Кейт Мортън
Изплъзване от времето (27)

Изборът

Бях забравила колко мрачно е слугинското помещение в „Ривъртън“. Колко ниски са гредите на тавана и колко студен — мраморният под. Бях забравила също как зимният вятър нахлува през огнището, свисти през ронещата се мазилка на каменните стени. Не като на номер седемнайсет, където изолацията и отоплението са според последните изисквания.

— Бедничката ми! — възкликва госпожа Таунсенд, придърпва ме към себе си и притиска главата ми към сгретите си от огъня гърди. (Каква загуба, че някое неродено дете е пропуснало този комфорт. Но така ставаше, както майка ми много добре знаеше: семейството беше първата жертва за всяка истинска прислужничка.) — Ела, седни — подканя ме тя. — Нанси?! Чаша чай за Грейс.

Бях изненадана.

— Къде е Кейти?

Всички се спогледаха.

— Какво има? — попитах аз. Нищо лошо, явно. Алфред би ми казал…

— Взе че се омъжи — каза Нанси и подсмръкна, преди да изхвърчи към кухнята.

Зяпнах.

Госпожа Таунсенд сниши глас и бързо занарежда:

— Някакъв от север, който работи в мините. Срещнала го в града, като я бях изпратила по поръчки, глупаво момиче. Случи се страшно бързо. Няма да се изненадаш, че и бебето е на път. — Тя опъна престилката си, доволна от ефекта, който вестта имаше върху мен, и погледна към кухнята. — Гледай обаче да не го споменаваш пред Нанси. Позеленяла е от яд, макар да не си го признава!

Кимнах поразена. Малката Кейти омъжена? Ще става майка?

Докато се опитвах да осмисля забележителните новини, госпожа Таунсенд продължи да се суети, като настояваше да седна по-близо до огъня, че съм била прекалено слаба и много бледа и съм имала нужда от нейния коледен пудинг, за да се подкрепя. Когато отиде да ми донесе едно парче, усетих тежестта на вниманието върху себе си. Оставих Кейти настрана в мислите си и попитах как вървят нещата в „Ривъртън“.

Всички замлъкнаха, спогледаха се и накрая господин Хамилтън каза:

— Е, малка Грейс, нещата съвсем не са такива, каквито ги помниш.

Попитах го какво има предвид и докато придърпваше жакета си, обясни:

— Вече е доста по-кротко. Забавихме крачката.

— Като в призрачен град — допълни Алфред, който пристъпваше от крак на крак край вратата. Изглеждаше притеснен, откакто влязохме вътре. — Този горе броди из имението като жив мъртвец.

— Алфред! — укори го господин Хамилтън, макар не така усърдно, както очаквах. — Преувеличаваш.

— Не преувеличавам — каза Алфред. — Хайде, господин Хамилтън, Грейс е една от нас. Може да понесе истината. Както ти казах в Лондон, след като госпожица Хана напусна така, негова светлост вече не е същият.

— Беше много разстроен, но не само от заминаването на госпожица Хана и лошите им отношения — обади се Нанси. — Също и заради загубата на фабриката. И майка му. — Тя се наведе към мен. — Ако можеше само да погледнеш горе. Правим всичко по силите си, но не е лесно. Не ни разрешава да извикаме някой да ремонтира — казва, че шумът от чуковете и тътренето на стълбите по пода го дразнели. Трябваше да затворим още стаи. Заяви, че нямало да има повече тържества, защо да се хабят пари и енергия за поддръжката им. Веднъж ме хвана, че се опитвам да забърша прах в библиотеката, и щеше да ми извие врата. — Тя погледна господин Хамилтън и продължи: — Дори вече не водим сметки.

— Така е, като няма жена, която да върти къщата — рече госпожа Таунсенд, като се върна с чиния пудинг и облизваше изцапания си с крем пръст. — Винаги е така, когато няма господарка.

— Прекарва времето си в мотаене из имението, преследва въображаеми бракониери — продължи Нанси, — а когато е вътре, слиза в оръжейната, чисти пушките. Страшно е, ако питате мен.

— Хайде, Нанси — казва господин Хамилтън, някак примирен. — Не е наша работа да дебнем господаря. — Той свали очилата си, за да потърка очи.

— Да, господин Хамилтън — съгласява се тя. После ме поглежда и бързо добавя: — Но трябва да го видиш, Грейс. Не би го познала. Толкова бързо остаря.

— Видях го — обадих се аз.

— Къде? — пита господин Хамилтън с известна тревога. Сложи обратно очилата си. — Не навън, надявам се. Да не се е разхождал твърде близо до езерото?

— О, не, господин Хамилтън — успокоих го аз. — Нищо подобно. Видях го в селото. На гробището. На погребението на майка ми.

— Дойде на погребението, така ли? — облещи очи Нанси.

— Стоеше на близкия хълм — отвърнах, — но със сигурност наблюдаваше.

Господин Хамилтън погледна Алфред за потвърждение. Но той повдигна рамене, поклати глава:

— Не забелязах.

— Е, там беше — настоях аз. — Знам какво видях.

— Може просто се е разхождал — предположи господин Хамилтън. — Да подиша въздух.

— Много не се разхождаше — отвърнах колебливо. — Стоеше там някак отнесен и гледаше към гроба.

Господин Хамилтън размени поглед с госпожа Таунсенд.

— Ами той винаги много е харесвал майка ти, когато работеше тук.

— Харесвал! — повдигна вежди госпожа Таунсенд. — Така ли го наричаш?

Загледах ту единия, ту другия. Не можех да разбера израженията им. Знаеха нещо, до което не бях допусната.

— А какво става с теб, Грейс? — попита господин Хамилтън изведнъж, извръщайки поглед от госпожа Таунсенд. — Достатъчно за нас. Разкажи ни за Лондон. Как е госпожа Лъкстън?

Едва чух въпросите му. Дълбоко в съзнанието ми се зараждаше мисъл. Шепнене, погледи, предположения, които дълго време се долавяха тук-там, сега се събраха наедно. Оформяха картина. Непълна.

— Е, Грейс? — нетърпеливо ме подкани госпожа Таунсенд. — Езика ли си глътна? Какво става с госпожица Хана?

— Извинете, госпожо Таунсенд — отговорих аз. — Бях се замислила.

Всички ме гледаха с очакването да им кажа, че Хана е добре. Това беше редно да чуят. Иначе откъде трябваше да започна? От споровете с Теди, от посещението при спиритистката, страховитото й обяснение, че вече се чувства мъртва? Вместо това им разправих за красивата къща и дрехите на Хана, за блестящите гости, които канеха.

— Ами твоите задължения? — попита господин Хамилтън, докато се изправяше. — Съвсем друг е ритъмът в Лондон. Много гости? Предполагам, че имате много прислуга.

Обясних им, че прислугата е много, но не са толкова способни, колкото тези в „Ривъртън“, и той изглеждаше доволен. Разказах им за предложението, което ми направи госпожа Пембъртън-Браун.

— Вярвам, че си я сложила на място — каза господин Хамилтън. — Любезно, но твърдо, както винаги съм ви учил?

— Да, господин Хамилтън — отговорих аз. — Разбира се.

— Браво, момиче! — грейна той като горд баща. — Гленфийлд Хол, а? Трябва да имаш добра репутация, щом тези от Гленфийлд Хол се опитват да те отмъкнат. Все пак, постъпила си правилно. В нашата работа какво друго ни остава, освен да сме лоялни.

Всички кимнаха в знак на съгласие. Всички с изключение Алфред, както забелязах.

И господин Хамилтън го забеляза.

— Предполагам, че Алфред ти е казал за плановете си? — продължи той, като повдигна посребрените си вежди.

— Какви планове? — погледнах аз към Алфред.

— Опитах се да ти кажа — отговори той, като потисна усмивката си, после дойде и седна до мен. — Напускам, Грейс. Повече няма да има „Да, господарю“ за мен.

Първата ми мисъл беше, че отново напуска Англия. Точно когато отношенията ни бяха започнали да се оправят.

Той се засмя на изражението ми.

— Не заминавам далеч. Просто напускам службата. С един приятел от войната започваме заедно бизнес.

— Алфред… — Не знаех какво да отговоря. Изпитах облекчение, но и се тревожех за него. Да напусне службата? Сигурността на „Ривъртън“?

— Какъв бизнес?

— Свързан с електричеството. Приятеля ми много го бива в ръцете. Ще ме научи как да инсталирам звънци и други такива. Същевременно ще се заема и с управлението на магазина. Ще работя упорито и ще спестявам пари, Грейси — вече съм заделил малко. Някой ден ще си имам собствен бизнес, сам ще си бъда господар. Ще видиш.

След това Алфред ме изпрати обратно до селото. Нощният студ бързо се спускаше и ние ускорихме крачка, за да се стоплим. Макар че се радвах на присъствието на Алфред, че се успокоих, защото изяснихме отношенията си, почти не говорех. Мислите ми бяха заети да свързват отделни парчета информация и се опитвах да намеря смисъла от тази комбинация. Той от своя страна изглеждаше доволен да повърви смълчан. Оказа се, че и неговите мисли се лутат, макар в съвсем друга посока.

Мислех за майка ми. За огорчението, което постоянно се долавяше у нея; за убеждението й, почти като очакване, че има лош късмет в живота. Така помня майка си. При все това от известно време бях започнала да осъзнавам, че невинаги е било така. Госпожа Таунсенд беше привързана към нея, господин Фредерик, на когото трудно можеше да се угоди, много я харесвал.

Какво ли се бе случило, за да промени младата домашна прислужничка със загадъчната усмивка? Започвах да подозирам, че отговорът е ключ към много от тайните на майка ми. И той беше някъде наоколо. Мяркаше се като неуловима риба сред тръстиките на ума ми. Знаех, че е тук, усещах го, зървах неясните му очертания, но всеки път, когато го доближавах и се опитвах да уловя призрачната форма, тя ми се изплъзваше.

Сигурно е, че това имаше нещо общо с моето раждане: майка ми бе споделила поне това. А и бях сигурна, че моят призрачен баща съществува някъде: мъжът, за когото бе разговаряла с Алфред, но никога с мен. Мъжът, когото бе обичала, но с когото не е могла да се събере. Какво беше обяснил Алфред? Заради семейството му? Заради задълженията му?

— Грейс?

Леля ми знаеше кой е той, но мълчеше също като майка ми. Въпреки това не се съмнявах какво мислеше за него. Детството ми беше изпъстрено с тяхното шушукане. Леля Дий укоряваше майка ми за лошия й избор; казваше й, че на каквото си е постлала, на това ще легне; майка ми плачеше, а леля Дий я потупваше по рамото и грубо я утешаваше: „По-добре, че се отказа“, „Нищо нямаше да излезе“, „Добре че се отърва от онова място“. „Онова място“, знаех още като момиче, беше голямата къща на хълма. Знаех също, че ненавистта на леля Дий към баща ми беше равна само на презрението й към „Ривъртън“. Двете велики катастрофи в живота на майка ми, обичаше да казва тя.

— Грейс!

Презрение, което се простираше до господин Фредерик, както изглежда.

„Какво нахалство да се появява сега“ — бе казала тя, когато го съзря на погребението. Чудех се откъде леля ми знае кой е и какво можеше да е направил господин Фредерик, за да я озлоби толкова?

Чудех се също какво правеше там. Симпатията към бивша служителка бе едната възможност, но негова светлост да се появи чак на градското гробище, за да гледа как погребват една отдавна напуснала прислужница…

— Грейс! — Сякаш отдалеч, през обърканите ми мисли, дочувам Алфред да говори. Поглеждам го разсеяно.

— Има нещо, което искам да те попитам вече цял ден — казва той. — Ако не те попитам сега, ще ме хване страх.

И майка ми бе харесвала Фредерик.

— Горкият, горкият Фредерик — казваше тя, когато баща му и брат му починаха. Но не горката госпожа Вайълет или горката Джемайма. Съчувствието й стигаше пряко и изключително до Фредерик.

Но това бе разбираемо, нали така? Господин Фредерик е бил млад мъж, когато майка ми е работила в къщата; беше естествено съчувствието й да е за член на семейството, който й е близък по възраст. Както аз съчувствах на Хана. Освен това майка ми като чели харесваше и жената на Фредерик — Пенелопи. „Фредерик не би се оженил отново“ — заявяваше тя, когато й казвах, че Фани се надява на брак с него. Нейната увереност, нейното отчаяние, когато настоявах, че е така, сигурно могат да бъдат обяснени само с близостта до бившата й господарка.

— Не ме бива много в приказките, Грейси, знаеш го по-добре от мен — казваше Алфред. — Така че ще го кажа направо. Знаеш, че скоро ще се захвана с бизнес.

Аз кимах, някак си кимах, но умът ми беше другаде. Неуловимата риба беше наблизо. Виждах проблясъка на хлъзгавите й люспи, като се провира измежду тръстиките и напуска сенките…

— Но това е само първата стъпка. Няма да спра да спестявам и един ден, не много далечен, ще имам бизнес и на вратата ще е написано „Алфред Стийпъл“, да знаеш!

… и излиза на светло. Възможно ли беше притеснението на майка ми изобщо да не е било свързано с привързаността към бившата й господарка? А с това, че мъжът, когото бе харесвала — и все още харесваше, — можеше да замисля да се ожени отново? Че майка ми и господин Фредерик… Че преди толкова много години, докато е била на работа в Ривъртън…

— Все чаках, Грейс, защото исках да имам нещо, което да ти предложа. Нещо повече от това, което съм сега…

Едва ли. Би станало скандал. Хората щяха да знаят. Аз щях да знам. Дали?

Изплуваха откъси от разговори, спомени. Това ли имаше предвид госпожа Вайълет, когато разказваше на госпожа Клементайн за „онази жалка работа“? Дали хората са знаели? Избухнал ли е скандал в Сафрън преди двайсет и две години, когато една местна жена е била натирена от имението и опозорена, бременна от сина на господарката си?

Но ако е така, защо лейди Вайълет ме прие на работа? Сигурно съм щяла да бъда неприятно напомняне за случилото се?

Освен ако моето назначение не е било някакъв вид компенсация. Цената на мълчанието на майка ми. Заради това ли тя беше толкова сигурна, че ще се намери място за мен в „Ривъртън“?

И тогава, просто ей така, разбрах. Рибата изплува на слънчевата светлина, люспите й ярко блестяха. Как не я бях видяла дотогава? Огорчението на майка ми, нежеланието на господин Фредерик да се ожени повторно. Всичко това доби смисъл. И той беше обичал майка ми. Заради това бе дошъл на погребението. Заради това ме бе гледал толкова особено: като че ли е видял призрак. Бил е доволен, че ме освобождава от „Ривъртън“, каза на Хана, че не му трябвам там.

— Грейси, чудя се… — Алфред взе ръката ми.

Хана. Отново получих прозрение.

Зяпнах. Това обясняваше толкова много: чувството на солидарност — сестринско сигурно? — което споделяхме.

Алфред стисна ръцете ми в своите, задържа ме да не падна.

— Недей така, Грейси — каза той и нервно се усмихна. — Не припадай заради мен.

Краката ми се подгъваха: чувствах, че се разпадам на милиони мънички частици, изсипвах се като пясък от кофа.

Знаеше ли Хана? Затова ли бе настоявала да я придружа в Лондон? Бе се обърнала към мен, когато се е почувствала изоставена по всички други фронтове? Бе ме молила никога да не я напускам? Бе ме накарала да й обещая?

— Грейс? — викаше ме Алфред, докато ме държеше за ръцете. — Добре ли си?

Кимнах, опитах се да проговоря. Не можех.

— Добре — продължаваше Алфред. — Защото още не съм казал всичко, което искам. Макар да имам чувството, че си се досетила.

Досетила? За майка ми и Фредерик? За Хана? Не — Алфред говореше нещо. За какво ли? За новия си бизнес, за приятеля от войната…

— Грейси — обади се отново Алфред и допря ръцете ми между нас двамата. Усмихна ми се, преглътна. — Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Проблясък в съзнанието. Премигнах. Не можех да отговоря. Мисли, чувства се втурнаха в мен. Алфред ми предложи да се омъжа за него. Алфред, когото обожавах, който стоеше пред мен с премръзнало лице преди миг, сега очакваше отговор. Езикът ми оформяше думи, но устните ми не се подчиняваха.

— Грейс? — запита Алфред, с широки от очакване очи.

Усетих, че се усмихвам, чух, че започвам да се смея.

Не можех да се спра. Заедно с това плачех — студени сълзи се стичаха по страните ми. Сигурно това е истерия — толкова много се бе случило през последните няколко мига, толкова много трябваше да осмисля. Шокът от разгадаване на отношенията ми с господин Фредерик, с Хана. Изненадата и радостта от предложението на Алфред.

— Грейси? — Алфред ме наблюдаваше неуверено. — Това означава ли, че приемаш? Да се омъжиш за мен, искам да кажа?

Да се омъжа за него. Това бе тайната ми мечта, а сега, когато ми се случва, откривам, че съм безнадеждно неподготвена. Отдавна бях прехвърлила това желание на младостта. Бях спряла да си представям, че може някога наистина да стане. Че някой би ми предложил. Че Алфред ще ми предложи.

Някак си кимнах, успях да сдържа смеха си. Чух се да казвам „да“. Едва чуто. Затворих очи, главата ми се въртеше. Малко по-високо: „Да.“

Алфред се разкрещя и аз отворих очи. Смееше се, лицето му бе озарено от облекчение. Мъж и жена вървяха надолу по улицата и се обърнаха да ни гледат, а Алфред им извика:

— Тя каза „да“! — После се обърна пак към мен, прехапа устни, за да спре да се смее, и да продължи да говори. Хвана ме по-високо за ръцете. Трепереше. — Надявах се да го кажеш.

Кимнах отново и се усмихнах. Случваше се толкова много.

— Грейс… — каза той нежно. — Чудех се… Мога ли да те целуна?

Трябва да съм казала „да“, защото следващото, което усетих, бе как той подпря главата ми с ръка, наведе се към мен и ме целуна. Странното, приятно, непознато усещане на устните на Алфред върху моите. Студени, меки, тайнствени.

Времето спря.

Той се отдръпна. Усмихна ми се, толкова млад, красив в мрака.

После се хванахме под ръка, за първи път, и поехме надолу по улицата. Не говорехме, просто вървяхме умълчани, заедно. Там, където ръката му се преплиташе с моята, притискаше памучния плат на блузата към кожата ми и потръпнах. Тази топлина, тази тежест, едно обещание.

Алфред погали китката ми и аз потръпнах. Сетивата ми бяха изострени: сякаш някой бе махнал пласт от кожата ми, за да мога да усещам по-дълбоко, по-свободно. Приближих се към него. Като си помисля, че в рамките на един ден толкова много неща се бяха променили. Разгадах тайната на майка ми, осъзнах връзката си с Хана, Алфред ми предложи да се омъжа за него. За малко щях да му кажа тогава за откритията си за майка ми и господин Фредерик, но думите угаснаха на устните ми. Щеше да има много време по-нататък. Идеята беше съвсем нова: исках да се наслаждавам на тайната на майка ми още малко. А исках да се насладя и на собственото си щастие. Затова замълчах и продължихме да вървим с преплетени ръце надолу към улицата на майка ми.

Скъпоценни, съвършени мигове, които си бях припомняла безброй пъти през живота си. Понякога във въображението ми ние стигаме до къщата. Влизаме вътре и вдигаме тост за наше здраве. Женим се скоро след това. И живеем щастливо до края на дните си, и двамата доживяваме дълбока старост.

Но не това се случи, както знаете.

Връщам назад. Повтарям записа. Бяхме стигнали до средата на улицата, пред къщата на господин Конъли — бризът довяваше сантиментална ирландска музика на флейта, когато Алфред каза:

— Щом се върнеш в Лондон, можеш да съобщиш, че напускаш.

Погледнах го сепнато.

— Да съобщя ли?

— На госпожа Лъкстън — усмихна ми се той. — Няма да е нужно вече да я обличаш, щом ще се женим. Веднага след това ще се преместим в Ипсуич. Можеш да работиш с мен, ако искаш. При сметките. Или можеш да се заемеш с шиене, ако предпочиташ.

Да уведомя? Да напусна Хана?

— Но, Алфред… — казах простичко. — Не мога да напусна мястото си.

— Разбира се, че можеш — отговори той. Изумление помрачи усмивката му. — Аз напускам.

— Различно е… — търсех думи, за да обясня, думи, които ще го накарат да разбере. — Аз съм лична камериерка. Хана има нужда от мен.

— Тя не се нуждае от теб, нуждае се от робиня, която да й подрежда ръкавиците. — Гласът му омекна. — Ти можеш много повече, Грейс. Заслужаваш нещо по-добро. Сама да си бъдеш господар.

Исках да му обясня. Че Хана би си намерила друга камериерка, със сигурност, но че аз бях нещо повече от това. Че сме обвързани. Свързани. От онзи ден в детската стая, когато и двете бяхме на четиринайсет и когато се чудех какво ли е да имаш сестра. Когато бях излъгала госпожица Принс за Хана така естествено, че се бях уплашила.

Че съм й дала обещание. Когато ме помоли да не я напускам, аз й дадох дума.

Че бяхме сестри. Тайни сестри.

— Освен това — продължи той, — ще живеем в Ипсуич. Едва ли ще можеш да работиш в Лондон, нали? — Потупа ръката ми утешително.

Погледнах настрани към лицето му. Толкова откровено. Толкова сигурно. Лишено от всякаква двойственост. И почувствах, че обясненията ми се разпадат, изчезват още докато ги обмислях. Нямаше думи, които да го накарат да прозре, които да го накарат да разбере за миг онова, което проумявах с години.

И тогава разбрах, че никога няма да мога да имам и двамата — и Алфред, и Хана. Че ще трябва да направя избор.

Студ проникна през кожата ми. Разля се като течност.

Освободих ръката си от неговата, казах му, че съжалявам. Казах му, че направих грешка. Ужасна грешка.

И после побягнах. Не се обърнах назад, макар да знаех, че той остана неподвижен под студената жълта светлина на лампата. Че ме наблюдаваше, докато изчезвах надолу по тъмната улица, докато нещастна чаках леля ми да ме пусне да вляза и се мушнах обезумяла в къщата. И затворих между нас вратата към несъстоялото се бъдеще.

 

 

Пътуването ми обратно до Лондон бе мъчително. Дълго и студено, по хлъзгави заснежени пътища. Но особено мъчително бе заради моите спътници. Бях в собствения си капан, в купето на колата, заета с безплоден спор. Прекарах цялото пътуване да се убеждавам, че съм направила правилния избор, единствения избор, за да остана с Хана, както обещах. И докато колата спря пред номер седемнайсет, вече бях убедена.

Бях убедена също, че Хана вече знаеше за нашата връзка. Че се досещаше, че е дочула хората да шушукат, дори са й казали. Със сигурност това обясняваше защо тя винаги се бе обръщала към мен, бе ме третирала като довереница. Още от онази сутрин, когато се блъснах в нея на студената улица пред секретарската школа на госпожа Дав.

Така че вече и двете знаехме.

И тайната щеше да остане неизказана помежду ни.

Мълчалива връзка на посвещаване и привързаност.

Изпитвах облекчение, че не казах на Алфред. Той не би разбрал решението ми да запазя това за себе си. Би настоял да кажа на Хана — дори би настоявал за някаква компенсация. Колкото и да беше мил и грижовен, той не би схванал колко важно е за мен да поддържам това положение. Не би разбрал защо никой друг не трябва да знае. Ами ако Теди разбереше? Или семейството му? Хана щеше да страда, мен щяха да освободят от работа.

Не, така беше по-добре. Нямах избор. Това беше единственият начин да продължа.