Кейт Мортън
Изплъзване от времето (11)

На Запад

С всеки изминал ден, докато 1914-а вървеше с бързи стъпки към своя край и към следващата година, загубвахме надеждата, че войната ще приключи до Коледа. Един изстрел в някаква далечна страна разлюля европейските държави и заспалият великан на вековни ежби се събуди. Майор Хартфорд бе мобилизиран и прахта от славата му, неговата и на още други отдавна забравени герои, бе изтупана от забравата, а лорд Ашбъри замина за Лондон, където се присъедини към доброволческите отряди за охрана на домовете в Блумсбъри. Господин Фредерик бе обявен за негоден за военна служба заради прекарана през 1910 година пневмония, ето защо продължи да работи в своя завод, като замени производството на коли със самолети и получи от правителството специална значка в уверение на това, че има ценен принос за военната индустрия. Не беше кой знае каква утеха, отбеляза Нанси, която разбираше тези неща и знаеше, че господин Фредерик отдавна мечтаел за военна служба.

Историята показа, че настъпването на 1915 година разкри постепенно истинския характер на войната. Ала известно е, че историята е разказвач, чиито жестоки средства за преглед назад превръщат актьорите й в истински глупаци. Защото, докато във Франция младите мъже се биеха с неподозирана смелост, в „Ривъртън“ 1915 година мина почти както и 1914-а. Разбирахме, че на Западния фронт се е стигнало до задънена улица — господин Хамилтън ни държеше в течение с ревностното си следене на зловещата информация; естествено, съществуваха и достатъчно на брой дребни неудобства, които караха хората да са недоволни от войната, но за онези, чийто живот бе до този момент в застой, това бе омекотено от огромното въодушевление, че конфликтът дава някаква голяма цел. Тъкмо тези хора превърнаха войната в арена, на която да покажат своите достойнства.

Лейди Вайълет се записа в безброй комитети и създаде и свои: като се започне от издирване на квартири за настаняването на белгийски бежанци и се стигне до организиране на екскурзии с автомобили за офицери, които се възстановяват от раните си. Млади жени, както и някои от младежите из цяла Великобритания, извадиха куките и започнаха да плетат в свободното си време. В резултат потече същински порой от шалове и чорапи за войниците на фронта. Фани не можеше да плете, но изгаряше от желание да направи впечатление на господин Фредерик със своя патриотизъм и се впусна да координира цялата дейност по събирането, опаковането и изпращането на готовата продукция във Франция. Дори лейди Клементайн демонстрира неподозиран дух и даде подслон на една от белгийките, записана за разквартируване в комитета на лейди Вайълет — възрастна жена с лош английски, но с достатъчно добро възпитание, за да го прикрива, която лейди Клементайн неспирно разпитваше за всичко най-отвратително, свързано с нашествието.

С наближаването на месец декември лейди Джемайма, Фани и децата на семейство Хартфорд бяха поканени в „Ривъртън“, за да прекарат Коледа, както диктуваше традицията. Фани естествено предпочиташе да остане в Лондон, където със сигурност се забавляваше повече, но не можеше да откаже поканата на жената, за чийто син се надяваше да се омъжи. (За нея нямаше значение, че самият този син бе на съвсем друго място и не проявяваше към нея никакъв интерес.) Тя се отегчаваше в имението така, както само младите умеят, ходеше от стая в стая и се губеше в догадки дали по някаква случайност господин Фредерик няма да направи внезапно посещение.

Джемайма страдаше искрено — видимо по-пълна и по-безцветна от предишната година. Тя обаче имаше едно предимство — не само бе омъжена, но и бе омъжени за герой. Когато писмата на майора пристигаха и господин Хамилтън ги внасяше тържествено на излъскания сребърен поднос, Джемайма тутакси ставаше център на вниманието. Посягаше към плика с елегантно кимване, замираше за миг със сведени клепачи, въздъхваше тежко — олицетворение на изстрадано търпение — и едва тогава разрязваше плика с ценното съдържание. Писмото биваше прочетено тържествено на затаилата дъх аудитория.

В това време на горния етаж времето течеше едва-едва за Хана и Емелин. Бяха вече втора седмица в „Ривъртън“, лошото време ги принуждаваше да стоят затворени и тъй като нямаха и уроци (госпожица Принс бе ангажирана със задачи, свързани с войната), чудеха се с какво да запълнят часовете. Изредиха всички игри, за които се сетиха: на конец, на дама, на „Златотърсач“ (доколкото успях да разбера, задачата бе да направиш драскотина в ръката на другия, докато не се покаже кръв или не ти омръзне); помагаха в кухнята на госпожа Таунсенд с печенето на коледните сладкиши, но много бързо бяха изпратени горе, тъй като преядоха със сурово тесто; успяха да изнудят нани Браун да им отключи склада със стари играчки на тавана и се ровиха дълго в прашасалите си съкровища отпреди години. Истината е, че копнееха да подновят Играта. (На няколко пъти заварвах Хана при китайската кутия да чете и препрочита старите им приключения, когато си мислеше, че никой не я вижда.) За това обаче им бе нужен Дейвид, а той щеше да се прибере от Итън следващата седмица.

Един следобед в края на ноември, докато бях в дрешника за резервното бельо, за да взема покривки за коледното тържество, вътре връхлетя Емелин. Спря се за миг, огледа се и тръгна към топлата ниша. Отвори вратата и на пода се очерта кръг от меката светлина на свещи.

— Аха! Знаех си, че ще те намеря тук.

Протегна ръце и се оказа, че стиска две бели захарни мишки.

— От госпожа Таунсенд.

Отвътре се показа дълга ръка и грабна едната мишка.

— Скучно ми е — сподели Емелин, докато близваше от лакомството си. — Ти какво правиш?

— Чета — долетя отвътре.

— Какво четеш?

Мълчание.

Емелин надникна в нишата и сбърчи нос.

— „Войната на световете“. Пак ли?

Никакъв отговор.

Емелин дълго облизва захарното мишле, оглежда го няколко пъти от всички страни и след като махна закачил се за ухото й конец, който очевидно я гъделичкаше, най-неочаквано рече:

— Може да отидем на Марс, когато Дейвид се появи.

Мълчание.

— Ще има марсианци — и добри, и лоши, както и неподозирани опасности.

Като всяко по-малко дете в семейството, Емелин бе превърнала в смисъл на своя живот задачата да се мъчи да участва в предпочитанията на брат си и сестра си. Нямаше нужда да поглежда отново вътре, за да разбере, че този път е успяла.

— Ще го обсъдим на съвета — дойде отговорът.

Емелин изписка възторжено и вдигна крак, за да влезе в скривалището.

— Но ще кажем на Дейвид, че аз съм дала предложението, нали?

— Внимавай за свещта.

— Може да оцветя картата с червено наместо зелена. Наистина ли на Марс дърветата са червени?

— Естествено. Водата — също, и почвата, и каналите, и кратерите.

— Кратери ли?

— Огромни, дълбоки тъмни дупки, където марсианците държат децата си.

Показа се ръка, която притвори вратата.

— Нещо като кладенец, нали? — попита Емелин.

— Само че много по-дълбок. И по-тъмен.

— Защо крият там децата си?

— За да не се вижда какви отвратителни експерименти правят с тях.

— Например? — развълнувано попита Емелин.

— Ще разбереш — отговори Хана. — Когато Дейвид дойде.

 

 

Както обикновено, животът на прислугата долу бе своеобразно отражение на живота горе.

Една вечер, когато семейството вече беше по леглата, ние седяхме в нашата обща стая, наобиколили гаснещия огън в камината. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд заемаха двете крайни места, а Кати, Нанси и аз се бяхме сгушили и плетяхме неизменните шалове на светлината на пламъците. Студеният вятър навън блъскаше стъклата и всеки пък, когато успееше да се промъкне през пролуките под вратите, бурканите със сушени треви и плодове на госпожа Таунсенд на полиците леко звънтяха.

По едно време господин Хамилтън поклати глава и остави настрани броя на „Таймс“, който четеше. Свали очилата си и разтри очи.

— Още лоши новини ли? — попита госпожа Таунсенд, зачетена в този момент в лист с празничното меню.

— Най-лошите. — Господин Хамилтън постави отново очилата на носа си. — Нови загуби в Ипр. — Изправи се и отиде до дъската, на която бе разпънал карта на Европа, обсипана с мънички фигури (набор оловни войници от играчките на Дейвид, свален от тавана), които представляваха различни армии и военни действия. Махна фигурата на дука на Уелингтън от едно място във Франция и го замени с двама френски хусари. — Никак не ми харесва — промърмори той под нос.

— А на мен това тук не ми харесва — въздъхна госпожа Таунсенд и чукна молива си върху листа пред нея. — Как да приготвя коледна вечеря без масло, без чай, да не говорим за пуйка?

— Как така без пуйка, госпожо Таунсенд? — не се сдържа Кати.

— Нямаме дори крило от пуйка.

— Какво ще поднесете?

— Не се плаши, момиче. Все ще измисля нещо. Някога да не съм успявала?

— Така си е, госпожо. Винаги успявате — съвсем сериозно.

Госпожа Таунсенд погледна подозрително, да не би да я иронизират, но след като се увери, че няма такова нещо, успокоена се зачете отново в менюто.

Правех опити да се съсредоточа в плетенето, но след като за трети път изпуснах бримка, оставих плетивото настрани и се изправих. Цяла вечер ме измъчваше един въпрос. Свързан бе с нещо, което бях видяла същия ден в селото, но така и не разбирах какво означава.

Подръпнах престилката си и пристъпих до господин Хамилтън, който според мен имаше отговори на всички въпроси.

— Господин Хамилтън — предпазливо рекох аз.

Мъжът се обърна и ме изгледа над очилата си, все още стиснал дука на Уелингтън между издължените си, остри в краищата пръсти.

— Какво има, Грейс?

Хвърлих крадешком поглед към останалите, които в момента обсъждаха нещо оживено.

— Какво има, момиче? — повтори икономът. — Езика ли си глътна?

— Не, господине — изкашлях се аз, — исках само… Искам да ви попитам нещо. Нещо, което видях в селото днес.

— Така ли? Какво видя?

Погледнах към вратата.

— Къде е Алфред, господин Хамилтън?

— Сервира горе херес. Защо? Какво общо има той с това?

— Ами… Видях го днес в селото и…

— Сигурно. Изпратих го с една поръчка.

— Знам, видях го при господин Макуиртър. А също и когато излезе от магазина. — Стиснах притеснено устни. Някаква необяснима съпротива ме караше да не искам да продължа. — Дадоха му бяло перо, господин Хамилтън.

— Сериозно? — ококори очи икономът и дукът на Уелингтън тупна на масата.

Кимнах в знак на потвърждение. Пред очите ми още бе Алфред, когото някакъв непознат спря на улицата. Алфред стоеше объркан с перото в ръка, а покрай него отминаваха хора и се споглеждаха. Само след миг той наведе глава и с увиснали рамене забърза нанякъде.

— Бяло перо значи — прекалено високо повтори господин Хамилтън и привлече вниманието на останалите.

— Какво има, господин Хамилтън? — обади се госпожа Таунсенд и погледна към нас над очилата си.

Възрастният мъж прокара длан по лицето си. Клатеше глава в недоумение.

— Връчили на Алфред бяло перо.

— Не думай! — зяпна госпожа Таунсенд и вдигна ръка към пълната си гръд. — Не може да бъде. Не и бяло перо. Не и на нашия Алфред.

— От къде знаете?

— Грейс е видяла — отвърна господин Хамилтън. — Тази сутрин в селото.

Кимнах, за да потвърдя, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Усещах, че съм отворила кутията на Пандора с разкриването на чужда тайна, а не можех да върна нещата назад.

— Това е нелепо — възкликна господин Хамилтън и подръпна жилетката си. Върна се на мястото си и намести очилата си. — Алфред не е страхливец. Дава своя принос за войната, като помага да се поддържа този дом. Има важна длъжност в едно важно семейство.

— Но не е същото като да е на фронта, нали, господин Хамилтън? — обади се Кати.

— Напротив! — избухна възрастният мъж. — Всеки от нас има своята роля за тази война, Кати. Дори ти. Наш дълг е да запазим традициите на чудесната ни страна, за да може, когато войниците се завърнат по домовете си с победа, да заварят обществото, което помнят.

— Значи, като мия тенджерите и съдовете, също помагам за добрия изход на войната? — удиви се Кати.

— Не и по начина, по който ги миеш — побърза да отбележи госпожа Таунсенд.

— Да, Кати — увери я господин Хамилтън. — Като изпълняваш задълженията си, като плетеш шаловете, даваш своя принос. — Той погледна към Нанси и мен. — Всички ние го правим.

— Не ми се струва достатъчно, ако питате мен — подхвърли Нанси с наведена глава.

— Какво искаш да кажеш?

Тя спря да плете и отпусна кокалестите си ръце в скута.

— Да вземем Алфред например. Той е млад, силен мъж. Със сигурност ще е по-полезен на останалите войници на фронта там, във Франция. Всеки може да налива шери.

— Всеки може какво? — пребледня господин Хамилтън. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че работата на прислугата е умение, което не се отдава на всеки.

— Разбира се, господин Хамилтън — изчерви се Нанси. — Напълно съм съгласна. — Тя смутено започна да разтрива ставите на пръстите си. — Аз самата… Чувствам се някак непотребна напоследък.

Господин Хамилтън тъкмо се канеше да отхвърли подобни чувства, когато неочаквано се чуха стъпките на Алфред, който трополеше бързо по стълбите и само след миг се появи на прага. Икономът се стъписа, а всички ние млъкнахме някак виновно.

— Какво се е случило, Алфред? — попита най-сетне госпожа Таунсенд, която първа се окопити. — Защо тичаш така по стълбите? Изкара ума на горката Грейс. Подскочи така, сякаш щеше да изскочи от кожата си.

Усмихнах се едва забележимо на Алфред, защото изобщо не се бях изплашила. Просто се изненадах като всички останали. Вече горчиво съжалявах, че споменах пред господин Хамилтън за перото. Бях започнала да харесвам Алфред: добросърдечен какъвто си беше, той често отделяше време, за да ме накара да се измъкна от черупката си. Не беше честно да говоря за онзи неудобен миг в негово отсъствие.

— Извинявай, Грейс — рече Алфред. — Но младият господар Дейвид пристигна.

— Очаквахме го — погледна часовника си господин Хамилтън. — Докинс трябваше да посрещне влака в десет. Госпожа Таунсенд е готова с вечерята му, така че би ли я занесъл горе?

Алфред кимна.

— Известно ми е, господине… — преглътна той. — Само че… Младият господар Дейвид е довел още един човек. От Итън. Струва ми се, каза, че е син на лорд Хънтър.

 

 

Чакай да си поема дъх. Ти ми обясни преди време, че във всяка история настъпва момент, когато основните герои вече са си намерили място на сцената на събитията и драматичното действие може да започне. Разказвачът тогава загубва контрол и героите заживяват свой собствен живот.

Появата на Роби Хънтър довежда историята до брега на нейния Рубикон. Дали да го премина? Може би все още не е твърде късно да обърна гръб и да се откажа. Да увия всеки от тях в тънка хартия и да ги прибера в кутиите на своята памет?

Усмихвам се, защото не мога да спра вече този разказ, както не мога да спра хода на времето. Не съм толкова романтична, че да си мисля, че историята иска да бъде разказана, но съм и достатъчно честна, за да призная, че самата аз искам да го направя.

И така, да се върнем към Роби Хънтър.

 

 

Рано на другата сутрин господин Хамилтън ме повика в малката си стаичка с размери на килер, затвори внимателно вратата и поиска да обсъди с мен предстояща задача, която се смяташе за особена чест. Всяка зима книгите, списанията и ръкописите, намиращи се в библиотеката на „Ривъртън“, се сваляха една по една от рафтовете и се избърсваха от прахта. Началото на тази традиция бе сложено през 1846 година от майката на лорд Ашбъри. Тя, по думите на Нанси, била луда на тема прах, но пък и имала причина за това. Една вечер в късна есен малкият брат на лорд Ашбъри, едва навършил три години, когото всички много обичали, си легнал и никога повече не се събудил. Майката, макар да не получила потвърждение на съмненията си от нито един лекар, била убедена, че причина за смъртта на момченцето й е дългогодишната прах, натрупана във въздуха на този дом. Според нея причината била най-вече в библиотеката, защото двете момчета прекарали този фатален ден в нея и си играли между картите, на които били отбелязани пътешествията на отдавна починали техни предци.

С лейди Гита Ашбъри не можело да се спори. Тя потиснала скръбта си и започнала да черпи сили от източника си на смелост, да напусне родината и семейството си, както и цялата си зестра в името на любовта. Обявила незабавна война на прахта в къщата. Събрала своята армия и издала заповед да „разгромят“ врага. Чистили ден и нощ в продължение на цяла седмица, докато не изчезнала и последната прашинка. Едва тогава тя дала воля на мъката си по своето момченце.

Оттогава всяка година след падането и на последния лист от дърветата в градината този ритуал се повтаря. Дори и след нейната смърт. През 1915 година на мен се падна честта да спазя традицията, въведена от покойната лейди Ашбъри. (Сигурна съм, че отчасти това бе наказание за видяното от мен в селото предишния ден. Господин Хамилтън не ми беше благодарен, че съм довела срамния призрак на дезертьорството в „Ривъртън“.)

— Тази седмица ще те освобождават по-рано от обичайните ти задължения, Грейс — рече той с едва забележима усмивка, седнал зад малкото си бюро. — След това ще отиваш в библиотеката, където ще започнеш почистването от най-горните рафтове, докато стигнеш тези на нивото на пода.

Поръча ми да взема чифт памучни ръкавици, влажна кърпа и ми пожела успех със сериозност, напълно подходяща за тази най-досадна от всички задачи в къщата.

— Не забравяй, Грейс — рече той на прощаване, — че лорд Ашбъри много държи на почистването на прахта. Отговорността ти е голяма и трябва да си много благодарна… — Проповедта му бе прекъсната от почукване на вратата. — Влез! — провикна се той.

Вътре, нервна като паяк, пристъпи Нанси.

— Господин Хамилтън — задъхано започна тя, — елате бързо. Горе става нещо, което се нуждае от спешното ви мнение.

Той веднага се изправи, свали с един замах черното си сако от закачалката зад вратата и пое с бързи стъпки нагоре по стълбите. Двете с Нанси го следвахме по петите.

В преддверието на главния вход стоеше Дъдли градинарят и мачкаше вълнената си шапка ту с едната, ту с другата ръка. В краката му с прясна смола по клоните лежеше току-що отсечен огромен норвежки смърч.

— Какво правите тук, господин Дъдли? — попита строго господин Хамилтън.

— Донесох коледното дърво, господине.

— Виждам. Но вие какво правите тук? — Господин Хамилтън посочи с жест преддверието, след което сведе длан към дървото на пода. — И, което е по-важно, какво прави това тук? Огромно е.

— Ъхъ, ама е красиво — сериозно отвърна Дъдли и огледа с възхищение клоните. — Хвърлил съм му око от години, само чаках да стане достатъчно високо. Тази зима ми се стори вече готово. Малко по-голямо е от обикновено — заключи той и погледна иконома.

— Не разбирам какъв е проблемът — обърна се икономът към Нанси.

Тя бе стиснала пестници, а устните й образуваха съвсем тънка линия.

— Не може да влезе, господин Хамилтън. Той опита да го изправи в дневната, където обикновено му е мястото, но не се побира.

— Не го ли премерихте? — обърна се господин Хамилтън към градинаря.

— А, мерих го, но никога не ме е бивало много в аритметиката — отвърна човекът.

— Ами вземи триона и отрежи излишното, човече.

— Щях, сър, но се страхувам, че не може да се отнеме повече. Скъсено е колкото може отдолу, а и откъм върха, където е мястото на ангела.

Стояхме замислени пред този нерешим проблем, събрани в застланото с мраморни плочи преддверие. Ала времето течеше и всички знаехме, че съвсем скоро семейството ще започне да слиза за закуска. Най-сетне господин Хамилтън се произнесе:

— Виждам, че нищо не можем да направим. След като не може да се подкъси отгоре, защото няма да има къде да застане ангелът, ще се наложи да нарушим традицията, само тази година, и да го поставим в библиотеката.

— В библиотеката ли, господин Хамилтън? — не се сдържа Нанси.

— Да. Под стъкления купол — отвърна икономът, след което хвърли изпепеляващ поглед към Дъдли. — Само там може да се види цялата красота на дървото.

И така, на 1 декември 1915 година аз кацнах на тесния балкон в библиотеката и застанах пред най-горния рафт на най-отдалечения край с мисълта, че цяла седмица ще прекарам тук в бърсане на прах, в компанията на скъпоценното дърво, чиито клони се бяха устремили възторжено към небето. Намирах се на едно ниво с короната и специфичният му аромат насищаше ленивата атмосфера на прашното помещение.

Тесният балкон на библиотеката в „Ривъртън“ бе разположен високо над стаята и не беше трудно да не се разсейваш. Неохотата да започна бързо се присъедини към желанието да отлагам и да съзерцавам гледката под себе си. Общоизвестна истина е, че независимо от това колко добре познаваш дадено място, когато го наблюдаваш отвисоко, преживяването е наистина приятно. Стоях до парапета и оглеждах всичко наоколо, дори и оттатък дървото.

Библиотеката — обикновено просторна и внушителна — сега ми приличаше на сцена. Добре познатите предмети — роялът „Стейнуей и синове“, дъбовото писалище, глобусът на лорд Ашбъри — бяха далеч по-дребни; също като макети, сякаш наредени за декор на група актьори, които всеки момент ще влязат.

Местата за сядане носеха театралния дух на очакването. Канапето в центъра на сцената, двете кресла, покрити с калъфи „Уилям Морис“, квадратът светлина, която падаше отвън върху част от рояла и килима. Всичко беше готово в търпеливо очакване на актьорите. Каква ли пиеса можеха да поставят в подобна обстановка? Комедия, трагедия, пиеса за съвременните нрави?

Така в съзерцание можех да прекарам цял ден, но в съзнанието ми отекна гласът на господин Хамилтън, който ми напомняше за това колко лорд Ашбъри държи прахта да бъде избърсана и как прави внезапни проверки. С огромна неохота посегнах към първата книга. Обърсвам двете корици, гръбчето и — обратно на място. После следващата.

Към средата на сутринта бях привършила пет от десетте рафта на балкона и се канех да се заема със следващия. За щастие бях започнала от най-горния, така че за последния можех да съм седнала, докато работя. Бях обърсала вече стотици книги и пръстите ми бяха свикнали, така че вършеха работата си почти механично.

Тъкмо протягах ръка към шестия том на шестия рафт, когато смели звуци от пианото — остро и внезапно — нарушиха тишината. Неволно се извърнах и надникнах оттатък дървото.

Седнал пред рояла, непознат младеж прокарваше пръсти по гладката повърхност на клавишите. Виждах го за първи път, но дори тогава знаех кой е той. Това бе приятелят на младия господар Дейвид от Итън. Синът на лорд Хънтър, който бе пристигнал снощи.

Беше красив. Но кой на тези години не е? При него обаче хубостта се криеше другаде — в спокойствието. Сам в стаята, със скрити под сключените тъмни вежди очи, той бе олицетворение на отминала скръб, дълбока и трудно прикрита. Беше висок и слаб, макар да нямаше вид на мършав; кестенявата му коса бе оставена по-дълга, отколкото диктуваше модата; някои кичури стигаха до яката, а други се протягаха до скулите.

Видях как от мястото пред пианото оглежда библиотеката — бавно и старателно, докато погледът му най-сетне спря на една от картините. На син фон се виждаше тъмното очертание на женска фигура, приклекнала с гръб към зрителя. Платното бе закачено в най-далечния ъгъл между две тумбести китайски вази в синьо и бяло.

Младежът приближи, за да разгледа картината по-добре, и остана там. Бе така погълнат в съзерцание, че чак ми стана неудобно от любопитството, с което следях движенията му. Книгата на шестия рафт все така чакаше да бъде изтрита от едногодишния прах.

В пълна концентрация младежът едва забележимо ту се навеждаше напред, ту се отдръпваше леко назад. Направи ми впечатление, че дългите пръсти на ръцете му висят отстрани на бедрата. Съвършено неподвижни.

Той все така стоеше пред творбата леко наклонил глава, когато зад гърба му вратата се отвори със замах и стиснала китайската кутия, в стаята връхлетя Хана.

— Дейвид! Най-сетне! Имаме страхотна идея. Този път можем да отидем в…

Тя се сепна и замръзна на място стресната. В същия миг Роби се извърна и я погледна. Лицето му бавно се разтегли в усмивка и в един миг меланхолията, която го бе владяла допреди малко, изчезна без следа. Запитах се дори дали не си я бях въобразила. Лицето му придоби младежко изражение и ми се стори дори красиво.

— Простете! — с пламнали страни промълви Хана. Няколко кичура се бяха измъкнали от лекия кок, в който бе прибрала косата си. — Помислих ви за друг. — Остави кутията на крайчето на канапето и с известно закъснение се сети да подръпне и оправи бялата си престилка.

— Няма нищо — усмихна се младежът и насочи отново вниманието си към картината.

Хана остана загледана в гърба му. Върховете на пръстите й видимо потрепваха от смущение. Тя чакаше така, както и аз, той да се обърне, да протегне ръка за поздрав и да каже името си, което е най-малкото възпитано.

— Като си помисли човек колко много е казано с толкова пестеливи щрихи — обади се по едно време младежът.

Хана насочи вниманието си към картината, но тъй като гърбът му я скриваше от нея, не можа да каже какво мисли. Само въздъхна дълбоко.

— Невероятна е — продължаваше той, — не мислите ли?

Нахалството му не й остави друг избор, освен да пристъпи напред и да застане до него пред платното.

— Дядо ми не я харесваше особено — отбеляза тя, опитвайки се да изглежда непринудено. — Според него е неприлична и нескопосна. Затова я скри на толкова забутано място.

— А според теб такава ли е?

Тя се взря в платното, все едно го виждаше за първи път.

— Нескопосна може би, но не и неприлична.

Роби кимна.

— Няма как нещо толкова откровено да бъде неприлично.

Хана хвърли крадешком поглед към профила му и започнах да се питам кога ще се престраши и ще го попита кой е и как се е озовал в библиотеката на дядо й. Отвори уста да каже нещо, но нищо не излезе.

— Защо дядо ти я е закачил тук, щом според него е неприлична?

— Подарък му е — отвърна Хана, доволна от това, че най-сетне й зададоха въпрос, чийто отговор знаеше. — От някакъв много важен испански граф, който дойде тук, за да ходят на лов. Така че е испанска.

— Да, зная — отвърна той. — Пикасо. Виждал съм негови работи и преди.

Тя повдигна вежда и Роби се засмя.

— В една книга, която моята майка ми показваше. Родена е в Испания. Има роднини там.

— Сериозно, в Испания? А бил ли си в Куенка? А в Севиля? Посещавал ли си двореца Алкасар?

— Не — отговори младежът. — Но след разказите на майка ми си мисля, че съм бил. Все й обещавах да се върна с нея там. Като птици, за да избягаме от английската зима.

— Тази зима ли? — попита Хана.

Той я изгледа, очевидно заинтригуван.

— Извинявай, предполагах, че знаеш. Майка ми почина.

Дъхът ми секна от изненада и точно в този миг в стаята влезе Дейвид.

— Виждам, че вече сте се запознали — ухили се той някак лениво.

Дейвид ми се видя пораснал от последния път, когато го видях. А може би така ми се стори поради новия начин, по който ходеше и по който се държеше. Съвсем като възрастен. Определено беше променен.

Хана кимна безмълвно и се отдръпна смутено. Хвърли поглед към Роби, но ако бе искала да каже нещо и да уреди нещата или да се извини, моментът беше отлетял твърде бързо. Вратата се отвори отново със замах и вътре връхлетя Емелин.

— Дейвид! — възкликна тя. — Най-сетне си тук. Умряхме от скука. Чакаме те с нетърпение да поиграем. Двете с Хана вече сме решили къде… — В този миг забеляза Роби. — О, здравейте. Вие кой сте?

— Роби Хънтър — представи го Дейвид. — Вече си се запознал с Хана, а това е малката ми сестра, Емелин. С Роби учим в Итън.

— Ще останете за края на седмицата, така ли? — попита Емелин и хвърли бегъл поглед към сестра си.

— Малко по-дълго, ако не възразявате — съобщи Роби.

— Роби нямаше планове за тази Коледа — обясни Дейвид. — И реших, че може да я прекара тук с нас.

— Цялата коледна ваканция ли? — не се сдържа Хана.

— Така и така ще сме затворени тук, добре е да сме по-голяма компания. Иначе бихме се побъркали.

От мястото си горе на балкона усетих колко вбесена е Хана. Дланите й лежаха на китайската кутия. Сигурна бях, че си мисли за правило номер три от Играта: участниците са само трима. Измислените епизоди и приключения й се изплъзваха. Хана вдигна очи към Дейвид и в тях се четеше очевидно обвинение — нищо че той се направи, че не забелязва.

— Погледнете колко голямо е това дърво — с леко приповдигнат тон обяви той. — По-добре да започваме украсяването му, че може и да не успеем да приключим до Коледа.

Сестрите му не мърдаха от местата си.

— Хайде, Ем — подкани той по-малката и свали кутията с играчки и украса на земята, като старателно избягваше да гледа към Хана. — Да покажем на Роби как го правим.

Отдалеч личеше, че Емелин се разкъсва между Хана и предложението. Тя бе не по-малко разочарована от сестра си и копнееше колкото нея за Играта. Но като най-малка винаги бе играла незначителна роля в техните отношения и ето че сега Дейвид бе показал предпочитание към нея. Изкушението да състави двойка за сметка на третия участник бе неустоимо. Привързаността към Дейвид и вниманието му й бяха прекалено скъпи, за да му откаже.

Хвърли пореден гузен поглед към Хана, сетне се усмихна широко на брат си, пое пакета, който той й подаде, и започна да сваля тънките хартии, с които бяха увити крехките стъклени играчки. Докато Емелин възкликваше радостно при вида на всяка позабравена играчка, Хана опъна гордо рамене и изнесе китайската кутия от стаята, приела поражението. Дейвид я проследи как затваря вратата и поне се постара да изглежда смутен. Когато много скоро тя се появи с празни ръце, Емелин я посрещна радостно.

— Хана, няма да повярваш! Роби казва, че никога не е виждал играчка херувимче.

По-голямата й сестра мина по килима и коленичи до тях. Дейвид бе застанал до рояла с разперени пръсти над клавишите. Плавно ги спусна и удари нежно два акорда. Сетне, точно когато най-малко очаквахме, инструментът оживя под пръстите му с изумително красива мелодия. Това бе валсът на Шопен в до минор.

Колкото и невероятно да ви се струва, този ден в библиотеката за първи път чувах истинска музика. Имах смътен спомен как мама ми пее, докато бях съвсем малка, но това трябва да е било, преди да започнат болките й в гърба, защото след това песни вече нямаше. Единствено господин Конъли от отсрещната страна на улицата свиреше на устната си хармоника ирландски мелодии, когато пийнеше повече в петък в кръчмата. Но това не ставаше често.

Опрях лице между пръчките на перилата и затворих очи, понесена от вълшебните, проникващи в душата звуци. Не мога да преценя дали Дейвид свиреше добре, нямаше с какво да сравня, но за мен бе съвършено — като всички красиви спомени.

Когато и последната нота отзвуча в слънчевата стая, чух Емелин да казва:

— Нека и аз ви изсвиря нещо. Това, което Дейвид изсвири, не е музика за Коледа.

Тя се настани на столчето и изсвири своя свободна интерпретация на известна коледна песен. Звучеше чудесно, но магията бе отлетяла.

— Ти свириш ли? — вдигна очи Роби към Хана, която с кръстосани крака седеше на пода в красноречиво мълчание.

— Хана има много таланти — засмя се Дейвид, — но музикалният не е сред тях. — Въпреки че след всичките уроци, които чух, че тайно си взимала в селото, кой знае? — ухили се той.

Хана хвърли намусен поглед към Емелин и тя сви само рамене в отговор: „Просто се изпуснах.“

— Предпочитам думите — спокойно заяви Хана и започна да освобождава от опаковката няколко оловни войника, които пускаше в полата си. — Много по-добре вършат онова, което искам от тях.

— Роби също пише — обади се Дейвид. — Той е поет. И то много добър. Тази година в „Колидж Кроникъл“ публикуваха няколко негови работи. — Големият брат държеше срещу светлината стъклена топка и лъчите, които се пречупваха през множеството й разноцветни равнини, се отразяваха на пода. — Коя харесвах най-много? Май онази за разрушения храм.

В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Алфред с поднос, отрупан с медни сладки с формата на човечета, захаросани сливи и хартиени пликчета, пълни с ядки.

— Извинете — рече Алфред и остави товара си на масата за напитки. — Госпожа Таунсенд изпраща това за украса на дървото.

— Прекрасно! — скочи Емелин насред музикалното си изпълнение и се спусна да си вземе захаросана слива.

Преди да излезе, Алфред огледа крадешком помещението, и най-вече балкона, и срещна умолителния ми поглед. Децата насочиха отново вниманието си към коледната украса и той свърна към извитата стълба, за да дойде при мен.

— Как върви? — попита ме тихо.

— Добре — също толкова тихо отвърнах аз. Погледнах с чувство на вина книгата в скута ми и празното място на полицата.

Алфред проследи погледа ми и само повдигна вежди.

— След като така и така съм тук, нека поне ти помогна.

— Дали господин Хамилтън ще…

— Няма да забележи, че ме няма поне през следващия половин час — усмихна се той. — Ще започна от отсрещния край и може да се срещнем в средата.

Кимнах, обзета едновременно от благодарност и стеснение.

Алфред измъкна от джоба си парче чист плат, взе първата книга на редицата и седна на пода. Наблюдавах го известно време как с привидна сериозност взима всеки том, старателно го избърсва от всичките страни и го връща на мястото му, за да посегне за следващия. Заприлича ми на дете, което с магическа пръчка е превърнато във възрастен и седнало на пода с кръстосани крака, действа извънредно сериозно. Иначе гладко вчесаната му коса този път се люшваше напред при всяко навеждане към рафта.

За моя изненада той хвърли поглед към мен и тутакси отклоних очи. Изражението му ме накара да изтръпна. Лицето ми пламна. Ами ако си помисли, че го следя? Дали още ме гледа? Не смеех да проверя, за да не изтълкува погрешно вниманието ми. Въпреки всичко усетих как кожата ми настръхва.

Това се случваше вече от известно време. Между нас се възцари нещо, което така и не успявах да определя. Лекотата, с която общувахме доскоро, се бе изпарила и на нейно място се възцариха неудобство и смущение, често пъти завършващи като недоразумения. Питах се дали причината не беше в епизода с бялото перо. Ами ако е забелязал как се мотая по улиците или, по-лошо, ако е разбрал, че аз съм тази, която изплю камъчето пред господин Хамилтън и останалите на долния етаж?

Залових се с прекалено усърдие да търкам книгата, оставена в полата ми, и извърнах демонстративно глава към групата долу в подножието на дървото. Може би, ако се правех, че не забелязвам присъствието на Алфред, неудобството ми ще изчезне?

Наистина се разсеях, следейки какво правят децата; почувствах се като зрител в театрална зала, внезапно събудил се от дрямка насред нечий диалог. Съсредоточих се върху разговорите им и гласовете, които се носеха в прозрачната зимна светлина — чужди и отдалечени.

Емелин показваше на Роби подноса със сладкиши от госпожа Таунсенд, а по-възрастните обсъждаха военните действия.

Хана вдигна лице от сребърната звезда, очевидно се чудеше как да я закачи за бодливо клонче, и попита изненадано:

— И кога тръгваш?

— В началото на следващата година — отговори Дейвид с пламнало от вълнение лице.

— А кога го реши? И за колко време смяташ, че…

— Обмислям го от много време. Познаваш ме, обичам доброто приключение.

Хана не сваляше очи от брат си. Беше разочарована от внезапната поява на Роби, лишаващо я от възможността да играят любимата Игра, но това, което току-що чу, бе поредно предателство.

— Па знае ли? — с леден глас попита тя.

— Не мисля — отговори Дейвид.

— Не вярвам да те пусне. — Долових в гласа й огромно облекчение и спокойствие.

— Няма да има избор — заяви Дейвид. — Ще разбере, че съм заминал едва когато стигна на френска земя.

— А ако все пак научи?

— Няма как да стане, защото никой няма да му каже. — Дейвид гледаше сериозно сестра си в очите. — Винаги може да изтъкне всякакви аргументи, но не може да ме спре. Решил съм го. Не желая да пропусна такава възможност само защото той е на друго мнение. Самостоятелен човек съм и крайно време е татко да го разбере. И само защото неговият живот е объркан…

— Дейвид! — остро и предупредително прозвуча гласът на Хана.

— Така си е — отвърна брат й. — Цял живот е бил под влияние на баба, оженил се за жена, която не е можела да го понася, проваля се във всичко, с което се залови.

— Стига, Дейвид! — Усещах възмущението в гласа на Хана, която се огледа за Емелин и очевидно остана доволна, че малката им сестра е достатъчно далеч, за да чуе. — Дължиш му малко повече лоялност. Засрами се.

— Не искам — сниши брат й гласа си — неговите огорчения да повлияят на моя живот.

— За какво си говорите вие двамата? — поиска да узнае Емелин и се доближи с шепа захаросани ядки. Усетила, че нещо не е наред, тя сбърчи чело. — Нали не се карате?

— Не, разбира се — усмихна се вяло Дейвид, забелязал гримасата на Хана. — Току-що казвах на Хана, че ще замина за Франция. На фронта.

— Гледай ти! И ти ли отиваш, Роби?

Младежът кимна безмълвно.

— Трябваше да се досетя — подхвърли Хана.

— Някой трябва да се грижи за този приятел — отбеляза Дейвид, направил се, че не чува Хана. Сетне се усмихна широко. — Няма да го оставя само той да се забавлява, я.

Имаше нещо особено в погледа му — възхищение или може би обич?

Хана също го забеляза и сви устни. Вече знаеше кой е причина за бягството на брат й.

— Роби иска да отиде на фронта, за да се спаси от своя старец — продължи Дейвид.

— Защо? — искаше да знае Емелин. — Какво е направил?

— Списъкът е дълъг — сви рамене Роби, — а и не е много весел.

— Подскажи ни само малко — не мирясваше Емелин и очите й светнаха от любопитство. — Сетих се! Казал е, че ще те заличи от завещанието си.

Роби се засмя със сух, тъжен смях.

— Не ми се вярва. Тъкмо обратното. — Той замислено въртеше една от играчките, наподобяваща ледена висулка, между пръстите си.

— Да не искаш да кажеш, че те е заплашил да те включи в завещанието си?

— Иска да си играем на щастливо семейство.

— А ти не искаш ли да си щастлив? — попита с равен глас Хана.

— Не искам да сме семейство. Предпочитам да съм сам.

— Аз пък не мога да търпя да съм сама — изчурулика Емелин. — Не мога без Хана или Дейвид. Не мога и без па.

— Различно е при хора като вас — тихо уточни Роби. — Семейството ти не ти е причинило нищо лошо.

— Да не би твоето да го е сторило?

Настъпи продължително мълчание, през което всички очи, включително и моите, бяха отправени към Роби. Не смеех да дишам дори. Вече знаех историята му. В нощта на неговата неочаквана поява в „Ривъртън“, докато господин Хамилтън и госпожа Таунсенд приготвяха набързо някаква вечеря и организираха настаняването му, Нанси ми бе доверила онова, което знаеше.

Роби беше син на Хейстинг Хънтър, наскоро удостоен с титлата „лорд“, учен, прочул се с откриването на нов вид стъкло, което може да се пече във фурна. Откритието му бе донесло и сериозно състояние. Беше купил огромно имение недалеч от Кеймбридж, където имало достатъчно място и за по-нататъшните му експерименти. Двамата със съпругата му обаче продължавали да водят живот на благородници земевладелци. Момчето, по думите на Нанси, се родило в резултат на кратка любовна връзка на лорд Хънтър с камериерка. Момиче от Испания, което едва-едва говорело английски. Когато коремът на момичето започнал видимо да нараства, той загубил интерес към нея, но се съгласил да я задържи в домакинството, като обещал да даде образование на сина си в замяна на нейното мълчание. Това мълчание докарало камериерката дотам да загуби разсъдъка си и най-накрая тя се самоубила.

Срамота е, бе завършила Нанси с тежка въздишка, да се държиш така с една прислужничка, а и момчето да расте без баща. Кой не би изпитал съчувствие към двамата? При тези думи тя ме бе изгледала многозначително. Нейно благородие едва ли бе много доволна от появяването на този неочакван гост. Всеки трябва да си знае мястото.

Под текстът на думите й означаваше, че има титли и титли. Такива, които се наследяват, и други, които лъщят като нов автомобил. Роби Хънтър-син (все едно дали е законен, или не) на новоизлюпен лорд не беше подходяща компания за семейство Хартфорд, а следователно и за нас.

— Хайде де — настоявайте Емелин. — Кажи. Трябва! Какво толкова ужасно е направил баща ти?

— Ти какво? — усмихни се Дейвид. — Разпит ли водиш? Извинявай, Хънтър — обърна се той към младежа. — Големи любопитки са. Нямат много често компания.

Емелин се засмя и метна по брат си топче хартия, което го отмина и падна в купчината, събрала се вече под дървото.

— Няма нищо — отговори Роби и отметна кичур, спуснал се над челото му. — След смъртта на майка ми баща ми ме прие официално за свой син.

— Какво ще рече това? — сбърчи нос Емелин.

— След като известно време ме бе обрекъл на незаконно съществуване, най-неочаквано се сети, че има нужда от наследник. Наглежда, жена му не може да му роди такъв.

Емелин местеше поглед от Хана към Дейвид в очакване на пояснения.

— Ето защо Роби иска да замине на фронта — додаде Дейвид. — За да бъде свободен.

— Много съжалявам за майка ти — намусено се обади Хана.

— И аз — не закъсня Емелин и детското и лице придоби заучената физиономия на съчувствие. — Сигурно много ти липсва. На мен мама ми липсва страшно, а аз дори не я познавам — починала по време на раждането ми. А ето че сега ти заминаваш на фронта, за да избягаш от жестокия си баща. Също като в някой роман — въздъхна тежко тя.

— И то мелодрама — додаде Хана.

— По-скоро любовна история — настояваше Емелин. Тя махна опаковката на поредния предмет и в полата й се изсипаха свещи. От тях се разнесе аромат на канела и бучиниш. — Баба казва, че е дълг на всеки мъж да отиде на фронта. Казва също, че тези, които си остават у дома, са кръшкачи.

Усетих как цялата настръхвам горе в галерията. Погледът ми отскочи по посока на Алфред, но светкавично го отклоних, когато срещнах неговия. Страните му пламтяха, а в очите му се четеше огромен укор към самия себе си. Видях същото и в деня, когато го срещнах в селото. Той се изправи рязко и изпусна кърпата си за прах. Посегнах да му я подам отново, но момчето само поклати глава и като избягваше да гледа към мен, измърмори нещо за това, че господин Хамилтън сигурно вече се пита къде се губи. Проследих го безпомощно как бърза надолу по стълбите и се скрива зад вратата на библиотеката, незабелязан от децата на семейство Хартфорд. Проклех за кой ли път неспособността си да се владея.

В този момент Емелин застана с гръб към дървото и се обърна към Хана.

— Баба е разочарована и от па. Според нея той се опитва да се измъкне.

— Няма право да е разочарована — разпалено възрази Хана. — Па изобщо не е кръшкач. Щеше да замине незабавно, стига да можеше.

В стаята настъпи мъчителна тишина. Собственото ми дишане се у чести от съчувствие към Хана.

— Не се сърди на мен — начумери се Емелин. — Баба го казва, не аз.

— Стара вещица — процеди сестра й. — Па прави всичко възможно, за да работи за успешния изход на войната. Както и всички ние.

— Хана много би искала да дойде с нас на фронта — обърна се Дейвид към Роби. — И тя, и па просто не искат да разберат, че военните действия не са място за момичета и възрастни хора с болни дробове.

— Глупости говориш, Дейвид! — кипна Хана.

— Кое точно са глупости? Това, че фронтът не е място за жени и старци, или това, че искаш да отидеш да се биеш?

— Чудесно знаеш, че там ще свърша същата работа, както и ти. Знаеш също така колко ме бива във взимането на стратегически решения.

— Става дума за истински действия, Хана — рязко отвърна Дейвид. — Това е война — с истинско оръжие, истински куршуми и истински враг. А не някаква измислица или детска игра.

Поех си дълбоко дъх. Изражението на Хана бе такова, сякаш някой я беше зашлевил.

— Не може вечно да живееш в свят на фантазии — продължаваше Дейвид. — Да измисляш приключения, да пишеш неща, които никога няма да се случат в действителност, и да играеш измислени роли…

— Дейвид! — изкрещя Емелин. Тя погледна първо Роби, после отново брат си. Когато продължи, долната й устна трепереше видимо: — Правило номер едно: Играта е тайна.

Лицето на Дейвид омекна внезапно.

— Права си, Ем. Съжалявам.

— Тайна е — прошепна тя. — Важно е.

— Разбира се — съгласи се той и разроши леко косата й. — Хайде, не се разстройвай. — Наведе се към кутията с играчки. — Хей! Вижте какво намерих. Мейбъл! — Той вдигна високо стъклен ангел с криле от пресукани стъклени нишки, златиста дълга пола и молитвено восъчно лице. — Тя ти е любимата, нали? Искаш ли да я сложа на върха?

— Не може ли аз да я закача тази година? — попита Емелин и изтри очите си. Колкото и да бе разстроена, не искаше да пропусне шанса си.

Дейвид се направи, че разглежда дланта на Хана.

— Какво ще кажеш? — попита я той. — Имаш ли възражения?

Сестра му го изгледа спокойно и хладно.

— Моля ви! — подскочи Емелин и от полата й се посипаха парчета гънка опаковъчна хартия. — Досега все вие двамата я качвате на върха. Аз никога не съм го правила. Не съм вече малка.

Дейвид се напрани, че се замисля.

— На колко си вече?

— На единайсет — отговори послушно тя.

— Единайсет — повтори все така замислено Дейвид. — Това е почти дванайсет.

Момиченцето закима енергично.

— Е, добре — въздъхна той театрално. Кимна на Роби и се усмихна. — Ще ми помогнеш ли?

Двамата вдигнаха стълбата, оставена специално за украсата, и я наместиха между хартиите на пода.

— Охо! — възкликна щастливо Емелин, докато, стиснала ангела в едната си ръка, се катереше нагоре. — Приличам на Джак, който се качва по бобеното стъбло.

Много скоро вече беше на предпоследното стъпало. Протегна ръката с ангела към върха на дървото, но не успя до го достигне.

— Да му се не види! — промърмори тя под нос и хвърли поглед надолу към лицата на тримата, които я следяха със затаен дъх. — Почти стигнах. Но трябва да се кача още едно стъпало.

— Внимавай — обади се брат й. — Има ли нещо, на което да се подпреш?

Момиченцето се протегна и улови със свободната си ръка най-близкия бодлив клон, сетне много предпазливо вдигна единия си крак и стъпи на най-горното стъпало.

Затаих дъх в очакване да вдигне и следващия. Лицето й се разтегна от победоносна усмивка, докато протягаше Мейбъл, за да я постави на мястото й, и точно в този момент погледите ни се срещнаха. В първия миг очите й се разшириха от изненада, последвана от паника, защото кракът й се плъзна и тя започна да пада.

Отворих уста да я предупредя, но беше твърде късно. С писък, от който цялата настръхнах, Емелин се просна като парцалена кукла на посипания с хартии под.

Изведнъж стаята сякаш се разшири до безкрай. Всичко и всички бяха като вцепенени. Миг след това настъпи очакваното свиване. Суетня, шум, паника.

Дейвид вдигна Емелин на ръце.

— Ем? Добре ли си, Ем? — На пода проблясваше стъкленото крило на ангела, обагрено с кръв. — Божичко, порязала се е!

— На китката е. — Хана вдигна глава и очите й срещнаха тези на Роби. — Иди да доведеш някой.

С разтуптяно сърце вече бързах надолу по стълбите и до самата врата подхвърлих:

— Аз ще отида, госпожице.

Тичах по коридора, а образът на безжизненото тяло на Емелин не излизаше от ума ми. Сигурна бях, че вината е моя. Последното, което очакваше Емелин да види от другата страна на върха, бе моето лице. Нямаше да се стресне и да загуби равновесие, ако не я бях изненадала…

При един от завоите на стълбите се сблъсках с Нанси.

— Внимавай! — скара ми се тя.

— Нанси, на помощ! — останала без дъх промълвих. — Тече й кръв.

— Не разбирам — рече тя. — На кого му тече кръв?

— На госпожица Емелин. Падна… в библиотеката. Падна от стълбата. Младият господар Дейвид и Робърт Хънтър…

— Трябваше да се сетя — завъртя се Нанси на пета и се спусна надолу към стаята на прислугата. — Имах предчувствие за него. Да пристигне без предупреждение. Така не се прави.

Опитах се да обясня, че Роби няма нищо общо с произшествието, но Нанси не искаше и да чуе. Вече влизаше в кухнята и отиваше към аптечката на един от рафтовете.

— От опит знам, че хора, които изглеждат като него, носят само неприятности.

— Но вината не беше негова…

— Така ли? Тук е само от снощи и виж какво се случи.

Отказах се да споря. И без това от тичането дъх не ми беше останал, а и почти нищо не можех да й кажа, за да променя нещо, в което тя бе твърдо убедена.

Нанси грабна бинтове и шише с дезинфектант и тръгна бързо нагоре. Последвах тънката й уверена фигура и едва догонвах черните й обувки по тъмния коридор. Сигурна бях, че тя знае какво да прави.

Когато най-сетне стигнахме библиотеката, вече бе късно.

Настанена в центъра на канапето, с героична усмивка на пребледнялото лице седеше Емелин. От двете й страни бяха Хана и Дейвид, който милваше здравата й ръка. Порязаната китка, здраво стегната с бяло парче плат, според мен откъснато от престилката й, лежеше отпусната в скута й. Малко встрани пред тримата стоеше изправен Роби.

— Добре съм — съобщи Емелин, като ни видя. — Господин Хънтър се погрижи за всичко — тя изви зачервени те си очи към Роби. — Безкрайно съм му благодарна.

— Всички ние сме му благодарни — допълни Хана, без да откъсва очи от сестра си.

— Много впечатляващо, Хънтър — кимна и Дейвид. — Трябва да станеш лекар.

— А, не — побърза да възрази Роби. — Не обичам да гледам кръв.

Дейвид погледна към окървавените парчета плат на пода.

— И въпреки всичко свърши страхотна работа — отбеляза Дейвид и погали косата на малката си сестра. — Добре че не си като братовчедите, Ем. Като си помисля колко лошо се поряза само!

Емелин с нищо не показа, че го е чула. Тя не откъсваше очи от Роби и го съзерцаваше по начин, който ми напомни за господин Дъдли пред донесеното дърво. Напълно забравен, в краката й лежеше коледният ангел — със стоическо изражение, прекършени стъклени криле и покрита с кръв златиста пола.

„Таймс“

25 февруари 1916 г.

„АЕРОПЛАН ЩЕ СЕ ПРЕБОРИ С ЦЕПЕЛИНА. ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА ГОСПОДИН ХАРТФОРД

(от нашия кореспондент)

Ипсуич, 24 февруари

Господин Фредерик Хартфорд, който ще произнесе утре в Парламента важна реч по повод въздушната отбрана на Великобритания, сподели с мен възгледите си по този жизненоважен проблем вчера в Ипсуич, където се намира неговият завод.

Господин Хартфорд, брат на майор Джонатан Хартфорд и син на лорд Хърбърт Хартфорд от Ашбъри, смята, че един лек, бърз едноместен аероплан от вида, предложен този месец от господин Луи Блерио в «Пти Журнал», ще се справи успешно с атаките на един цепелин.

Господин Хартфорд сподели също, че не вярва в ефективността на цепелините, които са тромави и лесно уязвими и според последните му проучвания са в състояние да действат резултатно само през нощта. Ако Парламентът даде съгласието си, господин Хартфорд е готов да спре временно производството на автомобили за сметка на производството на лекотоварни самолети.

Утре пред Парламента ще говори и финансистът господин Саймиън Лъкстън, който също има отношение към проблема за въздушната отбрана. Миналата година господин Лъкстън финансира няколко производители на автомобили, а съвсем наскоро — един завод за самолети недалеч от Кеймбридж.

Всички те вече започнаха производство на самолети за нуждите на войната.

Господин Хартфорд и господин Лъкстън са представители на старите и новите лица на Великобритания. Докато потеклото на Ашбъри може да се проследи до крал Хенри VII, господин Лъкстън е внук на миньор от Йоркшър, започнал сам своя бизнес на финансист, който развива доста успешно. Женен е за госпожа Естела Лъкстън, наследничка на състояние от американската фармацевтична компания «Стивънсън».“