Кейт Мортън
Изплъзване от времето (14)

Дванайсети юли

И аз ще участвам във филма. Не точно аз, а едно младо момиче, което ще представлява мен. Колкото и второстепенна да е моята фигура в разигралата се драма, представлявам интерес, след като съм живяла толкова дълго. Обадиха ми се преди два дни: Урсула, слабичката кинорежисьорка с дългата пепеляворуса коса, питаше дали бих желала да се срещна с актрисата, която имала честта да играе ролята на Камериерка 1, сега вече наречена Грейс.

Щели да пристигнат при мен в „Хийтвю“. Не че мястото има някаква атмосфера, но нямах нито сърце, нито крака да пътувам далеч и не можех да се преструвам заради когото и да било. И така, седя си на стола в моята стая и чакам.

Някой чука на вратата. Поглеждам часовника, девет и половина е. Точни са. Усещам, че съм затаила дъх и не разбирам защо.

Миг по-късно те са в стаята ми. Силвия и Урсула заедно с младото момиче, което ще играе мен.

— Добро утро, Грейс — казва Урсула и ми се усмихва изпод бретона си с цвят на пшеница. Навежда се да ме целуне леко по бузата, жест, който ме заварва напълно неподготвена.

Гласът засяда в гърлото ми.

Тя се настанява върху одеялото в края на леглото. В друг случай това би ме подразнило, но за моя изненада не става така.

— Грейс — казва тя, — това е Кийра Паркър. — Извръща глава и се усмихва на момичето зад мен. — Ще играе твоя образ във филма.

Момичето излиза напред. Някъде на седемнайсет е и съм поразена от това колко правилни са пропорциите на красивото й лице. Дълга руса коса, завързана на опашка. Кръгло лице, плътни устни, покрити с дебел слой гланц, и сини очи под широко гладко чело. Лице, създадено да продава шоколад.

Изведнъж се сещам за добрите обноски.

— Няма ли да седнете? — и посочвам стола от кафява пластмаса, който Силвия донесе рано тази сутрин от трапезарията.

Кийра сяда елегантно, кръстосва тънките си глезени, скрити под дънките, и хвърля небрежен поглед към тоалетката ми. Панталоните й са съдрани, конци висят дори от джобовете. Скъсаната дреха вече не е знак за бедност, осведоми ме веднъж Силвия, а мярка за стил. Кийра се усмихва разсеяно и погледът й обикаля вещите ми.

— Благодаря, че ме приехте, Грейс — обажда се най-сетне тя.

Стреснах се, когато чух да произнася името ми. Ако се бе обърнала към мен с титла или фамилия, щях да настоя да забравим за формалностите.

Давам си сметка, че Силвия се мотае край отворената врата и се прави, че бърше прах, за да прикрие любопитството си. Голяма любителка е на филмови звезди и на известни футболисти.

— Силвия, мила — обаждам се аз, — дали ще може да получим по чаша чай?

— Чай ли? — пита тя, а на лицето й се изписва безпогрешно преданост.

— И може би по някоя и друга бисквита?

— Разбира се — въздъхва тя и пъха парцала в джоба си.

Поглеждам въпросително Урсула.

— Да, разбира се — отговоря тя. — С малко мляко.

— А вие, госпожице Паркър? — обръща се Силвия към Кийра. По лицето й плъзва ярка руменина, от което разбирам, че Силвия познава момичето от екрана.

— Зелен с лимон — пропява Кийра.

— Зелен чай — мълви Силвия така, сякаш току-що е научила отговора за произхода на вселената. — Лимон. — Продължава да стои в рамката на вратата.

— Благодаря ти, Силвия. За мен обичайното — обаждам се аз.

— А, да — примигва Силвия. Магията е развалена и най-сетне тя отлепва крака и затваря вратата след себе си.

Оставам сама с двете си гостенки. Тутакси съжалявам, че отпратих Силвия. Имам усещането, че нейното присъствие ме брани от връщане на миналото.

Сега обаче нея я няма и ние трите мълчим. Поглеждам крадешком към Кийра и се опитвам да си представя себе си зад тези хубави черти. Внезапна музика, приглушена и кратка, нарушава тишината.

— Извинете — обажда се Урсула и започва да търси нещо в чантата си. — Хем си мислех да изключа звука. — Тя изважда малък мобилен телефон и звукът рязко се усилва. Щом натисва едно от копчетата, музиката спира. — Много се извинявам — усмихва се Урсула смутено. Поглежда екрана и лицето й замръзва в тревога. — Ще изляза за малко.

Кийра и аз кимваме, докато Урсула напуска стаята, залепила телефона до ухото си.

Вратата се затваря и обръщам лице към младата си посетителка.

— Е? Дали да не започваме?

Тя кимва едва забележимо и измъква папка от голямата си чанта. Разтваря я и оттам се показва тесте листове, защипани с черен кламер. Отдалеч виждам, че текстът е разположен като сценарий — думи с главни получерни букви, последвани от нормален шрифт.

Тя разлиства няколко страници и спира, стиснала лъскавите си устни.

— Интересува ме какви са били отношенията ти със семейство Хартфорд. По-специално с момичетата.

Този въпрос го очаквах.

— Ролята ми не е голяма — продължава тя, — но в началото стоя на екран доста време. — Сервирам напитки и разни такива неща.

Кимвам отново.

— Според Урсула е добре да чуя от теб какви са били отношенията ти с момичетата. Какво мислиш за тях. Така ще схвана каква е моята мотивация. — Последната дума произнася по-отчетливо, все едно е чужд термин, който аз вероятно не зная. Тя изпъва рамене, сякаш за да се окуражи. — Нямам централна роля, но е важно как ще се представя. Никога не знаеш кога кой ще гледа.

— Разбира се.

— Никол Кидман я взеха в „Дни на грохот“ само защото Том Круз я забелязал в някакъв австралийски филм.

Тези факти, както и имената, се предполагаше да ми говорят нещо, ето защо кимнах, все едно разбирам.

— Точно затова е важно да знам какво си изпитвала. По време на работа и когато си била край сестрите. — Тя се наведе напред и впи в мен очи със студения син цвят на венецианско стъкло. — Имам предимството, че ти си… Искам да кажа, че си все още…

— Жива — помогнах й аз. Стана ми мило от нейната откровеност. — Какво точно би искала да знаеш?

Лицето й грейна от усмивка на радост, че лекият гаф е бил преглътнат спокойно в течение на разговора.

— На първо място имам един малко глупав въпрос.

Сърцето ми заби учестено. Какво ли щеше да попита?

— Харесваше ли ти да си камериерка?

— Да, за известно време — отговорих аз и използвах думите, за да изпусна лека въздишка на облекчение.

Момичето ми хвърли поглед, пълен с недоверие.

— Сериозно? Не мога да си представя да прислужвам на някого ден след ден. Какво точно ти харесваше в това?

— Другите станаха нещо като мое семейство. Харесваше ми общуването.

— Другите ли? — жадно светват очите й. — Имаш предвид Емелин и Хана?

— Не, имам предвид останалата част от прислугата.

— Аха. — Остана разочарована. Очевидно си бе представяла, че ролята й ще бъде по-значителна. Че Грейс, камериерката, е не само страничен наблюдател, а и таен съучастник на сестрите Хартфорд. Нищо чудно, тя е млада и от съвсем различен свят. През ум не й минава, че има граници, които не бива да бъдат прескачани. — Разбирам, само че не участвам в сцени с някой друг от прислугата. Така че не ми върши много работа. — Тя отбеляза нещо на листа с въпросите си. — Има ли нещо, което не ти харесваше в работата, която вършеше?

Това да се будя всяка сутрин с птиците, таванската стая, в която бе истинска пещ през лятото и хладилник през зимата, зачервените от прането ръце, болките в гърба след чистене, умората, която се просмукваше в костите.

— Беше изморително. Дните бяха дълги и натоварени с работа. Нямах много време за себе си.

— Разбирам. Така го играя. В повечето сцени дори не се налага да се преструвам. След само един ден репетиции ръцете ме болят от носенето на проклетия поднос.

— Най-много ме боляха краката — споделям аз. — Но щом навърших шестнайсет, получих нови обувки.

— Добре. Това ще ми свърши работа — казва тя и записва нещо със закръгления си почерк, като завършва със замах последните букви. — Сега нещо интересно. Искам да знам повече за Емелин. Какво мислиш за нея?

Почудих се откъде да започна.

— Участваме заедно в няколко сцени и не знам какво да мисля за отношенията между двете. Какво трябва да излъчвам?

— Какви са тези сцени?

— Например, когато се среща за първи път с Робърт Хънтър край езерото, тя се подхлъзва и едва не се удавя. Ето защо аз…

— Край езерото ли? — смутих се аз. — Те не се срещат там, а в библиотеката през зимата и…

— В библиотеката — сбърчи тя съвършения си нос. — Не се изненадвам, че сценаристите са променили мястото. — Няма динамика в стая, пълна с книги. Така е по-добре, край същото това езеро той се самоубива. Така се получава рамката — историята приключва там, където е и започнала. По-романтично е. Също като във филма на Баз Лурман „Ромео и Жулиета“.

Нямам избор, трябва да й повярвам.

— Аз съм тази, която изтичва в къщата, за да търси помощ, и когато се връщам, той вече я е спасил и я съживява. Актрисата няма време да го погледне, още по-малко да забележи, че и ние приближаваме, за да помогнем. — Тя замлъква, гледа ме с широко отворени немигащи очи, сякаш чака да разбере дали е била достатъчно ясна.

— Мислиш ли… Не мислиш ли, че трябва да реагирам, Грейс имам предвид, по-активно.

Бавя се с отговора и тя продължава:

— Не натрапчиво. Просто някаква реакция. Сещаш се за какво говоря. — Леко изсумтява, накланя глава така, че нослето й се вирва нагоре, и въздъхва.

Не схващам, че това е импровизирана демонстрация на нейната реакция по време на филма, докато тя не сменя изражението си с обичайното и с широко отворени очи пита:

— Е?

— Разбирам — колебливо подхващам аз и търся подходящите думи. — Естествено, сама ще решиш как да изиграеш героинята си. Но ако питаш мен и е отново 1915 година, не знам как бих реагирала аз… — Махнах неопределено с ръка, тъй като не намирах точните думи.

Тя се втренчва в мен, все едно съм изпуснала някакъв много важен детайл.

— Не смяташ ли, че е доста безчувствено дори да не благодарят на Грейс за това, че е отишла да търси помощ? Чувствам се адски тъпо да тичам презглава някъде, след което се връщам и стоя така, като някакво зомби.

— Може и да си права — въздъхнах аз. — Но такъв бе характерът на службата ни в онова време. Другото щеше да е необичайно. Разбираш ли ме?

Тя не изглежда много убедена.

— Не съм очаквала да се случи нещо различно — добавям аз.

— Все нещо си изпитала.

— Естествено. — Внезапно ме връхлита чувство на отвращение за това, че обсъждаме държането на вече починали хора. — Старая се да не го показвам.

— Никога ли? — Тя дори не иска да чуе отговора и се радвам, че е така, защото аз самата не искам да го споделя. Тя нацупва устни. — Цялата тази работа с отношенията прислужничка — господарка ми се струва нелепа. Един човек да изпълнява желанията на друг.

— Времената бяха други — отвръщам аз.

— Така казва и Урсула, но това не ми помага кой знае колко. Имам предвид в актьорската игра. Там повечето неща са въпрос на реакция. Трудно е да създадеш интересен характер, когато директивата на режисьора е „не реагирай“. Чувствам се като изрязана от картон фигура, която казва само: „Да, госпожице.“

— Сигурно е трудно.

— Кандидатствах и за ролята на Емелин — доверява ми тя. — Ето на това му се казва роля мечта. Толкова интересен образ. И блестящ при това — актриса, която загива при автомобилна катастрофа. Да видиш само костюмите!

Излишно е да й напомням, че съм ги видяла при посещението си в студиото.

— Искали за ролята някой с по-голяма известност — завъртя тя драматично очи и се загледа в ноктите на ръцете си. — Много ме харесаха на кастинга. Продуцентът два пъти ме вика на разговор. Приличала съм на Емелин много повече от Гуинет Полтроу — тя произнася името на другата актриса с насмешка и в резултат лицето й мигновено губи очарованието си. — Единственото, което тя има в повече от мен, е академична награда. Всеки знае, че британските актьори трябва да работят двойно повече, за да получат „Оскар“. Особено ако са започнали в сапунките.

Долавям колко е разочарована и не я обвинявам. Признавам си, че в стотици случаи съм предпочитала да бъда Емелин, а не прислужничка.

— Все едно — продължава тя нерадостно. — Имам ролята на Грейс и трябва да извадя най-доброто от нея. Освен това Урсула ми обеща да ме интервюират, когато дойде време за промоцията на филма, тъй като аз единствена от всички съм се срещнала с първообраза на моята героиня.

— Радвам се, че съм от полза.

— Така си е — отвръща, несхванала иронията ми.

— Имаш ли други въпроси?

— Сега ще проверя. — Тя разлиства страниците и нещо пада от тях. Полита като гигантски молец надолу. Когато се навежда да го вдигне, виждам, че това е черно-бяла фотография на група хора с извънредно сериозни лица. Макар и отдалеч, разпознавам снимката. Спомням си я мигновено, както понякога се сещаме за отдавна гледан филм, за някой сън или картина само по нечий силует.

— Може ли да я видя? — питам аз и протягам ръка.

Тя ми я подава и я оставя върху изкривените ми пръсти. За част от секундата ръката й докосва моята и се дръпва рязко, сякаш се бои да не се зарази от нещо. От старостта, вероятно.

Снимката е копие. Повърхността й е гладка и студена, но не лъщи. Насочвам я така, че светлината да пада добре отгоре. Взирам се през очилата.

Там сме всички. Обитателите на „Ривъртън“ през 1916 година.

Всяка година се правеше такава снимка. Лейди Вайълет много държеше на това. Викаха фотограф от студио в Лондон и въпросният ден бе истински празник в дома.

Пред мен бяха две редици сериозни лица, които гледаха напред, без да мигат, за да бъдат поставени на полицата над камината известно време, след което щяха да отидат на съответната страница в семейния албум на семейство Хартфорд заедно с покани, менюта и изрезки от вестници.

Ако беше снимка от някоя друга година, можеше и да не разбера от коя точно е, но тази нямаше как да забравя, най-вече заради събитията, които се случиха тогава.

От двете страни на господин Фредерик, който седи в центъра, са майка му и Джемайма. Последната е завита с черен шал, за да прикрие напредналата си бременност. Хана и Емелин са от двете им страни като математически скоби — едната по-висока от другата, с еднакви черни рокли. Бяха нови, макар и не точно такива, каквито си бе пожелала Емелин.

Зад господин Фредерик на втория ред бяха господин Хамилтън с госпожа Таунсенд и Нанси. Двете с Кати стояхме зад сестрите Хартфорд, до нас — господин Докинс, шофьорът, и господин Дъдли. Редовете бяха прави и отчетливо очертани. Само нани Браун дремеше някъде помежду на стол, донесен от оранжерията за случая — нито отпред, нито отзад.

Взрях се в сериозното си лице, в строгата прическа с опънати коси, която придаваше на главата ми формата на карфица и още по-ясно подчертаваше твърде големите ми уши. Бях точно зад Хана и светлата й коса контрастираше с моята черна рокля.

Всички бяхме със сериозни лица — такъв беше обичаят за подобна фотография. Слугите бяха в черно, както винаги, но семейството също бе в черно облекло. Те бяха в траур, както между впрочем и цяла Англия, а и целият свят през тази година.

Беше 12 юли 1916 година, денят след службата в памет на лорд Ашбъри и майора. Денят, когато се роди бебето на Джемайма и даде отговор на въпросите, които пареха устните на всички ни.

Тази година лятото бе необичайно топло. Никой не помнеше такива горещини. Отдавна бяха отминали сивите дни на зимата, когато денят се слива с нощта, и на тяхно място се настаниха дълги безоблачни дни с яркосиньо небе. Утрото настъпваше бързо — чисто и светло.

Тази сутрин отворих очи по-рано от обикновено. Лъчите на слънцето докосваха върховете на брезите около езерото и оттам влизаха през прозореца на таванската стая. Поток топла светлина прекосяваше леглото и милваше лицето ми. Беше ми приятно. По-добре бе да се будиш в светлина, отколкото да започваш работа в студения мрак на заспалата къща. За една прислужничка лятното слънце е приятна компания във всекидневната работа.

Беше поръчано на фотографа да пристигне в девет и половина и в уреченото време всички бяха подредени на моравата. Семейство ластовички, избрали стрехите на „Ривъртън“ за свое убежище, ни наблюдаваха любопитно и мълчаливо. Горещината им бе отнела желанието за песни. Дори дърветата покрай алеята за автомобили бяха притихнали. Сякаш събираха сили, та когато най-лекият ветрец ги раздвижи, да могат да се разшумят отново.

С обляно в пот лице фотографът нагласяваше всеки от нас поотделно. Семейството на столове, а обслужващите — прави зад тях. Никой не смееше да мръдне, с вперени в кутията пред нас очи и мисли, насочени към двора на параклиса.

След като всичко свърши, прибрахме се в сравнително прохладната стая за прислугата, която имаше каменни стени, и докато господин Хамилтън и Кати наливаха лимонада за всички, ние се отпуснахме на столовете около масата.

— Това е краят на една епоха — рече госпожа Таунсенд и обърса подпухналите си очи с кърпичката си. Откакто пристигна вестта за смъртта на майора, тя плачеше неспирно и прекара в това състояние по-голямата част на месец юли. Спря само за малко, докато ни завладя тревогата около фаталния удар на лорд Ашбъри седмица по-късно. От очите й вече не течаха сълзи, но бяха потънали в постоянна влага.

— Краят на една епоха. Така си е, госпожо Таунсенд — съгласи се господин Хамилтън, който седеше срещу нея.

— Като си помисля само за негово благородие… — Думите й заглъхнаха, тъй като тя опря лакти на масата и скри в тях подпухналото си лице.

— Ударът дойде внезапно — отбеляза господин Хамилтън.

— Удар! — Госпожа Таунсенд вдигна глава. — Може така да го наричат, но той умря от разбито сърце. Помнете ми думите. Не можа да понесе загубата на сина си.

— Мисля, че си права, госпожо Таунсенд — обади се Нанси, докато си завързваше шалчето за предстоящото дежурство. — Бяха си близки двамата с майора.

— Майорът! — очите на госпожа Таунсенд отново се наляха и долната й устна потрепери. — Какво мило момче. Като си помисля каква смърт само! В някаква си забравена от Бог локва във Франция.

— Река Сома — обадих се аз. Харесваше ми звученето на това име, а и ми се струваше някак злокобно. Мислех си за последното писмо на Алфред — няколко листа груба хартия, които миришеха на нещо далечно и непознато. Беше пристигнало за мен преди няколко дни от Франция. Тонът бе както обикновено шеговит, но усетих и още нещо, което, макар и неизречено, ме смути.

— Не беше ли и Алфред край Сома, господин Хамилтън?

— Така мисля, момичето ми. Доколкото разбрах от приказките в селото, нашите момчета са там.

Кати, която току-що бе пристигнала с подноса с лимонадите, зяпна.

— Ама господин Хамилтън, ами ако нещо с Алфред…

— Кати! — сряза я остро Нанси и ме погледна. В този миг госпожа Таунсенд вдигна ръка към устата си. — Внимавай къде оставяш подноса и млъквай!

— Вие, момичета, не се тревожете за нашия Алфред — обади се господин Хамилтън. — Той е смело момче, а и е в добри ръце. Командирите им знаят какво правят. Няма да изпратят Алфред и другарите му в бой, ако не са убедени, че ще защитят достойно краля и страната ни.

— Което не значи, че не може да го прострелят — не млъкваше Кати. — И майорът знаеше, а го убиха.

— Кати! — Лицето на господин Хамилтън стана моравочервено, а госпожа Таунсенд зяпна. — Покажи малко уважение — и снишил разтреперан глас, продължи: — Особено след всичко, което семейството трябваше да преживее. — Той поклати глава и намести очилата си. — Не мога дори да те гледам, момиче. Отиди да измиеш… — и потърси с поглед помощта на госпожа Таунсенд.

Тя вдигна подпухналото си лице от масата и каза през сълзи:

— Да изчистиш всичките ми тенджери и тигани така, че да светнат. Дори и старите.

Кати затътри крака към миялното помещение, а ние се умълчахме, всеки на мястото си. Каква глупачка е тази Кати с нейните приказки за смърт! Алфред знаеше как да се пази. Непрестанно го повтаряше в писмата си, поръчваше ми да не свиквам прекалено с неговите задължения, защото много скоро ще се върне, за да се заеме с тях отново. И да пазя мястото му. Но сега се сетих за нещо, което ме накара да се разтревожа за съдбата на всички ни.

— Господин Хамилтън — тихичко се обадих аз. — Не бих искала да прозвучи неуважително, но се питам какво означава това за нас? Кой ще поеме отговорността за дома и имението?

— Със сигурност това ще бъде господин Фредерик — обади се Нанси. — Лорд Ашбъри няма друг син.

— Не — възрази госпожа Таунсенд и впи очи в лицето на господин Хамилтън. — Титлата ще поеме синът на майора, нали? Щом се роди. Той е следващият наследник.

— Зависи от много неща — отговори важно господин Хамилтън.

— От какво? — поиска да знае Нанси.

— От това какво е бебето на Джемайма — син или дъщеря.

Само при споменаването на името сълзите рукнаха по лицето на госпожа Таунсенд.

— Горкото ми агънце — хлипаше тя. — Да загуби мъжа си, и то точно когато чака бебе.

— Убедена съм, че има много като нея в тази държава — поклати глава Нанси.

— Да, но не е същото. Не е като да се случи с някой от семейството ти.

Третият звънец в редицата на стената издрънча и госпожа Таунсенд скочи.

— Господи! — ръцете й литнаха към пълния бюст.

— На външната врата е — опита се да я успокои господин Хамилтън, стана и прибра стола си старателно до масата. — Трябва да е лорд Гифорд. Идва да отвори завещанието. — Сетне оправи яката си и ме погледна. — Всеки момент лейди Ашбъри ще позвъни за чая, Грейс. След като качиш горе таблата, занеси гарафа с лимонада на госпожица Хана и госпожица Емелин.

Щом той се загуби от погледите ни, госпожа Таунсенд потупа сърцето си и въздъхна.

— Нервите ми не са каквито бяха едно време.

— А и при тази горещина… — добави Нанси и погледна часовника. — Едва минава десет. Лейди Вайълет няма да позвъни за обяда поне още два часа. Защо не отидеш да си полегнеш по-рано днес? Грейс ще се справи с чая.

Кимнах веднага. Зарадвах се, че ще върша нещо, което да отвлече мислите ми от скръбта в къщата. От войната. От съдбата на Алфред.

Горката госпожа Таунсенд местеше нерешително очи от Нанси към мен.

Лицето на Нанси стана строго, но гласът й остана мек и топъл, което рядко се случваше.

— Хайде, госпожо Таунсенд, ще се почувстваш по-добре, като си полегнеш. Ще се погрижа всичко да е наред, преди да тръгна за гарата.

Вторият звънец в редицата се разлюля и задрънча. Госпожа Таунсенд подскочи отново.

— Добре — предаде се тя. — Но ще ме повикаш, ако имаш нужда от нещо, нали, Грейс?

Понесох подноса с приборите за чай нагоре по тъмното стълбище от стаята за прислугата и на горната площадка ме посрещнаха силна светлина и горещина. Макар всички завеси да бяха дръпнати, съгласно нарежданията на лейди Ашбъри, защото така повеляваше строгият викториански траур, нямаше как да се затвори достъпът на светлина от елипсовидното стъкло над входната врата и нищо не можеше да спре парещите слънчеви лъчи. Неясно защо ми напомни за фотоапарат. Помещението бе като блеснала светлина и живот в центъра на черната кутия.

Стигнах до вратата на дневната и я бутнах, за да вляза. От горещия въздух, настанил се тук от началото на лятото и останал в плен вътре поради траура, в стаята бе доста душно. Високият френски прозорец бе здраво затворен и както завесите от брокат, така и копринените под тях бяха дръпнати докрай. Застанах в рамката на вратата. Имаше нещо в стаята, което ме спираше да пристъпя — вътре витаеше непозната атмосфера, нямаща нищо общо с мрака и горещината.

Докато очите ми свикнат със сумрака, предметите и хората започнаха да се материализират. Лорд Гифорд, мъж в напреднала възраст и с червендалесто лице, седеше в креслото на лорд Ашбъри, а в скута му лежеше разтворена черна кожена папка. Четеше нещо и очевидно се наслаждаваше на звука на собствения си глас. На масата до него бе поставена лампа с меден абажур, която хвърляше кръг от мека светлина.

На коженото канапе отсреща седяха Джемайма и лейди Вайълет. Вече и двете вдовици. Стори ми се, че лейди Вайълет се бе смалила от сутринта насам — дребничка, обвита в траурен креп фигура със скрито зад черната воалетка лице. Лицето на Джемайма бе пепелявосиво на фона на черната й дреха. Иначе пухкавите й длани, сега някак смалени, разсеяно поглаждаха подутия корем. Лейди Клементайн се бе оттеглила в стаята си, но Фани, която не се отказваше да преследва ръката на господин Фредерик, имаше разрешение да остане със семейството и се бе настанила важно от другата страна на лейди Вайълет.

Цветята, които собственоръчно бях набрала от градината тази сутрин: розов рододендрон, бял повет и клонки жасмин, вече бяха клюмнали и изглеждаха напълно отчаяни. Ароматът на жасмин бе изпълнил затвореното помещение и заплашваше да задуши всички.

Господин Фредерик стоеше изправен до камината, опрял ръка в полицата над нея. Сакото стоеше някак неестествено на високата му фигура. От приглушената светлина и каменното изражение лицето му приличаше на восъчна маска. Лъчите на лампата осветяваха само едното му око, докато другото стоеше в сянка, но устремено към плячката си. Когато го погледнах, видях, че ме наблюдава.

Той помръдна върховете на пръстите, които лежаха на полицата. Движението бе толкова леко, че можеше да бъде забелязано единствено защото мъжът бе съвършено неподвижен. Това означаваше да занеса подноса при него. Погледнах лейди Вайълет, леко разтревожена от тази промяна в обичайната процедура. Тя изобщо не ме погледна и аз се подчиних на неговия жест, но се стараех да избягвам погледа му. Когато плъзнах внимателно подноса на масата до него, той с кимване ми даде да разбера, че трябва да налея чая, и насочи вниманието си към лорд Гифорд.

Никога до този момент не бях разливала чай по чашите — не и в дневната, не и за господарите. Поколебах се миг-два и реших да започна с млякото, искрено благодарна на мрака в стаята.

— … в резултат на всичко това и като се имат предвид вече направените уточнения — продължаваше да чете лорд Гифорд, — цялото имущество на лорд Ашбъри заедно с титлата му трябва да премине в ръцете на най-големия син и негов наследник, майор Джонатан Хартфорд… — Възрастният мъж замълча.

Джемайма успя да потисне риданията си, но усилието й само влоши нещата.

Нещо изклокочи в гърлото на Фредерик над главата ми. От нетърпение е, реших аз. Един светкавичен поглед към мъжа до мен, преди да налея мляко в последната чаша, ме увери, че брадичката му стои вирната нагоре като знак на строга власт. Издиша продължително, докато пръстите му трополяха неспирно върху полицата.

— Продължавайте, лорд Гифорд — произнесе той авторитетно.

Възрастният мъж се размърда в креслото на лорд Ашбъри и то проскърца жалостиво, сякаш тъгуваше за изгубения господар.

— … И тъй като никакви други разпореждания не са получени след вестта за смъртта на майор Хартфорд, собствеността, съгласно съществуващия от незапомнени времена закон за първородството, ще премине по права линия към най-голямото дете на майор Хартфорд от мъжки пол. — Той погледна над очилата си към корема на Джемайма и продължи: — В случай че майор Хартфорд не е оставил живи деца от мъжки пол, собствеността и титлата преминават във владение на втория по възраст син на лорд Ашбъри, господин Фредерик Хартфорд. — Старецът вдигна глава и лампата освети очилата му. — Излиза, че остава да чакаме.

Настъпи всеобщо мълчание. Използвах тишината да раздам чашите на дамите. Джемайма пое нейната механично и я постави на скута си, без да ме погледне. Лейди Вайълет ми даде знак с ръка да я пропусна. Единствена Фани пое нейната с видимо желание.

— Лорд Гифорд — обади се господин Фредерик, — как искате чая си?

— С мляко, но без захар — отговори лордът и прокара пръст между яката на ризата и влажния си врат.

Вдигнах предпазливо чайника и започнах да наливам, като внимавах да не попадна на пътя на парата. След това му подадох чашата и чинийката, които той пое с невиждащ поглед.

— Добре ли върви бизнесът, Фредерик? — попита мъжът и стисна устни, преди да отпие от чая си.

Забелязах с периферното си зрение как господин Фредерик кимва.

— Твърде добре, лорд Гифорд. Моите хора преминаха от производство на автомобили към производство на аероплани и обсъждаме нов договор с военното министерство.

Лорд Гифорд повдигна леко вежди.

— Дано само американците да не ви изпреварят. Говори се, че са произвели толкова самолети, че за всеки мъж, жена и дете във Великобритания има по един.

— Не споря. Сигурно са произвели много машини, но никога няма да ме видите да се кача на някоя от тях.

— И защо?

— Защото се работят на конвейер — опита се да обясни господин Фредерик. — Лентата се движи прекалено бързо и хората нямат време да проверят дали всичко е както трябва.

— На служителите от нашето министерство това май не им пречи.

— Защото гледат само цената. Но ще им се наложи да погледнат и останалите характеристики. Когато видят качеството, което ние даваме, няма да купуват повече онези тенекиени кутии. — Той се разсмя доста пресилено.

Не се сдържах и вдигнах очи. За човек, току-що погребал баща си и единствения си брат, той се владееше добре. Дори прекалено добре. Взех да си мисля дали Нанси не прекаляваше с хвалебствията за този човек. Също и за предаността на Хана към него, за разлика от мнението на Дейвид, че баща им е дребнав и огорчен човек.

— Някакви вести от Дейвид? — попита лорд Гифорд.

Докато подавах чашата на господин Фредерик, той дръпна рязко ръката си, чашата се разлюля в чинийката и малко от чая се изля на бесарабския килим.

— О, много съжалявам, сър! — изплаших се аз и усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

Той ме гледаше втренчено и се опитваше да проумее изражението ми. Понечи да каже нещо, но очевидно размисли.

Силно поемане на дъх от мястото на Джемайма привлече изведнъж погледите на всички. Жената изпъна гръб и впи длани в корема си.

— Какво става? — попита лейди Вайълет изпод воала си.

Джемайма мълчеше, съсредоточила цялото си внимание върху бебето в нея. Вперила невиждащ поглед напред, тя дишаше тежко.

— Джемайма? — обади се отново лейди Вайълет и макар изнемощяла от скръб, се опита да е строга.

— Спря да се движи — отговори Джемайма едва чуто. Наклонила глава, сякаш се вслушваше в нещо, тя дишаше учестено.

— Трябва да отидеш да си легнеш. От жегата е — преглътна свекърва й и се огледа, търсейки подкрепа от хората в стаята. Тя все пак набра смелост и категорично постанови: — Иди да си почиваш.

— Не, искам да съм тук заради Джонатан — с трепереща долна устна промълви бременната. — И заради теб.

Лейди Вайълет улови дланите на снаха си, отлепи ги внимателно от корема й и ги задържа в своите.

— Знам, мила. — Пресегна се и погали безцветната кафеникава коса. Прост жест, но в него се съдържаше съчувствието на една майка. Без да се помества от мястото си, тя продължи: — Грейс, придружи Джемайма до горе. Остави всичко. Хамилтън ще прибере по-късно.

— Да, милейди — направих аз реверанс и приближих бременната, за да й помогна да се изправи. С огромна радост щях да напусна стаята и скръбта, която цареше в нея. Едва когато излязохме навън, разбрах какво освен сумрака и горещината ме бе смутило толкова много. Часовникът на полицата над камината, който обикновено отброяваше педантично секундите, сега бе спрял. Тънките му стрелки, както и тези на останалите часовници в къщата, бяха застопорени по нареждане на лейди Ашбъри десет минути преди пет часа — времето, в което съпругът й се бе разделил с живота.