Кейт Мортън
Изплъзване от времето (19)

Вечерята

По целия коридор и надолу по стълбите си повтарях казаното от Емелин. Но както и да обръщах чутото, стигах до едно и също заключение. Нещо не беше наред. Несръчността не беше типична за Алфред. За целия си престой в „Ривъртън“ не помнех повече от два или три случая, в които да е направил грешка при изпълнение на задълженията си. Веднъж в бързината да занесе пощата бе взел подноса за напитки наместо този за писмата. И веднъж се спъна и падна по стълбите за прислугата, но се оказа, че е болен от грип. Този път нещата бяха различни. Да изсипеш целия поднос? Това дори не можех да си го представя.

В същото време епизодът не беше измислен. Защо й е на Емелин да фабрикува такова нещо? Със сигурност се беше случило. Но най-вероятно причината бе, както предположи Хана, случайна грешка. Моментно разсейване, когато последните лъчи на слънцето са блеснали в прозорците, или може да му се е схванала китката, или подносът да е бил хлъзгав. На всеки може да се случи, особено след като не си бил тук няколко години, изтъкна Хана, и си отвикнал.

Колкото и да ми се искаше да приема това просто обяснение — не можех. Някъде далеч в съзнанието ми се бяха понатрупали дребни, незначителни на пръв поглед случки. Погрешно тълкуване на зададен съвсем прост въпрос, как е със здравето, по-бурна от нормалната реакция на съвсем невинна забележка, обидена гримаса в случаи, при които навремето би се засмял. В общи линии във всичко, с което се захванеше, около него цареше атмосфера на объркване и раздразнителност. Ако трябваше да съм честна, забелязах го още вечерта на пристигането му. Бяхме организирали малко празненство. Госпожа Таунсенд приготви специално ястие, а господин Хамилтън помоли за разрешение да отворим бутилка от виното на господаря. По-голяма част от следобеда прекарахме в подреждане на трапезарията, в смях и шеги, докато размествахме предметите така, че да направим най-добро впечатление на Алфред. Може да се каже, че бяхме като пияни от щастие, и най-вече аз.

Когато уреченият час настъпи, вече се бяхме наредили и правехме твърде неуспешни опити да се държим естествено. Разменяхме често погледи, пълни с очакване, внимателно се вслушвахме във всеки звук навън. Най-сетне чухме очакваното хрущене на колела по чакълената пътека пред входа, тихи гласове и затръшване на вратата на автомобил. Пред входа отекнаха стъпки и господин Хамилтън се изправи, приглади сакото си и зае мястото си до вратата. След миг на напрегнато очакване да чуем почукването, вратата се отвори и Алфред застана на прага. Всички се спуснахме към него.

Не последва нищо драматично. Алфред не се развика, нито показа някакво голямо вълнение, нито пък обратното. Позволи ми да взема шапката му и продължи да стои в рамката на вратата, сякаш се боеше да пристъпи вътре. Добре че поне успя да изкриви устни в нещо като усмивка. Госпожа Таунсенд го притисна в прегръдката си и го повлече навътре, все едно бе навит на руло килим. Отведе го до масата и го настани на почетното място вдясно от това на господин Хамилтън. Говорехме един през друг, смеехме се, възклицавахме, разказвахме разни случки от изминалите две години. Всички, с изключение на Алфред. Просто си седеше. Кимаше на подходящите места, отговаряше на въпроси, дори успя да се усмихне един-два пъти. Това бяха отговори на чужд човек, виждала бях някои от белгийските бежанци на лейди Вайълет да присъства по този начин — да не искат да обидят някого.

Не само аз забелязах промяната. Направи ми впечатление как челото на господин Хамилтън се сбърчва озадачено, а по изражението на Нанси личеше, че тя е наясно с новото положение. Никой не заговори обаче за това, не и до деня, в който семейство Лъкстън се появи и госпожица Старлинг изказа своето непоискано от никого мнение. Сякаш бяхме сключили безмълвно договор да се правим, че не забелязваме колко различен е Алфред. Времената се бяха променили, той — също.

— Грейс! — посрещна ме господин Хамилтън от пейката в кухнята, когато се появих на последното стъпало. — Няма картички с имената на гостите на масата. Как мислиш, че тези толкова важни гости на господаря ще знаят къде да седнат?

Щеше ми се да кажа, че е най-добре всеки да седне където му харесва, но за разлика от Нанси все още не бях се научила да отстоявам мнението си. Ето защо само отбелязах:

— Няма да им е лесно, господин Хамилтън.

— Така е. — Той пъхна в ръката ми куп картички и сгънат лист с плана на масата. — И Грейс — догони ме гласът му, — ако случайно видиш някъде Алфред, попитай го дали ще е така добър да слезе тук. Дори не е започнал подготовката за кафето.

Тъй като липсваше официална домакиня, Хана с голяма неохота се бе заела с разпределянето на гостите на масата. Планът й бе начертан на откъснат от бележник разграфен лист с разръфани краища.

Картичките с герба на семейство Ашбъри в горния ляв ъгъл бяха изписани с прост равен почерк. Твърде малко бе общото на тези надписи с приготвяните от лейди Вайълет, но щяха да свършат работа за строгата подредба, за която настояваше господин Фредерик.

За огромно съжаление на господин Хамилтън господин Фредерик бе избрал по-интимната подредба en famille (а не строго официалната, с която бяхме свикнали), на всичкото отгоре предупреди, че ще разреже лично фазана на масата. Госпожа Таунсенд бе потресена, докато Нанси, с достатъчно опит вече от работата си вън от къщата, мълчаливо одобри избора му — нищо че той очевидно бе продиктуван от желанието да се хареса на американските гости.

Изобщо не беше моя работа да давам мнение, но лично аз харесвах по-съвременния начин на общуване. Без многоетажната фруктиера, отрупана с плодове и сладкиши, масата ми се струваше далеч по-елегантна в своята простота. С колосаната бяла покривка, сребърната линия на приборите и искрящите чаши.

Докато поставях картичките, погледът ми бе привлечен от голям отпечатък от пръст на столчето на чашата за шампанско на господин Фредерик. Духнах към него и бързо го изтрих с края на престилката си.

Бях така ангажирана със задачата си, че когато чух някой да отваря вратата, подскочих.

— Алфред! — възкликнах аз. — Изплаши ме! Щях да изпуснах чашата.

— Не трябваше да ги пипаш — процеди той с добре познатото ми от последно време начумерено изражение. — Чашите са моя работа.

— Беше останал отпечатък от пръст — опитах се да обясня аз. — Знаеш как се дразни господин Хамилтън. Ще поиска да си направи от червата ти жартиери. Предпочитам да не виждам неговите жартиери.

Шегата ми се разби в стена. Алфред бе загубил чувството си за хумор някъде на френска територия.

— Ще ги прегледам после — нацупи се само той.

— Сега вече няма нужда да го правиш.

— Време е да престанеш — с равен глас заяви Алфред.

— С какво да престана? — не разбрах аз.

— Да ме проверяваш. Минаваш след мен като сянка и следиш какво правя.

— Няма такова нещо. Слагах картичките с имената на гостите и случайно видях следа от пръст.

— Казах ти, че ще ги лъсна по-късно.

— Добре — тихо се съгласих аз и оставих чашата на мястото й. — Спирам.

Алфред промърмори нещо като задоволство и извади кърпата от джоба си.

Продължих да намествам картичките, които вече бяха подредени в права линия, и се правех, че не го забелязвам.

Раменете му бяха увиснали, като само дясното беше изкривено, така че почти ме бе загърбил. Даваше ми знак, че иска да е оставен на мира, но проклетите добри намерения звънтяха в съзнанието ми. Може би, ако направех опит да го измъкна от тази затвореност, ще разбера какво го измъчва и ще мога да помогна. И кой щеше да го направи по-добре от мен. Със сигурност трудно щеше да се върне близостта, която се установи между нас в писмата му. Твърде много неща бе казал тогава. Прокашлях се леко и казах доста тихо:

— Знам какво се е случило вчера.

По нищо не пролича, че ме е чул — продължи да трие съсредоточено чашата в ръцете му.

— Знам какво се е случило вчера в дневната — вече по-високо повторих аз.

Той спря, без да пуска чашата. Стоя така миг-два. Обидните думи висяха между нас като изпарение и изведнъж изпитах желанието да не бях ги казвала.

— Малката госпожица се е разприказвала май — с мъртвешки тих глас промълви той.

— Не…

— Бас държа, че здравата се е посмяла.

— Не, няма такова нещо — побързах да го уверя. — Тревожеше се за теб. Преглътнах мъчително и се престраших да продължа: — Аз се тревожа за теб.

Той ме изгледа остро изпод кичура коса, който се бе спуснал над челото му. Гневни бръчки очертаваха устните му.

— За мен ли се тревожиш?

Стъписах се от грубия тон и внезапно ме обзе желание да изясня нещата.

— Не е типично за теб да изпуснеш поднос, при това не спомена нищо после… Реших, че може би си се изплашил господин Хамилтън да не разбере. Но той нямаше да се разсърди, Алфред. Сигурна съм. Всеки прави грешки понякога.

Алфред ме гледа известно време и вече бях сигурна, че ще се разсмее. Нищо такова не се случи.

Лицето му се изкриви от иронична усмивка.

— Може ли да си такава глупачка? Пет пари не давам за няколко сладкиша, паднали на земята.

— Алфред…

— Да не мислиш, че не помня какво значи задължения? Особено като знам от какво място идвам?

— Не съм казала такова нещо…

— Но си го мислиш, нали? Усещам как всички ме следите и наблюдавате, за да ме хванете в грешка. Време е да спрете да чакате и да спрете да се тревожите. С мен всичко е наред. Всичко.

Усетих издайническо парене в очите, от острия му тон кожата ми настръхна.

— Само исках да помогна…

— Така ли? И какво те кара да мислиш, че можеш да ми помогнеш?

— Но защо? — Все още не разбирах какво има предвид. — Ние двамата с теб… Нали преди казваше, че… В писмата си…

— Забрави какво съм казвал.

— Но, Алфред…

— Стой далеч от мен, Грейс — хладно отсече той и насочи отново вниманието си към чашите. — Никога не съм искал твоята помощ. Не ми трябва и не я искам. Хайде върви си и ме остави да си върша работата.

Страните ми горяха от раздялата с илюзиите, от парещата тревога на конфронтацията, но най-вече от обзелото ме страхотно неудобство. Оказа се, че съм видяла близост там, където тя изобщо не съществува. И Бог да ми е на помощ, в най-съкровените си моменти си бях представяла бъдеще за мен и Алфред. Ухажване, брак и може би семейство с него. Сега се наложи да осъзная, че няма нищо такова…

Началото на вечерта прекарах долу. Дори госпожа Таунсенд да е била изненадана от внезапния ми интерес към тънкостите в печенето на фазан, тя с нищо не го показа. Връзвах и обезкостявах, помогнах дори при пълненето. Бях готова на всичко, само и само да съм далеч от горния етаж, където Алфред сервираше.

Политиката ми на избягване вървеше добре до мига, в който господин Хамилтън се появи и ми връчи таблата за коктейли.

— Помагам в момента на госпожа Таунсенд, господине.

— А пък аз ти казвам — изненадан от реакцията ми, започна той с леден глас и с проблясващи зад очилата очи — да занесеш горе коктейлите.

— Нали Алфред…

— Алфред е зает с подреждането на стаята — прекъсна ме господин Хамилтън. — Побързай, момиче. Не оставяй господаря да чака.

 

 

Вечерята бе само за шест души, но имах усещането, че стаята е претъпкана. Хората вътре говореха високо, а и беше доста топло. Господин Фредерик, в желанието си да направи добро впечатление, настоя за допълнително отопление и поръча на господин Хамилтън да вземе под наем две газови печки. Силен женски парфюм се носеше във въздуха и тъй като вътре бе топло, имаше опасност да задуши присъстващите.

Първи пред погледа ми попадна господин Фредерик — в тъмния костюм той изглеждаше почти толкова хубав, колкото и майорът някога, само дето беше по-слаб и не така скован. Той стоеше до махагоновото бюро и разговаряше с пълничък мъж с посребрена коса, опасваща като венец лъскавото му теме.

Непознатият сочеше порцеланова ваза на бюрото.

— Виждал съм такава в „Сотбис“ — рече той и в акцента му на човек от Северна Англия се долавяше и още нещо. — Според мен струва бая пари, приятелю.

— Нямам представа — разсеяно отговори господин Фредерик. — Прапрадядо ми я донесъл някъде от Далечния изток. Стои тук, откакто се помня.

— Чу ли, Естела? — провикна се Саймиън Лъкстън към пълничката си жена, настанила се между Хана и Емелин. — Фредерик каза, че вазата е тук от няколко поколения. А той я използва за преспапие!

Естела се усмихна с разбиране на съпруга си и между тях протече контакт, който се създава след години съжителство. Съдейки по този поглед, разбрах, че бракът им се крепи на взаимна търпимост. Симбиоза, отдавна надживяла страстта.

След като изпълни задължението си към своя съпруг, Естела отново насочи вниманието си към Емелин, в чието лице бе открила съмишленик по отношение на живота на висшето общество. Онова, което липсваше от косата на съпруга й, човек можеше да открие на главата на Естела. Косата й с цвят на олово бе завита в гладък и доста голям кок, който според мен бе по американски модел. Напомни ми снимка, която господин Хамилтън беше закачил на таблото долу — небостъргач от Ню Йорк, покрит със скеле — сложно и внушително, без въобще да е привлекателно. Жената се усмихна на нещо, казано от Емелин, и с изненада установих колко бели са зъбите й.

Обиколих стаята, оставих подноса с коктейли на поставката на вътрешния асансьор, по навик направих реверанс. Младият господин Лъкстън седеше в креслото и разсеяно слушаше развълнувания разговор на Естела и Емелин за светския живот в провинцията.

Тиодор, или Теди, както започнахме да мислим за него, бе хубав мъж — хубав по начин, типичен за богатите мъже по онова време. По принцип правилни черти, подкрепени от добро самочувствие и увереност, създаваха фасада на очарование и авторитет, придаваха на погледа израз на увереност. Косата му бе тъмна, черна почти колкото сакото на костюма му, а тънките мустаци го правеха да изглежда като актьор от екрана. Съвсем като Дъглас Феърбанкс, помислих си аз и усетих как страните ми пламват. Усмивката му бе широка и спокойна, а зъбите още по-бели от тези на майка му. Трябва да има нещо във водата на американците, след като зъбите им са бели като перлите, които Хана бе сложила над златната верижка с медальона си.

Когато Естела започна да разказва с подробности за последния бал на лейди Белмонт с метален акцент, какъвто никога не бях чувала дотогава, погледът на Теди се зарея из стаята. Забелязал, че гостът му може би скучае, господин Фредерик даде знак на Хана и тя, покланяйки се леко, попита вяло младия мъж:

— Надявам се, добре пътувахте?

— Лично аз — да — усмихна се той спокойно. — Майка ми и баща ми не са на същото мнение, но те страдат от морска болест. Бяха зле от мига, в който напуснахме пристанището на Ню Йорк, до акостирането в Бристол.

Хана отпи от коктейла и подаде несръчно следващата си реплика:

— Колко време ще останете в Англия?

— Моят престой ще е кратък. Напускам континента следващата седмица. Египет.

— Отивате в Египет? — ококори очи Хана.

— Да — развесели се Теди от изумлението й. — Имам работа там.

— Ще видите ли пирамидите?

— Не и този път, за съжаление. Ще остана няколко дни в Кайро и след това заминавам за Флоренция.

— Твърде неприятно място — обади се високо Саймиън от мястото си. — Пълно е с гълъби и цветнокожи. Аз предпочитам добрата стара Англия.

Господин Хамилтън направи знак към чашата на Саймиън, която бе почти празна. Само преди няколко минути бях доляла от гарафата, но отново се насочих към него.

Усетих как очите му проследяват движенията ми.

— В тази страна има някои уникални удоволствия. — Той се наклони леко и топлата му ръка мина по бедрото ми. — Колкото и да ги търсиш на други места, не можеш да ги откриеш.

Положих усилие да запазя равнодушно изражение и да не наливам прекалено бързо. Сякаш мина цяла вечност, преди чашата да се напълни и да мога да се отдръпна. Докато минавах покрай канапето, забелязах как Хана направи гримаса по посока на мястото, където бях допреди малко.

— Съпругът ми наистина харесва Англия — доста безсмислено отбеляза Естела.

— Лов, стрелба и риболов — рече Саймиън. — Никой не е по-добър в това от англичаните. — Отпи голяма глътка и се облегна назад. — Но най-доброто при тях е разположението на духа. Два типа хора има тук в Англия. Такива, родени да раздават заповеди — погледът му потърси моя, — и такива да ги изпълняват.

Бръчките по челото на Хана се задълбочиха.

— Това създава ред — не спираше Саймиън. — В Америка не е същото. Човекът, който ти лъска обувките на улицата, си мечтае за собствена компания. Нищо не изнервя така, както ако цялата нация кипи от напълно неоснователни… — той спря за миг, за да намести противната дума в устата си… — амбиции.

— Като си помисля само — не се сдържа Хана, — работник, който мечтае и за нещо друго, освен да диша въздуха на нечии миризливи крака!

— Отвратително! — рече Саймиън, очевидно сляп за иронията.

— Човек очаква вече да са разбрали — гласът й се оцвети с един особен нюанс, — че малцина са избраните да имат право на амбиция.

Господин Фредерик й хвърли предупредителен поглед.

— Щяха да ни спестят много неприятности — кимна Саймиън. — Достатъчно е да погледнеш какво става с болшевиките, за да разбереш колко опасни са тези хора, когато в главите им влязат идеи, надхвърлящи положението им.

— Човек не трябва ли да се опита да се развива?

Младият господин Лъкстън — Теди — не сваляше очи от Хана. Устните му леко започнаха да потрепват в усмивка.

— Баща ми одобрява всички форми на самоусъвършенстването, нали, татко? Чувах доста такива съвети, когато бях момче.

— Дядо ми се е измъкнал от мините благодарение на своята решителност — додаде Саймиън. — И вижте докъде стигна семейство Лъкстън.

— Прекрасно развитие — усмихна се Хана. — Но не всеки трябва да опитва, нали, господин Лъкстън?

— Именно — отвърна той.

Господин Фредерик очевидно гореше от нетърпение да напуснат опасните води, в които бяха нагазили, и отправи поглед към господин Хамилтън.

Той кимна едва забележимо и сведе глава към Хана.

— Вечерята е сервирана, госпожице. — Сетне ми метна бегъл поглед и напуснах стаята, за да се върна долу.

— Е — чух аз Хана да се обръща към гостите, — да вечеряме.

След граховата супа сервирахме риба, последвана от фазан. По всичко личеше, че вечерята върви добре. От време на време Нанси се появяваше долу при нас и докладваше накратко. Макар да работеше с трескава бързина, госпожа Таунсенд винаги бе готова да отдели минута, за да изслуша как се държи Хана като домакиня. И когато Нанси сподели, че макар да се справя добре, Хана е далеч от изискаността и очарованието на баба си, тя кимна с разбиране.

— Естествено. — Пот се стичаше по челото на госпожа Таунсенд. — При лейди Вайълет е вродено. Нейните вечери са изпипани от началото до края. Госпожица Хана постепенно ще се научи. Може да не стане съвършената домакиня, но с течение на времето ще се усъвършенства. Просто не й е дадено.

— Може и да си права, госпожо Таунсенд — отбеляза Нанси.

— Права съм, разбира се. Това момиче можеше да се развие чудесно, ако не беше залитнало по тези модерни идеи.

— Какви са тези модерни идеи? — попитах аз.

— Винаги е била много интелигентно дете — въздъхна госпожа Таунсенд, — но всичките тези книги пускат разни мухи на момичетата, дето само им объркват главата.

— И какви са все пак модерните идеи?

— Бракът ще я излекува. Помни ми думата — обърна се тя към Нанси.

— Сигурна съм, че си права.

— Какви са модерните идеи? — започнах да губя търпение аз.

— Има едни млади дами, които не знаят какво искат, но това трае само докато си намерят подходящ съпруг — отговори госпожа Таунсенд.

Не можех повече да се сдържам.

— Госпожица Хана няма да се омъжва. Никога. Чух я да го казва. Ще обикаля света и ще търси приключения.

Нанси зяпна от изненада, а госпожа Таунсенд ме изгледа изпод вежди.

— Какви ги говориш, глупаво момиче? — Жената вдигна ръка и пипна челото ми. — Трябва да си полудяла да говориш подобни глупости. Напомняш ми за Кати. Разбира се, че ще се омъжи. Такова е желанието на всяко младо момиче, което влиза в обществото. Нещо повече, сега, когато се случи онова с горкия Дейвид, това е нейно задължение…

— Нанси! — чухме гласа на господин Хамилтън, който бързаше надолу по стълбите. — Къде е шампанското?

— Нося го, господин Хамилтън — обади се Кати, която излизаше в този момент широко усмихната от хладилната стая с две бутилки под мишница. — Другите са заети да се разправят, ама аз го нося.

— Добре, побързай, момиче! — подкани я той. — Гостите на господаря няма да стоят жадни. — Той извърна лице към кухнята и сбърчи вежди. — Трябва да отбележа, че не е типично за теб да се бавиш със задълженията си, Нанси.

— Заповядайте, господин Хамилтън — подаде бутилките Кати.

— Върви горе, Нанси — безапелационно нареди икономът. — След като така и така съм тук, аз ще ги занеса.

— Ама и вие, госпожо Таунсенд — укори той жената, — да държите тук Нанси, след като имаме нужда от всеки горе. Може ли да попитам какво бе толкова важно, та обсъждането му не търпеше отлагане?

— Нищо особено, господин Хамилтън — рече госпожа Таунсенд, като избягваше да срещне погледа ми. — Нещо между Нанси, Грейс и мен.

— Говореха си за госпожица Хана — обади се Кати. — Чух ги как…

— Млъквай, Кати — сряза я господин Хамилтън.

— Ама нали…

— Кати! — извиси глас госпожа Таунсенд. — Достатъчно! И остави, за бога, бутилките на масата!

Сетил се за задачата си, господин Хамилтън прекрати разпита и се зае да отвори първата бутилка. Въпреки неговата сръчност тапата дълго не искаше да излезе, но в резултат на усилията на иконома изхвърча в най-неочаквания момент и след като разби глобуса на лампата на хиляди парченца, цопна в тенджерата с карамелен сос. Бликналата от гърлото течност обля лицето и косата на господин Хамилтън с победоносно свистене на мехурчетата.

— Глупаво момиче — възкликна гневно господин Хамилтън. — Разлюляла си бутилките.

— Много съжалявам — кикотеше се Кати, което й се случваше винаги, когато бе смутена. — Исках да побързам, както казахте.

— Бързо, но спокойно, Кати. — Струйките шампанско по лицето му намаляваха малко ефекта от порицанието.

— Ето сега ще го обърша, господин Хамилтън — засуети се госпожа Таунсенд и вдигна края на престилката си, за да попие лъсналия нос.

— Госпожо Таунсенд, напудрихте цялото му лице с брашно — вече неудържимо се кискаше момичето.

— Кати! — изсъска мъжът и незнайно откъде извади носна кърпа. — Наистина си много глупава. Как не успя да събереш в главата си малко здрав разум за всичките тези години в къщата? Понякога се питам защо наистина продължаваме да те държим…

Чух стъпките на Алфред, преди да го видя — насред шумотевицата от сърдития глас на господин Хамилтън, суетливото кудкудякане на госпожа Таунсенд и възраженията на Кати.

Едва по-късно ми каза, че слязъл, за да провери защо се бави господин Хамилтън, но сега стоеше в подножието на стълбите — безмълвен и блед, същинска мраморна статуя.

Когато погледът му срещна моя, магията се развали и той се завъртя на пета и изчезна по коридора. Стъпките му отекнаха по каменните плочи и не след дълго изчезна в мрака навън.

Всички замряха в мълчание. Тялото на господин Хамилтън се наклони в същата посока, сякаш искаше да го последва, но както винаги дългът бе преди всичко. Прокара за последен път носната кърпа по лицето си, устните му бяха стиснати така силно, че от тях се виждаше само една бяла черта.

— Грейс — сепна ме гласът му, тъй като се бях приготвила да изтичам след Алфред. — Сложи си чиста престилка. Трябваш ни горе.

 

 

Заех мястото си между малкия бюфет и стола в стил Луи XIV горе в трапезарията. От мястото си срещу мен Нанси повдигна леко вежди, но нямаше как да й обясня какво се бе случило долу, ето защо повдигнах едва забележимо рамене и отклоних поглед от нея. Питах се къде ли беше отишъл Алфред.

Гостите и домакините привършваха с фазана и в стаята се носеше лекичкото тракане на приборите върху порцелана.

— Какво да кажа? — обади се Естела и замълча за малко.

— Направо прекрасно.

Наблюдавах профила й и начина, по който предъвкваше всяка дума, преди да я пусне навън от широката си алена уста. Много добре помня устните й, защото никоя друга от присъстващите жени не носеше грим. За което знаех, че Емелин много съжалява. Известно бе мнението на господин Фредерик за гримирането и жените, които прибягваха до него.

Естела разчисти долчинка между хълмовете с остатъци от фазана в чинията и остави там приборите. Попи устни със салфетката и по нея останаха червени като череша петна, които след това щях дълго и упорито да търкам. Тя се усмихна на своя домакин.

— Сигурно не ви е лесно да се справяте при този недостиг на продукти.

Нанси само повдигна вежди. Беше недопустимо, гостенин да коментира приготвянето на храната. Подобно нещо се тълкуваше или като липса на възпитание, или като проява на крайна изненада. Трябваше да внимаваме какво ще предадем на госпожа Таунсенд.

Изненадан не по-малко от самите нас, господин Фредерик се впусна в хвалебствия за несравнимите достойнства на госпожа Таунсенд, която умее да прави от нищо нещо, което пък даде възможност на Естела да огледа подробно стаята. Първото, върху което се спря погледът й, бяха гипсовите корнизи, след това се спусна към фриза, дизайн на Уилям Морис върху цокъла, и най-сетне спря на герба на Ашбъри. През цялото това време ясно се виждаше как езикът й превърта в устата някакво твърдо парче от месото.

Неангажираният светски разговор не бе сред стихиите на господин Фредерик и вземеше ли веднъж думата, той не можеше да спре, лишавайки присъстващите от възможност да се включат, и така той го превръщаше в дълъг отчаян монолог. По едно време започна да заеква и когато се вгледа за подкрепа, видя, че Естела, Саймиън, Теди и Емелин дискретно си бяха намерили по някакво занимание. Единствено в лицето на Хана видя съюзник. Когато най-сетне успя да приключи с хвалебствията си за госпожа Таунсенд, Хана се поизкашля леко и се обърна към Естела:

— Споменахте, че имате дъщеря, госпожо Лъкстън. Тя очевидно не е с вас в това пътуване.

— Не — някак припряно отвърна жената и побърза да извърне лице към останалите на масата. — Не е.

Саймиън вдигна очи от чинията си и промърмори:

— От известно време Дебора не пътува с нас. Има ангажименти. Ангажименти с работата си.

В очите на Хана проблесна искрен интерес.

— Значи тя работи?

— Да, нещо в издателския бизнес — рече Саймиън, докато преглъщаше поредната голяма хапка фазан. — Не знам подробности.

— Дебора поддържа рубрика за мода в „Уиминс Стайл“ — обясни Естела. — Пише по един малък материал всеки месец.

— Глупости някакви. — Саймиън изхълца, преди да се оригне. — Съчинения за обувки, рокли и всякакви измишльотини.

— Татко, недей — намеси се Теди. — Рубриката на Деб е много популярна. — Може да се каже, че тя диктува модата сред дамите в Ню Йорк.

— Ами! Имате късмет, че дъщерите ви не ви подлагат на такова нещо, Фредерик. — Саймиън бутна настрани чинията с остатък от сос по нея. — Работа, как не. Вие, английските момичета, сте далеч по-разумни.

Създаде се чудесна възможност и Хана го знаеше. Със затаен дъх очаквах да видя дали желанието й за различни преживявания няма да надделее. Така се надявах това да не се случи. И тя ще зачете молбата на Емелин да остане тук, в „Ривъртън“. Особено сега, когато промяната, настъпила в Алфред, бе толкова голяма, не си представях, че Хана може да изчезне.

Двете с Емелин размениха погледи и преди Хана да успее да си отвори устата, Емелин, с чуруликащ глас, с какъвто младите момичета биваха съветвани да говорят в обществото, заяви:

— Аз поне с положителност не бих работила. Не е прилично да се ходи на работа, нали, па?

— По-скоро ще изтръгна собственоръчно сърцето си, отколкото да видя дъщерите си на работа — отсече делово господин Фредерик.

Хана само сви устни.

— Тя разби сърцето ми — рече Саймиън и погледна Емелин. — Да можеше Дебора да има твоя здрав разум!

Лицето на Емелин се озари в усмивка — усмивка на преждевременно разцъфтяла хубост, която човек се смущава да види.

— Хайде, хайде, Саймиън — обади се Естела. — Добре знаеш, че Дебора нямаше да приеме мястото, ако ти не беше дал съгласието си. — Тя се усмихна прекалено широко на останалите. — Той просто нищо не може да й откаже.

Съпругът й изсумтя, но си замълча.

— Майка ми е права — обади се Теди. — Да се занимаваш малко с работа е нещо обичайно сред интелигентните хора в Ню Йорк. Дебора е млада и не е омъжена. Ще се омъжи, когато й дойде времето.

— Винаги съм предпочитал точността пред способностите — не се сдържа и се намеси Саймиън. — Но такова е младото поколение — всички искат да са способни. Аз лично обвинявам за това войната. — Той пъхна палци в колана на панталоните си, за да освободи на тялото си малко място за дишане. — Единствената ми утеха е, че тя печели добре. — И тъй като дойдоха до любимата му тема, той продължи оживено: — Какво ще кажеш, Фредерик, за размера на сумите, които ще бъдат наложени на горката Германия?

Разговорът пое в друга посока и Емелин погледна крадешком сестра си. Хана стоеше със здраво стиснати устни — истински паметник на спокойствието — и се питах дали изобщо смята да се обади. Може би молбата на Емелин по-рано вечерта бе изиграла своята роля и тя бе променила решението си? Възможно беше да съм решила потреперването да е било в резултат на случайно нахлуване на студен въздух през комина.

— Направо да ти домъчнее за германците — продължаваше Саймиън. — Имат толкова много добри качества тези хора. Чудесни работници, какво ще кажеш, Фредерик?

— Не наемам германци в моята фабрика — отговори Фредерик.

— Правиш грешка. Няма да намериш по усърдни хора. Скучни са, признавам, но пък са страшно изпълнителни.

— Напълно доволен съм и от местните.

— Патриотизмът ти е достоен за уважение, Фредерик. Но не и когато става дума за бизнес.

— Синът ми бе убит от германски куршум. — Той впи пръсти в ръба на масата.

Думите му накараха всички да замръзнат. Господин Хамилтън улови погледа ми и даде знак на мен и Нанси да започнем да събираме чиниите от основното ястие, за да разсее напрегнатата атмосфера. Вече бяхме вдигнали една част, когато Теди се изкашля леко.

— Най-искрените ни съчувствия, лорд Ашбъри. Чухме за това, което се е случило с него. С Дейвид. Смел мъж.

— Момче.

— Моля?

— Синът ми беше още момче.

— Да. Смело момче — поправи се Теди.

Естела протегна пухкавата си ръка и я отпусна върху китката на господин Фредерик.

— Не знам как успяваш да го преживееш, Фредерик. Едва ли бих понесла да загубя моя Теди. Всеки ден благодаря на Бога, че реши да участва във войната, без да напуска родината. Заедно с политическите си приятели. — Тя потърси с очи помощ от съпруга си и той прояви достатъчно благоприличие да се включи в скръбния тон.

— Наистина сме им задължени — рече Саймиън. — Младите мъже като вашия Дейвид направиха най-голямата жертва. Наша задача е да докажем, че не загинаха напразно. Да се заловим за работа и да върнем на тази страна мястото, което заслужава.

Светлите очи на господин Фредерик спряха на лицето на Саймиън и за първи път тази вечер забелязах в тях искра на отвращение.

— Така е — рече той хладно.

Натрупах чиниите на поставката на вътрешния асансьор и дръпнах шнура, с който тръгнаха надолу. Наведох се над шахтата, за да проверя дали са стигнали. Заслушах се в гласовете с надеждата да разбера дали и Алфред не беше вече там. Би трябвало да се е върнал от мястото, към което се отправи с такава скорост. Скоро до ушите ми стигнаха тракането на чинии и прибори, хленчът на Кати и наставленията на госпожа Таунсенд. Най-сетне въжетата потрепнаха и поставката се върна горе, натоварена с плодове, с желирано мляко и карамелен сос.

— В бизнеса в днешно време — взе думата отново Саймиън — най-важното са мащабите. Колкото повече произвеждаш, толкова повече трябва да се разрастваш.

Господин Фредерик кимна.

— Имам няколко наистина добри работници. Чудесни хора. Ако успеем да обучим още…

— Загуба на време. Загуба на пари — отсече Саймиън и удари с длан по масата, от което така подскочих, че едва не изплиска хот купичката карамеления сос, който в този момент наливах.

— Моторизация! Там е бъдещето.

— Имаш предвид конвейерите?

— Накарай бавните да побързат, а припрените да се забавят — смигна той.

— Боя се, че не продавам достатъчно, за да си позволя да въведа поточна линия — обади се господин Фредерик. — Няма толкова много хора във Великобритания, които да могат да си позволят моите коли.

— Точно там е работата. — В резултат на алкохола и възбудата бузите му пламтяха. — Поточните линии водят до по-ниски цени. Ще продаваш повече.

— Поточните линии няма да свалят цените на резервните части.

— Използвай различни части.

— Използвам само най-доброто.

Господин Лъкстън избухна в такъв смях, че по едно време помислих, че никога няма да спре.

— Харесваш ми, Фредерик — пое си той най-сетне дъх. — Ти си истински идеалист. Може да се каже дори перфекционист. — Последната дума бе произнесена с възторг, типичен за чужденец, успял да изрови от паметта си точната дума, чието значение не му е много ясно. — Само че, Фредерик — наведе се напред и устреми дебелия си показалец към своя домакин, — какво искаш? Да правиш коли или да печелиш?

— Не мисля, че… — запримигва смутено господин Фредерик.

— Според мен баща ми искаше да каже, че имате избор — дойде спокойният глас на Теди. До този момент той бе следил размяната на реплики с умерен интерес, но усети, че може би трябва да се намеси, за да внесе малко яснота и спокойствие. — Съществуват два пазара на вашите коли — на избраните неколцина, които могат да си позволят такива автомобили…

— И на амбициозната средна класа — допълни баща му. — Но фабриката е твоя — решенията също. И ти казвам от банкерска гледна точка, че… — Той се облегна назад и разкопча копчето на сакото си, след което въздъхна самодоволно. — Аз за себе си знам към какво да се стремя.

— Средната класа — сбърчи чело господин Фредерик.

От тона му личеше, че говори за хора, за които бе чел само в книгите по социална теория.

— Точно така, средната класа. Малко хора се интересуват от тях, но редиците им се множат непрестанно. Не намерим ли начин да приберем парите им, те ще намерят начин да приберат нашите. А и работниците са достатъчно сериозен проблем.

Фредерик погледна неразбиращо.

— Синдикатите — презрително изсумтя Саймиън. — Убийци на бизнеса. Няма да мирясат, докато не заграбят средствата за производство и не изхвърлят от играта хората като теб.

— Баща ми обрисува доста жива картина — отбеляза Теди със стеснителна усмивка.

— Описвам нещата такива, каквито ги виждам — изсумтя Саймиън.

— А вие? — обърна се Фредерик към Теди. — И вие ли виждате заплаха в работническите съюзи?

— Убеден съм, че с тях може да се постигне разбирателство.

— Глупости — не се съгласи баща му и ливна порядъчна порция десертно вино в устата си. Преглътна и продължи: — Теди е от умерените — с известно пренебрежение обясни той.

— Татко, моля те. Аз съм от партията на торите.

— С твърде странни идеи.

— Предлагам само да бъдат изслушани всички страни.

— След време и на него ще му стане ясно — поклати глава Саймиън. — Стига веднъж този, на когото дава храна, да му захапе пръста.

Остави чашата си на масата и продължи с лекцията:

— Не мисля, че си даваш сметка колко уязвим си, Фредерик. Ами ако се случи нещо непредвидено? Онзи ден разговарях с Форд. Хенри Форд имам предвид. — Той замълча. Не мога да определя дали защото имаше етични съображения, или така диктуваха правилата на ораторското изкуство. Даде ми знак да му занеса пепелник. — В икономическия климат, в който се намираме, човек трябва да насочва бизнеса си към печалби. И то по най-бързия възможен начин. Ако събитията поемат по пътя на Русия — просветнаха гневно очите му, — а такива индикации са налице, единствено добрата печалба ще осигурява добри отношения с твоя банкер. Колкото и да е добронамерен, крайният резултат трябва да е с черен, а не с червен цвят. — Извади пура от сребърната кутия, която господин Хамилтън поднесе. — Трябва да пазиш гърба си, нали? — Усмихна се на Хана и Емелин и добави след кратка пауза: — Да не говорим за прекрасната къща, която имате. От колко години казвате, че е собственост на семейството?

— Досега не е ставало дума — отвърна господин Фредерик. В гласа му се прокрадна нотка на неудоволствие, но той побърза да я прикрие. — Вече триста години.

— Виж ти! — замърка Естела. — Обожавам историята на Англия. Тези стари семейства и тяхната история са едно от любимите ми занимания.

Саймиън издуха дима нетърпеливо, очевидно изгаряше от желание да се върнат отново на темата бизнес.

Естела, която бе живяла достатъчно дълго с него, очевидно имаше достатъчно опит и се възползва от кратката пауза.

— Дали ние с момичетата да не се оттеглим в салона — предложи тя — и да оставим мъжете да си поговорят? Тъкмо ще ми разкажете по-подробно за историята на семейство Ашбъри.

Хана тутакси придаде на лицето си изражение на любезно съгласие, но само аз забелязах, че това изражение прикри предишното — на раздразнение. Тъкмо разговорът й бе станал интересен, и трябваше да се подчини на задълженията си на домакиня и да се оттегли с дамите към дневната.

— Да, разбира се — побърза да се съгласи тя. — Макар че в „Дебрет“ сигурно ще откриете повече факти.

Мъжете се изправиха. Саймиън взе ръката на Хана, а господин Фредерик помогна на Естела да се изправи. С неприкрито одобрение Саймиън огледа младежката фигура на Хана. Залепи влажните си устни на ръката й. Трябва да призная, че Хана много умело прикри погнусата си. Сетне последва Естела и Емелин, а когато стигна вратата, се огледа и срещна погледа ми. За части от секундата фасадата на възрастен човек изчезна и преди да излезе, се изплези и завъртя очи.

Докато мъжете заемаха отново местата си, за да се върнат към деловия разговор, господин Хамилтън се приближи до мен.

— Можеш да слизаш вече долу, Грейс — прошепна той. — Двамата с Нанси ще довършим тук. Иди да намериш Алфред. Не можем да допуснем някой от гостите на господаря да погледне през прозореца и да забележи как един от прислужниците се разхожда напред-назад.

Застанала на най-горната площадка на задното стълбище, оглеждах мрака долу. Луната разпръсваше бяло сияние светлина и там, където падаше, тревата изглеждаше посребрена, а клоните на шипката, увили се около беседката, приличаха на скелет. Великолепните розови храсти в мрака напомняха на група самотни изкривени от старост кокалести бабички.

Най-сетне на стъпалата на отдалечените каменни стълби забелязах превит силует, който нямаше как да е част от растителността наоколо.

Стегнах се и заслизах надолу към притъмнялата градина.

С всяка следваща стъпка вятърът ми се струваше все по-студен и пронизващ. Стигнах въпросния силует и застанах до него, но Алфред с нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.

— Изпраща ме господин Хамилтън — предпазливо започнах аз. — Не искам да си мислиш, че вървя по петите ти.

Никакъв отговор.

— Не разбирам защо се правиш, че не ме забелязваш. Ако не искаш да съм тук, просто ми кажи и ще си тръгна.

Алфред не сваляше поглед от върховете на дърветата покрай Дългата пътека.

— Алфред? — с прегракнал от студа глас промълвих аз.

— Всички си мислите, че съм онзи Алфред, който замина преди две години за Франция — обади се той спокойно. — И хората очакват да съм почти същият, но това не е така. Промених се, Грейси.

Стъписах се. Бях подготвена за поредна атака, за гневни реплики и настояване да го оставя на мира. Гласът му се сниши толкова, че се наложи да приклекна до него, за да го чувам. Долната му устна затрепери — не разбрах каква бе причината, студ или нещо друго.

— Виждам ги, Грейс. През деня не е толкова лошо, но нощем са край мен. В дневната, в кухнята, по улиците на селото. Викат ме, а когато се обърна, ги няма. Те всички са…

Седнах на камъните до него. И без това беше студено, но стъпалата ми се сториха ледени. Усещах ги през полата, чорапите и бельото си.

— Замръзвам — обадих се аз. — Да влезем вътре, ще ти направя чаша какао.

С нищо не показа, че ме е чул, и продължи да се взира в мрака.

— Алфред? — докоснах с пръсти ръката му, след което разперих пръсти отгоре й.

— Недей! — дръпна се тъй рязко, сякаш се опари, и аз побързах да свия длани в скута си. Бузите ми пламнаха така, сякаш някой ме бе зашлевил. — Недей! — прошепна той.

Беше стиснал очи. Наблюдавах изражението му, питайки се какво ли вижда под спуснатите клепачи, та очите му така трескаво играят под тях.

И тогава той извърна лице към мен. Затаих дъх от изненада. Вярно, бе късно през нощта, но никога не бях виждала такова нещо — на мястото на очите му имаше дълбоки черни дупки, които сякаш бяха празни. Гледаше ме с тези невиждащи очи и като че търсеше нещо. Отговорът на въпрос, който дори не бе задал.

— Мислех си, че щом се прибера… — промълви едва чуто. — Толкова много исках да те видя… А лекарите казват, че трябва само да съм непрестанно зает с нещо. — Гласът му пресекна. Маската на лицето му се пропука, сгърчи се като хартиена кесия и той се разплака. Дланите му се стрелнаха нагоре в напразен опит да се скрие. — Не, моля те, Грейси, не ме гледай. Моля те — хълцаше той. — Такъв страхливец съм.

— Няма такова нещо — категорично заявих аз.

— Защо не мога да си го избия от главата? Просто не искам да мисля за това. — Той заудря слепоочията си с такава ярост, че се изплаших.

— Престани, Алфред! — Опитах се да уловя ръцете му, но той не искаше да ги свали от лицето си.

Чаках, следях движенията на тялото му и проклинах неспособността си да се справя. Най-сетне като че се поуспокои.

— Кажи ми какво виждаш?

Извърна се към мен, но не отговори. За част от секундата си представих как изглеждам в очите му. Пропастта между неговия опит и моя бе огромна. Дадох си сметка, че няма начин да ми каже какво вижда. Осъзнах, че има гледки и звуци, които не могат да бъдат споделени, нито пък да изчезнат. Живеят в съзнанието, докато малко по малко потъват дълбоко в паметта и поне за известно време биват забравени.

Ето защо не питах повече. Поставих длан на тила му и го накарах да положи глава на рамото ми. Стояхме така, докато тялото му трепереше до моето.

Останахме още дълго на стъпалата.