Кейт Мортън
Изплъзване от времето (30)

Отново в „Ривъртън“

Урсула дойде, както беше обещала. Пътуваме по лъкатушещия път към селцето Сафрън Грийн. Всеки момент ще се появят табели, които ни поздравяват с добре дошли в „Ривъртън“. Поглеждам лицето на Урсула, тя ми се усмихва от мястото си на волана и отново насочва вниманието си към пътя. Отхвърлила е всякакви лоши предчувствия за това доколко е разумна нашата екскурзия. Силвия не беше доволна, но се съгласи да не казва на главната сестра и да задържи Рут, ако е необходимо. Подозирам, че излъчвам зловонието на последната възможност. Твърде късно е да се тревожат дали ще ме съхранят за бъдещето.

Металните порти са отворени. Урсула насочва колата към автомобилната алея и поемаме към къщата. Тъмно е, а тунелът от дървета е някак странно застинал и мълчалив, какъвто винаги е бил в очакване да чуе нещо. След последния завой къщата изниква пред нас. Точно както толкова много пъти преди: през първия ден, в който едва четиринайсетгодишна, млада и неопитна се появих в „Ривъртън“, в деня на представлението, когато тичах на връщане от дома на мама, изпълнена с надежда, в онази вечер, когато Алфред ми предложи, в утрото през 1924 година, когато пристигнахме в „Ривъртън“ от Лондон. Днешният ден е своего рода завръщане у дома.

Сега след автомобилната алея и преди фонтана на Ерос и Психея има бетонен паркинг за коли. Урсула сваля стъклото на прозореца, докато наближаваме бариерата. Казва нещо на пазача и той ни маха да преминем. Поради очевидната ми слабост тя има специално позволение да ме остави, преди да търси място за паркиране. Минава през кръговото движение с битумна наместо чакълена настилка и спира колата до входа. До терасата има малка желязна пейка. Урсула ме води до нея, настанява ме и се връща на паркинга.

Седя и мисля за господин Хамилтън, чудейки се колко ли пъти е отварял външната врата, преди да го сполети инфарктът през 1934-та.

— Радвам се да те видя отново, млада Грейс!

Замижавам на светлината на воднистото слънце, или може би очите ми са влажни, и го виждам да стои на най-горното стъпало.

— Господин Хамилтън! — възкликвам. Разбира се, халюцинирам, но е някак грубо да пренебрегна стар приятел, въпреки че от шейсет години той е мъртъв.

— Чудехме се с госпожа Таунсенд кога ли ще те видим отново.

— Така ли? — Госпожа Таунсенд се бе споминала от инсулт в съня си скоро след него.

— О, да. Обичаме младите да се завръщат. Само двамата тук се чувстваме малко самотни. Няма семейство, на което да служим. Чуваме единствено удари с чук, трополене и стъпки от мръсни ботуши. — Той поклаща глава и вдига поглед към арката на входната веранда. — Много промени настъпиха. Само почакай да видиш какво направиха с моя кухненски килер. — Усмихва ми се, а дългият му нос лъщи. — Кажи ми, Грейс, как са нещата при теб? — мило пита той.

— Уморена съм, много съм уморена, господин Хамилтън.

— Знам, момичето ми, няма да е задълго.

— Как си? — Урсула се е приближила до мен и пъха талона за паркинг в чантичката си. — Уморена? — Сбръчква вежди загрижено. — Ще отида да потърся стол на колела. Инсталираха асансьори по време на ремонта.

Отговарям й, че сигурно така ще е най-добре, а после крадешком поглеждам към господин Хамилтън. Вече не е там.

 

 

В преддверието ни посреща весела жена, облечена като съпруга на земевладелец от 40-те години на 20-и век, и съобщава, че входната ни такса включва обиколка, която ще започне всеки момент. Преди да успеем да се възпротивим, се озоваваме в група с шест други посетители, няколко лондончани — туристи за един ден, ученик, който прави проучване на местната история, и семейство от четирима американци — майката, бащата и синът с маратонки и тениска с надпис: „Избягах от кулата!“, а дъщерята, тийнейджърка, висока, бледа и намусена, е цялата в черно. Ръководителката на обиколката, Берил, която час по час подръпва табелката с името си, сякаш за да удостовери този факт, е живяла в село Сафрън Грийн през целия си живот и ни уверява, че е готова да отговори на всякакви въпроси.

Обиколката започва на долния етаж, център на всяка английска провинциална къща, обяснява Берил с привична усмивка и смигва. С Урсула се качваме в асансьора, инсталиран на мястото на шкафа за връхни дрехи. Когато стигаме долу, групата е наобиколила кухненската маса на госпожа Таунсенд и се смее на списъка традиционни английски блюда от деветнайсети век, който Берил чете.

На пръв поглед стаята за прислугата изглежда такава, каквато е била винаги, и въпреки това е променена. Осъзнавам, че е от осветлението. То обаче не успява да стигне до най-далечните и шепнещи кътчета. Електричество, което дълго време нямахме в „Ривъртън“. Дори когато в средата на двайсетте години Теди нареди да се прокарат кабели навсякъде, резултатът не беше същият. Липсва ми полумракът, нужен, за да се поддържа ефектът от историческото минало. Сега за тези неща си има закони. Здравеопазване и безопасност. Обществена отговорност. Никой не желае да отиде на съд за това, че някой посетител случайно се е спънал в стъпало по зле осветеното стълбище.

— Последвайте ме — изчурулика Берил. — Ще минем през изхода за прислугата на задната тераса, но не се тревожете, няма да ви карам да обличате униформи.

 

 

Стоим насред ливадата над Розовата градина на лейди Ашбъри. Изненадващо е, че изглежда съвсем като преди, макар между различните нива да са изградени платформи. Сега разполагат с екип от работници на пълен работен ден, обяснява Берил, и те се грижат за градините, ливадите, фонтаните и всички останали сгради в имението. Лятната къща.

Лятната къща бе едно от първите неща, които Теди направи, когато „Ривъртън“ му бе поверен през 1923 година. Той казваше, че е престъпление такова красиво езеро, бижуто на имението, да не се използва. Предвиждаше вечерни партита с лодки през лятото. Веднага поръча плановете и когато дойдохме от Лондон през 1924-та, къщата беше почти готова. Единственото забавяне дойде поради задържане на пратката от италиански варовик на границата и пролетния дъжд.

В утрото, когато пристигнахме, валеше. Неумолим, просмукващ дъжд, започнал, докато преминавахме през най-отдалечените села на Есекс, и така и не престана. Блатата бяха пълни, горите — плувнали във вода и когато колите изпълзяваха по калната алея в „Ривъртън“, къщата не се виждаше. Не и в първия момент. Бе така обгърната от стелещата се мъгла, че сякаш изникна постепенно, като видение. Щом доближихме достатъчно, избърсах с длан запотеното стъкло и през мъглявината се взрях във витража на прозореца на детската стая. Завладя ме непреодолимото усещане, че някъде вътре в тази тъмна къща Грейс отпреди пет години подготвя трапезарията, облича Хана и Емелин и изслушва поредната мъдрост на Нанси. Тук и там, тогава и сега, едновременно, според капризната приумица на времето.

Първата кола спря и господин Хамилтън се материализира от предната веранда с черен чадър в ръка, за да помогне на Хана и Теди. Втората кола продължи до задния вход и спря. Вдигнах качулката на дъждобрана си, кимнах на шофьора и се затичах към входа за прислугата.

Може би дъждът бе виновен. Може би, ако денят беше ясен, ако небето искреше синьо и слънчевата светлина се бе усмихнала през прозорците, упадъкът на къщата нямаше да изглежда толкова шокиращ. Въпреки че господин Хамилтън и персоналът полагали максимални усилия — чистели по двайсет и четири часа в денонощието, — къщата беше в окаяно състояние. Трудно бе да се наваксат годините, в които господин Фредерик съзнателно пренебрегваше грижите за имота.

Хана остана най-изненадана. Предполагам, че това бе естествено. Гледката на разрухата й припомни самотата на последните дни на па, върна й спомена за старата вина: неуспехът й да възстанови мостовете между тях.

— Като си помисля, че е живял така — сподели тя през първата вечер, докато я приготвях за сън. — През целия ни престой в Лондон не съм знаела нищо. Емелин често се шегуваше с това, но и за миг не съм си представяла, че… — Тя поклати глава. — Мисля си, Грейс… Колко ли е бил нещастен клетият ни стар баща. — Замълча за момент и продължи: — Това идва да покаже какво се случва, когато човек не е верен на собствената си природа.

— Да, госпожо — съгласих се аз, без да осъзнавам, че вече не говорехме за па.

 

 

Макар да бе изненадан от мащаба на разрухата в „Ривъртън“, Теди не изглеждаше разтревожен. Така или иначе бе планирал пълен ремонт.

— Старата къща трябва да влезе с достойнство в двайсети век, нали? — усмихна се той на Хана.

Бяхме там вече седмица. Дъждът бе спрял и той стоеше в единия край на спалнята й и оглеждаше огряната от слънчеви лъчи стая. С Хана седяхме на шезлонгите и преглеждахме роклите й.

— Вероятно — уклончиво отговори тя.

Теди я погледна. По лицето му бе изписано недоумение: не беше ли вълнуващо да ремонтират фамилната й къща? Не мечтаеха ли всички жени за възможността да оставят своя следа в един дом?

— Няма да пожаля средства — рече той.

Хана вдигна поглед и търпеливо се усмихна, като на прекалено усърден продавач в магазин.

— Щом смяташ, че си заслужава.

Сигурна съм, че на Теди щеше да му хареса, ако тя бе споделила ентусиазма му по отношение на проекта за ремонт: срещи с дизайнери, обсъждане на достойнствата на една тъкан пред друга, удоволствие от създаването на точно копие на кралската закачалка в коридора. Но той не вдигаше врява. Вече бе свикнал да разбира погрешно съпругата си. Просто поклати глава, помилва я по косите и прекрати темата.

Хана, която не се интересуваше от ремонта, бе обзета от удивително приповдигнато настроение от завръщането в „Ривъртън“. Бях очаквала напускането на Лондон, раздялата с Роби да я съкрушат. Бях се подготвила за най-лошото. Но грешах. Ако не друго, тя бе в по-добро настроение от обикновено. Докато траеше ремонтът, прекарваше доста време навън. Разхождаше се из имението, скиташе се до най-отдалечените поляни и се връщаше за обяд. По полата й имаше семена от трева, а по бузите й — цвят.

Беше се отказала да мисли за Роби, поне според мен. Дори и да е било любов, бе решила да живее без нея. Ще ме сметнете за наивна, но такава си бях. Имах само собствения си опит. Бях се отказала от Алфред, завърнах се в „Ривъртън“ и се опитвах да свикна с липсата му. Предполагах, Хана бе направила същото. И тя бе решила, че дългът й я зове другаде.

Един ден отидох да я търся. Кандидатурата на Теди бе издигната от партията на торите за Сафрън и организираха обяд с лорд Гифорд. Очакваше се лордът да пристигне след трийсет минути, а Хана все още бе на разходка. Най-накрая я намерих в Розовата градина. Седеше на каменните стъпала под беседката, точно там, където бе седял Алфред онази нощ преди толкова много години.

— Слава богу, госпожо — задъхана приближих аз. — Лорд Гифорд ще пристигне всеки момент, а вие не сте облечена.

Хана ми се усмихна през рамо.

— Мога да се закълна, че съм облечена в зелената си рокля.

— Знаете какво имам предвид, госпожо. Трябва да се облечете за обяд.

— Знам — отвърна тя, протегна ръце настрани и завъртя китки. — Денят е толкова прекрасен! Жалко е да седим вътре. Чудя се дали ще можем да убедим Теди да се храним на терасата.

— Не знам, госпожо. Мисля, че господин Лъкстън няма да одобри. Знаете какво е отношението му към насекомите.

Тя се засмя.

— Права си, разбира се. Е, просто си помислих. — Стана, вдигна бележника си с листове за писане и писалката. Отгоре имаше плик без марка.

— Желаете ли господин Хамилтън да изпрати писмото вместо вас, госпожо?

— Не — отвърна тя и като се усмихна, притисна листовете до гърдите си. — Благодаря ти, Грейс. Днес следобед ще отида в града и ще го изпратя сама.

Разбирате ли защо предположих, че е щастлива? А тя беше щастлива. Наистина. Но не защото се бе отказала от Роби. Там бе моята грешка. Със сигурност не и защото бе преоткрила в себе си плам към Теди. Не и защото се бе върнала в бащината си къща. Не. Щастлива бе поради съвсем друга причина. Хана имаше тайна.

 

 

Берил ни повежда по Дългата пътека. Друсам се в инвалидната количка, но Урсула внимава. На втората ниска желязна портичка е закачена табела. Берил обяснява, че долната част на Южната градина е затворена поради ремонт в лятната къща, затова днес няма да можем да погледнем отблизо. Ще стигнем само до фонтана на Икар. Тя отваря портата и се изнизваме един след друг.

 

 

Празненството бе идея на Дебора. Освен това трябваше да се напомни на хората, че макар Теди и Хана да не са вече в Лондон, това не означава, че са се оттеглили от обществения живот. Според Теди предложението беше прекрасно. Основните ремонтни работи бяха към своя край и се предоставяше чудесна възможност да ги демонстрират. Хана изненадващо се примири. Нещо повече, включи се в организацията. Теди се зарадва, без да задава излишни въпроси. Непривикнала да планира с някого другиго, Дебора не бе толкова радостна.

— Едва ли ще искаш да се ангажираш с всички подробности — рече тя една сутрин по време на чая.

Хана се усмихна.

— Напротив. Имам толкова много идеи. Какво ще кажеш за китайски фенери?

Именно по настояване на Хана празненството се превърна от събиране в тесен кръг на малцина избрани в огромно екстравагантно събитие. Тя приготви списък на гостите и предложи да инсталират дансинг. Обясни на Теди, че някога среднощните забавления в „Ривъртън“ били едва ли не институция. Защо да не ги възродят?

Теди бе очарован. Отдавна мечтаеше да види съпругата и сестра си да работят заедно. Той предостави на Хана свобода на действията и тя я пое. Имаше си свои причини. Сега разбирам защо. Много по-лесно е да останеш незабелязан сред голяма, оживена тълпа, отколкото на малка сбирка.

 

 

Урсула бавно ме бута около фонтана на Икар. Почистен е. Сините плочки блестят и мраморът е лъскав дори там, където преди не беше, ала Икар и трите му русалки са все така неподвижни в сцената на спасяването във водата. Премигвам и двете призрачни фигури в бели фусти, излегнали се на ръба, изчезват.

— Аз съм владетел на света! — Малкото американче се е покатерило на главата на русалката с арфа и стои изправено с разперени ръце.

Навъсеното изражение по лицето на Берил отстъпва и тя си налага да се усмихне приятно.

— Слез оттам, момче. Фонтанът е построен, за да го разглеждаме, а не да се катерим по него. — Тя посочва малката пътечка към езерото. — Да отидем там. Не можем да минем отвъд преградата, но ще успеем да зърнем нашето прочуто езеро.

Детето скача от ръба на фонтана и се приземява досами нозете ми. Хвърля ми плахо насмешлив поглед и затичва напред. Родителите и сестра му го следват.

Пътеката е тясна за инвалидната количка, но аз трябва да го видя. Това е същата пътека, по която вървях онази нощ. Моля Урсула да ми помогне да ходя. Тя ме поглежда нерешително.

— Сигурна ли си?

Кимам.

Придружителката ми избутва количката до началото на пътеката и аз се облягам на ръката й, докато ме подвига. За миг сме неподвижни, докато Урсула установи равновесие, и после тръгваме бавно. Под обувките си усещам дребни камъчета, в полата ми се отъркват високите стебла на тревата, водни кончета кръжат и се гмуркат в топлия въздух.

Спираме се, тъй като американското семейство се връща назад към фонтана в индианска нишка. Те шумно изразяват съжаление за ремонтните работи.

— Всичко в Европа е оградено със скелета — отбелязва майката.

— Трябва да ни върнат част от парите за билетите — добавя бащата.

— Дойдох на тази обиколка само за да видя къде е умрял — казва дъщерята, обута в тежки черни боти.

Урсула сухо ми се усмихва и продължаваме напред. Докато се приближаваме, шумът от ударите на чукове се усилва. Най-накрая, след неколкократни спирания, стигаме до преградата, където свършва пътеката. През всичките тези години си е на същото място, където беше и преди.

Хващам се за нея и поглеждам към езерото. Ето го, надиплено от леки вълни в далечината. Лятната къща не се вижда, но ясно се чува шумът от ремонта. Това ми напомня за 1924 година, когато строителите бързаха, за да приключат за празненството. Напразно, както се оказа впоследствие. Варовикът бил задържан в Кале поради недоразумение, свързано с транспорта, и за голямо разочарование на Теди не пристигна навреме. Той се надяваше да инсталират новия му телескоп, за да могат гостите на празненството да слязат до езерото и да погледнат нощното небе. Хана беше тази, която му даваше увереност.

— Няма значение — рече тя. — По-добре е да изчакаме, докато го завършат. И после можеш да организираш друго специално празненство за наблюдение.

Забележете, че тя каза „ти“, а не „ние“. Беше престанала да се свързва с бъдещето на Теди.

— Предполагам — въздъхна той с глас на раздразнено момче.

— Може би е за добро — добави Хана и наклони главата си на една страна. — Всъщност не е зле да поставим прегради по пътеката до езерото. Така хората няма да се доближават прекалено, може да е опасно.

Теди се намръщи.

— Опасно ли?

— Познаваш строителите — отвърна Хана. — Като нищо ще оставят някоя друга част недовършена. Най-добре е да почакаш, докато имаш време да се заемеш с това както трябва.

О, да, любовта може да направи човека непочтен. Тя убеди Теди много лесно, разшири спектъра до юридическите искове и ужасната публичност. Теди нареди на господин Бойл да се погрижи за табелите и преградите край езерото. Щеше да организира друго празненство през август за рождения си ден. Дневно, с лек обяд в лятната къща, с лодки, игри и раирани тенти. Точно като в картината на онзи френски художник, как му беше името?

Разбира се, той така и не организира това празненство. През август 1924 година последното нещо, за което човек си мислеше, освен ако не се казваше Емелин, бе организирането на празненство. Нейното отношение бе особен вид социален изблик по онова време, реакция срещу, а не толкова въпреки, ужаса и кръвопролитието.

Кръв, толкова много кръв. Кой си е представял, че може да има толкова много кръв? От тук виждам онова място на брега на езерото. Там стояха те. Там стоеше той точно преди…

Главата ми олеква, нозете ми се огъват. Урсула сграбчва ръцете ми и ме подкрепя.

— Добре ли си? — пита тя, а тъмните й очи са разтревожени. — Много си бледа.

Мислите ми се блъскат. Горещо ми е. Вие ми се свят.

— Би ли искала да влезем вътре за малко?

Кимам.

Урсула ме води обратно по пътеката, настанява ме в инвалидната количка и обяснява на Берил, че трябва да ме върне до къщата.

От горещината е, разбиращо отвръща Берил, и майка й страда така. Толкова нехарактерни за сезона температури. Тя се накланя към мен и се усмихва така, че очите й се скриват.

— Така е, миличка, от горещината е.

Аз кимам. Няма смисъл да споря. За да внеса яснота, ще кажа, че не горещината ме потиска, а бремето на стара вина.

 

 

Урсула ме води в дневната. Не влизаме навсякъде, защото не е възможно. Червен шнур е опънат на около метър от входа. Предполагам, за да не може всеки да преминава и да прокарва мръсни пръсти по облегалката на дивана. Урсула спира стола ми до стената и сяда редом на пейката за посетители.

Туристите обикалят, сочат богато украсените сервизи за хранене, ахкат и охкат при вида на тигровата кожа върху гърба на канапето. И, изглежда, никой не забелязва, че стаята е изпълнена с духове.

 

 

Именно в дневната полицията проведе разпитите. Горкият Теди. Бе направо зашеметен.

— Той беше поет — обясняваше на полицаите и стискаше одеялото, с което се беше загърнал. Все още бе с вечерния си костюм. — Познавал се е със съпругата ми от млади години. Доста приятен човек, артистичен, но безобиден. Излизаше със снаха ми и нейното обкръжение.

Полицията разпита всички през онази нощ. Всички, освен Хана и Емелин. Теди се беше погрижил. Обясни на полицаите, че им стига нещастието да бъдат свидетели на самоубийството и няма нужда отново да го преживяват. Толкова силно бе влиянието на семейство Лъкстън, че, предполагам, полицаите са отстъпили.

Случилото се не ги засягаше лично. Беше късно през нощта и те нямаха търпение да се върнат при съпругите и топлите си легла. Бяха чули всичко, което им бе нужно. Не беше чак толкова необичайна история. Самата Дебора го отбеляза. Навсякъде — и в Лондон, и по света, млади мъже не успяват да се адаптират към обикновения живот, след като са видели и преживели войната. Фактът, че е бил поет, прави ситуацията още по-обяснима. Мъжете от артистичен тип са склонни към чудато и емоционално поведение.

 

 

Групичката ни намира. Берил ни кани да продължим обиколката и ни води до библиотеката.

— Ето една от малкото стаи, незасегнати от пожара през 1938 година — обяснява тя и умишлено забързва ход през залата. — Сигурна съм, че това е божия благословия. Семейство Хартфорд са притежавали безценна сбирка от стари книги. Над девет хиляди тома.

Мога да го потвърдя.

Нашата разнообразна група влиза в залата след Берил и се разпръсква. Някои протягат вратове, за да видят стъкления купол на тавана и лавиците с книги, стигащи чак до тавана. Пикасо на Роби го няма. Предполагам, че е в някоя галерия. Отминали са и дните, когато във всяка английска къща по стените висяха произведения на великите майстори.

Именно тук Хана прекарваше по-голяма част от времето си след смъртта на Роби. По цял ден седеше свита на стола в тихата стая. Не четеше, просто седеше и преживяваше отново събитията. За известен период бях единственият човек, когото допускаше. Говореше маниакално и импулсивно за Роби, докато ми разкриваше подробности за тяхната връзка. Епизод след епизод. Всеки разказ завършваше с все същия вопъл.

— Знаеш ли, Грейс, аз го обичах — казваше тя. Гласът й бе толкова тих, че едва я чувах.

— Знам, госпожо.

— Просто не можах… — Поглеждаше към мен с празен поглед. — Просто не беше достатъчно.

В началото Теди прие отдръпването й. Изглеждаше нормална реакция на преживяното. Но с напредване на времето той бе озадачен от неспособността й да спази правилото да си държи езика зад зъбите, правило, с което нацията бе прочута.

Всички имаха мнение по въпроса как да се държи тя, какво да се направи, за да се върне настроението й. Една нощ след вечеря се състоя дискусия около кръглата маса.

— Има нужда от ново хоби — констатира Дебора, докато палеше цигара. — Не се съмнявам, че е шокиращо да видиш как човек си тегли куршума, но животът продължава.

— Какво хоби? — попита Теди мрачно.

— Мислех си за ма-джонг — отвърна Дебора и изтръска пепел в една чинийка. — Една добра игра на ма-джонг може да отклони вниманието на играча от всичко останало.

Естела, която отседна в „Ривъртън“, за да „даде своя принос“, се съгласи, че на Хана й трябва нещо, което да я разсее, но имаше свои идеи как да стане това: Хана имала нужда от дете. Коя жена няма? Не може ли Теди да помисли какво да направи, за да я дари с бебе?

Теди обеща, че ще направи каквото може. И го стори, възприемайки погрешно отстъпчивостта на Хана за съгласие.

За радост на Естела, след три месеца лекарят обяви, че Хана е бременна. Все още далеч от състоянието, в което да отклони вниманието си от проблемите, тя обаче се отчужди още повече. Разказваше ми все по-малко за връзката си с Роби и накрая престана да ме вика в библиотеката. Бях разочарована, но повече разтревожена. Надявах се изповедите й да я освободят по някакъв начин от изгнанието, което сама си наложи. Надявах се, докато разказва всичко за отношенията им, да намери обратния път към нас. Ала не било писано.

Тъкмо напротив, тя се отдръпна от мен още повече. Започна сама да се облича и ако си позволявах да й предложа помощта си, ме гледаше някак странно, едва ли не ядосано. Опитвах се да говоря с нея, да й напомня, че вината не е нейна, че не е можела да го спаси, но тя само ме поглеждаше с вглъбено изражение. Сякаш не разбираше какво й казвам, или, още по-зле, съмняваше се в подбудите ми, поради които го изричах.

През последните месеци се носеше из къщата като призрак. Нанси подхвърли дори, че все едно господин Фредерик се е завърнал. Теди се обезпокои още повече. В края на краищата сега не само Хана се подлагаше на риск. Неговото бебе, неговият син — наследникът на фамилията Лъкстън, заслужаваше по-добро отношение. Той викаше лекар след лекар, всички те, току-що завърнали се от войната, поставяха диагноза „шок“ и коментираха, че е нормално след всичко, на което е била свидетел.

Един от лекарите повика Теди настрана след консултацията.

— Да, става въпрос за шок. Много интересен случай. Съвсем изолирана е от своето обкръжение.

— Как да се справим? — попита Теди.

Лекарят поклати глава унило.

— Какво не бих дал, за да науча.

— Парите не са проблем — отвърна Теди.

Лекарят се намръщи.

— Има ли и друг свидетел?

— Сестрата на съпругата ми — отвърна Теди.

— Сестрата — отбеляза в бележника си лекарят. — Добре. Близки ли са?

— Много.

Лекарят насочи пръст към Теди.

— Доведете я. Подходът към този вид истерия е разговорът. Съпругата ви има нужда да прекарва време с някой, който е преживял същия шок.

Теди последва съвета на лекаря и неколкократно изпрати покана до Емелин, но тя отказваше да дойде. Не можела. Била твърде заета.

— Не разбирам — въздъхна Теди пред сестра си една вечер. — Как е възможно да пренебрегва собствената си сестра? След всичко, което Хана направи за нея?

— Не бих се тревожила — отвърна Дебора, повдигайки вежди. — От това, което дочувам, добре е, че стои настрана. Казват, че станала доста вулгарна. Последна си тръгвала от събиранията. Забърквала се с неподходящи мъже.

Беше вярно. Емелин отново се бе впуснала във водовъртежа на светския живот в Лондон. Превърна се в душата на компаниите. Снима се в редица филми — любовни, на ужасите. Откри своето амплоа — да играе мамената фатална жена.

Колко жалко, под сурдинка шепнеха в обществото, че Хана не можела да реагира по същия начин. Странно било, че го приемала толкова по-болезнено от сестра си. В края на краищата, Емелин беше излизала с този мъж.

 

 

Всъщност Емелин го приемаше достатъчно болезнено. Просто нейният начин да се справя бе различен. Смееше се по-силно и пиеше повече. Носеше се мълва, че в деня, когато загинала на Брейнтри Роуд, полицията открила бутилки бренди в колата й. Семейство Лъкстън потули този факт. Ако в онези дни имаше нещо, което парите можеха да купят, това беше законът. Вероятно все още е възможно, не знам.

В началото не казаха на Хана. Естела смяташе, че е твърде рисковано, и Теди се съгласи. Наближаваше бебето да се роди. Лорд Гифорд правеше изявления от името на Теди и Хана.

В нощта след катастрофата Теди слезе на долния етаж. В мрачната стая на прислугата той изглеждаше не на място, подобно на актьор, появил се в погрешната сцена. Беше толкова висок, че се наложи да се наведе, за да не удари главата си в гредата на тавана над последното стъпало.

— Господин Лъкстън — възкликна господин Хамилтън, — не сме очаквали… — Гласът му изтъня и той се впусна в действие, обърна се към нас, плесна с ръце и ги размаха, сякаш дирижираше оркестър по време на много бърза част от музикално произведение. Ние застанахме в редица с ръце отзад, в очакване на думите на Теди.

А думите му бяха простички. Емелин претърпяла злополучни автомобилна катастрофа, в която загинала. Нанси сграбчи ръката зад гърба ми.

Госпожа Таунсенд изпищя и се строполи на един стол с ръка на сърцето.

— Горката! Милата ми! Цялата треперя — завайка се тя.

— За всички нас е ужасен шок, госпожо Таунсенд — рече Теди, като обхождаше всекиго с поглед. — Но има нещо, за което искам да ви помоля.

— Ако мога да говоря от името на персонала — рече господин Хамилтън с посивяло лице, — ще се радваме да помогнем, по какъвто и да е начин в този ужасен момент.

— Благодаря, господин Хамилтън — отвърна Теди и кимна опечалено. — Както всички знаете, госпожа Лъкстън страда ужасно, откакто се случи онзи инцидент. Вярвам, че е най-добре засега да запазим в тайна от нея настоящата трагедия. Не бива да я тревожим още повече. Не и сега, когато очаква дете. Сигурен съм, че ще се съгласите.

Персоналът остана мълчалив и Теди продължи:

— Бих ви помолил да се въздържате и да не споменавате госпожица Емелин или катастрофата. Погрижете се да няма вестници там, където жена ми би могла да ги види.

Той замлъкна и отново погледна всеки един от нас.

— Разбирате ли?

Тогава господин Хамилтън премигна и пое инициативата.

— О, да. Разбира се, сър.

— Добре — отвърна Теди. Той бързо кимна няколко пъти. Реши, че няма какво повече да добави, и напусна с мрачна усмивка.

След като Теди излезе, госпожа Таунсенд се обърна към господин Хамилтън с ококорени очи.

— Но… Да не би да има предвид да не казваме изобщо на госпожица Хана?

— Така изглежда, госпожо Таунсенд, засега — гласеше отговорът на господин Хамилтън.

— Но смъртта на собствената й сестра е…

— Такова е неговото нареждане, госпожо Таунсенд. — Господин Хамилтън въздъхна и притисна пръсти в основата на носа си. — Господин Лъкстън е господар на този дом толкова, колкото и господин Фредерик преди него.

Госпожа Таунсенд отвори уста, за да коментира, но господин Хамилтън я изпревари:

— И двамата много добре знаем, че нарежданията на господаря трябва да се изпълняват. — Той свали очилата си и започна трескаво да ги бърше. — Няма значение какво мислим за тях или за него.

Малко по-късно, когато господин Хамилтън отиде да сервира супа на горния етаж, госпожа Таунсенд и Нанси се приближиха към мен в трапезарията на прислугата. Седях на масата и поправях сребристата рокля на Хана. Госпожа Таунсенд се настани от едната ми страна, а Нанси — от другата. Приличаха на стражи, които ме придружават до гилотината.

Поглеждайки към стълбите, Нанси рече:

— Трябва да й кажеш.

Госпожа Таунсенд поклати глава.

— Не е редно. Това е собствената й сестра. Трябва да знае.

Мушнах иглата в макарата със сребрист конец и оставих роклята настрани.

— Ти си нейна лична камериерка — продължаваше Нанси. — Тя те обича. Трябва да й кажеш.

— Знам — отвърнах тихо. — Ще й кажа.

На следващата сутрин я открих, както очаквах, в библиотеката. Седеше във фотьойл в далечния край и гледаше през огромните стъклени врати към двора на църквата. Беше се съсредоточила в нещо в далечината и не чу, че приближавам. Отидох близо до нея и застанах мълчаливо до стола. Ранната слънчева светлина нахлуваше през стъклото и обливаше профила й, придавайки й едва ли не безплътен облик.

— Госпожо? — тихичко казах аз.

Без да мести погледа си, тя отвърна:

— Дошла си да ми кажеш за Емелин.

Занемях. Недоумявах как е разбрала.

— Да, госпожо.

— Знаех, че ще ми кажеш. Въпреки че той ви нареди да не казвате. Познавам те твърде добре след всичкото това време, Грейс.

Трудно ми беда изтълкувам тона й.

— Съжалявам, госпожо. За госпожица Емелин.

Тя леко кимна, но не отмести поглед от далечната точка в двора на църквата. Изчаках известно време и когато ми стана ясно, че не желае компания, я попитах дали иска да й донеса нещо. Може би чай? Или книга? Тя не отговори веднага, изглежда, не беше ме чула. И тогава изневиделица промълви:

— Ти не можеш да четеш стенография.

Това бе констатация, а не въпрос, така че не отговорих.

По-късно разбрах какво е имала предвид и защо ми е говорила за стенография в онзи момент. Но минаха доста години. В онова утро все още не подозирах каква е ролята на това, че я бях заблудила.

Тя леко се размърда и прибра дългите голи нозе до стола. Но не ме погледна в очите.

— Можеш да си тръгваш, Грейс. — В гласа й долових студена нотка, от която изпитах пронизваща болка. Очите ми се напълниха със сълзи.

Нямаше какво повече да добавя. Кимнах и излязох, без да знам, че това бе последният ми разговор с нея.

 

 

Берил ни води в стаята, принадлежала на Хана накрая. Чудя се дали ще мога да продължа. Но сега стаята е различна. Пребоядисана е и мебелите са сменени с викторианска гарнитура, каквато не бе имало навремето в „Ривъртън“. Това не е леглото, на което се роди бебето на Хана.

Повечето хора мислеха, че бебето е причина за смъртта й. Точно както раждането на Емелин бе смятано за причина за смъртта на майка им. Толкова внезапно, коментираха те и клатеха глави. И толкова тъжно. Но аз знаех повече. Това бе удобно извинение. И възможност. Истината е, че раждането не беше лесно, но тя вече нямаше желание за живот. Случилото се на езерото, смъртта на Роби и скоро след това смъртта на Емелин я убиха дълго преди бебето да се заклещи в таза й.

Бях в стаята при нея в началото, но когато контракциите станаха по-силни и по-чести и бебето започна да напира навън, тя потъна в халюцинации. Втренчи се в мен, по лицето й се четяха страх и ярост. Изкрещя ми да изляза и че вината изцяло била моя. Не било необичайно жените, които раждат, да изгубят контрол и да започнат да фантазират, обясни лекарят, като ме помоли да изпълня желанието й.

Не можех да я изоставя, не и в това състояние. Отдалечих се от леглото, но не излязох от стаята. Лекарят започна да реже. Наблюдавах от вратата и видях лицето й. Когато облегна глава назад, тя въздъхна. Въздишката й толкова приличаше на облекчение. Освобождаване. Тя знаеше, че ако не се бори, може да си отиде. И всичко ще свърши.

Не, смъртта й не настъпи внезапно. Тя умираше от месеци наред.

След това бях съсипана. Съкрушена. По някакъв странен начин бях изгубила себе си. Това се случва, когато отдадеш живота и грижите си на някого другиго. Свързан си с него. Без Хана бях безполезна.

Изгубих способност да чувствам. Бях изпразнена, сякаш някой ме бе разпорил като умираща риба и бе извадил всичките ми вътрешности. Изпълнявах задълженията си машинално. Но сега, когато Хана я нямаше вече, и те бяха значително по-малко. Останах в това състояние в продължение на месец, като се лутах от едно място на друго. Докато един ден не съобщих на Теди, че напускам.

Поиска да остана. Щом отказах, той настоятелно ме помоли да преосмисля решението си, ако не заради него, то в името на Хана, в нейна памет. Тя ме обичаше. Нима не го знаех? Би се радвала да съм част от живота на дъщеря й, от живота на Флорънс.

Но аз не можех. Нямах сърце за това. Останах глуха за неодобрението на господин Хамилтън и сълзите на госпожа Таунсенд. Нямах почти никаква представа какво ще правя със собствения си живот в бъдеще, освен че, знаех със сигурност, нямаше да е свързан с „Ривъртън“.

Щеше да е неописуемо страшно да напусна „Ривъртън“ и работата си, ако изобщо в мен бе останало каквото и да било чувство. По-добре за мен беше да нямам чувства. Иначе страхът можеше да триумфира над мъката и да ме задържи завинаги в къщата на хълма. Извън работата на прислужница не познавах живота. Независимостта ме караше да изпадам в паника. Боях се да ида на друго място, да правя и най-простите неща, да вземам свои решения.

Намерих малко апартаментче в района около Марбъл Арч и продължих да живея. Поемах работа, която умеех — да чистя, да шия. Не допусках близост, напусках, когато хората започваха да задават прекалено много въпроси и да изискват от мен повече, отколкото можех да дам. Преживях десет години в очакване на следващата война, без дори да подозирам приближаването й. Както и на Маркъс, чието раждане щеше да стори онова, което раждането на собствената ми дъщеря не успя. Да запълни празнината в мен след смъртта на Хана.

Междувременно рядко се сещах за „Ривъртън“ и за всичко, което бях изгубила.

Нека се поправя: по-скоро отказвах да мисля за „Ривъртън“. Ако се улавях в тихите моменти на бездействие, че мислено бродя из детската стая или се мотая край стълбите в Розовата градина на лейди Ашбъри, или пазя равновесие на ръба на фонтана на Икар, бързо си намирах занимание.

Но наистина се замислях за малкото бебе Флорънс. Моя полуплеменница, може да се каже. Тя беше красиво малко създание. Имаше русите коси на Хана, но не и очите й. Очите й бяха големи и кафяви. Може да са се променили с течение на времето. Често се случва. Но подозирам, че са останали кафяви, като на баща й. Та нали беше дъщеря на Роби?

През годините дълго бях мислила за това. Разбира се, че бе възможно. Хана, която не успя да забременее от Теди през всичките тези години, все пак успя бързо и неочаквано през 1924 година. И по-странни неща са се случвали. Но същевременно не е ли доста удобно извинение? През последните години на брака си Теди и Хана рядко споделяха едно легло, макар Теди да искаше дете от самото начало. Фактът, че тя не забременяваше, предполагаше, че проблемът е бил в него. И появата на Флорънс го доказа.

Не е ли по-вероятно тогава бащата на Флорънс да не е Теди? И тя да е зачената край езерото? След като месеци наред са били разделени, Хана и Роби се срещат онази нощ в недовършената лятна къща и е естествено да не се въздържат. В края на краищата времето съвпадаше. Дебора със сигурност си го мислеше. Погледна големите тъмни очи и стисна устни. Тя знаеше.

Не знам дали е казала на Теди. Възможно е и сам да се е досетил. Какъвто и да е случаят, Флорънс не остана дълго в „Ривъртън“. Едва ли можеше да се очаква от Теди да я задържи, за да му напомня непрекъснато за изневярата. Цялата фамилия Лъкстън се съгласи, че е най-добре той да загърби тази печална история. Теди се зае с управлението на имението и подготовката на завръщането си в политиката.

Чух, че изпратили Флорънс в Америка, където Джемайма я приела като сестра на Гита. Тя винаги бе мечтала за повече от една дъщеря. Мисля, че Хана щеше да остане доволна. Би предпочела дъщеря й да израсне като член на фамилията Хартфорд, а не като Лъкстън.

 

 

Обиколката завършва и ни връщат до преддверието. Въпреки настоятелната подкана на Берил с Урсула заобикаляме сувенирния магазин.

Изчаквам на желязната пейка Урсула да докара колата.

— Няма да се бавя — обещава тя. Казвам й да не се тревожи, тъй като спомените ми ще ми правят компания.

— Ще дойдеш ли отново? — пита господин Хамилтън от вратата.

— Не — отвръщам аз, — не мисля, господин Хамилтън.

Той, изглежда, разбира и се усмихва леко.

— Ще предам на госпожа Таунсенд, че си се сбогувала.

Аз кимам и той изчезва, разтваря се като акварел в прашния сноп слънчеви лъчи.

Урсула ми помага да се кача в колата. Купила е шише с вода от машина при бариерата и ми го отваря, след като ми помага да закопчая колана на седалката.

— Заповядай — казва тя и мушва сламка в гърлото на бутилката. После обвива ръцете ми около хладната повърхност на шишето.

Запалва двигателя и бавно напускаме паркинга. Докато навлизаме в затъмнения от листата тунел над автомобилната алея, имам смътното усещане, че за последен път предприемам това пътуване, но не се обръщам назад.

Известно време се движим мълчаливо.

— Знаеш ли, има едно нещо, което винаги ме е занимавало — обажда се Урсула.

— Кажи?

— Сестрите Хартфорд са видели как го извършва, нали така? — Тя крадешком ме поглежда. — Но какво са правили те долу при езерото, след като се предполага, че е трябвало да бъдат на празненството?

Не отговарям и тя отново ме поглежда, може би се чуди дали съм я чула.

— Какво реши? — питам аз. — Какво се случва във филма?

— Виждат го, че изчезва, проследяват го до езерото и се опитват да го спрат. — Тя повдига рамене. — Навсякъде търсих, но не открих разпитите на Емелин и Хана. Наложи се да се досещам. Така беше най-разумно.

Кимам.

— Освен това според продуцентите е по-наситено с напрежение, отколкото ако случайно го виждат.

Отново кимам.

— Сама ще прецениш — рече тя, — когато гледаш филма.

Преди време имах намерение да отида на премиерата, но сега знам, че няма да е по силите ми. Изглежда, и Урсула го знае.

— Ще ти донеса копие от филма при първа възможност — обещава тя.

— Бих се радвала.

Колата завива към входа на „Хийтвю“.

— О! — възкликва тя с ококорени очи и поставя ръка върху моята. — Готова ли си за музиката по посрещането?

Рут е там и чака. Очаквам да видя как е стиснала устни, за да прикрие неодобрението си. Но не. Усмихва се. Петдесет години се размиват и я виждам като дете. Преди още животът да има възможност да я разочарова. Държи нещо и го размахва. Писмо. И аз знам от кого е.