо бяха плановете за чаена плантация в Цейлон, после за търсене на злато в Канада. Сетне пък реши, че ще направи състояние от издаването на вестници. Сега пък се занимава с автомобили. Бог го обича.
— Да не би да продава автомобили?
— Не, произвежда ги, или поне тези, които работят за него, ги произвеждат. Купи някаква фабрика по пътя за Ипсуич.
— И там ли живее със семейството си? — Все ми се искаше да насоча разговора към децата.
Този път Нанси не се хвана на въдицата. Мислите й течаха в избраната от нея посока.
— С малко късмет може и да успее в това. Един господ знае само. Негово благородие ще има голям късмет, ако синът му върне сумите, които той му даде, за да инвестира.
Запремигвах учестено. Преди да успея да попитам какво точно има предвид, тя продължи:
— Скоро ще го видиш. Пристига другия вторник заедно с майора и лейди Джемайма. — Лицето й се озари от рядко появяващата се на нейното лице усмивка — беше по-скоро усмивка на одобрение, отколкото на радост. — Не помня този празник, без семейството да се е събрало. На никого от тях не му и минава през ума, че може да отсъства от официалната вечеря в средата на лятото. Това е традиция.
— Включително и за представлението — дръзко подхвърлих аз, но не посмях да я погледна в очите.
— Значи някой вече се е раздрънкал — повдигна за пореден път вежда Нанси.
Престорих се, че не забелязвам нотката на раздразнение. Тя никак не обичаше да бъде изпреварена в разпространението на клюки.
— Според Алфред и слугите били поканени да гледат.
— Лакеи! — високомерно процеди Нанси. — Ако искаш да чуеш истината, момичето ми, никога не чакай това да стане от устата на лакей. Поканени, как ли пък не! На слугите е разрешено да гледат представлението, което е истински жест от страна на господаря. Той знае колко много всички ние от долния етаж държим на семейството и колко се радваме, като виждаме как растат децата. — Тя тутакси обърна поглед към вазата в скута й, докато, затаила дъх, очаквах да продължи. След минута-две, които ми се сториха цяла вечност, обясни: — Тази година ще е четвъртата, в която ще има представление. Като стана на десет, госпожица Хана реши, че иска да бъде театрален режисьор. Какъв характер само има това момиче! Двамата с баща й си приличат като две капки вода.
— Как така? — не се сдържах аз.
— И двамата са страстни любители на пътешествия. Изобретателни са и са пълни с идеи, пък са и еднакво упорити. — Нанси подчертаваше всяка една от думите на описанието, внушавайки ясното послание, че докато това са черти, напълно приемливи за онези от горните етажи, за хората от долните, каквато бях и аз, не само не са препоръчителни, но и проявата им няма да се толерира.
Откакто се помнех, слушах подобни наставления от майка си и знаех, че най-благоразумно е да кимам.
— Повечето време се разбират прекрасно, но сдърпат ли се, няма човек, който да не е разбрал. Никой не може да излезе на глава с господин Фредерик, така както го може Хана. Истинска фурия е това дете, пълна е с енергия. Спомням си как веднъж му се беше разсърдила здраво за нещо и си бе наумила да го изплаши така, че да се запомни.
— И какво направи?
— Чакай да се сетя какво точно стана… Младият господар Дейвид беше навън за урок по езда. Оттам започна всичко. Госпожица Хана очевидно се подразнила, че вече не е център на вниманието, ето защо облякла Емелин и успяла да се измъкне от нани Браун. Стигнали до най-отдалечения край на имението, където селяните прибирали реколтата от ябълки. Накарала сестра си да се скрие в хамбара. Предполагам, не й е било трудно, защото тя умее да убеждава, а и малката госпожица била щастлива да седи сред толкова много ябълки. След това госпожица Хана се прибрала в къщата задъхана и запъхтяна и докато тичала, викала баща си. В този момент слагах масата за обяд и чух как разказваше на господин Фредерик, че някакви непознати тъмнокожи мъже ги срещнали в овощната градина. Чула ги да се възхищават от красотата на Емелин и й обещали да я заведат на пътешествие през океана. Хана не била сигурна, но според нея били търговци на бели робини.
Бях занемяла от дързостта на Хана.
— И какво стана?
Нанси много обичаше да поддържа напрежението.
— Господин Фредерик открай време се е страхувал от търговците на роби и видях как лицето му първо пребледня, после се зачерви и докато се усетим, грабна Хана и се затича с нея към овощната градина. Бърти Тиминс, който береше ябълки по това време, после разказваше, че господин Фредерик пристигнал в ужасно състояние. Крещял да започне събиране на група преследвачи, защото госпожица Емелин е отвлечена от двама тъмнокожи. Хората се спуснали във всички посоки, но никой не бил видял нито мъжете, нито златокосото момиченце.
— И как я откриха?
— Не я откриха те. Тя ги намери. Омръзнало й да стои и да се крие повече от час в хамбара, а и коремът я заболял от изядените ябълки, ето защо излязла навън да разбере какво става и защо е целият този шум. Защо Хана не идва да я повика…
— Разсърди ли се господин Фредерик?
— О, да — съвсем делово съобщи Нанси. — Но бързо му мина. Никога не издържа дълго да й е сърдит. Двамата имат много силна връзка. Трябваше да направи далеч повече, за да го настрои срещу себе си. — Нанси вдигна лъснатата ваза срещу светлината и едва тогава я сложи при вече изчистените предмети. Остави кърпата, вирна глава и разтри тънкия си врат. — Доколкото съм чувала, той винаги си е имал свои начини да се справя.
— Защо? — попитах аз. — Какво е правил?
Нанси хвърли поглед към кухнята, за да се увери, че Кати е на достатъчно разстояние от нас, за да чуе. В помещенията за прислуга на „Ривъртън“ съществува определен ред, който с течение на времето се усъвършенстваше. Аз бях на възможно най-ниското стъпало и обект на непрестанни наставления за това къде е истинското ми място, но Кати бе наета за най-нискоквалифицираната работа и следователно се смяташе за недостойна, за каквото и да е внимание. Ще ми се да можех да заявя, че тази неоснователна несправедливост поне ме дразнеше или ми правеше впечатление по онова време. Ако сега заявя, че е било така, ще накича своята, твърде млада тогава, персона със съчувствие, което не притежавах. Напротив, наслаждавах се на дребната си привилегия да съм в по-горна категория на прислугата — бог ми е свидетел, твърде много бяха онези в йерархията над мен.
— В младите си години господин Фредерик създавал доста неприятности на родителите си. Бил такова шило, че баща му, лорд Ашбъри, го записал в „Радли“, за да не петни името на брат си в „Итън“. Не го изпратил и в „Сандхърст“, когато навършил необходимата възраст за постъпване в армията.
Постарах се да смеля информацията, преди Нанси да продължи.
— И напълно разбираемо, естествено, след като майор Джонатан имал толкова обещаваща кариера. Малко е нужно, за да се съсипе едно добро име. Така че не си е струвало да рискува. — Тя спря с разтриването и протегна ръка към следващата голяма чиния. — Все едно, всичко е добре, когато свършва добре. Той има своите коли и трите си чудесни деца. Сама ще се увериш, когато дойде време за пиесата.
— Майор Джонатан и децата му ще участват ли заедно с децата на господин Фредерик?
Лицето на Нанси помръкна и тя снижи глас:
— Какви ги говориш, момиче?
Въздухът около нас потрепери от напрежение. Бях казала нещо неподходящо. Погледът на Нанси направо ме изпепели и побързах да отклоня очи. Подносът в ръцете ми вече грееше така, че можех да видя отражението си в него. Лицето ми пламтеше от смущение.
— Майорът няма деца — процеди Нанси. — Вече. — Тя дръпна кърпата от ръцете ми и при това рязко движение дългите й пръсти докоснаха върховете на моите.
— Виж как ме залиса с твоите приказки и работата ми изостана!
Нанси очакваше да знам какво се е случило с децата на майора и нямаше как да я убедя, че това не е вярно.
Често се случваха такива неща в „Ривъртън“. Заради това, че мама бе работила в къщата преди толкова много години, дори преди да се родя, останалите слуги смятаха, че няма как да не съм наясно със семейната история. В мое лице, предполагам, те виждаха нейно продължение и по пътя на необяснима осмоза аз трябваше да познавам и информацията, която тя имаше от онова време. Не само за „Ривъртън“, но и за цялото семейство Хартфорд. Нанси например виждаше и в най-малката проява на незнание от моя страна лична обида. Трябваше да знам, че господарката настоява за топлата си бутилка, независимо от сезона, че предпочита да се храни в сумрак през лятото, че пие сутрешния си чай в сервиза от порцелан „Лимож“… Тъпа ли съм, или какво? Може би съм нахална, което е далеч по-осъдително?
Следващите няколко седмици избягвах Нанси, доколкото това беше възможно, при условие че живеехме и работехме заедно. Вечер, докато тя се приготвяше за сън, лежах с лице към стената и се правех, че спя. Какво облекчение бе, когато духваше свещта и образът на умиращия елен изчезваше в мрака. Денем, когато се разминавахме, тя вирваше презрително брадичка, а аз насочвах цялото си внимание към пода пред мен.
Слава богу, всички бяхме достатъчно заети с подготовката по пристигането на гостите на лорд Ашбъри. Стаите за гости в източното крило трябваше да се прегледат и проветрят, да се свалят покривките от мебелите и да се излъскат дървените части. Да се извади от сандъците на тавана, да се провери за дупки и да се изпере най-хубавото ленено спално бельо. Беше настъпил сезонът на дъждовете и не можехме да използваме въжетата зад къщата, ето защо Нанси нареди да простирам чаршафите на сушилките в специално помещение на тавана.
Така успях да науча за Играта много повече. Тъй като не спираше да вали, а госпожица Принс бе твърдо решена да им предаде всичко най-добро от стиховете на Тенисън, децата на семейство Хартфорд започнаха да търсят скривалище все по-навътре в дебрите на къщата. Сушилнята, през която минаваше и коминът, се оказа най-отдалеченото от класната им стая убежище, мястото, където престояваха с часове.
Никога не ги видях да я играят. Правило номер едно: Играта е тайна. Но ги слушах и един или два пъти, когато не можех да удържа любопитството си, надникнах в кутията. И ето какво научих.
Играта беше стара. Играеха я от години. Не, думата не е „играя“. Те „живееха“ играта от години. Тя беше нещо, което излизаше извън съдържанието на тази дума — сложна измислица, един алтернативен свят, в който бягаха.
Нямаше костюми, мечове, пера по шапките. Нищо, което би я определило като игра. Точно в това бе идеята. Тя беше тайна. Единственият предмет бе кутията. Черна лакирана кутия, донесена от някой от прадедите им от Китай — придобивка от изследователска или пиратска експедиция. Имаше размерите на квадратна кутия за шапки — нито твърде голяма, нито твърде малка. Върху капака се виждаше изработен от полускъпоценни камъни пейзаж — река с мост над нея. На единия бряг се издигаше малък храм и плачеща върба, надвесила клони над водата. Върху моста стояха три фигури, а над тях бе разперила криле самотна птица.
Децата пазеха ревностно кутията и поставяха вътре всичко, свързано с Играта. Макар тя да включваше много тичане, криене и боричкане, истинското удоволствие бе в съвсем друго. Правило номер едно: всички пътешествия, приключения, разследвания и наблюдения трябва да бъдат записани. Често ги виждах да се втурват с пламнали от вълнение лица, за да запишат подробностите от току-що преживяно приключение: карти и диаграми, шифър или рисунка, игра или книга.
Книгите им бяха миниатюрни, със скрепени с конец страници, изписани със съвсем ситни букви, които могат да се прочетат само ако ги приближиш до очите си. Имаха си и заглавия: „Бягство от Кашчей Безсмъртни“, „Среща с Балам и неговата мечка“, „Пътешествие до земите на белите робовладелци“. Някои бяха написани с шифър и не ги разбирах, макар че, ако имах време да се поровя, сигурно щях да намеря кода някъде в кутията.
Играта не беше сложна. Измислена бе от Хана и Дейвид и като по-големи в групата те бяха и основните инициатори и автори на приключенията. Те решаваха кое място е готово за проучване. Бяха съставили и списък с деветима консултанти — твърде разнообразна група от учени викторианци и египетски владетели, а когато обстоятелствата наложеха да бъде включен нов съветник, някой от предишните трябваше да умре или да бъде свален от власт. (Смъртта винаги беше отбелязвана по подобаващо сериозен начин в една от мъничките книги в кутията.)
Освен консултантите всеки от участниците си имаше и роля. Хана беше Нефертити, а Дейвид — Чарлз Дарвин. Емелин, едва четиригодишна при започването на Играта, си бе избрала да е кралица Виктория. По единодушното мнение на Хана и Дейвид — твърде глупав избор, но и обясним, като се има предвид невръстната възраст на сестра им. Във всеки случай особено неподходящ партньор за приключенска история. Въпреки това бе включвана от време на време най-вече като обект на отвличания и за спасяването й се налагаше да се провеждат дръзки операции. Докато двамата по-големи записваха подвизите си, на Емелин се разрешаваше да украсява картите и да запълва фоновете им — светло и тъмносиньо за океана, кафяво, зелено и жълто за сухоземните територии.
От време на време се налагаше Дейвид да отсъства. Ако дъждът спреше за малко, той се измъкваше, за да поиграе на топчета със съседските момчета или да се упражнява на пианото. Хана използваше случая да уреди отношенията си с Емелин. Двете се скриваха сред сушащото се пране на тавана, запасени с добро количество захар на бучки от килера на госпожа Таунсенд, и измисляха какви ли не имена на тайните си езици, за да квалифицират предателя беглец. Колкото и да им се искаше, никога не започваха без него. Беше направо немислимо.
Правило номер три: участниците са само трима. Нито повече, нито по-малко. Три — число така важно не само в изкуството, но и в науката — основни цветове, минимумът брой точки, необходими за определяне на фигура в пространството, броят тонове в музикалния акорд. Три са и върховете на триъгълника — първата геометрична фигура. Неоспорим факт е, че две успоредни линии не могат да заградят пространство. Както и да местиш върховете на триъгълника, колкото и двата от тях да се отдалечават от третия, сборът на ъглите им остава неизменно един и същ. Той остава завършена, реална фигура.
Разбрах правилата на Играта, защото ги прочетох. Бяха изписани с равен детски почерк на пожълтяло вече парче хартия, пъхнато най-отдолу в кутията. Запечатаха се завинаги в паметта ми. Под всяко от тях тримата бяха сложили подписа си — в пълно единодушие, днес, трети април 1908. Дейвид Хартфорд, Хана Хартфорд и накрая, с по-големи букви, се мъдреше само Е. Х. Правилата са сериозна работа за всички деца и Играта изискваше сериозно чувство за отговорност, което възрастните едва ли биха разбрали. Освен, разбира се, ако не са прислужници, защото те са много наясно с тази част от живота.
Иначе бе просто една детска игра, и то не единствената, с която се забавляваха. В крайна сметка те пораснаха и я забравиха, просто я изоставиха. Или поне така си мислеха. Когато се запознах с тях, тя беше във финалния си етап. Историята щеше да се намеси и те щяха да се изправят пред реални приключения; истинските бягства ги чакаха и им се кискаха зад ъгъла.
Беше просто детска игра и въпреки всичко… А онова, което се случи по-късно, със сигурност щеше да ги отмине, ако не беше тази Игра.
В деня на пристигането на гостите получих специално разрешение: в случай че приключа със задълженията си, да наблюдавам тържеството от горния етаж. Вече се смрачаваше, когато се настаних между перилата и притиснах лице между пръчките, тръпнеща от нетърпение да чуя хрущенето на автомобилните гуми върху чакъла пред входа.
Първа се появи лейди Клементайн де Уелтън, приятелка на семейството, отличаваща се с величественост и намусеност, сравними единствено с тези на покойната кралица. Придружаваше я нейната подопечна госпожица, Франсис Докинс (известна просто като Фани) — мършава девойка, чиито родители бяха загинали с „Титаник“, на която, вече на седемнайсет, усилено се търсеше съпруг. Ако се вярваше на Нанси, най-голямото желание на лейди Вайълет било да я сватоса с овдовелия господин Фредерик, но той очевидно никак не бил въодушевен от подобна възможност.
Господин Хамилтън ги посрещна и ги поведе към дневната, където ги очакваха лорд и лейди Ашбърн. Там съобщи имената им с подобаващ апломб. Наблюдавах ги в гръб как изчезнаха в стаята — първа вървеше лейди Клементайн, Фани я следваше по петите — видях дори как господин Хамилтън вдигна подноса с коктейлите, на който тумбестите чаши за бренди се побутваха с тънките чаши за шампанско.
Много скоро господин Хамилтън се върна в преддверието и подръпна маншетите си — движението се бе превърнало в тик. В този момент пристигнаха майорът и съпругата му — дребна пълничка жена с кестенява коса, чието миловидно лице носеше следите на дълбока скръб. Наблюденията ми естествено бяха направени в гръб, но бях сигурна, че е била обект на някаква несправедливост. Нанси може и да не беше готова да разкрие тайната за децата на майора, но младежкото ми въображение, захранено от готическите романи, бе добре развинтено. Освен това нюансите в привличането между мъжа и жената ми бяха непознати и бях убедена, че единствено трагедия може да е причина такъв висок и хубав мъж като майора да е женен за една твърде обикновена жена. Предполагах, че вероятно някога е била мила, но внезапно двамата са били сполетени от злощастие, отнело младостта и хубостта й.
Майорът, който на живо бе още по-строг от изображението на портрета, попита от чиста любезност господин Хамилтън за здравето му, хвърли собственически поглед на преддверието и поведе Джемайма към дневната. Преди да изчезнат зад вратата, забелязах как ръката му е отпусната грижовно на гърба на съпругата му, жест, който в известна степен смекчи суровото впечатление, което този мъж създаваше и който се запечата завинаги в съзнанието ми.
Краката ми вече се бяха схванали от неудобната поза, когато чух отвън да спира автомобилът на господин Фредерик. Мистър Хамилтън хвърли недоволен поглед към часовника и едва тогава отвори входната врата.
Господин Фредерик се оказа по-нисък от очакванията ми — поне не бе толкова висок, колкото брат си, а единственото, което успях да забележа, бяха рамките на очила. Защото дори когато свали шапката си, той не вдигна глава. Прокара само пръсти през косата си, за да я приглади.
Едва когато вратата на дневната бе отворена пред него и господин Хамилтън обяви появяването му, погледът на по-малкия син обиколи помещението — мястото, където бе преминала младостта му — и тогава спря и на парапета, зад който бях аз. Миг преди шумната стая да го погълне, лицето му пребледня, все едно бе видял призрак.
Седмицата мина много бързо. С толкова много нови хора в къщата имах десетки задължения по подреждането на стаи, занасях и отнасях подноси с чай, слагах масата. Всичко това ми доставяше удоволствие, защото не се плашех от работа — мама се бе погрижила да е така. Освен това очаквах с нетърпение семейното представление в края на седмицата. Цялата прислуга бе насочила вниманието си към официалната вечеря, но мен ме интересуваше единствено представлението. Откакто пристигнаха възрастните, почти не виждах децата. Мъглата навън се разнесе така бързо, както и дойде и бе заместена от топло време с чисто, безоблачно небе, ето защо никой не се застояваше в къщата. Всеки ден, когато се отправях към детската стая, за да изпълня задълженията си, със затаен дъх очаквах да чуя гласове, но очевидно те нямаха намерение да се затварят в нея, след като можеха да бъдат вън. Пренесли бяха и шума, и пакостите, и Играта си в градината.
Заедно с тях отлетя и очарованието на тази стая. Спокойствието се превърна в пустота и мъничкият пламък на радост, който пазех в сърцето си, бе изгаснал. Гледах да приключа с ангажиментите си вътре, подреждах на бърза ръка книгите, без да надничам вече в тях, не се заглеждах дори в окото на кончето. Мислех единствено за това какво ли правят те в момента. Щом свършех, бързах да напусна стаята. Случваше се, докато вдигам чашите и чиниите от масата за закуска от стаята за гости на втория етаж или докато сменях водата в гарафите, да доловя далечен смях, който ме караше да надникна през прозореца. Виждах ги как тичат към езерото и изчезват, дуелирайки се с дълги пръчки.
В приземния етаж мистър Хамилтън държеше прислугата в трескава активност. Истинската проверка на качествата на персонала е, твърдеше той, как ще се справи с пълна къща с гости. Никое желание от тяхна страна не се смяташе за прекалено. Трябваше да работим като добре смазана машина, готова да посрещне всяко предизвикателство, все едно дали надвишава очакванията на господаря. Щеше да бъде седмица на малки победи, чиято кулминационна точка се очакваше да е официалната вечеря.
Амбицията на господин Хамилтън бе наистина заразна. Дори Нанси се повлия от приповдигнатото настроение и обяви примирие по някои важни за нея въпроси — макар и с половин уста, ми позволи да й помогна да почиствам дневната. По принцип не бе моя работа да се грижа за стаите на господарите, напомни ми тя, но когато те са на посещение, получавах тази привилегия. Под строг контрол, разбира се, за да не направя грешка в тази толкова специална задача. Ето как и към без това достатъчно натоварената ми програма се добавиха нови задължения — придружавах Нанси в дневната по време на чая и чувах разговори, които твърде малко ме интересуваха: празненства в края на седмицата, европейската политика и някакъв нещастен австриец, когото застреляли на неизвестно за мен място.
Денят на представлението (неделя, 2 август 1914 година — добре помня датата не толкова заради представлението, а заради това, което се случи впоследствие) съвпадна със свободния ми следобед и първото ми посещение при мама, откакто бях започнала работа в „Ривъртън“. Щом приключих сутрешните си задължения, смених униформата си с моите дрехи, които ми се сториха необикновено твърди и неудобни. Разчесах светлите си коси, леко нагънати от дългото време, което бяха прекарали сплетени, след което ги завих на кок на тила. Дали изглеждах по-различно? Какво ли щеше да каже мама? Бях живяла само пет седмици далеч от дома ни, но вече се чувствах невероятно променена.
В подножието на стълбите, които водеха към кухнята, ме пресрещна госпожа Таунсенд и бързо пъхна малък вързоп в ръцете ми.
— Вземи, вземи. Нещо съвсем малко за майка ти — тихичко прошепна тя. — Парче сладкиш с лимонова глазура и няколко парчета пандишпан.
Стъписах се от неочаквания жест. Госпожа Таунсенд се гордееше с това, че води умело разходите на домакинството и знае как се правят икономии точно толкова, колкото и с високото си суфле.
Хвърлих неспокоен поглед към горната площадки и също като нея зашепнах:
— Сигурна ли сте, че господарката няма да се разсърди?
— Не мисли за нея. За тях двете с лейди Клементайн има предостатъчно. — Жената отупа с длани престилката си и изпъна рамене, от което и без това мощният й гръден кош стана още по-внушителен. — Кажи само на майка ти, че добре се грижим тук за теб — поклати тя глава. — Добро момиче е твоята майка. Изкараха я виновна за нещо, което се е случвало хиляди пъти преди нея.
Тя се завъртя на пети и пое към кухнята също толкова внезапно, колкото и се беше появила. Остави ме сама в коридора в пълно недоумение какво можеха да означават последните й думи.
По целия път към селото се мъчех да ги проумея. Не за пръв път госпожа Таунсенд ме изумяваше със знаците на привързаност към моята майка. Собствената ми изненада ме караше да се чувствам неудобно пред мама, защото усещах, че спомените на възрастната жена са свързани с някакви весели мигове, които по никакъв начин не си представях за майка ми — с нейното мълчание и вечно лошо настроение.
Тя ме чакаше на прага. Щом ме забеляза, се изправи.
— Вече си мислех, че си ме забравила.
— Извинявай, мамо, но трябваше да довърша работата си.
— Надявам се, имала си време да отидеш на черква.
— Да, мамо. Целият персонал ходи в неделя в параклиса в „Ривъртън“.
— Знам, момичето ми. Присъствах на тези служби много преди ти да се появиш на бял свят. Какво носиш? — кимна тя към вързопчето в ръцете ми.
— Госпожа Таунсенд ти го изпраща — подадох аз пакета. — Пита за теб.
Докато разгръщаше опаковката, майка ми нацупи устни.
— Не се съмнявам. И все пак, много мило от нейна страна — въздъхна тя и загърна съдържанието. Сетне отстъпи настрани, за да мога да вляза. — Хайде, ела да ми направиш чай и да ми разкажеш.
Не мога да си спомня за какво точно говорихме в мрачната и безрадостна кухня на нашата къща. Мислите ми бяха в балната зала горе на хълма, където двете с Нанси бяхме редили столовете и закачахме завеси около импровизираната сцена.
Докато помагах с каквото мога на майка ми, час по час поглеждах часовника и с боязън следях как малката стрелка приближава цифрата пет — часът, в който се предполагаше, че ще започне представлението.
Вече бях закъсняла, когато си взехме сбогом. Слънцето наближаваше хоризонта, когато стигнах портата на „Ривъртън“. С бързи стъпки изминах виещия се тесен път през парка. От двете ми страни се издигаха великолепни дървета — наследство от прадедите на лорд Ашбъри. Най-ниските им клони се преплитаха и образуваха висок сенчест свод, чиито листа шушнеха едва чуто.
Когато най-сетне напуснах този тунел и излязох на дневна светлина, слънцето вече се спускаше зад покрива, а последните му лъчи багреха плочите му в бледолилаво и оранжево сияние. Прекосих оставащото разстояние, минах покрай фонтана със статуите на Ерос и Психея, през градината на лейди Вайълет с розови рози, за да стигна задния вход. Широката обща стая на прислугата беше празна и нарушавайки златното правило на господин Хамилтън — да не тичаме с подковани обувки през преддверието на дома, — се затичах по застлания с каменни плочи коридор. Прелетях през кухнята, покрай специалната дървена маса, отрупана от сладкишите на госпожа Таунсенд, и поех нагоре по стълбите.
Къщата тънеше в необичайна за този час тишини. Всички бяха отишли да гледат представлението. Най-сетне се добрах до позлатената врата на балната зала, но спрях за миг, за да пригладя косите си, подръпнах полата и се вмъкнах тихичко в притъмненото помещение. Наредих се край стената до останалите слуги.