Време е да разкажа неща, на които не бях станала пряк свидетел. Грейс и нейните тревоги трябваше да отстъпят назад и Хана да излезе на преден план. Защото, още щом я видях, разбрах, че нещо се е случило по време на отсъствието ми. Хана беше променена. По-искряща. По-тайнствена. Някак по-уверена.

Постепенно научавах събитията на номер седемнайсет, както между другото и много от тях, случили се през последната година. Естествено имах своите подозрения, но нито бях видяла, нито бях чула каквото и да било. Само Хана знаеше какво точно е станало, а тя открай време не бе склонна към откровения. Не беше в неин стил. Предпочиташе тайнствеността. След ужасните събития през 1924 година двете бяхме затворени в „Ривъртън“ и тя стана по-разговорлива. А аз бях добър слушател. Поне така казваше.

I

Станало в понеделника след смъртта на мама. Бях заминала за Сафрън Грийн, Теди и Дебора били на работа, а Емелин излязла на обяд с приятели. Сама в дневната, Хана имала намерение да пише писма. Кутията с принадлежностите й обаче лежала на канапето. Не можела да събере сили да се залови с дългия списък с имена на съпруги на клиентите на Теди и сега, загледана през прозореца, се мъчела да отгатне какъв е животът на минувачите. Потънала в играта си и дори не забелязала, че той е застанал пред входа на дома им. Не чула и звънеца. Разбрала за посетителя едва когато Бойл почукал на вратата.

— Един джентълмен иска да ви види, госпожо — съобщил икономът.

— Какъв е този джентълмен, Бойл? — попитала тя, без да откъсва очи от малко момиченце, което, отскубнало се от ръката на бавачката си, се бе затичало към покритата със скреж трева на парка. Кога за последен път бе тичала? С такава скорост, че да чувства как вятър брули лицето й, как сърцето тупти в гърдите й до пръсване?

— Казва, че иска да предаде нещо, което било ваша собственост.

Защо всичко й се струвало толкова досадно?

— Не може ли да го остави на теб, Бойл?

— Отказва, госпожо. Трябвало да го връчи лично.

— Наистина не си спомням нещо да ми липсва. — Хана откъснала неохотно очи от момиченцето навън и обърнала гръб на прозореца. — Май ще е по-добре да го поканиш.

Господин Бойл се поколебал. Очевидно му се искало да добави нещо.

— Има ли още нещо, Бойл? — попитала Хана.

— Не, госпожо. Само че този джентълмен… Не ми прилича много на джентълмен.

— Какво имаш предвид?

— Не ми се вижда достатъчно благоприличен.

— Да не би да е забравил да се облече?

— Не, госпожо, облечен е както трябва.

— Може би говори неприлични думи?

— Напротив, говори съвсем възпитано.

— И не е французин, нисък и с мустаци?

— Не, не, госпожо.

— Тогава защо смяташ, че не е благоприличен?

— Не мога да определя, госпожо — сбърчил чело Бойл. — Такова усещане имам.

Хана си придала вид, че размишлява над усещанията на Бойл, но трябвало да признае, че любопитството й било разпалено.

— Щом твърди, че в него има нещо, което ми принадлежи, най-добре да си го прибера. Ако забележа и най-незначителна проява на неблагоприличие, ще ти позвъня.

— Да, госпожо — тържествено казал икономът. Поклонил се и напуснал стаята.

Хана пригладила роклята си с длани. Много скоро вратата отново се отворила и пред нея застанал Роби Хънтър.

В първия момент не го познала. Бяха се видели за кратко преди близо десет години. Тогава в „Ривъртън“ той бе още момче. С гладка чиста кожа, големи кафяви очи и деликатни обноски. И много тих. Едно от нещата, които най-много я вбесяваха, бе способността му да се контролира: начинът, по който се бе появил в живота им без предупреждение, я бе накарал да каже неща, които не трябваше, бе успял да убеди брат й да ги напусне.

Мъжът, който стоял сега пред нея, бил висок, в черен костюм и бяла риза. Съвсем обичайно облекло, но той го носел по начин, различен от този на Теди и другите й познати. Лицето му било слабо — с хлътнали бузи и сенки под тъмните очи. Тя усетила липсата на благоприличие, за която говорел Бойл, но също като него не можела да го формулира.

— Добро утро! — поздравила Хана.

Той не свалял очи от нея и сякаш прониквал в самата й същност. И преди я бяха заглеждали мъже, но нещо в упоритостта на очите му я накарало да се изчерви.

— Все същата сте — рекъл мъжът, за когото реакцията й не останала скрита.

Едва тогава го познала. По гласа.

— Господин Хънтър? — недоверчиво попитала тя. Отново го огледала. Същите тъмни очи, същата тъмна коса. В ъгълчетата на чувствените устни потрепвала насмешка. Как не го бе забелязала преди години. Стегнала се и си наложила да се успокои. — Много мило да се отбиете. — Още щом го произнесла, съжалила за баналната фраза и й се поискало да не я е изричала.

Той се усмихнал. Иронично според нея.

— Няма ли да седнете? — посочила тя креслото на Теди и Роби се отпуснал в него небрежно. Заприличал на ученик, подчиняващ се на обичайна наредба, на която ме си струва да възразяваш. За пореден път Хана се почувствала твърде обикновена.

Той все така не откъсвал очи от лицето й.

Хана пооправила косата си с пръстите на двете си ръце, за да се увери, че всички фиби са на място, и притиснала краищата на косите си към шията.

— Има ли нещо не наред, господин Хънтър?

— Не. През всичките тези години носех в съзнанието си определен образ за вас. Не сте се променили.

— Променила съм се, уверявам ви — колкото се може по-небрежно заявила тя. — Бях на петнайсет, когато се видяхме за последен път.

— Толкова млада?

Ето отново познатата дързост. Тя не се съдържала в думите. Въпросът бил съвсем тривиален, но в интонацията му се долавял някакъв недоизказан смисъл.

— Ще позвъня за чай — заявила тя и тутакси съжалила. Сега той щял да остане.

Изправила се и натиснала копчето на звънеца и докато чакала появата на Бойл, пристъпила до камината, правейки се, че оправя наредените там предмети. Всъщност искала да се овладее.

— Господин Хънтър ще пие чай с мен — съобщила тя, когато икономът застанал на вратата.

Господин Бойл изгледал госта подозрително.

— Приятел е на брат ми — пояснила Хана. — От фронта.

— Разбирам. Да, госпожо. Ще поръчам на госпожа Тибит да приготви чай за двама.

Колко почтително се държал той. И тази почтителност я карала да се чувства обикновена.

Роби се огледал. Мебелите в стил „арт деко“, които Елзи де Улф избрала (последната мода), а Хана бе приела на драго сърце. Минал към осмоъгълното огледало над камината, та чак до златистокафявите завеси на ромбове.

— Модерно, нали? — попитала Хана в очакване на иронична забележка. — Така и не разбрах дали ми харесва, но ми се струва, че тъкмо в това е модерното.

Роби сякаш не я чувал.

— Дейвид често говореше за вас — рекъл той. — Имам чувството, че добре ви познавам. И вас, и Емелин, и „Ривъртън“.

При споменаването на брат й Хана се отпуснала на ръба на канапето. Била се научила да не мисли за него, да не отваря кутията със скъпи спомени. А ето че сега пред нея седял човек, с когото вероятно можела да разговаря за Дейвид.

— Разкажете ми за него, господин Хънтър. — Тя стиснала устни. — Той дали… Дали ми прости?

— Да ви прости ли?

— Държах се отвратително в онази последна зима, преди да замине. Бяхме свикнали Дейвид да е само за нас. И просто се заинатих. През цялото време се държах грубо, защото се дразнех от присъствието ви.

— Не забелязах — свил той рамене.

Хана се усмихнала, потънала в спомена.

— Значи усилията ми са отишли напразно.

Вратата се отворила и Бойл се появил на прага с подноса със следобедния чай. Оставил го на масата до Хана и отстъпил.

— Господин Хънтър — обадила се Хана, забелязала, че икономът не бърза да си тръгне. — Бойл спомена, че носите нещо, което искате да ми предадете.

— Така е — отвърнал Роби и бръкнал в джоба ма дрехата си. Хана кимнала на иконома, че всичко е под контрол и е свободен. Щом вратата се затворила, Роби извадил парче плат. Било старо и прокъсано, тук-там дори висели конци. През ума на Хана минала мисълта, че една ли точно това й принадлежи. Когато се вгледала, разбрала, че става дума за парче панделка, някога бяла, но с времето добила почти кафяв цвят. Той развил плата и й подал загърнатото в него.

Нещо я стиснало за гърлото. Роби държал миниатюрната книжка.

Протегнала ръка и взела малкия предмет от парцалчето. Обърнала книжката няколко пъти и погледът й спрял на заглавието, което чудесно познавала: „Пътуване през Рубикон“.

Вълна от спомени я заляла: как се гонят из поляните на „Ривъртън“, опиянени от тръпката на приключенията, как шепнат тайни в сенчестата детска стая.

— Дадох я на Дейвид, за късмет.

Той кимнал.

— Защо сте я взели? — погледна го тя в очите.

— Не съм.

— Дейвид никога не би ви я дал просто така.

— Аз съм само пратеник. Искаше да ви я предам. Последното, което каза, бе: „Върни я на Нефертити.“

Хана не смеела да погледне госта си. Нейното име. Нейното тайно име. Пръстите й обгърнали книжката. Мислено спуснала преградата пред спомените за времето, когато била смела, необуздана и пълна с надежди.

— Да говорим за нещо друго — промълвила тя най-сетне.

Роби кимнал и прибрал панделката обратно в джоба си.

— За какво си говорят хората, когато се срещат отново след години?

— Питат се какво са правили — рекла Хана и прибрала книжката в малкото си писалище, — къде ги е запратил животът.

— И така, какво правихте през цялото това време, Хана? Добре виждам къде ви е запратил животът.

Хана се изправила, наляла чай и му подала една от чашите. Чинийката леко потрепервала между пръстите й.

— Омъжих се. Съпругът ми се казва Тиодор Лъкстън, може и да сте чували за него. Двамата с баща му са банкери. Работят в Сити.

Роби следял всяко нейно движение, но с нищо не показал, че името му е познато.

— Живея в Лондон, както вече знаете — опитала се да се усмихне тя. — Прекрасен град, не мислите ли? Пълен с интересни хора… — Гласът й заглъхнал. Роби я разсейвал. Наблюдавал я с онази съсредоточеност, с която навремето бе наблюдавал картината на Пикасо в библиотеката. — Мисля, че трябва да спрете, господин Хънтър. Не ми е възможно да…

— Права сте — меко заявил той. — Променили сте се. Лицето ви е станало тъжно.

Поискало й се да му отговори нещо, да го увери, че греши. Тъгата дошла от спомена за брат й. Ала имало нещо в гласа му, което я спряло. Нещо, което я накарало да се почувства прозрачна, несигурна и уязвима. Сякаш той я познавал по-добре от самата нея. Това не й харесало, но усетила, че няма смисъл да спори.

— И така, господин Хънтър — изправила се тя сковано. — Благодарна съм, че дойдохте. Че ме открихте, за да ми върнете книжката.

Роби я последвал.

— Бях дал обещание.

— Ще позвъня на Бойл да ви изпрати.

— Не го безпокойте. Запомних пътя.

Той отворил вратата и в този миг вътре влетяла Емелин — истински вихър от розова коприна и късо подстригана коса. Лицето й греело от младост и от щастие, че се намира в град, където й е добре и е популярни. Стоварила се на канапето и кръстосала крака. Изведнъж Хана се почувствала стара и някак повехнала. Като акварел, оставен погрешка на дъжда — с размити цветове.

— Пфу! Капнах — рекла Емелин. — Предполагам, не е останал чай.

В този момент вдигнала очи и забелязала Роби.

— Спомняш си господин Хънтър, нали, Емелин? — попитала Хана.

В първия миг момичето погледнало озадачено, навело се напред и подпряло брадичка на дланта си. Ококорила широко очи и се взряла в лицето на мъжа.

— Приятелят на Дейвид от „Ривъртън“ — допълнила Хана.

— Роби Хънтър — лицето на Емелин се разтегнало бавно в усмивка. — Тя възторжено отпуснала ръце в скута си. — Разбира се. Доколкото си спомням, дължите ми една рокля. Дано този път се въздържите да ми разкъсате дрехата.

По настояване на Емелин Роби останал и за вечеря. Недопустимо било, според нея, да го оставят да си тръгне, след като току-що е дошъл. И така още същата вечер Роби се озовал на масата с Дебора, Теди, Емелин и Хана в трапезарията на номер седемнайсет.

Хана седяла от едната страна на масата, срещу нея били Дебора и Емелин, начело бил Теди, а срещу него — Роби. Странна комбинация, помислила си Хана: Роби — млад бохем, а Теди, след четири години работа при баща си, постепенно се превръщал в истинска карикатура на влиянието и благоденствието. Все още бил хубав мъж. Забелязала какви погледи му хвърлят някои от по-младите съпруги на колегите му, но напразно. Лицето му се било закръглило, а в косата се виждали и първите сребърни нишки. Страните му вече придобили червендалестия цвят на човек, който не пропуска хранене.

— С какво си печелите хляба, господин Хънтър? — попитал Теди и се облегнал назад в стола си. — Съпругата ми спомена, че не сте в света на бизнеса. — На него и през ум не му минавало, че може да има друго поприще.

— Писател съм — отговорил Роби.

— Така ли? Публикувате материалите си в „Таймс“, предполагам?

— Писал съм и за тях, освен всичко друго. В момента работя за себе си. — Той се усмихнал. — Наивно си въобразявах, че ще е по-лесно да угодя на себе си.

— Късмет е наистина да имаш достатъчно време да се занимаваш със собствените си интереси — небрежно отбелязала Дебора. — Не мога да си представя как бих живяла, ако не тичам напред-назад. — Тя се впуснала в пространен монолог за това какво представлява организацията на едно модно ревю, усмихвайки се някак хищно на Роби.

Тази жена флиртува, изненадала се Хана от прозрението си. Погледнала отново Роби. Наистина бил хубав, по един малко отпуснат, чувствен начин. Пълна противоположност на Дебора.

— Пишете книги, така ли?

— Поезия.

Теди вдигнал драматично вежди.

— Скучно е да спреш и да ръждясваш, наместо да искриш от употреба.

Хана примигнала от неправилния цитат на Тенисън.

Роби срещнал погледа й и се усмихнал.

— Сякаш само да дишаш, е достатъчно.

— Винаги съм харесвал Шекспир — продължил Теди. — Римите ви като неговите ли са?

— Боя се, че моите бледнеят в сравнение с неговите — отговорил Роби. — Въпреки това упорствам. По-добре да се погубиш в действие, отколкото да вехнеш в отчаяние.

— Съгласен съм.

Докато наблюдавала госта им, Хана изведнъж прозряла кой всъщност е той.

— Вие сте Р. С. Хънтър.

— Кой? — не разбрал Теди и започнал да мести поглед от Хана към Роби, сетне и към Дебора, но тя вдигнала безпомощно рамене.

— Р. С. Хънтър — повторила Хана и очите й шарели по лицето му за потвърждение. Не се сдържала и се усмихнала. — Имам ваша стихосбирка.

— Първата или втората?

— „Развитие и разпад“ — уточнила Хана. Не знаела, че има и друга.

— Сега си спомням — обадила се Дебора. — Видях рецензия във вестника. И получихте някаква награда.

— „Развитие“ е втората. — Роби не свалял очи от Хана.

— Бих искала да прочета и първата. Кажете ми заглавието, господин Хънтър. Ще си я купя.

— Ще ви дам моя екземпляр — рекъл Роби. — Четох я вече. И да ви кажа честно, авторът е доста досаден.

Дебора изкривила устни, но в очите й просветнал познат блясък. Вече претеглила Роби и мислено правела списък на хората, пред които на някое от своите соарета ще се похвали, че го познава. От начина, по който присвивала устните си, станало ясно, че го оценява доста високо. Хана изпитала внезапното желание да демонстрира, че той е нейно завоевание.

— „Развитие и разпад“ — обадил се Теди и намигнал на Роби. — Нали не сте социалист, господин Хънтър?

— Не, сър — усмихнал се в отговор младежът. — Не притежавам собственост, която да искам да раздам, нито желание да придобивам такава.

Теди се разсмял от все сърце.

— Стига, господин Хънтър — намесила се Дебора, — дано не се забавлявате за наша сметка.

— Забавлявам се, но не за ваша сметка, надявам се.

По хитрата усмивка, озарила лицето на Дебора, Хана разбрала, че ще последва някаква клопка.

— Едно птиченце ми каза, че не сте така безразличен към материалните блага, както искате да ни убедите.

Хана хвърлила поглед към Емелин, която прикривала усмивката си с длани. Лесно било да се досети кое е птиченцето на Дебора.

— За какво говориш, Деб? — попитал брат й. — Хайде, казвай.

— Нашият гост само ни дразни — отговорила тя и извисила победоносно глас. — Той изобщо не е господин Хънтър, а лорд Хънтър.

— А! — вдигнал вежди Теди. — Какво значи това?

Роби въртял между пръстите си столчето на чашата за вино пред него.

— Така е, баща ми е лорд Хънтър, но не използвам титлата.

Теди изгледал подозрително Роби над чинията си с ростбиф. Да се откажеш от титла бе нещо, което той не разбираше. Двамата с баща му дълго и упорито бяха преследвали Лойд Джордж, за да получат титла.

— Сигурен ли сте, че не сте социалист?

— Стига сме говорили за политика — намесила се и Емелин. — Разбира се, че не е социалист. Роби е един от нас, а и не сме го поканили, за да го отегчаваме. — Тя подпряла брадичка на дланта си, загледала се в госта и попитала: — Кажете, Роби, къде сте пътували?

— В последно време ли? В Испания.

Испания, повторила мислено Хана. Прекрасно!

— Доста примитивно — отбелязала Дебора и се засмяла. — Какво правихте там?

— Изпълнявах обещание, дадено много отдавна.

— В Мадрид, нали?

— Останах там за малко, на път за Сеговия.

— Видяхте ли нещо интересно? — сбърчил чело Теди.

— Бях в „Алкасар“.

Хана усетила как настръхва.

— О, мръсната стара крепост? — ухилила се широко Дебора. — Трудно мога да си представя по-противно място.

— Не сте права — възразил Роби. — Беше изумително. Магическо. Все едно влизаш в друг свят.

— Разкажете ни.

Роби се замислил, сякаш търсел подходящите думи.

— На моменти имах чувството, че надничам в миналото. Когато настъпеше нощта и останех съвсем сам, почти чувах шепота на мъртвите. Древни тайни се носеха около мен.

— Звучи ми вампирско — отбелязала Дебора.

— Защо си тръгнахте? — не се сдържала Хана.

— Наистина — присъединил се Теди, — какво ви накара да се върнете в Лондон?

Роби потърсил погледа на Хана. Усмихнал се и се извърнал към Теди.

— Провидението, предполагам.

— Да изминете толкова много път — продължавала да флиртува Дебора. — Трябва да има нещо циганско в кръвта ви.

Роби се усмихнал, без да отговори.

— Или пък нашият гостенин има гузна съвест — не спирала сестрата на Теди и като се навела напред, снишила глас: — Права ли съм, господин Хънтър? Бягате ли от нещо?

— Единствено от самия себе си, госпожице Лъкстън — гласял отговорът.

— Ще се укротите, когато годините напреднат — решил да се включи отново Теди. — И на мен преди време ми беше влязла подобна муха. Исках да видя света, да събирам произведения на изкуството и различни преживявания. — Той прокарал длани по покривката от двете страни на чинията си. По жеста му Хана се досетила, че се кани да прочете лекция. — С течение на времето един мъж започва да трупа отговорности. И по някакъв начин уляга. Различията, които, докато си млад, предизвикват тръпка, започват да те дразнят. Да вземем Париж например. Толкова обичах да ходя там, а сега ми се струва западнал. Никакво уважение към традицията. Да не говорим за това как са започнали да се обличат жените.

— Горкичкият — засмяла се Дебора. — Липсва ти усет към шика.

— Знам колко харесваш французите и тъканите там — отговорил брат й. — За вас, неомъжените жени, това е голямо забавление. Но моята съпруга никога няма да носи такива дрипи.

Хана не смеела да вдигне очи към Роби. Побутвала известно време храната в чинията си, докато накрая оставила вилицата.

— Пътешествията действително отварят очите на човека към различни култури — отбелязал Роби. — Попаднах на племе в Далечния изток, в което мъжете издълбават с нож лицата на жените си.

— Нима? — зяпнала Емелин.

— И защо, за бога, ще го правят? — въртял Теди едно жилаво парче месо в устата си.

— Жените там се смятат за обект на удоволствие. Съпрузите им считат за свое висше право да ги украсяват както сметнат за добре.

— Варвари — поклатил глава Теди и дал знак на Бойл да долее чашата му. — После се чудят защо се налага да ги цивилизоваме.

Хана не видяла Роби седмици след това. Решила, че е забравил обещанието да й даде книгата си. Типично за него, помислила си тя. Да изпроси покана за вечеря, да даде празни обещания и после да изчезне, без да ги спази. Не била обидена, а просто разочарована от факта, че се е поддала на изкушението. Решила да не мисли повече за него.

Но когато две седмици по-късно видяла на витрината на малка книжарница на „Друри Лейн“ екземпляр от първата му стихосбирка, влязла и я купила. Харесвала стиховете му много преди той да се окаже човек на празните обещания.

Точно тогава дошла вестта за смъртта на баща им и мислите за Роби Хънтър отстъпили място на скръбта по внезапната смърт на па.

Хана имала чувството, че някой е отрязал котвата й и сега е оставена на произвола на теченията, които нито познавала, нито можела да им се довери. На пръв поглед това било абсурдно, защото не се била виждала с баща си от много време. Той отказвал да се срещне с нея от деня на сватбата й и тя така и не намерила думи, с които да го убеди да се видят. Но докато бил жив, се чувствала свързана с него, като с нещо голямо и стабилно. Сега това й било отнето. Сякаш я бе изоставил. Често се караха, но това бе част от особената им връзка и тя знаеше, че па има слабост към нея. И ето че сега, без дума да обели, той си бе отишъл завинаги. Започнала да сънува тъмна вода, пробити лодки, безмилостни вълни. През деня продължавала да мисли за виденията на смъртта, които я измъчвали нощем насън.

Надявала се, след като Емелин дойде да живее постоянно при тях на номер седемнайсет, да й олекне. Решили Хана да бъде нещо като попечител на сестра си. Добре било да я държат под око, казал Теди след неудачната връзка с кинорежисьора. Колкото повече мислела за това, толкова повече Хана нямала търпение Емелин да се нанесе при тях. Така щяла да има поне един съюзник в тази къща. Някой, който да я разбира. Щели да си бъбрят, да се смеят и да споделят тайни, както правеха като деца.

Но когато Емелин пристигнала, оказало се, че има съвсем други намерения. Открай време харесвала Лондон и се впуснала в бурния светски живот, който обожаваше. Всяка вечер имала покана за някакво събиране, обикновено тематично. „Бяло парти“, „Цирково парти“, „Парти под водата“ — Хана престанала да ги следи. Емелин се включвала в търсене на съкровища и смешни награди като просешки чаши или полицейска шапка например. Пиела много, пушела много и за нея вечерта не е минала добре, ако на другата сутрин не види своя снимка в някоя от светските хроники на вестниците.

Един ден Хана заварила Емелин с група приятели в стаята, в която прекарваха сутрините. Мебелите били изтикани до стената, а скъпият килим от Берлин, навит на две на три, бил подпрян до камината. Непознато момиче в лъскава рокля от бледожълт шифон седяло върху навития килим и пушело. Пепелта от цигарата й падала, а гостенката наблюдавала как Емелин учи млад мъж с бебешко лице да танцува фокстрот.

— Не, не — кискала се Емелин, — стъпките са четири, Хари, миличък. А не три. Хвани ръката ми и ще ти покажа. — Тя пуснала отново грамофона. — Готов ли си?

Хана се провряла покрай стената. Била толкова стъписана от лекотата, с която Емелин и приятелите й окупирали стаята (нейната стая), че съвсем забравила защо е отишла. Правила се, че търси нещо в писалището си, когато въпросният Хари се строполил на канапето.

— Стига вече. Ще ме умориш, Ем.

Сестра й се стоварила до него и го прегърнала през раменете.

— Прави каквото знаеш, но ако не научиш стъпките, не очаквай да танцувам с теб на вечеринката на Клариса. Надявам се да танцувам там фокстрот цяла нощ.

Хана вече свикнала с това „цяла нощ“, но напоследък Емелин взела да се прибира рано сутрин. Не им стигало прекарването, като вечеринката на Клариса, където се наливали с бренди и коктейли, които наричали „Сайд Карс“, а решавали да се отбият и някъде другаде. Най-често у хора, които не познават. Викали на това „Нахълтване с взлом“. Обикаляли „Мейфеър“ както са си с официалните тоалети и не си тръгвали, докато не намерят къде да нахълтат. Дори слугите започнали да шушукат. На другия ден, след като се упражнявали у тях, Емелин се прибрала в пет и половина сутринта. На входа налетяла на новата прислужничка, която излязла да чисти преддверието. Добре че Теди не разбрал. Хана обикновено се постаравала за това.

— Според Джейн този път Клариса наистина ще го направи — обадило се момичето с бледожълт ага рокля.

— Ти мислиш ли, че ще се реши на такова нещо? — попитал Хари.

— Ще видим тази вечер — намесила се Емелин. — Клариса от месеци се зарича да се подстриже. Като си представя само, с нейната кокалеста фигура ще прилича на немски фелдфебел.

— Ще носиш ли джин? — попита я Хари.

— Май по-скоро ще взема червено вино — свила рамене Емелин. — Сякаш има някакво значение. Клариса смята да излее всичко на едно място и всеки да си гребва с чашата.

Този път ще е парти с пиене, помислила си Хана. Чувала била за такива събирания. Теди обичал да й чете репортажи от вестниците по време на закуска. Обикновено свалял вестника, за да привлече вниманието й, и поклащал глава неодобрително.

— Чуй това. Още една от онези вечеринки. На „Мейфеър“ този път.

И той прочитал дума по дума написаното. Очевидно изпитвал голямо удоволствие от описанията на непоканените гости, на неприличната украса, на намесата на полицията. Защо младите хора не могат да се държат като младежите по време на тяхната младост, недоумявал той. Да се съберат на вечеря и слугите да наливат вино, а после да има танци със записване?

Хана така се ужасявала от намека, че вече не са млади, и макар според нея държането на Емелин да било нещо като да танцуваш върху гроба на мъртвец, не споменавала нищо пред сестра си.

Полагала усилия Теди да не разбере как Емелин прекарва вечерите си. Станала много умела в измислянето на извинения за нощните й разходки. Една вечер се качвала по стълбите към кабинета му с чудесно подготвена полуистина за загрижеността на Емелин за приятелката й лейди Клариса, която не бивало да остава сама. Вече била до самата врата, когато чула, че при съпруга й има някой. Познала гласа на Саймиън. Тъкмо се канела да се върне, за да дойде по-късно, когато чула, че двамата мъже споменават името на баща й. Затаила дъх, приближила на пръсти вратата.

— Няма как да не го съжалиш — обадил се Теди. — Все едно какво мислиш за него. Да умре по този начин по време на лов, и то човек, свикнал с живота в провинцията!

— Съвсем между нас казано — обадил се Саймиън, след като се изкашлял, — изглежда, не е било нещастен случай. — Последвало многозначително мълчание. Чул се шепот, който Хана не разбрала.

— Самоубийство? — ахнал Теди.

Лъжи, помислила си Хана. Ужасни лъжи.

— Така изглежда — продължил Саймиън. — Лорд Гифорд спомена, че един от прислужниците, онзи възрастният, Хамилтън, го намерил. Цялата прислуга прави всичко възможно, за да прикрие подробностите. И преди съм ти казвал, че английската прислуга държи първенство по дискретност. Естествено лорд Гифорд ги предупредил, че неговата задача е да запази репутацията на семейството, ето защо е важно фактите да го подкрепят.

Хана чула как стъкло се удря в стъкло — наливали си шери.

— Какво още каза Гифорд? — попитал Теди. — Какво го кара да си мисли, че не е случайно?

— От известно време човекът не бил добре. Не всеки може да издържи подобно проваляне в бизнеса. Ставал все по-мрачен, не изпускал пушката от ръката си. Слугите се редували да вървят след него, когато излизал от къщи. — Чуло се драсване на кибрит и Хана доловила аромата на пура. — Излиза, че този така наречен инцидент бил очакван.

Двамата мъже замълчали. Хана затаила дъх да долови раздвижване от другата страна на вратата.

След като запазили полагаемото се за случая мълчание, Саймиън продължил с нов прилив на енергия:

— Все пак лорд Гифорд направи каквото можа — никой няма да разбере истината за случилото се. А и нека видим добрата страна. — Чула проскърцване на кожа, той очевидно се намествал по-добре на креслото. — Дали не е време да се пробваш отново в политиката? Бизнесът върви по-добре от всякога, вече си спечели репутацията на сериозен мъж сред консерваторите. Защо не се опиташ да се кандидатираш за Парламента от Сафрън?

— Имаш предвид да се преместим в „Ривъртън“?

— Имението вече е твое, а хората в провинцията обичат господарят им да е при тях.

— Татко — възкликнал възторжено Теди. — Ти си гений! Веднага ще се обадя на лорд Гифорд. Искам да разбера дали е готов да каже добра дума за мен пред останалите. Не е много късно, нали?

— Никога не е късно, когато става дума за бизнес — отбелязал Саймиън — или за политика.

Хана се оттеглила. Чула достатъчно.

Така и не успяла да говори с Теди същата вечер. Емелин се прибрала относително рано — към два през нощта. Хана била още будна, когато чула как сестра й се препъва в нещо в преддверието. Наместила се в леглото и стиснала очи. Опитала се да не мисли за това, което Саймиън казал за па и за това как починал. За отчаянието и нещастието му. За самотата му. Решила да не мисли и за писмото, което отдавна пишела, за да потърси сдобряване с него, и което така и не довършила.

Сама в стаята си, заслушана в доволното похъркване на Теди в съседната стая и приглушените звуци на града, тя се отпуснала в прегръдките на съня, където отново потънала в сънища за черни води, изоставени кораби и самотен вой на корабни сирени, носещ се към безлюден бряг.

II

Роби се появил отново. Без да дава обяснение за дългото си отсъствие, просто се настанил в креслото на Теди, все едно не било минало толкова време от последното му посещение, и подал на Хана първата си стихосбирка. Тя тъкмо се канела да признае, че вече има екземпляр от нея, когато той бръкнал в джоба си и извадил още една книга. Малка, със зелена корица.

— За вас е — казал той.

Сърцето на Хана спряло за миг, когато прочела заглавието. „Одисей“ от Джеймс Джойс. Книгата била забранена.

— Как успяхте да я…

— Един приятел в Париж я намери.

Хана прокарала пръсти по думата „Одисей“. Знаела, че в книгата се говори за двама съпрузи и за умиращата им физическа връзка. Имала представа от един откъс, който Теди й беше прочел, поместен в неговия вестник. Според него бил пълен боклук и тя кимнала тогава в знак на съгласие. Истината е, че историята й се видяла странно трогателна. Представила си само за миг какво би казал Теди, ако бе признала какво мисли в действителност. Щял да реши, че е болна и най-добре да отиде да се прегледа. И може би щял да е прав.

Искрено развълнувана, че ще успее да прочете тази книга, Хана се запитала защо Роби й бе донесъл точно нея. Дали имал предвид, че тя е от жените, за които подобна тема е подходяща? Или, по-лошо — искал да се пошегува с нея? Дали не я смятал за свръхморална? Тъкмо щяла да го попита, когато най-неочаквано той промълвил:

— Много съжалявам за баща ви.

Преди да успее да каже онова, което била намислила по повод на „Одисеи“, тя усетила, че плаче.

Никой не обръщал особено внимание на посещенията на Роби. Поне не в началото. Никой не изразил съмнение, че между тях може да се зароди неподходяща близост. Хана щяла да бъде първата, която категорично да го отрече. Всички в семейството знаели, че Роби е бил приятел на брат й до самата му смърт. Дори да изглеждал малко странен, той за нищо на света не можел да бъде наречен лишен от благоприличие, както продължавал да твърди Бойл — странностите му се отдавали на преживяното по време на войната.

Нямало определен ритъм в тези посещения, явявал се в най-неочакван момент, но Хана винаги много се радвала да го види. Понякога била сама, понякога Емелин или Дебора били при нея. За Хана той се превърнал в спасителен пояс. Говорели за книги, за пътешествия. За отвлечени идеи и далечни места. Изглежда, знаел твърде много за нея. Все едно Дейвид се бил завърнал. Усетила, че започва да копнее за компанията му, ставала нервна, ако изчезнел за дълго, и се отегчавала от всичко, с което се захващала.

И ако не била така погълната от мисли за него, може би щяла да усети, че и друг от семейството се интересува от посещенията на Роби. Щяло да й направи впечатление, че напоследък Дебора се задържа повече в къщи. Но тя нищо не забелязвала.

Ето защо една сутрин в дневната Хана била безкрайно изненадана, когато Дебора оставила настрани кръстословицата си и уж небрежно подхвърлила:

— Организирам соаре за новия парфюм на Шанел следващата седмица, господин Хънтър. Бях толкова заета с организацията, че не успях да си намеря кавалер. — Усмивката й блеснала.

— Съмнявам се, че ще ви е трудно — отбелязал Роби. — Предполагам, че мнозина с радост биха се оставили да ги носи златната вълна на обществото.

— Така е — побързала да го увери Дебора, която не схванала иронията му. — И все пак много е късно, всеки си има програма.

— Лорд Удол ще дойде, без да се замисли — предположила Хана.

— В чужбина е — мигом отвърнала Дебора и отново се усмихнала на Роби. — Не мога да отида сама, нали?

— Според Емелин сега това е доста популярно — споделила Хана.

Сестрата на Теди се направила, че не чува. Затрепкала с клепачи по посока на Роби.

— Освен ако… — тя го погледнала със свенливост, която изобщо не й отивала. — Не, не е възможно.

Роби мълчал.

Дебора нацупила капризно устни.

— Освен ако не ме придружите вие, господин Хънтър.

Хана затаила дъх.

— Аз ли? — избухнал в смях Роби. — Не, не мисля.

— Но защо? Ще прекараме чудесно.

— Не следя модата. Няма да съм в свои води.

— Затова пък аз там съм добър плувец — отбелязала Дебора. — Ще ви държа над водата.

— И въпреки това, не.

Хана за пореден път останала без дъх от изненада. Този човек наистина не знаел как да се държи и за разлика от приятелите на Емелин бил съвършено искрен.

— Моля ви да си помислите — настояла Дебора. В гласа й се прокраднали нотки на напрежение и тревога. — Всички важни хора ще бъдат там.

— Не обичам шумните събирания — простичко заявил Роби. Започвал да се отегчава. — Твърде много хора харчат излишни пари, за да направят впечатление на други, които са достатъчно тъпи, да го прозрат.

Дебора отворила уста и после я затворила.

Хана едва сдържала усмивката си.

— Щом сте сигурен — ограничила се да каже Дебора.

— Напълно — отвърнал бодро Роби. — Благодаря ви все пак.

Дебора взела нервно вестника, лежал до този момент на коленете й, и се направила, че решава кръстословицата. Роби повдигнал вежди към Хана и засмукал бузите си, като риба. Тя не успяла да се сдържи и се разсмяла високо.

Зълва й вдигнала рязко глава и забила поглед между двамата. Хана познавала това изражение. Дебора го бе наследила от Саймиън заедно с неутолимата жажда за победа.

— Бива ви в думите, господин Хънтър — свила устни Дебора. — Ще ми кажете ли дума с три букви, да започва с „г“ и да означава грешка поради лоша преценка.

Два дни по-късно по време на вечеря Дебора си отмъстила за гафа на Роби.

— Забелязах, че господин Хънтър и днес е бил тук — отбелязала тя, докато разрязвала парче сладкиш.

— Донесе ми книга, която смята, че може да ми хареса — обяснила Хана.

Дебора обърнала поглед към брат си, който току-що започвал с рибата.

— Дали посещенията му не разстройват персонала?

Хана оставила приборите си в чинията.

— Не разбирам как посещенията му могат да причинят нещо подобно.

— Убедена съм, че не разбираш — изпънала рамене Дебора. — Никога не си поемала отговорности, свързани с прислугата. — Произнасяла думите бавно и отчетливо. — Слугите са като децата, Хана. Обичат да има ред и без него не могат да си гледат работата както трябва. От нас, които ги наемаме, зависи да им го създадем. Както знаеш — наклонила тя леко глава, — никой не може да предвиди кога ще се появи господин Хънтър. Той сам призна, че няма представа от обноски в доброто общество. Дори не се обажда по телефона, за да предупреди за посещението си. За госпожа Тибит е голямо напрежение, когато се налага да приготви чай наместо за един — за двама. Просто не е справедливо. Не си ли съгласен, Теди?

— За какво говорим? — вдигнал брат й глава от чинията.

— Казвам само, че напоследък редът на прислугата е нарушен и хората са обезпокоени.

— Как така? — Всяка подобна информация събуждала у Теди наследения от баща му страх, че работническата класа може да се разбунтува.

— Ще говоря с господин Хънтър и ще го помоля да се обажда предварително — побързала да обещае Хана.

Дебора мислила известно време и накрая кимнала.

— Според мен предложението ти идва малко късно. По-добре е да престане да идва изобщо.

— Тази мярка ми се струва доста крайна, Дебора — отбелязал Теди и Хана изведнъж изпитала искрена благодарност към него. — Той открай време ми се вижда напълно безобиден. Бохем — да, но пък безобиден. Ако се обажда предварително, не мисля, че прислугата ще…

— Проблемът е друг, Теди — доста остро отвърнала сестра му. — Нали не искаме хората да останат с погрешно впечатление?

— Погрешно впечатление за какво, Деб? — сбърчил чело Теди. Изведнъж се разсмял от сърце. — Да не би да си мислиш, че на някого ще му хрумне, че Хана и господин Хънтър нещо… Че моята съпруга и мъж като този може…

Хана притворила очи.

— Естествено, че не. Но хората много обичат пикантните измислици. А точно сега те не са добре дошли за бизнеса. Нито за политиката.

— За политиката ли?

— Мама спомена, че отново ще се кандидатираш за Парламента, а ако хората решат, че ти е трудно да сложиш ред в дома си, как ще ги убедиш, че си достоен за доверието им? — Тя победоносно забила вилица в храната, след което внимателно, за да не размаже червилото, я поднесла към устата си.

— Не бях погледнал нещата от тази страна — рекъл Теди с лека тревога.

— И не би трябвало — тихо отбелязала Хана. — Господин Хънтър е приятел на брат ми от фронта. Идва тук, за да говорим за Дейвид.

— Знам това, момичето ми — с нотки на извинение в гласа отговорил Теди. — Въпреки това в думите на Деб има доза истина. Предполагам, че разбираш. Не бива да даваме повод на хората да правят погрешни заключения.

От този ден Дебора се залепила за Хана. След като й се наложило да преживее отказа на Роби, тя искала да бъде сигурна, че той е получил директивата и е наясно кой стои на дъното.

Ето защо, когато Роби Хънтър дошъл на посещение следващия път, заварил в дневната при Хана и Дебора.

— Добро утро, господин Хънтър — широко се усмихнала Дебора, докато почиствала козината на Бънти, малтийската си болонка. — Много ми е приятно да ви видя. Надявам се, че сте добре.

— Наистина ли?

— Охо! Доста войнствено сте настроен.

Роби се усмихнал на Хана.

— Какво ще кажете? — кимнал той към коректурите на „Пустош“, които били до нея на канапето.

— Много ми хареса — подала му тя купчината листове. — Дълбоко ме трогнаха.

— Знаех си — усмихнал се отново той.

Хана отправила поглед към Дебора, която следяла всичко с напрегнато внимание.

— Искам да обсъдя с вас нещо, господин Хънтър — и тя посочила с ръка креслото на Теди.

Той се настанил, без да сваля тъмните си очи от нея.

— Съпругът ми… — започнала тя, но не знаела как да продължи. — Моят съпруг… — Хана обърнала очи към Дебора, която старателно почиствала копринената козина на кучето си, и известно време наблюдавала като омагьосана движението на дългите й нокти.

Роби проследил погледа й.

— Вашият съпруг какво, госпожо Лъкстън?

— Съпругът ми не би искал да идвате без определена цел — едва чуто произнесла тя.

Дебора избутала кученцето от коленете си и изтупала полата на роклята си.

— Нали разбирате, господин Хънтър?

В този момент в стаята влязъл Бойл с поднос за чай. Оставил го на масата пред тях, кимнал на Дебора излязъл.

— Ще останете за чая, нали? — с прекалена любезност попитала Дебора, от която кожата на Хана настръхнали, и подала на Роби една чаша.

Благодарение на приповдигнатото настроение на Дебора тя и Роби успели да поддържат криво-ляво някакъв разговор за провала на коалиционното правителство и убийството на Майкъл Колинс. Хана слушала с половин ухо. Единственото, което искала в този момент, било да остане само няколко минути насаме с Роби, за да му обясни. Естествено, Дебора никога нямало да позволи такова нещо.

Питала се също така дали изобщо някога ще й се удаде възможност да говори с него. Вече си давала сметка колко важна е за нея компанията му, когато в стаята при тях влетяла Емелин.

Този ден малката сестра изглеждала особено красива. Косата й била на леки вълни и бе сложила нов шал с цвят на прегорена охра, от което кожата на врата й направо сияела. Щом я видяло, кученцето тутакси се скрило под креслото, а тя се отпуснала небрежно в края на канапето, драматично покривайки с длани стомаха си.

— Уф! — изпъшкала тя, като усетила напрежението в стаята. — Натъпках се като коледна гъска. Мисля, че никога повече няма да сложа хапка в устата си. — Наклонила леко глава и попитала: — Как върви, Роби? — Без да чака за отговор, продължила развълнувано: — Няма да се сетите с кого се запознах снощи на вечеринката у лейди Колфакс. Седях и си говорех с онзи мил човек, лорд Бърнърс, който ми разказваше за малкото пиано, което инсталирал в ролс-ройса си, когато влезе кой мислите? Братята и сестрата Ситуел. Тримата накуп. На живо са много по-забавни. Саши, който пише онези стихчета със забавен край…

— Епиграми — промърморил Роби.

— Остроумен е като Оскар Уайлд — отбелязала Емелин. — Най-силно впечатление обаче направи Едит. Прочете едно свое стихотворение и всички се просълзихме. Знаете що за птица е лейди Колфакс, истински сноб на тема умове, ето защо не се сдържах, миличък Роби, и казах, че те познавам. Всички направо припаднаха. Сигурна съм, че не ми повярваха. Не разбирам защо смятат, че съм много силна в измислиците. Така или иначе, ще трябва да дойдеш с мен на събирането довечера, за да видят, че не ги лъжа.

Най-сетне тя си поела дъх, за части от секундата извадила цигара от чантата си и я запалила. Всмукнала дълбоко дима и след като го изпуснала, попитала:

— Нали ще дойдеш, Роби? Едно е хората да се съмняват в това, което казваш, когато ги лъжеш откровено, съвсем друго — да казваш истината.

Роби мълчал и размишлявал върху предложението й.

— В колко часа да дойда да те взема? — най-неочаквано попитал той.

Хана примигнала. Очаквала той да откаже, както правел досега при всичките й покани. Била сигурна, че той има еднакво мнение с нея по отношение на приятелите на Емелин. Може би това не важало за лорд Бърнърс и лейди Сибил. Или пък семейство Ситуел били прекалено голямо изкушение.

— В шест часа — широко се усмихнала Емелин. — Боже, какво вълнение!

Роби се появил в пет и половина. За човек, който има навика да се появява без предупреждение, било странно да прояви точност към човек, на когото не може да се разчита също толкова, колкото и на самия него.

Емелин не била готова и Роби седнал да изчака в дневната при Хана. Тя се зарадвала на възможността да му обясни проблема с Дебора и да му разкаже как е подтикнала Теди да настоява Роби да не идва без причина. Младият мъж я успокоил, казал й да го забрави, защото можел да се сети и сам. Заговорили за други неща и времето така отлетяло, че когато Емелин се появила, и двамата се сепнали изненадани. Пожелали си приятна вечер и Роби изчезнал заедно с Емелин в мрака.

Известно време Хана виждала Роби само когато идвал да вземе Емелин, и Дебора нищо не можела да направи. Тя предприела още един последен опит да предотврати неговото идване в къщата, но Теди се възпротивил с аргумента, че е редно господарката на дома да прави компания на госта, дошъл да вземе по-малката й сестра. По-добре ли било да оставят човека да чака сам в дневната?

Хана се опитала да се задоволи с откраднати моменти, но се улавяла, че твърде често мисли за Роби. Когато били заедно, той рядко споделял за себе си и тя дори не знаела къде живее. Ето защо започнала да си фантазира — нещо, в което открай време я бивало.

Успяла, за свое удобство, да не изпитва ревност от факта, че сега той прекарвал толкова много време с Емелин. Какво значение имало, в крайна сметка? Сестра й разполагала с огромен брой познати и Роби просто бил един от тях.

Една сутрин, когато двамата с Теди седели на масата за закуска, той й подал вестника.

— Я виж какво пише тук за сестра ти!

Тя взела вестника и видяла малка снимка. Роби и Емелин пред изхода на нощен клуб предишната вечер. Трябвало да признае, че Емелин изглеждала много добре. С вирната брадичка, тя се смеела и влачела Роби за ръка. Засенчено, неговото лице не се виждало така ясно. Бил се извърнал в критичния момент.

Теди взел страниците и прочел на глас:

„Почитаемата госпожица Е. Хартфорд, една от най-блестящите млади дами в обществото, е забелязана със странен субект. Твърди се, че този загадъчен мъж е поетът Р. С. Хънтър. Според наш източник, госпожица Хартфорд намекнала, че предстои евентуален годеж.“

Съпругът й оставил вестника и боднал вилица в пържените яйца пред него.

— Ама че тиха вода, нали? А аз си мислех, че не може да пази тайна. Всъщност можеше и да е по-зле — да налети на Хари Бентли например. — Той обра троха от яйцето, закачила се за края на мустаците му. — Все пак ще говориш с него, нали? Просто се увери, че нямат някакви тайни планове. Сега само скандал ми липсва.

Когато на следващия ден Роби дошъл да вземе Емелин, както обикновено Хана го приела в дневната. Поговорили си известно време и накрая тя не издържала и попитала:

— Искам да ви попитам нещо, господин Хънтър. — Изправила се и приближила до камината. — Има ли нещо, за което искате да говорим?

Той се облегнал и се усмихнал широко.

— Да, и вече го сторих.

— Нещо друго, господин Хънтър?

— Не мисля, че ви разбирам — някак колебливо продължил да се усмихва той.

— Не искате ли да ми зададете някакъв въпрос?

— Може, стига да ми подскажете какво очаквате да ви попитам.

Хана вдигнала вестника с тежка въздишка и му го подала.

Той прочел набързо текста под снимката и го върнал.

— Е, и?

— Господин Хънтър — с приглушен глас започнала Хана, защото не искала, ако някой от слугите е навън в коридора, да чуе. — Настойник съм на сестра си. Ако желаете да се сгодите за нея, ще трябва да си направите труда да обсъдите намеренията си първо с мен.

Роби се усмихнал, но забелязал, че на нея не й е до смях, и побързал да скрие усмивката си.

— Ще го имам предвид, госпожо Лъкстън.

— И така, господин Хънтър? — примигнала объркана Хана.

— Какво, госпожо Лъкстън?

— Ще ме питате ли нещо?

— Не. Нямам никакви намерения да се женя за Емелин. Поне засега. А и в бъдеще. Но благодаря, че попитахте.

— А Емелин знае ли това?

— Не виждам причина да мисли друго.

— Сестра ми е романтична натура — пояснила Хана. — Лесно се привързва.

— В такъв случай ще се наложи да се отвърже.

На Хана й домъчняло за сестра й, но изпитала и нещо друго, заради което искрено се презряла. Изпитала облекчение.

— Какво има? — попитал Роби. Бил непосредствено до нея. Кога успял да се приближи?

— Тревожа се за Емелин — отговорила Хана и отстъпила една крачка. Краката й се опрели в канапето. — Храни илюзии за вашите чувства, без те да са налице.

— Какво мога да направя? — попитал Роби. — Вече й обясних.

— В такъв случай е добре да не се виждате вече с нея — тихо заключила Хана. — Кажете й, че не ви е забавно на тези събирания. Убедена съм, че няма ви е трудно да се откажете от тях. Сам споменахте преди време, че нямате тема на разговор с нейните приятели. И ако наистина не изпитвате нищо към Емелин, бъдете честен с нея. Прекъснете тези срещи. Има опасност да пострада, а аз не искам да го допусна.

Роби я изгледал. Вдигнал ръка и съвсем леко оправил кичур коса, който се бе отделил от фризурата й. Тя не смеела да помръдне, загубила представа за света наоколо. Виждала единствено него — тъмните очи, топлината, излъчваща се от кожата му, меките устни.

— Бих го направил — промълвил той. — Незабавно. — Вече бил съвсем близо до нея. Горещият му дъх я докосвал, топлел шията й. — Но как тогава ще мога да ви виждам?

След това всичко се промени. Нямаше как да е иначе. Нещо, само загатнато до този момент, вече бе изречено в прав текст. Мракът, в който Хана живееше досега, започна да се разсейва. Тя започваше да се влюбва в Роби. В началото дори не си даваше сметка за това. Не се беше влюбвала преди и нямаше с какво да го сравни. Беше изпитвала привличане, онзи необясним стремеж към някой мъж, какъвто бе случаят с Теди. Но имаше разлика между това да ти е приятно да бъдеш с някого и това да си безнадеждно влюбен.

Случайните срещи, когато той идваше да вземе Емелин и които бе чакала с нетърпение, вече не й бяха достатъчни. Мечтаеше да се вижда с него някъде другаде, насаме, така че да поговорят свободно. Там, където няма постоянна опасност някой да влезе и да ги прекъсне.

Такава възможност се откри една вечер в началото на 1923 година. Теди беше в Америка по работа, Дебора — на някакво парти извън града, а Емелин, заедно с приятели, имаше покана за рецитал на Роби. Хана взе решение.

Вечеря сама в трапезарията, изпи кафето си в стаята за закуска и накрая се оттегли в спалнята си. Отидох да й помогна да се приготви за лягане и я заварих в банята, приседнала на ръба на елегантната вана с крачета във формата на птичи крак. Беше само по комбинезон, едно от онези луксозни неща, които Теди й носеше от континента. Държеше в ръка нещо черно.

— Ще си вземете ли вана, госпожо? — попитах аз. Не беше нещо обичайно, но пък и не беше чак такова голямо изключение да се изкъпе преди лягане.

— Не — отговори Хана.

— Да донеса ли нощницата?

— Не — повтори тя. — Няма да си лягам, Грейс. Излизам.

Стъписах се.

— Госпожо?

— Ще изляза и имам нужда от помощта ти.

Не искала някой от другите слуги да разберат, заяви делово тя, защото били шпиони, а не бивало Теди и Дебора да научат, нито пък Емелин, че не си е била вкъщи цялата вечер.

Разтревожих се, че иска да излезе сама през нощта, при това да го скрие от Теди. Питах се къде ли е решила да отиде и дали ще ми каже. Въпреки всичките си тайни страхове, съгласих се да помогна. Естествено, щях да го направя, след като ме моли.

Никоя от нас не продума, докато й подавах роклята, която тя вече бе избрала. Бледосиня рокля с ресни, които едва покриваха голите й колене. Седнала пред огледалото, докато прибера с фиби косата й плътно около главата, тя въртеше между пръстите си плата на роклята или медальона си, като не спираше да хапе устни. Когато бях готова, подаде ми перука — черна, лъскава и къса. Емелин я беше купила за маскен бал, на който бе поканена преди няколко месеца. Това бе поредната изненада, защото Хана нямаше обичай да носи перука. Все пак я закрепих на главата й и отстъпих, за да я огледам. Беше неузнаваема. Приличаше ми на Луиз Брукс.

Посегна към шишето с парфюм — друг подарък от Теди, донесен от Париж преди година — „Шанел 5“, но се отказа. Огледа се. Едва тогава забелязах бележката на тоалетката: „Четенето на Роби. «Стрей Кат», Сохо, събота, 10 часа вечерта“. Хана грабна хартийката, натъпка я в ръчната си чанта и щракна закопчалката. Погледите ни се срещнаха в огледалото. Тя нищо не каза, а и нямаше нужда. Как не се сетих? За кого друг можеше да е цялата тази суетня? Цялото това нетърпение.

Тръгнах напред, за да се уверя, че няма прислужници по пътя към изхода. След това съобщих на господин Бойл, че съм забелязала петно на стъклото на външната врата. Нищо такова не бях видяла, но исках да съм сигурна, че докато отваря и после затваря вратата, няма да привлече нечие внимание. Качих се по стълбите и дадох знак на Хана, която чакаше на завоя, че пътят е чист. Отворих външната врата и тя се измъкна навън. Усмихна ми се, докато се разминавахме.

— Бъдете внимателна, госпожо — помолих аз, за да заглуша тревогата си.

— Благодаря ти, Грейс. За всичко.

След миг изчезна в мрака — тихо, стиснала обувките си в ръка, за да не вдига шум.

На улицата Хана спряла такси и дала на шофьора адреса на клуба, в който щяло да се проведе литературното четене. От вълнение не можела да диша. Наложило се да потропа с крак по пода на таксито, за да увери сама себе си, че не сънува.

Лесно открила мястото, където щял да се проведе рециталът — в дневника си Емелин прибирала всички листовки, реклами и покани. Очевидно клубът бил известен, защото шофьорът не поискал повече обяснения. „Стрей Кат“ се оказал един от най-известните клубове в Сохо, сборен пункт на хора на изкуството, търговци на опиати, крупни бизнесмени и известни младежи от аристокрацията — отегчени лентяи, жадуващи да се отърсят от оковите на произхода си.

Когато най-сетне спрели и тя платила, човекът я предупредил да внимава. Тя извърнала глава и му благодарила. Проследила как неоновата реклама над входа се отразява в лъскавото черно купе и скоро го загубила от очи.

До този момент Хана не била посещавала такова място. Стояла на тротоара и оглеждала обикновената тухлена стена, надписа и групите смеещи се посетители, които чакали да влязат. Ето значи къде Емелин и приятелите й прекарвали вечерите си. Тя потръпнала, загърнала се плътно в шала си и влязла вътре. Отклонила с жест предложението на човека до входа да вземе връхната й дреха.

Помещението се оказало тясно и задушно заради многото посетители. Димът, който се носел вътре, миришел на джин. Застанала до колона край входа, тя огледала множеството и потърсила с очи Роби.

Бил вече на сцената, ако тясното пространство отпред между рояла и бара можело да се нарече сцена, и седял на стол с увиснала на устните цигара. Сакото му било метнато на облегалката на съседен стол и той бил останал само по панталоните на черния си костюм и бяла риза. Яката била разкопчана, косата — разрошена. Прелиствал страниците на някаква тетрадка. Слушателите му се настанявали на масите наоколо или просто се подпирали на бара или на стените.

Хана зърнала сестра си, заобиколена от приятели пред една от кръглите маси. С тях била и Фани, възрастната дама в групата. (Брачният живот се бе оказал голямо разочарование за нея. Децата били поети от доста досадна бавачка, а мъжът й се чудел каква нова болест да си измисли, ето защо кой би могъл да я обвини, че търси компанията на по-млади хора?) Според Емелин те я търпели, защото желанието й за забавление било напълно искрено, а и присъствието й им помагало, ако се случел някакъв инцидент. Била доказала, че умее да омайва полицаите, когато ги спирали за шумното им поведение късно нощем. Пред всички тях имало чаши за мартини, а един бил с наведена глава над линия от бял прашец върху стъклената маса. При друг случай Хана щяла да се разтревожи от неподходящата компания на сестра си, но тази вечер била влюбена в света.

Прислонила се до колоната, за да не я забележат, но предпазливостта й се оказала излишна. Компанията била така заета със себе си, че на никого не му хрумвало дори да се огледа. Младежът с белия прашец прошепнал нещо в ухото на Емелин, тя отметнала глава и избухнала в необуздан смях, излагайки на показ бялата си шия.

Ръцете на Роби треперели. Личало по тетрадката, която стискал. Оставил цигарата си в пепелник на бара и без никакво въведение започнал да рецитира. Стихотворение за историята, загадките и спомените: „Неспокойна мъгла“. Било едно от любимите му.

Хана поглъщала всяка негова дума. За първи път имала възможност да го разгледа по-внимателно — погледът й шарел необезпокояван по лицето и тялото му. Това не й пречело и да слуша внимателно. Стиховете му дълбоко я трогвали, докато ги четяла, но сега, когато излизали от неговите уста, сякаш надзъртала в душата му.

Бурни аплодисменти изпратили последните строфи. Някой извикал и Роби вдигнал глава и се огледал. Погледите на двамата се срещнали. Лицето му не трепнало и той с нищо не показал, че я е познал, но тя знаела, че въпреки дегизировката й той разбрал, че тя е там.

За части от секундата останали погълнати един от друг.

Роби насочил вниманието си към листовете пред себе си и разгърнал страниците, докато се спрял на следващото стихотворение.

И тогава започнал да й говори. Стихотворение след стихотворение. За знаенето и незнаенето, за истината и страданието, за любовта и страстта. Тя затворила очи и почувствала как постепенно мракът в душата й се разсейва.

Най-сетне той се изправил, публиката го изпратила с аплодисменти, а персоналът на заведението тръгнал между масите да разнесе поръчаните питиета. Оркестрантите заели местата си и засвирили джаз. Неколцина от по-пийналите и развеселени посетители се изправили и затанцували в тясното пространство между масите. Хана видяла как Емелин маха на Роби и му кима да се присъедини към тях. Той й отговорил с жест и посочил часовника си. Сестра й нацупила долната си устна, но един от компанията я дръпнал да танцуват и тя махнала за сбогом. Роби поговорил с някакъв човек зад бара и се отправил към Хана.

Докато го наблюдавала как приближава, тя усетила, че й прималява. Сякаш стояла на върха на висока скала, изложена на силния вятър, и единственият й изход е да падне.

Роби, без да продума, хванал ръката й и я повел навън.

Беше три сутринта, когато Хана пропълзя към задния вход на номер седемнайсет. Както бях обещала, стоях и чаках със свит на топка стомах. Тя закъсня много повече от предвиденото. Поради мрака и тревогата въображението ми бе нарисувало какви ли не ужасяващи сцени.

— Слава богу — въздъхна Хана и влезе през вратата, която й отворих. — Боях се, че си забравила.

— Как бих могла — обидих се аз.

Хана притича през стаята на прислугата и стиснала обувките си в ръка, се качи на пръсти до приземния етаж. Бе поела вече към втория етаж, когато усети, че я следвам.

— Няма нужда да ме изпращаш до стаята ми, Грейс. Много е късно. А и искам да остана сама — каза ми тя.

Кимнах и спрях на долното стъпало, както си бях по нощница — приличах на изгубено дете.

— Госпожо… — побързах да кажа аз.

Хана се обърна рязко.

— Да?

— Добре ли прекарахте?

— О, Грейс — усмихна се тя. — Тази вечер започнах да живея истински.

III

Срещали се винаги в неговата квартира. Тя отдавна се питала къде живее той, но картината, която си представяла, нямала нищо общо с действителността. Роби притежавал малък шлеп, наречен „Суийт Дълси“, на котва край кея на Темза недалеч от моста „Челси“. Обяснил й, че го е купил от близък приятел във Франция след войната и преминал разстоянието до Лондон с него. Оказал се доста стабилен малък плавателен съд и въпреки неугледния си вид с него можело да се плава и в открито море.

Вътре било изненадващо добре обзаведено — дървени ламперии, съвсем малък кухненски бокс, в който висели медни съдове за готвене, и нещо като трапезария, където под завесите пред прозореца се намирало и сгъваемото легло. Неговото толкова необичайно жилище — тя за първи път виждала такова нещо — допринесло още повече за усещането за приключение. Имало някакъв привкус на вълшебство да преживяваш откраднати моменти на интимност на подобно място.

Лесно уговаряли срещите си. Роби идвал да вземе Емелин и докато я чакал, успявал да плъзне в ръката на Хана бележка с датата и часа, в който шлепът ще чака при предварително определен мост на Темза.

Хана хвърляла бегъл поглед и ако била съгласна, само кимвала. Случвало се срещите им да се провалят — или Теди ще настои тя да присъства на някакво събитие, или Естела ще я повика на събирането на нейния благотворителен комитет. Нямало начин да го предупреди. Изпитвала искрена болка при мисълта, че той напразно я чака.

В повечето случаи обаче отивала. Казвала, че има среща за обяд или излиза на пазар, и изчезвала. Никога не отсъстваше прекалено дълго. Беше много предпазлива. Незаконната любов прави хората много изобретателни. Хана се научи да измисля в крачка всякакви извинения, ако някой случайно я забележи на улицата. Един ден налетяла на лейди Клементайн. Хана обяснила, че е излязла да се разходи пеша. В слънчев ден като този е жалко да не се разходиш. Само че лейди Клементайн не беше вчерашна и само кимнала с присвити очи. После предупредила Хана да внимава, защото улиците имат и уши, и очи.

Улиците — може би, но не и реката. Поне не такива уши и очи, от които Хана е добре да се пази. В ония години Темза бе съвсем различна. Тя бе функциониращ морски път и по нея кипеше оживен транспорт — натоварени с въглища или стоки шлепове, рибарски корабчета и лодки, които караха риба на пазара, да не говорим за боядисаните в светли тонове увеселителни лодки, теглени от жива сила от брега.

На Хана всичко това много й допадало. Не можела да повярва, че живее в Лондон от толкова време и не е и подозирала, че в сърцето на града има толкова различен живот. Беше се разхождала по мостовете или поне по някои от тях, беше минавала и с кола. Но никога не обръщала особено внимание на живота, който кипи под тях. Ако бе обръщала изобщо внимание на Темза, то обикновено било тогава, когато е трябвало да я прекоси, за да отиде на опера, до картинна галерия или до някой музей.

Тя напускала дома на номер седемнайсет и се отправяла към посочения в бележката мост — понякога познат, а понякога — не, често пъти в съвършено чужда за нея част на града. Слизала до брега и се оглеждала за малкия плавателен съд.

Той винаги я чакал. Щом стигнала, Роби протягал ръка и й помагал да стъпи на борда. Слизали в кабината и потъвали в своя собствен свят.

Случвало се да не успеят да слязат веднага — целували се в упоение.

— Толкова отдавна те чакам — шепнел той, прилепил чело до нейното. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

После се спускали надолу по стълбите.

Много често лежали, полюшвани от вълните на реката. Разказвали за живота си. Говорели, като повечето влюбени, за поезия, за музика и за местата, които Роби бил обиколил и които тя мечтаела да види.

Един зимен следобед слънцето наближавало вече хоризонта, когато се качили по тесните стълби до палубата и влезли в кабинката при руля. Над реката се стелела мъгла, която ги изолирала от света. Някъде в далечината нещо горяло. От мястото си усещали миризмата на дим и виждали надигащите се пламъци.

— Вероятно е някой шлеп — отбелязал Роби. Едва произнесъл думите и отекнала силна експлозия. Дъжд от искри избухнал във въздуха.

Хана съзерцавала в захлас как златистите светлини потъват в мъглата и постепенно я разнасят.

— Едновременно страшно и много красиво — промълвила тя. Помислила си, че гледката й напомня картина на Търнър.

Сякаш прочел мислите й, Роби допълнил:

— Уислър е живял на Темза. Обичал е да рисува движещата се мъгла, играта на светлината. И Моне е прекарал тук известно време.

— Може да се каже, че си в избрана компания — усмихнала се Хана.

— Приятелят, от когото купих „Дълси“, също беше художник.

— Наистина? Как се казва? Познавам ли картините му?

— Името й е Мари Сьора.

Сърцето на Хана трепнало от завист към тази непозната жена, живяла на своята лодка, пробила като художник и познавала Роби, докато тя, Хана, нямаше такава възможност.

— Ти обичаше ли я? — попитала тя и замряла в очакване на отговора му.

— Бях много привързан към нея, но уви — бе погълната изцяло от своята приятелка Жоржет. — Забелязал изражението на Хана, той избухнал във весел смях. — Париж е съвсем друг свят.

— Мечтая да отида отново там — въздъхнала Хана.

— И това ще стане — уловил дланта й Роби. — Един ден ще отидем.

Зимата отстъпи пред пролетта. Хана и Роби постепенно започнали да си играят на семейство. Един ден тя му приготвила чай и той се забавлявал да наблюдава тревогата й, че листенцата не искат да потънат на дъното на съда.

— Мисля, че ако живеем заедно, ще свикна с някои неща. Много ми харесва например да пека.

Роби само повдигнал вежди, защото вече бил опитал едно недоразумение, което тя нарекла „сладкиш“.

— Ти ще седиш до прозореца и по цял ден ще пишеш красиви стихове, които после ще ми четеш. Ще се храним със стриди и ябълки и ще пием вино.

— През зимата ще ходим в Испания, където е топло — предложил Роби.

— О, да! — възкликнала Хана. — Искам да стана тореадор. Тореадор с маска. Най-великият в цяла Испания.

Тя оставила чашата с белезникава течност, по чиято повърхност плували листенцата, на тясната полица над леглото.

— Хората има да се чудят коя съм.

— Но то ще бъде нашата тайна — отбелязал Роби.

— Именно, ще го пазим в тайна.

Един дъждовен ден през април двамата лежали свити един до друг, заслушани в тихото плискане на водата в корпуса. Хана следяла движението на стрелките на часовника отсреща и правела сметка колко време й трябва, за да се приготви и да стигне навреме у дома. Най-сетне за нейно неудоволствие малката стрелка стигнала определената цифра и тя седнала в леглото. Дръпнала чорапите си, метнати встрани, и започнала да се обува.

Роби прокарал ръка по голия й гръб.

— Не си тръгвай — рекъл той.

С втория чорап се справила по-лесно.

— Остани.

Вече изправена, тя промушила глава в комбинезона си.

— Знаеш, че ако можех, бих останала завинаги.

— В нашия таен свят.

— Точно така. — Хана коленичила на леглото и помилвала лицето му. — В нашия собствен свят. Таен свят. Обичам тайните. — От гърдите й се откъснала въздишка. От известно време мислите й често отивали в тази посока. Не била много сигурна, че е готова да го сподели с Роби.

— Когато бяхме деца, имахме една игра.

— Знам — обадил се Роби. — Дейвид ми е разказвал за Играта.

— Така ли?

Роби кимнал.

— Но Играта е тайна — механично изтърсила Хана. — Защо ти е разказал за нея?

— Сега и ти беше готова да ми разкажеш.

— Така е, но е различно. Ние с теб… Друго е.

— Добре, разкажи ми за Играта — прекъснал я той. — Все едно нищо не знам.

— Само че наистина е време да тръгвам — погледнала тя часовника.

— Разкажи ми набързо.

— Добре, но много набързо.

Разказала му за Нефертити и Чарлз Дарвин, за кралица Виктория на Емелин и за приключенията им, кое от кое по-интересни.

— Трябвало е да станеш писателка — погалил той ръката й от рамото надолу.

— Така е. Щях да съчинявам всевъзможни бягства и приключения.

— И сега не е късно — отбелязал той. — Защо не опиташ?

— Сега нямам потребност за това. Сега имам теб. Бягам при теб.

Понякога той купувал вино и пиели от ниски стъклени чаши. Ядели хляб и сирене и си пускали нежна романтична музика на малкия грамофон, който бе пропътувал с него целия път от Франция. Случвало се и да потанцуват, независимо от тясното пространство.

Един такъв следобед той заспал. Тя допила останалото вино и легнала до него, заслушана в равномерното му дишане. Опитала се да синхронизира своето дишане с неговото и най-накрая успяла да хване ритъма му. Ала сънят бягал от очите й. Преживяването да лежи до него така било твърде ново и вълнуващо. Слязла от леглото и коленичила, за да го наблюдава по-добре. До този момент не го била виждала да спи.

Той очевидно сънувал. Виждала как очите му се движат под спуснатите клепачи. Постепенно станал много неспокоен и тя решила, че няма да е зле да го събуди. Не й харесвало как красивото му лице се изкривява.

Изведнъж Роби започнал да вика насън и Хана се изплашила, че някой на брега може да го чуе и да дойде да помага. А можело и да съобщи на полицията например.

Поставила длан върху челото му и прокарала пръсти по добре познатия белег. Той не се събуждал и продължавал да вика. Хана го разтърсила леко.

— Роби, любов моя. Събуди се, сънуваш.

Той отворил рязко очи — тъмни и кръгли — и преди тя да разбере какво става, я метнал на пода и пръстите му се впили в шията й. Започнала да се дави. Опитала се да извика името му, да му каже да спре, но била твърде слаба, за да се бори с него. Всичко това продължило само миг, защото нещо в съзнанието му прещракало, той дошъл на себе си и скочил на крака.

Хана, както си била на пода, се изтеглила заднешком, докато гърбът й опрял в стената. Какво му било станало? За кого ли я бе помислил?

Роби опрял гръб в отсрещната стена на тясната каюта с притиснати към лицето длани и увиснали от отчаяние рамене.

— Добре ли си? — попитал той, без да я поглежда.

Приближил до нея и коленичил. Вероятно се е дръпнала спонтанно, защото той вдигнал дланите си на нивото на раменете.

— Няма да ти причиня болка. — Протегнал ръка и вдигнал брадичката й. — Исусе! — само въздъхнал.

— Няма нищо — опитала се да го успокои тя. — Ти как си?

Показалецът му докоснал устните й. Дишането му все още било учестено. Поклатил глава и тя знаела, че иска да й обясни, но не може.

Обгърнал с длани лицето й и тя отпуснала глава, впила очи в неговите. В тези тъмни, дълбоки очи, пълни с тайни, които не искал да сподели. Хана искала да ги научи. Един ден щяла да го накара да й разкаже. Когато той се навел и докоснал с устни шията й, тя се отпуснала, както винаги досега.

Наложило се до края на седмицата да носи шал около врата, но това не я разстроило ни най-малко. Напротив, било й приятно да има някаква следа от него. Така и времето минавало по-лесно. Синината й напомняла, че той наистина съществува, че те двамата съществуват. Отивала от време на време до огледалото и се взирала в белега, както младоженка разглежда с любов брачната си халка. Сякаш й било приятно да си напомня за важното събитие. Убедена била, че той би се ужасил, ако знае.

Любовните истории, особено в началото, са свързани с настоящето. Ала винаги настъпва момент, в който нещо се случва, някаква промяна отключва тайна врата, през която миналото нахлува и бъдещето придобива очертания. За Хана инцидентът по време на съня на Роби бил тъкмо такъв момент. Този човек имал и друга, тъмна страна. В живота му се били случили събития, за които тя нямала и представа. Твърде замаяна от случващото се между двамата, тя била неспособна да погледне отвъд непосредственото си щастие. Колкото повече мислела за тази негова неизвестна страна, толкова по-потисната ставала.

Един следобед през септември седели на ръба на леглото и наблюдавали брега през прозореца. Съзерцавали минувачите, измисляли им различни имена и се мъчели да си представят какъв е животът им. Известно време мълчали, щастливи просто да наблюдават от тайното си място нищо неподозиращите хора, но най-неочаквано Роби скочил на крака.

Тя само се извърнала, за да види какво ще прави. Той се настанил на кухненския стол с подвит под себе си крак и свел глава над бележника. Пишел стихотворение. Целия ден се мъчил да го довърши, но нейното присъствие го отвличало. Общата им игра не се получавала достатъчно добре, защото мислите му били в недовършените стихове. Хана не се сърдела, защото разсеяността му го правела необичайно привлекателен в очите й.

След миг тя се изтегнала на леглото. Проследила как стисва молива и малките кръгове и извивки на буквите започвали да се редят по белия лист. От време на време ръката спирала, отпускала се на масата и след миг отново се вдигала, за да зачеркне написаното. Роби метнал бележника и молива настрани и започнал да разтрива очи с другата си ръка.

Хана мълчала. Познавала това състояние. Не се случвало за първи път. Роби се чувствал потиснат от невъзможността да открие подходящата дума. И което било по-лошо — бил изплашен. Не й го казал в прав текст, но тя го знаела. Била го наблюдавала, а и бе чела за това състояние — в библиотеката, във вестниците и списанията пишели по този въпрос. Състояние, което лекарите наричали „окопна болест“. Характеризира се с нарастваща неуслужливост на паметта, с все по-честото явяване на травмиращи картини.

Така копнеела да му помогне да забрави. На всичко била готова, за да го спаси от ужаса, че всеки миг може да загуби разсъдъка си. Роби открил лицето си и посегнал отново към молива и бележника. Започнал да пише и пак спрял. Задраскал написаното.

Тя се извъртяла с лице към прозореца и се загледала в минувачите.

Отново настъпила зима. Роби извадил малка печка и я опрял в стената на кухничката. Седели на пода, вперили очи в пламъците. Било им топло, изпитото вино ги правело и сънливи.

Хана отпила от чашата си.

— Защо не искаш да говориш за войната? — попитала.

Мъжът до нея мълчал и само запалил цигара.

Тя четяла Фройд в момента и била убедена, че ако успее да накара Роби да заговори, може би ще му помогне да се излекува.

— Да не би защото си убил някого там? — престрашила се най-сетне да го попита.

Роби изгледал профила й, дръпнал дълбоко от цигарата, издухал дима и поклатил глава. Миг по-късно се засмял, но някак тъжно. Погалил нежно лицето й.

— Така ли е? — прошепнала Хана, без да смее да го погледне.

Той продължавал да мълчи.

— Кого сънуваш в онзи твой кошмар? — решила да опита тя друг път.

— Знаеш отговора — въздъхнал той и свалил ръка от лицето й. — Само ти си в сънищата ми.

— Дано не е така. Не ми се стори много приятен сън.

— По-добре не питай. — За пореден път той дръпнал от цигарата.

— Става дума за окопна болест, нали? Четох за нея.

Очите му срещнали нейните.

— Окопна болест, значи. Отдавна се питам кой измисли тази глупост. Вероятно някой, който иска да обясни нещо необяснимо на богатите дами у дома.

— Имаш предвид богатите дами като мен? — Засегнала се. Не искала да слуша измислени теории. Изправила се, нахлузила подплатата на роклята си през главата и започнала да обува чорапите.

Роби въздъхнал тежко. Тя знаела, че не му е приятно да се разделят по този начин.

— Чела си Дарвин, нали?

— Чарлз Дарвин? Разбира се. Но какво общо има той тук?

— Адаптацията. Оцеляването е въпрос на успешна адаптация. Някои от нас успяват по-добре от другите.

— Адаптация, но към какво?

— Към войната. Да не загубиш здравия си разум. Да свикнеш с новите правила на играта.

Хана се замислила. Далеч по-голям плавателен съд минал покрай тях и разлюлял шлепа.

— Жив съм — продължавал Роби, а светлините на огъня играели по лицето му, — докато има други, които не оцеляха. Много, много други.

Най-сетне разбрала.

— Радвам се, че си жив — промълвила тя, макар дълбоко в сърцето си да била объркана. Усетила, че пръстите му докосват китката й, и тя неволно я дръпнала.

— Точно затова никой не говори за войната — продължил Роби. — Защото заговори ли, ще се разбере колко чудовищна е в действителност. Както и всички, които са били на фронта — чудовища, които се смесват с обикновените хора, сякаш продължават да принадлежат към тях. А не безумци, завърнали се от убийствена касапница.

— Не говори така — остро го прекъснала Хана. — Ти не си убиец.

— Напротив.

— Различно е. По време на война е различно. Самозащита. Отбраняваш някакви други хора.

— И въпреки това — куршум в главата на човек отсреща.

— Престани — процедила тя. — Не обичам да говориш такива неща.

— Тогава не задавай въпроси.

Тя наистина не харесвала това. Не искала да мисли в тази посока, но то било по-силно от нея. Ужасно било да знае, че някой, когото познава, с когото е толкова близка, чиито ръце милват тялото й и комуто тя така искрено вярва, е бил принуден да убива… Факт, който променял нещата, променял и него. Не за лошо. Това не намалявало любовта й към него. Но сега го виждала от друг ъгъл. Бе убил човек. Много хора може би. Безброй безименни войници.

Такива мисли измъчвали мозъка й, докато го наблюдавала как обикаля помещението. Беше обул панталона си, но ризата висяла на гърба на стола. Тя гледала слабите му мускулести ръце, голите рамене, красивите груби длани.

В този момент по палубата отекнали нечии стъпки.

Двамата застинали и разменили погледи. Роби вдигнал рамене в недоумение.

Някой почукал на вратата.

— Роби? Отвори. Аз съм.

Гласът на Емелин.

Хана се смъкнала от леглото и грабнала дрехите си.

Роби вдигнал показалец към устните си и на пръсти доближил вратата.

— Знам, че си вътре. Много мил старец на пътя за теглене на лодките ми каза, че те е видял да се прибираш и не си излизал оттогава. Пусни ме, умирам от студ.

Роби дал знак на Хана да влезе в тоалетната.

Тя кимнала и на пръсти се пъхнала в тясното помещение, след което затворила вратата. Сърцето й биело до пръсване. Успяла да нахлузи роклята си и коленичила, за да гледа през ключалката.

Роби отключил вратата.

— Как разбра къде да ме намериш?

Навела глава, за да не се удари в рамката, Емелин влязла в тясното помещение. Хана забеляза, че е облякла новата си жълта рокля.

— Дезмънд казал на Фреди, а Фреди на Джейн. Нали ги знаеш какви са хлапета. — Тя замълчала и огледала предметите с широко отворени очи. — Тук наистина е божествено, Роби! Истинско скривалище. Трябва да направиш едно парти… Много интимно малко събиране. — Повдигнала вежди, когато видяла разхвърляните чаршафи, сетне извърнала очи към голия до кръста мъж до нея и на лицето й изгряла усмивка. — Да не прекъснах нещо?

Хана затаила дъх.

— Бях заспал.

— В четири без петнайсет?

Той не я удостоил с отговор и потърсил ризата си.

— Все се питам какво правиш по цял ден. Предполагам, тук пишеш стиховете си.

— Пишех. Да, пиша. — Роби разтрил тила си нетърпеливо и попитал: — Какво искаш?

Хана трепнала от грубия глас. Причината била в това, че Емелин споменала стиховете. Роби не бил писал от седмици. Но сестра й очевидно не забелязвала очевидната грубост.

— Исках да разбера ще дойдеш ли с мен тази вечер у Дезмънд.

— Казах ти, че няма да дойда.

— Знам, но може да си размислил.

— Не съм.

Настъпила тишина и Роби погледнал към вратата. Емелин огледала с копнеж каютата.

— Дали не бих могла да…

— Трябва да си вървиш — побързал да я прекъсне Роби. — Работя.

— Мога да ти помогна с нещо. — Тя повдигнала една мръсна чиния с края на чантата си. — Да подредя например…

— Казах не — срязал я Роби.

— Шегувах се — вяло се усмихнала Емелин. — Имам и по-добро занимание от това да прекарам този прекрасен следобед в чистене.

Роби не отговорил.

Сестра й се насочила към изхода.

— А ще дойдеш ли у Фреди утре?

Той кимнал.

— Ще ме вземеш ли в шест?

— Да — отсякъл той и хлопнал вратата зад гърба й.

Хана излязла от тоалетната. Чувствала се мръсна. Все едно плъх, измъкнал се от дупката си.

— Може би няма да е зле да не се виждаме известно време. Седмица или повече?

— Не. Казал съм на Емелин да не идва тук. Пак ще я предупредя. Този път мисля, че ще разбере.

Хана изпитала вина, макар да знаела, че обективно не би трябвало да е така. Емелин нямала право да се чувства засегната. Роби много отдавна й бе обяснил, че не изпитва романтични чувства към нея. И въпреки това нещо в гласа на сестра й, напрежението зад привидната безгрижност… Ами новата жълта рокля?

Хана погледнала към часовника. Имала още половин час до последния срок, в който трябвало да си тръгне.

— Ще си вървя.

— Остани още малко.

— Виж, наистина…

— Поне още пет минути. Нека Емелин се отдалечи достатъчно. — Той приближил и погалил лицето й с двете си длани едновременно, сетне уловил тила й и притиснал устни към нейните.

Това била внезапна страстна целувка, от която направо й се завил свят и която заглушила напълно коварния глас на лошото предчувствие.

В един влажен и студен следобед през декември двамата седели в кабината при руля. Шлепът бил акостиран до моста „Батърси“, където плачещите върби свеждали клони към Темза.

Хана поела дълбоко въздух. От известно време чакала подходящ момент да му каже.

— Няма да мога да идвам следващите две седмици. Теди има гости от Америка и се очаква от мен да играя ролята на добра съпруга — да ги водя насам-натам, да ги забавлявам.

— Дразня се, като си мисля за тези неща — рекъл Роби. — Особено когато му се умилкваш.

— Не се умилквам. Теди веднага щеше да разбере какво става, ако се държах по този начин.

— Знаеш какво имам предвид.

Разбира се, че знаела.

— На мен също ми е крайно неприятно. Готова съм на всичко, само да не се наложи да се разделим.

— На всичко ли?

— Почти. — Вятърът запратил шепа дъждовни капки в стъклото и тя трепнала. — Опитай се да си уредиш среща с Емелин по някое време следващата седмица, за да ми дадеш знак кога и къде ще се видим след Нова година.

Роби се пресегнал да затвори прозореца.

— Искам да прекратя срещите с Емелин.

— Не — изплашила се Хана. — Не го прави поне засега. — Как ще се виждаме? Как ще знам къде мога да те намеря?

— Няма да е проблем, ако живееш при мен. Тогава няма да се налага да се търсим, да се страхуваме, че може да се загубим.

— Знам, така е — уловила тя ръката му. — Но дотогава… Как можа да си помислиш да скъсаш с Емелин?

Той продължил да дърпа прозореца, но проклетата рамка не искала да помръдне.

— Права си — съгласил се Роби. — Твърде много се е привързала.

— Остави този прозорец. Целият си във вода.

Най-сетне рамката се поместила и се затворила с трясък. Роби се отпуснал назад. Мокър бил от главата до краката.

— Прекалено привързана е.

— Емелин е импулсивна — отбелязала Хана и извадила кърпа от шкафа зад нея, за да попие водата от лицето му. — В природата й е. Но защо? Какво те накара да го кажеш?

Роби тръснал нетърпеливо глава.

— Има ли нещо?

— Нищо няма. Права си. Най-вероятно е без значение.

— Знам, че е така — категорична била Хана. В този момент тя наистина го вярвала. Но щяла да го каже, дори да не била така убедена. Такава е любовта: настойчива, уверена, убедителна. Успява да потисне всички тревожни нашепвания.

Дъждът се засилил.

— Измръзнал си. — Хана преметнала кърпата през раменете му. Сетне коленичила и започнала да разтрива голите му ръце. — Ще се простудиш. — И продължила, избягвайки да срещне погледа му: — Теди държи да се пренесем в „Ривъртън“.

— Кога?

— През март. Иска да ремонтира сградата и да построи нова лятна къща. Говори за това вече няколко седмици — с безизразен глас продължила тя. — Иска да се представи за благородник от провинцията.

— Защо не си ми казала досега?

— Не исках дори да мисля за такава възможност — безпомощно отговорила тя. — Все се надявах, че е временно настроение. — Прегърнала го внезапно и се притиснала в него. — Трябва да поддържаш добри отношения с Емелин. Не мога да те поканя там, но тя може. Има право да кани приятели за края на седмицата, да организира събирания.

Той кимнал, но продължавал да избягва погледа й.

— Моля те — промълвила Хана. — Заради мен. Искам да съм сигурна, че ще идваш.

— И ще станем една от двойките в провинцията?

— Да.

— Ще играем театъра на стотици двойки преди нас? Ще се промъкваме нощем, ще се правим, че почти не се познаваме денем?

— Да — тихо потвърдила Хана.

— Това не е нашата игра.

— Знам.

— Не е достатъчно.

— Така е.

— Добре — въздъхнал той. — Но само заради теб.

Хиляда деветстотин двайсет и трета постепенно изтече и настъпи 1924 година. Една вечер, когато Теди заминал по работа, а Дебора и Емелин били навън с различни компании, Хана и Роби решили да се срещнат. Шлепът бил спрян в част на Лондон, която Хана не познавала. Гледала през прозореца, докато таксито криволичело по тесните улички на Ийст Енд. Нощта настъпвала и малко от улицата можело да се види — сивкави сгради, теглени от кон каруци с окачени запалени фенери, червенобузи деца с вълнени пуловери, които още играели на улицата и сочели таксито. Изведнъж в дъното на улицата, по която се движели, се появили цветни светлини, празнуващи хора и музика.

Хана се навела напред и попитала шофьора:

— Какво правят тези хора?

— Празнуват новата година — отвърнал той с акцент на кореняк лондончанин. — Тия не са с всичкия си! Посред зима сме, нали?

Докато колата се промъквала бавно към реката, Хана следяла с любопитство какво става отвън. Между сградите на опънати въжета висели запалени лампи. Група мъже свирели на цигулки под акомпанимента на акордеон и около тях се била събрала доста голяма тълпа. Всички пляскали и се смеели. Деца се промушвали между краката на възрастните, влачели серпентини или надували свирки. Около високи варели, върху които се печали кестени, стояли хора и пиели бира. Шофьорът натискал непрестанно клаксона и подал глава навън, подвиквайки да се отдръпнат.

— Побъркани! — мърморел той, когато най-сетне успели да се измъкнат от множеството и завили по следващата тъмна улица. — Съвсем са полудели!

Хана имала усещането, че е минала през приказна страна. Най-сетне колата спряла край пристана и тя изтичала навън от колата към Роби, който вече я чакал.

Дълго го увещавала да отидат при празнуващите. Толкова малко излизали заедно и ето възможност да се повеселят. Никой тук не ги познавал. Било напълно безопасно. Най-сетне той се предал.

Тя го повела по памет към мястото, почти убедена, че няма да го открие. Или че празнуващите ще са изчезнали като с магическа пръчка. Не след дълго обаче чули бясната музика на цигулките, свирките на децата и разбрали, че са наблизо.

Зад ъгъла ги чакала сцена, която напомняла приказка. Студеният вятър носел аромат на печени кестени, пот и греяно вино. По прозорците висели хора, които подвиквали на тези долу благопожелания за новата година. Хана гледала с широко отворени очи и стискала ръката на Роби. Сочела му различни хора и предмети, смеела се възторжено на танцуващите върху импровизирана платформа.

Постепенно се слели с тълпата и си намерили място за сядане на една дъска, подпряна в двата края на дървени щайги. Едра жена с червени бузи и буйна къдрава коса, качена на стол до цигуларите, пеела и удряла дайре в плътното си бедро. Хората я аплодирали и свиркали.

Хана била изумена. За пръв път присъствала на такова буйно веселие. Била ходила естествено на много празненства, но в сравнение с това тук те й се виждали противно нагласени. Досадно скучни. Пляскала с ръце, смеела се, стискала пръстите на Роби.

— Чудесни са — възкликвала тя и не можела да откъсне очи от двойките. Мъже и жени, различни по ръст и фигура, хванати за ръце се въртели и тропали с крака, размахвали ръце. — Прекрасни са, нали?

Музиката увличала. Все по-бърза и по-силна, минавала през порите, вливала се в кръвта й. Кожата й настръхвала. Ритъмът я завладял и проникнал дълбоко в нея.

— Жаден съм — прошепнал в ухото й Роби. — Да вървим да намерим нещо за пиене.

Силният шум пречел да го чуе ясно и поклатила отрицателно глава.

— Не, не. Ти върви, ще те чакам тук — завладяна от атмосферата отговорила тя.

— Не ми се ще да те оставям сама.

— Няма нищо. — Усетила как пръстите му стисват ръката й и в следващия миг него вече го нямало. Дори не се обърнала да види в каква посока се отправя, толкова много държала да попие всичко, което ставало пред погледа й.

Много след това се питаше дали в гласа му е имало нещо необичайно в този миг. Дали е можела да забележи, че шумът, бързите движения, множеството го дразнят и е усетил, че се задушава?

Скоро след като Роби тръгнал, някой заел неговото място. Тя погледнала крадешком. До нея седял нисък здравеняк с рижи бакенбарди и кафява филцова шапка.

Доловил погледа й, човекът се навел, за да го чуе и посочил с палец дансинга.

— Да се завъртим, а?

Дъхтящ на тютюн, той не откъсвал от нея бледосините си очи.

— О… — усмихнала се Хана любезно. — Благодаря. Но не съм сама. — Погледнала през рамо и потърсила Роби и тълпата. Сторило й се, че го вижда край един от варелите на отсрещната страна на улицата, където не било така добре осветено. — Всеки момент ще се върне.

— Хайде де… — наклонил леко глава мъжът. — Само за малко. Да се постоплим.

Хана отново извърнала лице назад. Този път не успяла да види Роби. Да беше казал поне къде отива и колко време ще се забави.

— Е? — не се отказвал мъжът.

Музиката ехтяла. Всичко тук й напомняло един случай в Париж по време на медения й месец. Тя прехапала устни. Добре де, само малко ще потанцува. Какво толкова? Какво е животът, ако не използваш удалата ти се възможност?

— Да вървим — рекла тя и уловила ръката на съседа си с малко напрегната усмивка. — Само че не знам дали ще се справя.

Непознатият се ухилил широко и я повел към центъра на дансинга.

Краката й сякаш сами се раздвижили. Уловена в здравата му прегръдка, тя неусетно следвала ритъма. Въртели се, подскачали заедно с другите. Цигулките свирели, обувките потропвали, ръцете пляскали. Мъжът пъхнал ръката си под нейната и долепили лакът до лакът, те се завъртели. Хана се засмяла от все сърце. Никога не била изпитвала подобно чувство на свобода. Извърнала лице към нощното небе и усетила как студеният въздух целува пламналите й клепачи, сгорещените страни. Отворила очи и се огледала за Роби. Копнеела да танцува с него. Да бъде в неговите прегръдки. Сторило й се, че хората станали много повече — истинско море. Увлечена във вихреното въртене, мярвала единствено очи, устни, дочувала отделни думи.

— Аз… — останала без дъх промълвила тя и допряла длан до шията си. — Трябва да спра вече — и потупала рамото на мъжа. — Приятелят ми ще ме търси. — Мъжът обаче продължавал да се върти и тя извикала в ухото му:

— Стига толкова. Благодаря ви.

Движението им не спирало и тя си помислила, че той никога няма да я пусне. Най-неочаквано видяла, че са до импровизираната пейка, от която били станали. Местата им били заети от други хора. От Роби все така нямало и следа.

— Къде е този твой приятел? — попитал партньорът й в танца. Бил загубил шапката си на дансинга и прокарал ръка през гъстата рижа коса.

— Сега ще дойде — отвърнала Хана и трескаво търсела познатото лице сред толкова непознати. Още й се виел свят. — Всеки момент.

— Не бива да сядаш обаче. Ще се простудиш — отбелязал мъжът.

— Прав сте. Благодаря, ще чакам тук.

— Хайде, ела да ми правиш компания.

— Не — категорична била тя този път. — Достатъчно ми беше.

Човекът отпуснал пръсти, свил небрежно рамене и понечил да си тръгне.

В този миг изневиделица призрачна сянка излетяла от мрака и се хвърлила върху тях.

Роби.

Удар на лакът в рамото й и тя политнала.

Крясък. Негов ли бил? На непознатия? Или неин?

Хана се опряла в човешката стена зад нея.

Оркестърът продължавал да свири. Тропотът с крака и пляскането на ръце не спирали.

Преди да се надигне от мястото, където била паднала, тя видяла как, надвесен над мъжа, Роби удря отново и отново. И пак, и пак.

Обзела я паника. Цялата пламнала. Изплашила се до смърт.

— Роби! — извикала тя. — Спри!

Запробивала си път през сгъстилото се множество.

Музиката спряла и хората стегнали кръга около двамата мъже на земята. Най-сетне Хана успяла да стигне до тях и се вкопчила в ризата на Роби.

— Роби!

С мощно движение той я отхвърлил от себе си. За част от секундата погледите им се срещнали, но неговият бил празен. Изобщо не я виждал.

Юмрукът на другия мъж се стоварил върху лицето на Роби. Сега той бил отгоре.

Лицата и на двамата вече били окървавени.

— Не! — крещяла Хана. — Пусни го! Моля те, пусни го! Няма ли кой да помогне? — хълцала тя.

Нямала спомен как приключило всичко, не научила и името на притеклия се на помощ. Той откопчил рижавия от Роби, след което завлякъл окървавения й любим до близката стена. Някой донесъл чаша вода, после уиски. Казали й да си прибира човека и да го сложи да спи.

Който й да е бил притеклият се на помощ, той очевидно не за първи път виждал подобни сцени. Засмял се, добавяйки, че нямало да е петък вечер, или събота (все едно кой ден), ако не стане сбиване. Подхвърлил също, че Червенокосия Уиклиф не е лошо момче, но имал тежък жребий по време на войната. И оттогава е такъв. Изчакал Роби да се съвземе, привдигнал го и ги изпратил надолу по улицата — Роби се подпирал на рамото на Хана.

Почти никой не им обърнал внимание, докато напускали мястото на празника.

Вече в шлепа, Хана измила лицето му от кръвта. Сложила го да седне на ниско столче и коленичила пред него да избърше лицето му. Откакто напуснали уличното тържество, той почти не бил продумал, а и тя нямала желание да пита. Какво му било станало, защо се нахвърлил върху човека, къде бил до този момент? Предполагала, че и той си задава същите въпроси, и била права.

— Какво можеше да стане само! — промълвил най-сетне той. — Какво можеше да стане!

— Шшт! — Тя притискала влажната кърпа към натъртените скули. — Свърши вече.

Роби поклатил глава. Затворил очи. Под прозрачните клепачи очите играели неспокойно. Хана почти не го чула, когато той прошепнал:

— Можех да го убия. Бог да ми е на помощ, ами ако го бях убил?!

Никога повече не излезли. Хана не можела да си прости, че не го послушала и толкова настояла да отидат на уличното празненство. Светлините, шумът, тълпата. Била чела достатъчно за окопната болест. Трябвало и сама да се сети. Решила да се грижи по-добре за него в бъдеще. Да не забравя никога през какво е минал този човек. Да е по-внимателна. Инцидентът не бивало да се повтаря.

Около седмица по-късно лежали един до друг и играели любимата си игра — да си представят, че живеят в малко изолирано селце в Хималаите, когато неочаквано Роби седнал в леглото и заявил:

— Омръзна ми тази игра.

Хана се подпряла на лакът.

— А какво искаш да правим?

— Искам всичко да е истина.

— Аз също — рекла тя. — Представи си, че…

— Не — прекъснал я Роби. — Защо все трябва да измисляме?

— Скъпи — прокарала ръка по пресния белег на лицето му, — май пропускаш факта, че съм омъжена. — Опитвала се да превърне всичко в шега и да го накара да се засмее. Този път не се получило.

— Хората се развеждат!

— Така е, но… — съгласила се тя и в същото време се запитала кои ли го правят.

— Може да отпътуваме с лодката далеч оттук, далеч от всички, които познаваме. Не го ли искаш?

— Знаеш, че го искам.

— С новия закон трябва само да докажеш изневярата на партньора си.

— Само че Теди не е склонен към изневяра.

— Положително, но през цялото това време, когато ние с теб…

— Не си прав — спряла го Хана и сложила пръст на устните му. — Никога не е проявявал голям интерес към тази част от брака ни. От самото начало. Едва когато срещнах теб, си дадох сметка какво значи да… — Навела се и целунала леко устните му. — Дадох си сметка за това.

— Той е истински глупак — рекъл Роби. Изгледал я продължително и прокарал длан по ръката й от рамото до китката. — Напусни го.

— Какво?

— Не заминавай за „Ривъртън“. — Вече седнал, Роби държал китките й. Господи, колко бил хубав! — Избягай с мен!

— Не говориш сериозно — нерешително продумала тя. — Само ме дразниш.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Просто да изчезна?!

— Точно така — изчезни.

Хана мълчала известно време замислена.

— Не мога — промълвила тя. — Добре го знаеш.

— Защо? — Отместил грубо ръцете й от себе си, станал и запалил цигара.

— Причините са много… На първо място Емелин.

— По дяволите Емелин.

Хана трепнала.

— Тя има нужда от мен.

— И аз имам нужда от теб.

Тона било истина. Нуждата била не само ужасяваща, но и магнетична.

— Тя ще се справи — продължил Роби. — По-издръжлива е, отколкото си мислиш.

Вече бил седнал пред масата с цигарата си. Сторил й се по-слаб откогато и да било. Защо ли не го била забелязала досега?

— Теди ще ме открие — замислено отбелязала тя. — Семейството му ще ме открие.

— Няма да им позволя.

— Не ги познаваш. Няма да понесат един скандал.

— Ще отидем там, където няма да се сетят да търсят. Светът е голям.

Така, седнал на ниското столче, й се видял неимоверно крехък. Наистина имал само нея. Станала и пристъпила до него, прегърнала главата му и я притиснала до тялото си.

— Не мога да живея без теб — въздъхнал той. — Предпочитам да умра.

Думите му прозвучали простичко и невероятно искрено. Тя изтръпнала, отвратена от себе си, че е изпитала за част от секундата удоволствие от чутото.

— Не го казвай.

— Имам нужда да съм с теб.

— Дай ми време да помисля — рекла Хана. Била се научила, че единственият начин да се разбереш с Роби е, като поне в началото не му противоречиш.

И така, оставила го да крои планове. План за тяхното бягство. Той спрял да пише поезия и вадел бележника си само за да записва идеите си за бягство. От време на време и тя се включвала. Това е като игра, успокоявала се Хана, като всички останали. Доставяло му радост, а и самата тя се улавяла, че е заразена от ентусиазма му. В кои далечни кътчета на света биха могли да живеят, какво можело да видят там, какви приключения ги очакват. Игра. Тяхната собствена игра в техния мъничък таен свят.

Хана нямало как да знае докъде щяло да ги доведе това.

Ако беше споделила с мен, защото узнах за всичко много по-късно, тя щеше да го целуне за последен път и да побегне с всички сили.

Към следващата част или към съдържанието

Кейт Мортън Изплъзване от времето (28)

Метаданни

Данни

Изплъзване от времето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част 4

Историята на Хана

I

II

III

Кейт Мортън
Изплъзване от времето (28)