Кейт Мортън
Изплъзване от времето (10)

Хай Стрийт, Сафрън

Ще вали. Гръбначният ми стълб, особено в единия си край, е по-чувствителен към атмосферните промени от който и да е уред. Прекарах миналата нощ будна и стенеща от болки. Отдавна не помня да съм извивала така скованото си старо тяло: досадата прерасна в потиснатост, потиснатостта — в отегчение, което на свой ред се превърна в ужас. Ужас, че краят на нощта никога няма да настъпи и че завинаги съм заключена в този дълъг самотен тунел.

Но стига толкова. Отказвам да мисля повече за собствената си крехкост. Досадна съм вече на самата себе си. В крайна сметка трябва да съм заспала, защото се събудих на сутринта и доколкото се простира опитът ми, едното не може да се случи без другото. Нощницата ми се беше вдигнала почти до кръста и точно в този миг в стаята ми шумно влезе младо момиче с навити ръкави на блузата и дълга тънка плитка (естествено не така дълга като моята), устреми се към прозореца и със замах дръпна завесите и пусна дневната светлина. Момичето не беше Силвия и по това разбрах, че е неделя.

Елена — прочетох името й на табелката на гърдите — ме отведе под душа, здраво стиснала ръката ми, за да ме подкрепя. Направи ми впечатление цветът на лака върху ноктите й — цвят на черница, в силен контраст със снежнобялата кожа на ръката. Преметна плитката пред едното си рамо и започна да сапунисва тялото и крайниците ми и докато сваляше тънкия слой, покрил ме през нощта, си тананикаше непозната за мен мелодия. Когато най-сетне реши, че съм готова, ме остави да седна на пластмасовото столче и пусна душът да тече върху гърба ми. Топлата вода донесе огромно облекчение на скованите ми прешлени.

С помощта на Елена бях изсушена, облечена и напълно обработена, така че в седем и половина вече седях в стаята за закуска. Успях да преглътна парче препечена филия с вкус на гума и чаша чай, преди Рут да пристигне, за да отидем двете на черква.

Не съм прекалено религиозна. В интерес на истината, беше време, когато цялата ми вяра ме бе напуснала — тогава отправях искрени молби към милостивия Отец и не разбирах защо оставя земните си чеда да изпитват такива страдания. Сдобрихме се с Всевишния много отдавна. Възрастта често пъти води до примирение. Освен това Рут държеше да ходим на черква и мисля, че това е най-малкото, което мога да направя за нея.

Великите пости са време, когато душата търси себе си и се разкайва преди Великден. Тази сутрин амвонът бе загърнат в пурпурна драперия. Проповедта на тема вина и прошка бе много приятна. (Темата бе напълно подходяща, като се има предвид идеята, която се бе зародила в главата ми.) Свещеникът чете пасаж от Йоан: 14 и умоляваше енориашите си да не се поддават на внушенията на паникьорите, които предричат катастрофи, а да потърсят и намерят вътрешен мир чрез Христа. „Аз съм пътят, истината и животът.“ След това ни посъветва да вземем пример от вярата на апостолите на Христа в зората на първото столетие. С изключение на Юда, естествено. Какво ли да препоръчаш в примера на изменника, предал Исус за трийсет сребърника, обесил се по-късно от отчаяние?

Обикновено изминавахме пеша краткото разстояние по Хай Стрийт за по чаша чай в „При Маги“. Неизменно се отбивахме там, макар Маги отдавна да бе напуснала града с куфара си и съпруга на най-добрата си приятелка. Когато тази сутрин, хванати за ръце, крачехме бавно по склона на Чърч Стрийт, забелязах първите смели пъпки по обраслите с къпини пътеки.

Спряхме да си починем за малко на пейката под стогодишния бряст, чийто гигантски ствол се издигате на ъгъла на „Чърч“ и Хай Стрийт. Все още мразовитото слънце проблясваше между голите клони и топлеше гърба ми. Странно е усещането в тези слънчеви дни в края на зимата, когато може да ти е едновременно горещо и студено.

В младостта ми по същите улици се движеха карети и файтони, а след войната и автомобили — остин и тинлизи. Шофьорите бяха с големи изпъкнали очила и час по час натискаха клаксоните. Пътищата бяха прашни, изровени и покрити с конски изпражнения. Възрастни жени бутаха детски колички с колела със спици, а малки момчета с празни погледи продаваха вестници от кутиите си.

Там, където сега е бензиностанцията, бе мястото за продавача на сол. Вира Пип — суховата жилава жена с платнена шапка и неизменно увиснала на устните глинена лула. Обикновено се криех зад полата на мама и с широко отворени очи наблюдавах как госпожа Пип забива куката си в тежките буци сол, натрупани в ръчната й количка, придърпва ги, след което ги реже и дялка на по-малки парчета. Нейният образ с лъскавата кука и глинената лула присъстваше в много от кошмарите ми.

На отсрещната страна на улицата се намираше заложната къща — с три издайнически медни топки отпред — такива можеше да се видят във всеки град на Англия в началото на века. Всеки понеделник отивахме с мама да заложим официалните си дрехи срещу няколко шилинга. В петък, когато парите от поръчките за кърпене пристигаха, тя ме пращаше да прибера дрехите, с които отивахме на черква в неделя.

Най-любим ми бе магазинът за хранителни продукти. На негово място сега има копирен център, но в детството ми го държаха висок слаб мъж със силен акцент и рунтави вежди и съпругата му — закръглена жена, готова да изпълни всевъзможни желания на клиентите. Дори по време на войната господин Георгиас успяваше да ти намери някой и друг пакет чай на добра цена. За моите детски очи това бе царството на чудесата. Обичах да стоя със залепен за витрината нос и изпивах с очи шарените кутии на малцовия прах „Хорликс“ и джинджифиловите бисквити на „Хънтли и Палмър“. Такива лакомства никога не влизаха в нашия дом. На широките гладки плотове се мъдреха буци жълто масло и сирене, кутии с пресни яйца, понякога още топли, сух грах, който мереха на медния кантар. Понякога в добрите дни мама носеше съд от вкъщи и господин Георгиас го напълваше с тъмен петмез…

Рут потупа опакото на ръката ми и ме покани да стана от пейката. Поехме вече по Хай Стрийт към поизбелялата тента на бели и червени райета пред „При Маги“. Поръчахме си обичайните две чаши английски чай и суха кифла, която щяхме да си разделим, и се настанихме на масичка до витрината.

Момичето, което ни донесе поръчката, бе ново — очевидно бе ново и в сервирането, съдейки по несръчния начин, по който стискаше чинийките с чашите чай, а чинийката с кифлата крепеше върху треперещата си китка.

Рут я погледна неодобрително и повдигна вежди, когато забеляза неизбежните локви от ароматната течност под чашите. Замълча милостиво, но остана със стиснати устни. Извади само хартиени кърпички, които подложи, за да попие чая.

Отпивахме както обикновено в мълчание, докато в един момент дъщеря ми не побутна чинията с кифлата към мен.

— Изяж и моята половина. Виждаш ми се много отслабнала.

Мислех си да й напомня съвета на госпожа Симпсън, че една жена никога не би могла да бъде достатъчно богата или достатъчно слаба. Рут обаче не можеше да се похвали с голямо чувство за хумор, което напоследък съвсем изчезна.

Аз наистина съм слаба. Апетитът ме напусна. Не става дума за това, че не съм гладна, а просто загубих вкус към храната. Когато вкусовите рецептори изсъхнат, изчезва и желанието за храна. На младини полагах напразни усилия да следвам модата, наложена от Коко Шанел — слаби ръце, малки гърди, бледо лице, — а ето сега в най-неподходящия момент това ми се случи. Изобщо не се самозалъгвам, но така ми се пада, както и на самата Коко Шанел.

Рут прокара салфетката по устните си, за да отстрани невидима троха, изкашля се леко, прегъна салфетката на две, сетне още на две и най-сетне я подпъхна под ножа си.

— Ще отскоча до аптеката. Нали нямаш нищо против?

— До аптеката ли? — попитах аз. — Защо? Проблем ли има? — Тя е над шейсет, майка на възрастен мъж, но въпреки това сърцето ми се обърна.

— Не, няма — отговори Рут. — Имам нужда от леко приспивателно.

Кимнах, и двете знаехме защо сънят бяга от очите й. Една споделена тъга стоеше между нас и ни свързваше по безмълвен начин. Не говорехме за нея. За него — също.

За да запълни неловкото мълчание, Рут се разбърза.

— Стой тук, докато се върна. Включили са отоплението. — Тя взе чантата и палтото си и се изправи. Погледна ме сериозно и попита: — Няма да тръгнеш нанякъде, нали?

Кимнах и тя се отправи навън. Рут не можеше да се освободи от притеснението, че остана ли сама, на всяка цена ще изчезна. Накъде ли си мислеше, че съм готова да потегля?

Проследих през витрината как се загуби между минувачите. Толкова много и толкова различни. Ами облеклото им? Какво ли би казала госпожа Таунсенд, ако ги видеше?

Розовобузесто дете мина наблизо, облечено като шарен балон, повлякло след себе си загрижения си родител. Детето — тя или той, не ставаше ясно — ме изгледа с кръглите си очи и отмина. Очевидно не бе обременено от родителско наставление, че е добре да се усмихва на възрастните. Далечен спомен изникна в съзнанието ми. Тътрех крака, повлечена от майка ми по същата улица. На това място някога имаше не кафене, а месарница. От вътрешната страна на витрината на куки висяха парчета месо, други бяха изложени на мраморен плот. Господин Хобинс, касапинът, ми махна и си спомням, че помолих мама да спрем, за да си купим парче шунка, което да сложим в супата.

Поспрях за малко и си представих как супата — шунка, праз и картофи — къкри на печката и изпълва тясната кухня със солена пара. Образът бе толкова жив, че усетих в ноздрите си приятния аромат.

Само дето майка ми не искаше да спре. Дори не забави крачка. Докато обувките й чаткаха нататък по каменната настилка, бях обзета от пакостливото желание да я изплаша, да я накажа за това, че сме бедни, и да си помисли, че съм се загубила.

Не мърдах от мястото си, убедена, че много скоро тя ще разбере, че ме няма. Може би — не беше сигурно, — но може би от облекчение, че не съм изчезнала, щеше да реши да купи малко шунка.

Най-неочаквано нещо ме грабна и ме повлече в посоката, от която идвахме. Минаха няколко мига, преди да осъзная какво всъщност се случва и че копчето ми палтото ми се е заплело в пазарската мрежа на добре облечена жена, която мина покрай мен. Добре помня, че протегнах ръка да я потупам по едрото бедро, за да й дам знак да спре, но необяснимо неудобство ме накара да я отдръпна. Наместо това подтичвах по улицата, отчаяна в своята безпомощност. След няколко крачки жената прекоси улицата и аз вече се разплаках. С всяка измината стъпка се отдалечавах от майка ми и се изплаших, че наистина няма да я видя никога вече. Зависеше изцяло от непознатата до мен с хубавите дрехи.

Изведнъж на отсрещния тротоар сред минувачите забелязах майка ми. Какво облекчение! Исках да я повикам, но така хълцах, че не можех да си поема дъх. Замахах ръце, сълзите обливаха страните ми.

Тогава мама се обърна и ме забеляза. Лицето й се вцепени, тя притисна тънката си ръка до гърдите и само след миг вече беше до мен. Другата жена, която очевидно до този момент не бе забелязала, че ме влачи, разбра, че нещо става. Извърна се и ни видя: майка ми с избелялата пола и обляното й в сълзи хлапе. Подръпна мрежата си и ужасена понечи да я притисне до гърдите си.

— Махайте се! Махайте се, че ще повикам полиция!

Няколко души вече приближаваха към нас, усетили, че назрява разправия. Майка ми се извини на жената, която я гледаше все едно е видяла плъх в килера. Мама се опита да обясни какво се е случило, но обзета от паника, непознатата продължаваше да тегли мрежата си с покупки. Закачена за мрежата й, нямах избор, освен да я следвам плътно, което пък я караше да пищи още по-силно. Най-сетне се появи полицай и поиска да знае за какво е цялата тази шумотевица.

— Опитва се да открадне покупките ми — посочи ме жената с треперещ пръст.

— Така ли е? — попита полицаят.

Сигурна бях, че всеки миг ще ме арестуват, и от страх дума не можех да отроня. Успях само да кимна отрицателно.

Мама обясни какво се е случило с копчето ми и мрежата и полицаят вдигна въпросителен поглед към пострадалата, но тя очевидно не ми повярва. Най-сетне се сетиха да погледнат към мрежата и видяха, че копчето ми наистина се е закачило. Мъжът нареди на мама да ме освободи.

Тя свърши това и му благодари, отново се извини на жената и най-сетне обърна лице към мен. Чаках да видя дали ще се разсмее, или ще заплаче. В крайна сметка тя направи и двете, но не веднага. Сграбчи само кафявото ми палто и ме поведе настрани от вече разпръскващата се тълпа. Спря се едва когато се озовахме на Рейлуей Стрийт. В този момент влакът за Лондон пристигаше на гарата и едва чух онова, което тя процеди:

— Лошо момиче! Мислех, че съм те загубила. Ще ме умориш, знаеш ли?! Кой иска да убие майка си? — Подръпна палтото ми, поклати глава и стисна ръката ми така силно, че ме заболя. — Понякога си мисля, че трябваше да те оставя в сиропиталището и Бог да ми е на помощ!

Често чувах тези думи, когато бях непослушна, и без съмнение в тях имаше повече истина, отколкото горчивина. Със сигурност мнозина щяха да се съгласят, че е щяла да направи по-добре, ако ме бе оставила в сиропиталището. Няма нищо по-сигурно от това при бременност жената да загуби работата си, а животът на мама след моята поява е дълъг низ от усилия да се справи.

Разказвали са ми толкова много пъти как съм се спасила от оставане в сиропиталището, че понякога си мислех, че го знам отпреди раждането си. Пътуването на мама с влака до Ръсъл Скуеър в Лондон с мен, увита под палтото й, за да ми е топло, се бе превърнало в легенда в нашето семейство. Знаех как вървяла по Гренвил Стрийт, а после и по „Гилфорд“, как минувачите клатели глави, знаейки чудесно за къде се е запътила с малкия си вързоп. Как разпознала сградата на сиропиталището „Коръм“ по тълпата млади жени като нея, които се трупали отпред, всяка от които стискала по едно новородено. Идваше и най-важният момент, когато мама чула ясно глас (на Всевишния според мама, на глупостта — според сестра й Дий), който й поръчал да се върне и да задържи детето. Момент, за който, според семейството, трябва да съм вечно благодарна.

В онази сутрин, в която се разигра драмата с копчето и мрежата, споменаването на сиропиталището ме накара да млъкна. И не защото, както вероятно мама смяташе, се бях замислила за големия си късмет, че съм го избегнала. А по-скоро защото се отнесох в любимата история на детското си въображение. Идеята, че ако бях останала там, щях да имам за компания множество деца. Десетки братя и сестри, с които да си играя, наместо вечно изморената и сприхава майка, чието лице бе набраздено от разочарования. Най-голямото от които май бях самата аз.

Нечие присъствие непосредствено зад стола ми ме върна в реалността. Извърнах се, за да видя кой е, и забелязах млада жена. Мина близо минута, преди да осъзная, че това е сервитьорката, която ни донесе чая. Тя стоеше и ме наблюдаваше с очакване.

Премигнах няколко пъти, докато зрението ми се фокусира.

— Дъщеря ми не уреди ли сметката? — попитах аз.

— О, да — отвърна девойката с мек ирландски акцент. — Още щом поръча. — И въпреки това момичето не мърдаше.

— Тогава какво има?

— Просто… Сю от кухнята ми каза, че сте баба на… Каза, че вашият внук е… Че е Маркъс Маккорт, а аз съм негова изключителна фенка. Умирам за инспектор Адамс. Знам почти наизуст всяка от историите.

Маркъс. Стаената като мушица тревога запърха в гърдите ми с крилца, както се случва всеки път, щом някой спомене неговото име.

— Много ми е приятно да го чуя — усмихнах се аз. — Внукът ми също ще се радва.

— Страшно съжалявам за съпругата му.

Кимнах безмълвно.

Тя се поколеба и поде въпроса, който знаех, че ще последва: предстои ли нова история за инспектор Адамс? Ще излезе ли скоро нова книга? Винаги се изненадвам, когато доброто възпитание или скромността победят любопитството.

— Е… Много ми беше приятно, че се запознахме — завърши момичето. — По-добре да се връщам на работа, че Сю ще побеснее. — Понечи да си тръгне, но в последния миг се спря. — Нали ще му кажете? Нека да знае, че има хора, за които книгите му значат много.

Обещах й, макар да нямам представа кога ще имам подобна възможност. Като повечето хора от своето поколение, той пътува много. Но за разлика от връстниците си търси не приключение, а да разсее мрачните си мисли. Изчезна обгърнат в облака на своята скръб и дори не мога да предположа къде се намира. Имах вест от него преди няколко месеца. Получих картичка с образа на Статуята на Свободата с клеймо от Калифорния и дата от миналата година. Беше написано само: „Честит рожден ден. М.“

Не, не беше толкова просто. Не беше само скръбта. Беше го подгонило и чувството на вина. Нелепа вина за смъртта на Ребека. Обвинява себе си, убеден е, че ако не беше я оставил, нещата щяха да се стекат по друг начин. Много се тревожа за него. Добре разбирам особената вина, която измъчва оцелелия от някоя трагедия.

През витрината виждах как Рут прекосява улицата. Спря се да говори със свещеника и съпругата му и все още не бе стигнала дори до аптеката. С голямо усилие се примъкнах до ръба на стола си, нанизах чантата на ръката си и стиснах дръжката на бастунчето. С разтреперани крака се изправих. Имах да свърша нещо важно.

 

 

Господин Бътлър, собственик на магазинчето с кинкалерия, държеше едно съвсем малко помещение, притиснато между хлебарницата и магазин за свещи и аромати. Ала зад червената дървена врата с лъскаво медно чукче и сребърно звънче човек можеше да види удивително многообразие, което опровергаваше скромния външен вид. Мъжки шапки и вратовръзки, училищни и пътнически чанти, тигани, стикове за хокей — всичко това бе натъпкано в тясно дълго пространство.

Господин Бътлър бе нисък, около четирийсет и пет годишен мъж и правеше впечатление, че челото му расте правопропорционално на нарастването на обиколката на кръста му. Познавах и баща му, и бащата на неговия баща. Естествено, никога не го споменавам. Забелязала съм, че младите се притесняват, щом заговориш за отдавнашни времена. Когато влязох в магазинчето му тази сутрин, той се усмихна, погледна над очилата и побърза да отбележи колко добре изглеждам. Докато бях по-млада — някъде към осемдесетте, — все още бях достатъчно суетна и бях склонна да му повярвам. Сега вече смятам, че подобни коментари са любезен израз на изненадата, че съм все още жива. Все едно, благодарих му, забележката бе направена от добро сърце, и попитах дали мога да намеря при него касетофон.

— За да слушате музика ли? — попита господин Браун.

— Бих искала да говоря пред него. Да запиша думите си.

Той се поколеба. Вероятно се питаше какво ли имам толкова да кажа, че да трябва да се запише. Отиде до една витрина и извади малка черна кутия.

— Това мисля, че ще ви свърши работа. Нарича се „уокмен“ и децата го използват, за да слушат музика.

— Изглежда, наистина е това, което търся.

Трябва да бе усетил колко съм невежа, защото започна да обяснява:

— Много е лесно. Натискате това копче и започвате да говорите ето тук. — Той се наведе напред и посочи с пръст метална решетка. Сигурна съм, че долових миризма на камфор, с която бе пропит костюмът му. — Това е микрофонът.

Рут все още не се бе върнала от аптеката, когато стигнах до „При Маги“. За да не ми задават повече въпроси вътре, загърнах палтото около себе си и седнах да чакам пред автобусната спирка. Усилието ме беше оставило без дъх.

Студеният вятър вдигна и понесе забравени предмети: опаковка от сладкиш, няколко сухи листа и зелено-кафяво патешко перо. Завъртя ги в кръг, сетне ги пусна и отново ги поде. Перото очевидно бе по-леко и то полетя нагоре над покривите на магазините, докато съвсем се загуби от погледа.

Замислих се за Маркъс, „танцуващ“ по подобен начин по света, грабнат от объркана мелодия, от която очевидно не може да се отърве. В последно време доста често мислех за него. Последните няколко нощи непрестанно се явяваше в сънищата ми. Внукът ми бе като изсушено между образите на Хана, Емелин и „Ривъртън“ лятно цвете. Напълно ненавреме и не на място. Виждах го в съзнанието си ту като малко момче с разгорещено личице, ту като пораснал мъж, люшнат от любовта и загубата си.

Искам да видя лицето му отново. Да го докосна. Прекрасното, добре познато лице, изсечено като повечето лица от собствената си история. Носещо следите и цвета на минали прадеди, за които той не знае почти нищо.

Един ден ще се върне, изобщо не се съмнявам в това, защото домът е магнит, който стои някъде в съзнанието и на най-свободомислещите деца. Но дали това ще бъде утре или след години, никой не може да каже. А аз нямах време да чакам. Все по-често се виждам в студената чакалня на времето, как треперя, докато стъпките на древни духове и отекващи гласове заглъхват.

Това е и причината да започна този запис. Може би няма да е само един. Искам да споделя с Маркъс стара, пазена от години тайна.

В началото исках да му пиша, но когато намерих листове и черна химикалка, забелязах, че пръстите ми така треперят, че нищо не се получава. Готови да сътрудничат, те бяха напълно неефективни и мислите ми излизаха на листа като нечетливи драсканици.

Силвия беше тази, която ме наведе на мисълта за касетофона. При един от спонтанните й пориви да подреди нещата ми, продиктуван вероятно от желанието по-скоро да се спаси от някой от несимпатичните пациенти, тя попадна на листовете с моите неуспешни опити.

— Искала си май да нарисуваш нещо — подхвърли, докато завърташе листовете в различни посоки срещу светлината. — Доста модерно се е получило. Каква е идеята?

— Писмо — отвърнах аз.

И тогава ми разказа за метода на Бърти Синклер да пише и получава писма на касети.

— Трябва да знаеш, че оттогава с него всичко стана по-лесно. Много по-малко мрънка. Започне ли да се оплаква от лумбагото си, включвам касетофона и пускам някое от писмата. Веднага се променя — става весел като чучулига.

Седях на спирката и въртях пакета между пръстите си в радостно предчувствие за възможностите, които устройството би ми дало. Щом се прибера, ще започна.

Рут ми помаха от отсрещната страна на улицата и тръгна по пешеходната пътека, като прибираше пликчето от аптеката в чантата си.

— Мамо, какво правиш навън в този студ? — започна да мърмори тя, щом наближи и взе да се оглежда. — Хората ще решат, че съм те накарала да ме чакаш тук. — Помогна ми да стана и ме поведе надолу по улицата към колата си. Пристъпвах до чаткащите токчета на дъщеря ми.

 

 

По пътя обратно към „Хийтвю“ гледах как една след друга пред очите ми отминават улиците, застроени със съвършено еднакви ниски сгради от сив камък. В една от тях малко по-нататък, сгушена между две свои близначки, бе къщата, в която се бях родила. Хвърлих поглед към Рут, но и да ме бе забелязала, с нищо не го показа. А и защо ли да го прави, минавахме от тук всяка неделя.

Продължихме по тесния път и постепенно напуснахме селото. Както обикновено, затаих дъх — съвсем за кратко.

Веднага след Бридж Роуд следваше завой и пред нас се откриваше входът на „Ривъртън“. Високи почти колкото стълб на улично осветление, двете красиви крила на портата от ковано желязо представляваха сложна бродерия от преплетени ивици и зад тях започваше шушнещият тунел от сплетени клони на вековните дървета. Сега някой бе боядисал портата в бяло и вече не се виждаше искрящото сребристо. Между плетениците от ковано желязо висеше табела с надпис:

„Ривъртън“. Отворено за посещения от март до октомври.

От 10,00 — 16,00.

Вход за възрастни 4 паунда, за деца 2 паунда.

Работата с касетофона изискваше малко предварителни упражнения. Добре че Силвия бе винаги наблизо. Показа ми как да държа микрофона пред устата си и докато тя придържаше ръката ми, произнесох първото, което ми хрумна в момента:

— Ало… Здравейте. Говори Грейс Брадли… Проба. Едно. Две. Три.

Силвия дръпна уокмена и се усмихна развеселено.

— Много професионално. — Натисна едно копче и се чу шум от превъртане на лентата. — Ще върна сега назад, за да чуем какво се е получило.

Чу се леко прещракване, тя натисна бутона „плей“ и двете зачакахме.

Разнесе се гласът на старостта: немощен, изтънял, почти невидим. Тънка лента, така излиняла, че са останали само няколко накъсани нишки. Някакви бледи следи от мен, от истинския ми глас, този, който чувах в главата си насън.

— Страхотно — рече Силвия. — Оставям те с него. Ако искаш да дойда, само дай знак.

Тя се обърна да си върви и внезапно се разтревожих.

— Силвия…

— Какво, миличка?

— Какво да говоря?

— Ами… не знам — засмя се тя. — Представи си, че той седи тук до теб, и му разкажи онова, което мислиш.

Точно това направих, Маркъс. Помислих си, че си се изтегнал в краката ми, както обичаше да го правиш като малък, и започнах да говоря. Разказах ти някои неща, които върших напоследък, за филма и за Урсула. Гледах да не засягам темата за майка ти, като само споменах, че много се е затъжила за теб. Копнее да те види.

Исках да ти разкажа за спомените си, не за всички, естествено. Имам цел, но тя не е да те отегчавам с истории за моето минало. По-скоро да ти разкажа за странното усещане, че те стават все по-реални от действителния ми живот. Това се случва без никакво предупреждение и с огромна изненада установявам, когато отворя очи и осъзная, че се намирам в 1999 година. Странно е как естеството на времето се променя и започвам да се чувствам у дома си по-скоро в миналото, докато съм като случаен посетител в това странно нещо, което сме приели да наричаме „настояще“.

Странно е и усещането да седиш сам в стаята си и да говориш пред малка черна кутия. В началото шепнех, за да не чуят останалите обитатели. Боях се, че гласът ми и тайните ми ще се понесат по коридора и ще стигнат чак до помещението за закуска, все едно самотна корабна сирена в чуждо пристанище. Когато главната сестра се появи с лекарствата ми, изненадата, която прочетох на лицето й, ме успокои.

Сега вече тя излезе. Оставих хапчетата на перваза до мен. Ще ги взема по-късно, защото искам сега съзнанието ми да е бистро.

Наблюдавам как слънцето залязва над пустото поле. Харесва ми да проследявам как се спуска безмълвно зад дърветата в края на хоризонта. Днес за миг затворих очи и пропуснах прощалните отблясъци. Когато отново ги отворих, този върховен миг бе отминал и трептящият полукръг бе потънал, а небето ми се стори като ограбено — ясно, студено, прорязано само от леденобели ивици. Опустялото поле изтръпна от настъпилия сумрак и само в далечината влакова композиция пълзеше в мъгливата долина. Електрическите спирачки изскърцаха, когато локомотивът зави към селото. Часовникът на стената показваше шест часа. Това бе влакът, с който се прибираха хората, работещи в Челмсфорд, Брентфорд и дори в Лондон.

Представях си гарата. Вероятно не така, както изглеждаше сега, а по-скоро такава, каквато я познавах отпреди. С големия гаров часовник над перона, който строго напомняше с неуморните си стрелки, че времето и влаковете не чакат никого. Вероятно сега са го заменили с онези безлични електронни приспособления. Няма как да знам, защото от много време не съм стъпвала там.

Виждам гарата такава, каквото я видях онази сутрин, когато изпращахме Алфред на фронта. Гирлянди от хартиени триъгълници, червени и сини, плющяха на вятъра, деца се гонеха нагоре-надолу и се провираха между хората и багажа им, ехтяха пронизителните свирки на началник–гарата, националното знаме. Младежите — наистина съвсем млади момчета — бяха с изпрани и изгладени униформи и лъснати ботуши. Блестящите вагони вече чакаха на своя коловоз, готови да потеглят. Да отведат нищо неподозиращите си пътници към ада от кал и смърт.

Но стига за това. Прекалено избързвам.

„Из цяла Европа светлините гаснат.

Няма да ги видим отново запалени до края на живота си.

Лорд Грей, министър на външните работи на Великобритания

3 август 1914 г.“