Кейт Мортън
Изплъзване от времето (24)

В заешката дупка

Няма да чакам Силвия. Омръзна ми да седя тук. Ще намеря къде дават чай. Силна, пронизителна, думкаща музика звучи от високоговорителите на импровизираната сцена, където танцуват шест млади момичета. Облечени са в червено-черни трика — с малко повече плат от бански костюми, с черни ботушки до коленете. Чудя се как успяват да танцуват на тези високи токчета, после си спомням танцьорите от моята младост. „Хамърсмит Паладиън“, първия диксиленд джаз бенд, Емелин танцува чарлстон.

Впивам пръсти в дръжките на стола, подпирам се така, че забивам лакти в ребрата, и се избутвам нагоре. Прегръщам парапета. За миг главата ми се замайва, после прехвърлям тежестта си върху бастуна и изчаквам светът да спре да се върти. Проклета жега! Опирам предпазливо бастуна в пръстта. Последният дъжд я разкаля и внимавам да не затъна. Целя стъпките, оставени от хората. Става бавно, но се справям…

— Да ти кажа бъдещето… Дай си ръката…

Не понасям гадателки. Веднъж ми казаха, че линията на живота ми е къса; не можах напълно да се отърся от смътното чувство на обреченост, докато не преполових шейсетте.

Продължавам напред и внимавам къде стъпвам. Няма да гледам. Примирила съм се с бъдещето си. Миналото е, което ме тревожи.

 

 

Хана се срещна с гадателката в началото на 1921 година. Беше сряда сутрин. Тя винаги канеше гости вкъщи в сряда сутрин. Дебора имаше среща с лейди Луси Дъф-Гордън в „Савой“, а Теди беше на работа с баща си. Вече не изглеждаше съсипан; приличаше на събудил се от странен сън човек, който с облекчение разбира, че си е все същият. Веднъж на вечеря каза на Хана, че бил изненадан колко големи възможности предлагала работата в банка. Не само за придобиване на средства, както побърза да уточни, но и за обогатяване на културните интереси. Скоро, заяви той, при удобен случай щял да попита баща си дали може да оглави фондация за подпомагане на млади художници. Или скулптори. Или някакви други творци. Хана каза, че това звучи прекрасно, и отново се съсредоточи върху храната, докато той продължи да разказва за някакъв нов клиент фабрикант. Бе започнала да свиква с разминаването между намеренията на Теди и действията му.

За пет минути цяло шествие от издокарани по последна мода жени се изниза от номер седемнайсет и аз се захванах да разчиствам приборите. (Току-що ни бе напуснала пета прислужница и още не бяха намерили заместничка.) Бяха останали само Хана, Фани и лейди Клементайн да допиват чая си. Хана потропваше лекичко и разсеяно с лъжичка по чинийката. Нямаше търпение да си тръгнат, макар още да не знаех защо.

— Наистина, скъпа — обади се лейди Клементайн, като наблюдаваше Хана над празната си чаша, — трябва да помислиш да увеличиш семейството. — Размениха погледи с Фани, която гордо намести големия си корем. Очакваше второто си дете.

— Децата сплотяват семейството. Нали, Фани?

Фани кимна, но не можа да отговори, защото устата й бе пълна с пандишпан.

— Жена, омъжена от дълго време, без деца — упорстваше лейди Клементайн. — Хората започват да говорят.

— Сигурна съм, че си права — каза Хана. — Но всъщност няма причина да говорят. — Каза го така непринудено, че потръпнах. Много трудно се долавяха признаци на вътрешна борба. Хана не се хващаше на думите им и това предизвикваше още злостни доводи.

Лейди Клементайн се спогледа с Фани, която повдигна вежди.

— Да няма някакъв проблем? Долу?

Първо си помислих, че говори за липсващата прислуга; разбрах думите й чак когато Фани преглътна сладкиша и добави настървено:

— Можеш да посетиш някой лекар. Дамски лекар.

Нямаше какво да отговори на това. Е, имаше, разбира се. Можеше да им каже да си гледат работата, и някога сигурно щеше да го направи, но времето я притискаше. Затова замълча. Само им се усмихна и мислено си пожела да си вървят.

Когато си заминаха, Хана се тръшна на дивана.

— Най-после — каза тя. — Мислех, че никога няма да си тръгнат. — Наблюдаваше ме как слагам последните чаши върху таблата. — Съжалявам, че трябва да вършиш това, Грейс.

— Няма нищо, госпожо — отговорих аз. — Сигурна съм, че няма да е задълго.

— Въпреки това — каза Хана. — Ти си лична камериерка. Ще говоря с Бойл да намери някой.

Продължих да събирам лъжичките.

Хана все още ме наблюдаваше.

— Можеш ли да пазиш тайна, Грейс?

— Знаете, че мога, госпожо.

Тя измъкна парче сгънат вестник от колана на полата си, отвори го и го приглади с ръка.

— Намерих това на гърба на един от вестниците на Бойл. — Подаде ми го.

Гадателка — пишеше там. — Известна спиритистка. Контактува с мъртвите. Научете бъдещето си.

Моментално й го върнах и избърсах ръцете си в престилката. В сутерена бях чула да говорят за такива неща. Това бе новата мания, следствие от всеобщата скръб. В онези дни всеки, загубил си обичани хора, се нуждаеше да чуе нещо утешително.

— Имам среща днес следобед — каза Хана.

Не знаех какво да отвърна. Искаше ми се да не ми беше казвала. Въздъхнах.

— Ако не възразявате, госпожо. Не вярвам на сеанси и други тям подобни.

— Така ли, Грейс? — изненада се Хана. — Мислех те за по-разкрепостена от всички останали. Знаеш ли, че сър Артър Конан Дойл вярва в тези неща? Той редовно контактувал със сина си Кингсли. Дори провеждал сеанси в дома си.

Тя не знаеше, че вече не бях пристрастена към Шерлок Холмс. В Лондон бях открила Агата Кристи.

— Не е заради това, госпожо — побързах да отвърна. — Не е, защото не вярвам.

— Така ли?

— Не, госпожо. Вярвам. Тъкмо там е проблемът. Но не е нормално. Мъртвите… опасно е да се бъркаме.

Тя повдигна вежди, като обмисляше думите ми.

— Опасно…

Оказа се грешен подход. Като споменах за опасност, само засилих интереса й още повече.

— Ще дойда с вас, госпожо — казах.

Не бе очаквала това. Не беше сигурна дали е ядосана или трогната. Накрая беше и двете.

— Не — каза тя много строго. — Няма да е необходимо. Ще се справя добре и сама. — После тонът й се смекчи: — Днес е свободният ти следобед, нали? Сигурно си планирала нещо приятно? Нещо по-подходящо от това да ме придружаваш?

Не отговорих. Плановете ми бяха тайна. След дълга размяна на писма Алфред най-сетне бе предложил да се срещнем в Лондон. Месеците, които прекарах далеч от „Ривъртън“, ме бяха направили по-самотна от очакваното. Въпреки подробните инструкции на господин Хамилтън открих, че да бъда лична камериерка означаваше да имам притеснения, каквито не бях очаквала, особено след като Хана не се оказа особено щастлива младоженка. А страстта на госпожа Тибит да създава проблеми гарантираше, че никой от персонала няма да свали защитата си и да изгради приятелски отношения. За пръв път през живота си се чувствах изолирана. И макар много да внимавах да не схвана погрешно вниманието на Алфред (тъй като вече веднъж се бях опарила), открих, че копнея да го видя.

Независимо от това онзи следобед проследих Хана. Срещата ми с Алфред щеше да е по-късно вечерта; ако бях достатъчно бърза, щях да имам време да се уверя, че тя пристига и после си тръгва в добро състояние. Бях чувала много истории за спиритисти, за да знам, че така трябва. Братовчедът на госпожа Тибит бил обсебен от духове, според думите й, а господин Бойл познаваше един човек, чиято съпруга била ограбена и заклана.

Освен това, ако не бях сигурна за отношението си към спиритистите, бях достатъчно сигурна за типа хора, които ги посещаваха. Само хора, нещастни от настоящето, искаха да узнаят бъдещето си.

 

 

Навън се бе спуснала гъста мъгла: сива и плътна. Следвах Хана по „Олдуич“ като детектив по следа, като внимавах да не изоставам или тя да не потъне за по-дълго в мъглата. На ъгъла мъж с дъждобран свиреше на устна хармоника „Пази домашното огнище“. Такива уволнени войници се виждаха навсякъде: по улиците, под мостовете, пред железопътните гари. Хана затършува в чантата си за монета и я пусна в чашата пред мъжа, преди да продължи.

Завихме по Кийн Стрийт и Хана се спря пред една елегантна вила от епохата на крал Едуард. Изглеждаше почтено място, но, както обичаше да казва майка ми, външният вид можеше да е подвеждащ. Видях, че провери адреса в обявата и натисна звънеца. Вратата веднага се отвори и без да се обръща назад, тя бързо изчезна навътре.

Стоях отпред и се чудех на кой етаж са я завели. На третия. Бях сигурна. Имаше нещо в светлината на лампата, което озаряваше в жълто набраните краища на спуснатите завеси. Седнах до някакъв еднокрак мъж, който продаваше тенекиени маймуни, тичащи нагоре-надолу по парче канап, и зачаках.

Мина повече от час. Когато се появи, циментовото стъпало, на което седях, бе вледенило краката ми и не можах да се изправя достатъчно бързо. Наведох се, като се молех да не ме види. Не ме видя; не се огледа. Стоеше на най-горната площадка замаяна. Лицето й беше безизразно, изглеждаше стъписана и вцепенена. Първата ми мисъл бе, че й е направена магия, държали са някой от онези джобни часовници, като по снимките, и са я хипнотизирали. Кракът ми беше изтръпнал и не можех да се втурна към нея. Тъкмо щях да извикам, тя пое дълбоко въздух, потръпна и бързо се отдалечи.

През онази мъглива вечер закъснях за срещата си с Алфред. Не много, но достатъчно, заради което той изглеждаше разтревожен, преди да ме види, и обиден след това.

— Грейс! — Поздравихме се непохватно. Протегна ръка точно когато и аз протегнах моята. В един неловък миг докоснахме длани и той, сякаш неохотно, ме хвана за лакътя. Засмях се нервно, отдръпнах си ръката и я мушнах под шала.

— Съжалявам, че закъснях, Алфред — казах аз. — Трябваше да свърша нещо за господарката.

— Не знае ли, че днес е свободният ти следобед? — попита Алфред. Беше по-висок, отколкото го помнех, а лицето му — с по-остри черти, но въпреки това го намирах за много хубав.

— Да, но…

— Трябваше да й кажеш какво най-добре да направи с поръчката си.

Неговата язвителност не ме изненада. Недоволството на Алфред от работата при богатите нарастваше. В писмата му от „Ривъртън“ дистанцията ми бе разкрила нещо, което не бях забелязвала преди: нишка на негодувание пронизваше описанията на ежедневието му. А по-късно онова, което ме питаше за Лондон, както и разказите му за „Ривъртън“ бяха изпъстрени с цитати от прочетени книги за класите, работниците и профсъюзите.

— Ти не си робиня. Можеше да откажеш.

— Знам. Не мислех, че ще… Просто ми отне повече време, отколкото предполагах.

— Е, добре. — Лицето му се отпусна, така че заприлича отново на себе си. — Не си виновна. Хайде да използваме времето по най-добрия начин, преди да се върнем да робуваме, а? Искаш ли да хапнем преди киното?

Бях на върха на щастието, докато вървяхме един до друг. Чувствах се възрастна и доста смела тук из града с мъж като Алфред. Пожелах си да се хванем под ръка. Така хората щяха да ни мислят за брачна двойка.

— Обадих се на майка ти — прекъсна мислите ми той. — Както ме помоли.

— О, Алфред! — възкликнах аз. — Благодаря ти. Не е много зле, нали?

— Не много, Грейс. — Той се поколеба за миг и отмести поглед. — Но не е и много добре, ако трябва да съм честен. Упорита кашлица. А каза, че и гърбът й създава проблеми. — Бръкна с ръце в джобовете си. — Артрит ли е?

Кимнах.

— Появи се внезапно, когато бях малка. Много бързо се влоши. Най-зле е през зимата.

— Имам леля, която страда от същото. Състари я без време. — Той поклати глава. — Скапан късмет.

Известно време вървяхме и мълчахме.

— Алфред — казах аз, — за майка ми… Тя дали… Мислиш ли, че има достатъчно, Алфред? Въглища имам предвид, и други неща?

— О, да — отговори той. — С това няма проблеми. Има достатъчно въглища. — Той се приведе и ме бутна по рамото. — А госпожа Ти се грижи да й изпраща по един хубав пакет сладки от време на време.

— Бог да я поживи — казах аз и очите ми се наляха със сълзи на благодарност. — И теб също, Алфред. Заради това, че си я посетил. Сигурна съм, че го оценява, дори да не го показва.

Той повдигна рамене и каза откровено:

— Не го правя заради благодарността на майка ти, Грейси. Правя го заради теб.

По лицето ми се разля вълна от удоволствие. Допрях облечената си в ръкавица ръка до бузата си и лекичко я притиснах, за да поеме топлината.

— Как са останалите? — попитах свенливо. — Там, в Сафрън? Добре ли са всички?

Той замълча за миг, докато осъзна, че смених темата.

— Всичко е според очакванията — отговори той. — В низините. Нагоре е друга работа.

— Господин Фредерик? Последното писмо на Нанси намекваше, че не всичко е наред при него.

Алфред поклати глава.

— Стана много мрачен, откакто ти замина. Може да си му била слабост, а? — Той ме побутна и не можах да сдържа усмивката си.

— Липсва му Хана — отвърнах аз.

— Не си го признава.

— И тя е същата. — Разказах му за недовършените писма, които бях намерила. Чернова след чернова, захвърлени и неизпратени.

Той подсвирна и поклати глава.

— А казват, че трябва да се учим от по-високопоставените. Мен ако питаш, и те биха могли да понаучат едно друго от нас.

Продължих да вървя и си мислех за страданието на господин Фредерик.

— Мислиш ли, че той и Хана ще се сдобрят?

Алфред повдигна рамене.

— Честно казано, не знам дали е толкова просто. Хана наистина му липсва. Няма съмнение. Но не е само това.

Погледнах го.

— Да не е и заради колите? Сякаш след затварянето на фабриката остана без цел. Прекарва цялото си време да броди из имението. Взима пушката и казва, че търси бракониери. Според Дъдли нещо си въобразява. Всъщност няма никакви бракониери, но продължава да търси. — Той присви очи заради мъглата. — Разбирам това много добре. Един мъж иска да се чувства полезен.

— Дали Емелин му е утеха?

Той повдигна рамене.

— Превръща се в истинска малка госпожица, ако питаш мен. Нарежда наравно с господаря. Той като че ли няма нищо против. Повечето време едва забелязва, че е там. — Алфред подритна едно камъче и го проследи как заподскача и изчезна в канавката. — Не. Вече не е същото място. Не и откакто ти замина.

Наслаждавах се на думите му, когато той продължи:

— Като говорим за „Ривъртън“, никога няма да се сетиш кого видях току-що. Ей сега, докато те чаках.

— Кого?

— Госпожица Старлинг. Луси Старлинг. Дето беше секретарка на господин Фредерик.

Жегна ме завист; как свойски изрече първото й име. Луси. Хлъзгаво, загадъчно име, което шумолеше като коприна.

— Госпожица Старлинг? В Лондон?

— Каза, че сега живее тук. В апартамент на Хартли Стрийт, точно зад ъгъла.

— Но какво ли прави тук?

— Работи. След като фабриката на господин Фредерик затвори, трябвало да си намери друга работа, а в Лондон има много повече. — Той ми подаде лист хартия. Бял, топъл, с подгънато ъгълче, където е било притиснато в джоба му. — Взех й адреса и казах, че ще ти го дам. — Погледна ме и се усмихна така, че страните ми отново пламнаха. — Ще бъда по-спокоен — продължи той, — като знам, че имаш приятелка в Лондон.

 

 

Прималява ми. Мислите ми се реят. Напред-назад, нагоре-надолу, по водите на историята.

Кметството. Сигурно Силвия е там. Ще раздават чай. Доброволките вече трябва да са заели кухнята, продават кексчета и кифлички, и рядък чай с бъркалка вместо с лъжичка. Подбирам си пътя към малкото циментово стълбище. Вървя стабилно.

Стъпвам накриво, глезенът ми силно се удря в ръба на циментовото стъпало. Някой ме прихваща под ръка, като залитам. Тъмнокож младеж, със зелена коса и халка през ноздрите.

— Добре ли сте? — пита ме той с тих, мил глас.

Не мога да откъсна поглед от халката на носа му, не намирам нужните думи.

— Бледа сте като платно, скъпа. Сама ли сте тук? Да се обадя на някого?

— А, ето те. — Жена е. Познавам я. — Къде се мотаеш! Помислих, че съм те загубила. — Кудкудяка като стара квачка, слага юмруци малко над талията си — все едно маха месести крилца. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Намерих я тук — каза зелената коса. — За малко да падне, като се качваше нагоре.

— Вярно ли е, палавнице? — обажда се Силвия. — Не мога да те оставя и за минута! Ще получа инфаркт заради теб, ако не внимаваш. Не знам какво мислиш, че правиш.

Започвам да обяснявам, но млъквам. Осъзнавам, че не мога да си спомня. Имам силното усещане, че търсех нещо, че исках нещо.

— Хайде — казва тя, обгръща с ръка раменете ми и ме повежда далеч от кметството. — Антъни умира да те види.

Палатката е голяма и бяла; платнището от едната страна е вързано нагоре, за да може да се влиза. Над входа е закачен транспарант с надпис: Историческо дружество Сафрън Грийн. Силвия ме повежда навътре. Горещо е и мирише на прясно окосена трева. На конструкцията на тавана е закачена флуоресцентна лампа, която бръмчи и осветява, като че свети в операционна, пластмасовите маси и столове.

— Това е той — прошепва Силвия и посочва мъж, чиито незабележителни черти ми напомнят някого. Прошарени кафяви коса и мустаци, червени бузи. Разговаря в захлас с една внушителна жена със скромна рокля.

Силвия се приближава.

— Нали ти казах, че си го бива?

Горещо ми е и краката ме болят. Чувствам се объркана. Без причина ме обзема леко раздразнение.

— Искам чаша чай.

Силвия ме поглежда и бързо прикрива изненадата си.

— Разбира се, пиленце. Ще ти донеса, а после съм ти приготвила награда. Ела, седни. — Настанява ме до едно табло със снимки, после изчезва.

Жестоко, иронично изкуство е фотографията. Влаченето на уловени мигове в бъдещето; мигове, които е трябвало да бъдат оставени да изчезнат заедно с миналото; би трябвало да съществуват само в спомените, да изплуват за кратко през мъглата на събитията, които следват. Снимките ни натрапват да виждаме хората, преди бъдещето им да е оставило отпечатъка си, преди да знаят за края си.

На пръв поглед приличат на пяна от бели лица и поли сред море в цвят сепия. После спомените ярко открояват някои от тях, други потъват. Първо — лятната къща, онази, която Теди проектира и построи след преместването през 1924 година. Снимката бе правена същата година, ако се съди по хората на нея. Теди стои близо до недовършеното стълбище, облегнат на една от белите мраморни колони. На тревата върху близкия склон се вижда одеяло за пикник. Върху него една до друга седят Хана и Емелин. И двете с еднакво отнесен поглед. На преден план е Дебора — висока, застанала изкривено по модата, тъмната й коса се спуска над едното око. С цигара. Пушекът създава впечатление, че около тях има мъгла. Ако не знаех какво бе станало, бих помислила, че има и пети човек, забулен в нея. Няма такъв, разбира се. Няма снимки на Роби в „Ривъртън“. Той дойде само два пъти.

На втората снимка няма хора. Сниман е самия „Ривъртън“ или каквото остана от него след пожара преди Втората световна война. Цялото ляво крило е изчезнало, сякаш някаква могъща лопата се е спуснала от небето и е изринала детската, столовата, дневната, спалните. Останките са овъглени. Казват, че развалините димели седмици наред. Миризмата на сажди се носела над селото с месеци. Не съм знаела. По това време се задаваше война, роди се Рут, а аз бях на прага на нов живот.

Третата снимка, която се опитвах да не гледам, нямаше място в историята. Лесно разпознах всички; бяха облечени за празненство. В онези дни имаше толкова много празненства, хората постоянно се гласяха и позираха за снимки. Ходеха на много места. Аз знам къде са и знам какво ще се случи. Добре си спомням с какво бяха облечени. Спомням си кръвта, опръскала светлата й рокля, като от бурканче червено мастило, изпуснато отвисоко. Така и не успях напълно да я изчистя. Но дори и да бях успяла, това нищо не би променило. Просто трябваше да я изхвърля. Тя никога повече не я погледна и, разбира се, не я облече.

На снимката не знаят; усмихват се. Хана и Емелин, и Теди. Усмихват се пред апарата. Това е преди. Гледам лицето на Хана, за да открия някакъв знак, мисъл за предстояща драма. Няма нищо такова. В погледа й виждам единствено очакване. Или може би само си въобразявам, защото знам, че го имаше.

Зад мен стои някой. Жена. Навежда се напред, за да разгледа същата снимка.

— Безценни са, нали? — казва тя. — Какви глупави дрехи са носели. Друг свят.

Само аз забелязвам сянката по лицата. Студени тръпки полазват по кожата ми при мисълта какво предстоеше да се случи. Не, не е заради това; кракът ми сълзи на мястото, където го ударих — лепкава течност се стича надолу към обувката ми.

Някой ме потупва по рамото.

— Доктор Брадли? — Някакъв мъж се навежда към мен, сияещото му лице доближава моето. Хваща ръката ми. — Грейс? Мога ли да ви наричам така? Приятно ми е да се запознаем. Силвия ми разказа толкова много за вас. Наистина ми е приятно.

Кой е този мъж, който говори толкова високо, толкова бавно? Който стиска ръката ми така разпалено? Какво ли му е разказвала Силвия за мен? И защо?

— … Учител съм по английски, но историята е моята страст. Харесва ми да се мисля за познавач на местната история.

Силвия се появява на входа на палатката с пластмасова чаша в ръка.

— Ето, заповядай.

Чай. Точно от каквото имах нужда. Отпивам глътка. Охладен е; вече не може да ми поверяват горещи течности. Често ми се случва внезапно да задремя.

Силвия сяда на друг стол.

— Антъни разказа ли ти за документите? — Тя премигва със сплъстените си от грим мигли срещу мъжа. — Каза ли й за документите?

— Още не съм стигнал до това — отвърна той.

— Антъни засне поредица от личните разкази на местни хора за историята на Сафрън Грийн. Ще бъде предоставена на Историческото дружество. — Тя ме поглежда. Усмихва се широко. — Има осигурено финансиране и така нататък. Току-що направи запис на госпожа Бейкър, ей там.

Тя продължава да обяснява с негова помощ. Отделни думи изпъкват сред всички други: устни разкази, културна значимост, капсула на времето за хилядолетието, хората след сто години…

Имало едно време хора, които не разказвали своите истории. Не се сещали, че може да са интересни за някого. Сега всички пишат мемоари. Състезават се за най-лошо детство, за най-жесток баща. Преди четири години един студент от близкия технически колеж дойде в „Хийтвю“ да задава въпроси; откровен млад мъж с акне и навик да чопли кожата около ноктите си, докато слуша. Носеше малък магнетофон, микрофон и една голяма папка, в която имаше лист с въпроси, написани на ръка. Ходеше от стая в стая и питаше дали някой би отговорил на въпросите му. Намери много хора, особено щастливи да разказват историите си. Мейвис Бъдлинг например го занимаваше с истории за героичен съпруг, какъвто знаех, че никога не е имала.

Вероятно трябваше да съм доволна. През втория си живот, след като всичко в „Ривъртън“ приключи, след Втората световна война, аз прекарвах голяма част от времето си да откривам лични истории. Изравях доказателства, допълвах факти. Колко по-лесно би било, ако всеки идваше, въоръжен със запис на личната си история. Представях си милиони записи на възрастни хора, разсъждаващи за цената на яйцата отпреди трийсет години. Дали ги съхраняват някъде, в някой голям подземен бункер, рафтове до тавана с подредени кутии, покрай стените? Отекващи тривиални записи, които никой няма време да слуша?

Има само един човек, който ми се иска да чуе разказа ми. Човекът, заради когото направих записа. Само се надявам, че е имало смисъл. Онази Урсула е права: че Маркъс ще го чуе и ще разбере. Че моята собствена вина и разказът за нея по някакъв начин ще го освободят.

Светлината е ярка. Чувствам се като пиле във фурна. Сгорещено, оскубано и наглеждано. Защо ли въобще се съгласих на това? Дали се съгласих?

— Бихте ли казали нещо, за да настроим апаратурата? — Антъни е приклекнал зад някакъв черен предмет. Видеокамера, предполагам.

— Какво трябва да кажа? — Нечий чужд глас.

— Още веднъж.

— Страхувам се, че наистина не знам какво да кажа.

— Добре. — Антъни се отдалечава от камерата. — Това е достатъчно.

Усещам миризмата от материята на палатката, нажежена от обедното слънце.

— С нетърпение очаквах този разговор — казва той и се усмихва. — Силвия ми каза, че сте работили в голямата къща.

— Да.

— Няма нужда да се навеждаш към микрофона. Достатъчно е мощен.

Не бях осъзнала, че се навеждам, и се отдръпнах назад с чувството, че ме хокат.

— Работили сте в Ривъртън. — Това е констатация, не изисква отговор. Въпреки това не мога да устоя на желанието си да уточня:

— Започнах през 1914-а като домашна помощница.

Той се чувства неловко — дали заради себе си или заради мен, не зная.

— А, да… — Бърза да продължи. — Работили сте за Тиодор Лъкстън? — Произнася името с голям страх, сякаш ще се омърси от позора му, като го изговаря.

— Да.

— Чудесно! Често ли го виждахте?

Има предвид дали го чувах често; редно ли беше да му разправям какво бе ставало зад затворените врати? Страхувам се, че ще го разочаровам.

— Не много. Тогава бях лична камериерка на съпругата му.

— В такъв случай трябва често да сте общували с Тиодор.

— Не. Всъщност не.

— Чел съм, че помещенията на прислугата са център на домашните клюки. Сигурно сте разбирали какво се случва?

— Не. — Много от нещата се изясниха по-късно, разбира се. Четях за това във вестниците като всички други. Посещения в Германия, срещи с Хитлер. Никога не съм вярвала на най-тежките обвинения. Те бяха виновни само заради възхищението си от способността на Хитлер да мобилизира работническите класи и да развие индустрията. Няма значение, че беше с цената на робски труд. Малко хора знаеха това тогава. Тепърва историята щеше да доказва, че Хитлер е луд.

— Срещата през 1936-а с германския посланик?

— Тогава вече не работех за тях. Напуснах десет години по-рано.

Той спира; разочарован е, както си мислех, че ще стане. Поредицата му от въпроси бе несправедливо прекъсната. После въодушевлението му се възвръща за малко.

— 1926-а?

— 1925-а.

— Значи трябва да сте били там, когато онзи човек — поетът, как ли се казваше, се е самоубил?

Става ми топло от светлината. Уморена съм. Сърцето ми леко прескача. Или нещо вътре в него прескача — някоя артерия толкова е изтъняла, че парче от нея се откъсва и се носи наоколо, изгубено сред потока на кръвта ми.

— Да — чувам се да отговарям.

Това е известна утеха.

— Добре. Можем ли да говорим по този въпрос?

Вече чувам сърцето си. То помпа мокро, неохотно.

— Грейс?

— Много е бледа.

Главата ми олеква. Толкова съм уморена.

— Доктор Брадли?

— Грейс? Грейс!

Фучи като вятър през тунел, гневен вятър, който влачи след себе си лятна буря, се втурва към мен, все по-бързо и по-бързо. Това е моето минало, което идва за мен. То е навсякъде — в ушите ми, зад очите ми, притиска ребрата ми…

— Повикайте лекар. Някой да повика линейка!

Освобождаване. Разграждане. Милион мънички частици изпадат през фунията на времето.

— Грейс? Тя е добре. Ще се оправиш, Грейс, чуваш ли?

Конски тропот по калдъръм, коли с чужди имена, разносвачи на велосипеди, гувернантки с колички, въжета за скачане, игра на дама, Грета Гарбо, първият диксиленд джаз бенд, Бий Джаксън, чарлстонът, Шанел номер 5, „Тайнствената афера в Стайлс“, Ф. Скот Фицджералд…

— Грейс!

Името ми?

— Грейс?

Силвия? Хана?

— Току-що припадна. Седеше там и…

— Отстранете се, госпожо. Да я внесем вътре. — Нов глас. Затръшване на врата.

Сирена.

Суматоха.

— Грейс… — това е Силвия. — Дръж се, чуваш ли? С теб съм… Отиваме си вкъщи… Само се дръж…

Да се държа? А… писмото, разбира се. В ръката ми е. Хана ме чака да й занеса писмото. Улицата е заледена и завалява сняг.