Кейт Мортън
Изплъзване от времето (16)

Киносценарий

Последен вариант, ноември 1998 г.

Стр. 43–54

ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ

Сценарист и режисьор Урсула Райън © 1998

НАДПИС: Близо до Пашендейл, Белгия, октомври 1917 г.

45. ИЗОСТАВЕНА ФЕРМЕРСКА КЪЩА. ВЕЧЕР

Сумракът преминава в нощ под неспирния дъжд. Трима млади войници в мръсни униформи бързат да се подслонят в порутена фермерска къща в Белгия. Изгубили своята част, преминала в безредно отстъпление от фронтовата линия, те са вървели цял ден. Умората ги надвива, духът им е сломен. Къщата, в която се скриват от дъжда, е същата, в която са били настанени трийсет дни по-рано, преди да заминат на фронта. Семейство Душесне са избягали, подгонени от вълната враждебност, заляла селото.

Светлината на единствената свещ на голия дървен под хвърля дълги начупени сенки по стените на занемарената кухня. Отделни вещи напомнят за миналото в този дом: тиган до мивката, въженце пред печката, провиснало под тежестта на забравено пране, дървена играчка.

Единият от войниците — пехотинец от Австралия на име Фред — прикляква до зейналата дупка в стената на мястото на някогашна врата. Стиска пушката си под мишница. В далечината нарядко отекват експлозии. Яростният дъжд плющи по вече разкаляната земя, локвите в коловозите преливат. Отнякъде изпълзява плъх, подушва тъмното петно, избило върху униформата на войника. Кръв, засъхнала, черна и гниеща.

На пода в кухнята седи офицер, опрял гръб в крака на масата. ДЕЙВИД ХАРТФОРД държи писмо: изтънялата омацана хартия подсказва, че е препрочитано много пъти. До протегнатия му крак се е долепило спящо мършаво куче, следвало ги през целия ден.

Третият войник, РОБИ ХЪНТЪР, излиза от някаква стая, понесъл грамофон, одеяла и купчина прашасали плочи. Стоварва всичко на масата и се заема да претърси шкафовете. Изравя нещо от килера. Обръща се и камерата бавно се приближава. Отслабнал е. Несгодите са оставили своя отпечатък върху лицето му. Под очите му има тъмни кръгове, дъждът и вятърът са сплъстили косата му. Захапал е цигара.

ДЕЙВИД (без да се обръща): Намери ли нещо?

РОБИ: Хляб. Твърд като камък, но все пак храна.

ДЕЙВИД: Нещо друго? За пиене?

РОБИ (след кратка пауза): Музика. Открих музика.

ДЕЙВИД се обръща, вижда грамофона. Изражението му е неразгадаемо: удоволствие, примесено с тъга. Камерата се отмества, плъзва от лицето надолу. Пръстите на едната му ръка са увити в мръсна, набързо скалъпена превръзка.

ДЕЙВИД: Добре де… Какво чакаш?

РОБИ слага плоча върху грамофона; припукване придружава зазвучалия запис.

МУЗИКА: Дебюси, „Лунна светлина“.

РОБИ пристъпва към ДЕЙВИД, понесъл одеялата и хляба. Стъпва внимателно, отпуска се на пода: старае се да прикрива контузиите, останали от последното срутване на окопите. ДЕЙВИД е затворил очи.

РОБИ изважда джобно ножче от торбата си и се заема с трудната задача да подели сухия хляб. Първата дажба слага на пода близо до ДЕЙВИД. Втората хвърля към ФРЕД, който стръвно й се нахвърля.

РОБИ, все още с цигарата в уста, предлага парче хляб на кучето, което го помирисва, поглежда към мъжа, после се завърта. РОБИ сваля обувките си, после мокрите чорапи. Краката му са кални, покрити с мехури.

Внезапно еква канонада. ДЕЙВИД рязко отваря очи. През зеещата врата на хоризонта се вижда огненото сияние на битката. Оглушителен шум. Накъсаните експлозии са в контрапункт с музиката на Дебюси.

Връщаме се в къщата, очите на мъжете са широко отворени, по лицата им трептят отблясъците.

Най-сетне оръдейният тътен замира, светлината изчезва. Лицата отново са в сянка. Музиката секва.

ФРЕД (все още взрян в далечната битка): Горките нещастници!

ДЕЙВИД: Сега се щурат пълзешком из ничия земя. Малкото останали живи. И събират труповете.

ФРЕД (потръпва): Направо се чувстваш гузен. Защото не си там да помогнеш. И в същото време се радваш.

РОБИ се изправя, пристъпва към вратата.

РОБИ: Поемам поста. Уморен си.

ФРЕД: Колкото и ти. От дни не си спал; поне не откакто той (посочва ДЕЙВИД) те измъкна от окопа. Умът ми не го побира как изобщо успя да изпълзиш…

РОБИ (прекъсва го): Нищо ми няма.

ФРЕД (свива рамене): Заповядай, друже.

ФРЕД се отмества, приплъзва се до ДЕЙВИД. Покрива краката си с одеялото, все така притиснал пушката към гърди. ДЕЙВИД измъква тесте карти от торбата си.

ДЕЙВИД: Хайде, Фред. Една бърза игра, преди да заспиш?

ФРЕД: Никога не отказвам да поиграя. Поне не мисля за другото.

ДЕЙВИД подава тестето на ФРЕД. Посочва превързаната си ръка.

ДЕЙВИД: Ти раздаваш.

ФРЕД: Ами той?

ДЕЙВИД: Роби никога не играе. Страх го е да не му се падне асо пика.

ФРЕД: Какво има против асото пика?

ДЕЙВИД (с равен глас): Картата на смъртта.

ФРЕД прихва да се смее, травматичните преживявания от изминалата седмица прерастват в нещо като истерия.

ФРЕД: Суеверник нещастен! Какво има да вини смъртта? Целият свят е мъртъв. Бог е мъртъв. Остава само онзи в пъкъла. И ние тримата.

РОБИ седи до вратата, гледа в посока на фронтовата линия. Кучето се е излегнало до него.

РОБИ (на себе си, цитира Уилям Блейк): „На страната на дявола сме, а дори не го знаем.“

ФРЕД (зад кадър): Знаем си го, и още как! Стъпиш ли на тая забравена от Бога земя, ясно ти е, че Бог командва парада.

ДЕЙВИД и ФРЕД продължават играта на карти. РОБИ пали поредната цигара, от джоба си измъква тетрадка и химикалка. Докато пише, виждаме неговите спомени от битката.

РОБИ (зад кадър): Светът е полудял. Ужасите са обичайно явление. Мъже, жени и деца загиват всекидневно. Телата падат покосени или изгарят на място. Не остава нито косъм, не остават кости, нито дори тока от колан… Цивилизацията е мъртва. Нима има къде да се приюти?

Чува се хъркане. РОБИ спира да пише. Кучето спи дълбоко, сложило глава на крака му; клепачите му потрепват в съня.

На светлината на свещта лицето на РОБИ, извърнато към кучето. Бавно и внимателно той протяга ръка и я отпуска върху козината. Ръката му трепери. Виждаме едва доловима усмивка.

РОБИ (зад кадър): Насред целия ужас невинните души все пак намират утеха в съня.

46. ИЗОСТАВЕНАТА ФЕРМА. СУТРИН

Бледи слънчеви лъчи едва пробиват облаците. След снощния дъжд тежки капки се отцеждат от клоните на дърветата, навсякъде наоколо е разкаляно. Птиците са напуснали убежищата си, викат се една друга. Тримата ВОЙНИЦИ са пред къщата, с раниците на гръб.

ДЕЙВИД държи компас в здравата си ръка. Вдига поглед нагоре, сочи откъде се е чувала канонадата предишната нощ.

ДЕЙВИД: Натам е изток. Сигурно е Пашендейл.

РОБИ мрачно клати глава. Присвива очи с поглед към хоризонта.

РОБИ: Значи тръгваме на изток.

Поемат. Кучето тутакси тръгва подире им.

„ПЪЛЕН ДОКЛАД ПО ПОВОД ТРАГИЧНАТА СМЪРТ НА КАПИТАН ДЕЙВИД ХАРТФОРД Октомври 1917 г.

Уважаеми лорд Ашбъри,

Изпълнен с ужас, изпълнявам задължението да Ви съобщя тъжната вест за смъртта на Вашия син Дейвид. Давам си сметка, че при подобни обстоятелства думите са безсилни да приглушат болката и да разсеят мъката, но като пряк командир на Вашия син, от когото искрено се възхищавах, моля да приемете най-искрените ми съболезнования за огромната загуба.

Позволете да опиша невероятната проява на смелост, довела до смъртта на сина Ви, с надеждата Вие и семейството Ви да намерите поне малко утеха в мисълта, че в живота и смъртта си той бе истински джентълмен и достоен войник. В онази нощ на малка част под негово командване бе възложена изключително важна разузнавателна задача: да се установи точното разположение на врага.

От войниците, съпровождали сина Ви, научих, че между три и четири часа сутринта на 12 октомври на връщане от мисията попаднали под обстрел. По време на атаката капитан Дейвид Хартфорд внезапно паднал като покосен. Бил убит на място, поне е умрял без болка.

Погребахме го в ранните утринни часове в северната част на село Пашендейл, което, уверявам Ви, лорд Ашбъри, дълго ще се помни в славната история на нашата британска армия. Надявам се поне малко радост да Ви донесе мисълта, че благодарение на превъзходните командирски умения на сина Ви на тази последна негова мисия успяхме да постигнем напредък от изключително значение.

Ако мога по някакъв начин да Ви бъда полезен, ще бъда на Ваше разположение.

Оставам с почит и уважение: подполковник Лойд Одън Томас“